РЕШЕНИЕ
№ 266
гр. Перник , 04.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на пети ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:РЕНИ П. КОВАЧКА
Членове:ТАТЯНА И. ТОДОРОВА
МАРИЕТА С. ДИНЕВА-
ПАЛАЗОВА
като разгледа докладваното от МАРИЕТА С. ДИНЕВА-ПАЛАЗОВА
Въззивно гражданско дело № 20201700500517 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 14894/10.07.2020 г., уточнена с молба с вх. №
4346/09.10.2020 г., на И. А. М., представляван от пълномощника адв. В. Б., против решение
№ 757/16.06.2020 г., постановено по гр.д. № 8325/2019 г. на Районен съд – Перник, в
частите му, с които по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б., срещу жалбоподателя обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество главница по
договор за потребителски кредит с № ***, сключен на 01.07.2016 г. между ответника и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ), за разликата над сумата от 1689,60
лева до целия присъден размер от 7259,34 лева, ведно със законната лихва за забава върху
тази част от главницата от датата на подаване на заявлението-30.07.2019 г. до окончателното
изплащане, както и за сумата от 949.59 лева (деветстотин четиридесет и девет лева и
петдесет и девет стотинки), представляваща обезщетение за забава върху главницата,
считано от 21.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 30.07.2019 г.,
за които вземания е издадена заповед № 3043 за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч. гр. д. № 4508/2019 г. на Районен съд – Перник. Решението се
обжалва и в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца 522,42 лева-
съдебни разноски за исковото и заповедното производство, присъдени съобразно уважената
част от исковете.
Горепосоченото първоинстанционно решение е влязло в сила като необжалвано в
частта, с която по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
1
представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б., срещу И. А. М. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на ответника, че дължи
на ищцовото дружество сумата от 1689,60 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит с № ***, сключен на 01.07.2016 г. между ответника и „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България" КЧТ), ведно със законната лихва за забава върху тази част от
главницата от датата на подаване на заявлението-30.07.2019 г. до окончателното ѝ
изплащане, както и в частите, с които исковете са отхвърлени за сумата от 2344,66 лв. (две
хиляди триста четиридесет и четири лева и 66 ст.), представляваща договорна лихва за
периода от 20.12.2017 г. (падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 20.07.2019 г.
(падеж на последна погасителна вноска), и за разликата над присъдения размер от 949.59
лева (деветстотин четиридесет и девет лева и петдесет и девет стотинки), представляваща
обезщетение за забава върху главницата, считано от 21.01.2018 г. до датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК- 30.07.2019 г., до целия предявен размер от 970.93 лева, за които
вземания е издадена заповед № 3043 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4508/2019 г. на Районен съд – Перник.
В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на решението в
обжалваните части. Жалбоподателят твърди, че процесният договор за кредит е
недействителен поради противоречие с нормите на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 8, т. 10 и т. 11 ЗПК и
счита, че дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Поддържа, че с извършените от него плащания в размер на общо
8310,40 лева е погасявал само главницата на предоставения кредит и сочи, че дължи на
ищеца само неплатения остатък от главницата от 1689,60 лева, вместо присъдените с
решението 7259,40 лева. С оглед изложеното жалбоподателят моли първоинстанционното
решение да бъде отменено и предявените срещу него искове на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД да бъдат отхвърлени в посочените части. Претендира и направените
по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, представлявана от процесуалния
представител юрисконсулт М. М.-С., с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна и се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендира се служебно прихващане на присъдените разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено е от
компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита).
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предмет на въззивно разглеждане са предявените от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД срещу И. А. М. обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99
ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Приложено е ч.гр.д. № 4508/2019 г. по описа на ПРС, от което се установява, че по
заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, подадено по пощата на 29.07.2019 г.,
2
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника
И. А. М. за вземанията, предмет на настоящите искове. Длъжникът бил уведомен за
заповедта и подал в срок възражение по чл. 414 ГПК, поради което и на основание чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на настоящите
установителни искове по чл. 422 ГПК за съществуване на вземането. Същите са предявени в
срока по чл. 415 ГПК и са процесуално допустими.
Между страните не е спорно, а и се установява от събраните в производството пред
районния съд писмени доказателства, че между "„БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон
България" КЧТ) като заемодател и ответника И. А. М. като заемополучател на 01.07.2016 г.
е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който заемодателят се е
задължил да предостави на заемателя паричната сума от 10000 лв. под формата на
потребителски заем срещу задължението на заемателя да върне на заемодателя сума в общ
размер от 18698,40 лв. на 36 месечни погасителни вноски в размер от 519,40 лв., с падеж на
20-то число от месежа, като на първата вноска на 20.08.2016 г., при фиксиран годишен
лихвен процент по заема от 35,45 % и годишен процент на разходите от 45,68 %. Установява
се от договора, че ответникът е избрал да сключи и застраховка „Защита на плащанията“ със
застрахователна премия от 2016 лева. В договора е предвидена и такса ангажимент на
стойност 350 лева. В чл. 7 от договора е отразено, че месечните погасителни вноски
покриват компонентите на задължението в последователност разноски, лихва и главница.
Представеният по делото договор за паричен кредит е копие на оригинала, но върху същия
фигурира подпис на представител на дружеството- заемател, както и такъв на
кредитополучател, с изписано на ръка име на кредитополучателя и дата на подписване. С
подписването на договора, ответникът е удостоверил, че е запознат с всяка една от клаузите
на договора, с погасителния план (част от договора).
При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че между страните по
делото е възникнало валидно облигационно отношение по договор за заем. Договорът е
сключен съгласно законовите изисквания, в предвидената по закон форма и съдържание,
поради което и на основание чл.20а ЗЗД има силата на закон между страните. При
установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в тежест на ответника е
да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по договора, а именно да върне
предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в сроковете, уговорени в договора.
Съгласно чл. 2 от договора за кредит част от кредита на стойност 3514,87 лева е
послужила за погасяване на задълженията на ответника към кредитора "„БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България" КЧТ) по предходни договори за кредит с № *** и с № ***. По
делото не се спори, а и от заключението на приетата съдебносчетоводна експертиза, която и
настоящият състав кредитира като компетентно изгответна, се установява, че заемодателят е
удържал сумата от 3514,87 лева от общия размер на кредита, заедно с таксата ангажимент от
350 лева и е превел остатъка от 6135,13 лева по банков път по посочената в чл. 1 от договора
сметка на кредитополучателя на 04.07.2016 г.
Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на
правата и задълженията на сключения договор между ответника и първоначалния кредитор,
намира за неоснователни доводите на жалбоподателя, че процесният договор не отговоря на
изискванията на ЗПК за действителност, съобразно изискванията на чл. 22 ЗПК. В договора
е посочен общият размер на кредита и условията за усвояването му, посочен е фиксиран
лихвен процент, посочен е годишен процент на разходите; съдържа погасителен план, в
който са посочени погасителните вноски по брой, размер, падеж (обективиран в самия
договор), както и останалите изискуеми от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
ЗПК реквизити. Тъй като в чл. 2 от договора е уговорено, че заетата сума се погасява при
фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК
3
за посочване на последователността на разпределение на вноските е неприложимо и не се
отразява на действителността на договора липсата на разбивка в погасителния план на всяка
от погасителните вноски. В случая погасителният план към процесния договор, в
съответствие с чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, съдържа информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване отделно на
главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно
главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов
погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата
на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която
когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че
хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва да се смесва с тази, предвидена в т.11, която е
приложимата в настоящия случай и съобразно която не е предвидено такова завишено по
съдържание изискване към погасителния план. Не е приложимо и изискването на чл. 11, ал.
1, т. 8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков кредит. Поради това процесният договор за
кредит е действителен, породил е действие между страните и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че уговорката в процесния
договор за кредит за заплащане на „такса ангажимент“ от 350 лева е недействителна.
Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД урежда принципа на свобода на договарянето, но той не може да
оправдае уговарянето на клаузи, противоречащи на повелителните норми на закона и
добрите нрави. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК - "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От
гореизложеното се налага извода, че разходът "такса ангажимент" е известен на кредитора
при подписването му, т. е. това възнаграждение представлява "общ разход по кредита" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в "ГПР" по
процесния договор за кредит. На следващо място, услугата „ангажимент“ е във връзка с
усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се приеме, че попада в
приложеното поле на чл.10а, ал.1 ЗПК. Поради това претендирането от потребителя
противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита. След като
потребителят не дължи заплащането на такава такса, то кредиторът неправомерно я е
удържал от общата стойност на предоставения кредит.
Следователно главницата на предоставения на ответника кредит е на стойност 9650
лева, от които 3514,87 лева са послужили за погасяване на задълженията на ответника по
предходните му сключени с кредитора договори за кредит с № *** и с № ***, а 6135,13 лева
са получени от ответника по банков път. Установява се, че последната погасителна вноска,
която кредитополучателят е платил, е с падеж на 20.11.2017 г. с вальор на плащането от
27.11.2017 г., след което е спрял плащанията на вноските по кредита и от ответника общо е
заплатена сумата от 8310 лева.
Видно от заключението на вещото лице, общата стойност на възнаградителната лихва
е 6682,40 лева. Ищецът е признал в исковата молба и е установено от експертизата, че към
тази сума в счетоводството на кредитора е добавена стойността на застрахователната
4
премия от 2016 лева, като по този начин в погасителния план е отразена обща стойност на
лихвата от 8698,40 лева. В частта, с която искът за заплащане на застрахователната премия,
отразена като договорна лихва от ищеца, е отхвърлен, първоинстанционното решението е
влязло като необжалвано, поради което тази претенция не е предмет на въззивния контрол.
Първоинстанциионният съд е приел, че доколкото последният падеж на вноските е
преди предявяване на исковата молба, е безпредметно обсъждането дали обявената
предсрочната изискуемост е произвела действие по отношение на главницата спрямо
ответника. Настоящият съдебен състав не споделя този извод, тъй като претенцията на
ищеца за заплащане на сумата от 970.93 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата, е за периода от 21.01.2018 г., на която дата ищецът, позовавайки се на чл. 5, изр.
второ от договора, твърди, че е настъпила предсрочната изискуемост за заплащане на
погасителните вноски с падежи от 20.02.2018 г. до 20.07.2019 г.-последната вноска, до
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 29.07.2019 г.
В чл. 5, изр. 2 от договора изрично е уговорено, че в случай на просрочие на две или повече
месечни вноски вземането на кредитора става изискуемо в целия му размер, включително
уговорената надбавка, дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на
вземането, считано от падежа на втората непогасена месечна вноска, без да е необходимо
изпращане на съобщение от кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост. Спорен е
моментът дали с неплащането на двете месечни вноски от погасителния план- тези на
20.12.2017 г. и 20.01.2018 г., предсрочната изискуемост на целия дълг е настъпила
автоматично или не. Съгласно разрешенията на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК в хипотезата на предявен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като
банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла
на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването
. В настоящия случай е безспорно, че е изпълнена хипотезата на чл. 5, изр. 2 от договора,
тъй като ответникът не е платил две последователни месечни вноски, но липсват
доказателства до него да е достигнало изявлението на кредитора за обявяване на
предсрочната изискуемост, а и подобно уведомяване не се твърди от ищеца. Поради това се
налага изводът, че на твърдяната от ищеца дата-20.01.2018 г. не е настъпила предсрочната
изискуемост по отношение на погасителните вноски по процесния договор за кредит с
падежи след тази дата.
Съгласно разясненията на т. 1 от Тълкувателно решение 8/2017 гр. по тълк. дело № 8 по
описа за 2017 г. на ОСГТК на ВКС е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК. Следователно, въпреки че не е обявена предсрочната
изискуемост на процесните погасителни вноски, в настоящото производство трябва да се
5
изследва по отношение на кои от тях е настъпил падежът за плащане и съответно исковете
по чл. 422 ГПК досежно същите биха се явили основателни. Падежът на всички вноски по
процесния договор за кредит е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
29.07.2019 г., тъй като падежът на последната погасителна вноска е на 20.07.2019 г.
Следователно за ответника е възникнало задължението да заплати всички погасителни
вноски.
С оглед заключението на вещото лице от общо заплатената от ответника сума от 8310
лева, 2740,66 лева са послужили за погасяване на задължения по главница и 5569,74 лева- за
лихва. Непогасено е останало задължение за връщане на главницата в размер на 6909,34
лева. Предмет на въззивно обжалване по иска за главница е само разликата над сумата от
1689,60 лева до целия присъден размер от 7259,34 лева, поради което този иск следва да
бъде уважен за разликата над сумата от 1689,60 лева до сумата от 6909,34 лева и отхвърлен
за горницата над 6909,34 лева до целия предявен размер от 7259,34 лева. Върху
незаплатената главница се дължи и законна лихва от депозиране на заявлението по чл. 410
ГПК в съда до изплащане на задължението, тъй като това изрично е поискано от ищеца и
следва от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Както бе посочено по-горе, спорното задължение пред въззивната инстанция касае и
размера и периода на претенцията на ищеца за лихва за забава. Съгласно чл. 5, ал. 1 от
договора при забава на една или повече месечни вноски кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху
всяка забавена погасителна вноска. Поради установеното неплащане в срок на главницата
по кредита на падежа на вноските за главницата за периода от 21.07.2019 г. /денят, следващ
падежа на последната погасителна вноска по кредита, когато е станала изискуема
главницата в уважения ѝ размер от 6909,34 лв./ до 28.07.2019 /деня, предхождащ датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/, ответникът е в забава и дължи обезщетение в
размер на законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД, без да е необходима покана с оглед чл.
84, ал.1, изр. първо ЗЗД. Пресметната по правилата на чл. 86 ЗЗД и изчислена от съда на
основание чл. 162 ГПК при използване на публично достъпен калкулатор за размер на
лихва, определяема по нормативно установена методика (ПМС № 426/2014 г.), мораторната
лихва върху неплатената главница от 6909,34 лв. за периода на забавата 21.07.2019 г. –
28.07.2019 г. възлиза на 15,36 лв., за който размер и период искът за обезщетение за забава
се явява основателен и следва да бъде уважен и отхвърлен за горницата до присъдения от
първата инстанция размер от 949.59 лв. и за периода от 20.01.2018 г. до 20.07.2019 г. Тук
следва да се има предвид, че по отношение на претендираното обезщетение за забава в
размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД не намира приложение правилото на чл. 76, ал. 2
ЗЗД и сумите по извършеното от ответника частично плащане не могат да се прихващат с
това по чл. 86 ЗЗД, доколкото до влизане на настоящото решение в сила същата не
представлява признато обезщетение.
От приетите по делото пред районния съд писмени доказателства се установява още,
че ищецът "Агенция за събиране на вземания" ЕАД е придобил вземания от „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А., клон България" КЧТ) по силата на Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., в т. ч. на вземане към ответника И. А. М. по
договор за потребителски кредит с № *** от 01.07.2016 г., описано под номер 44 от
Приложение № 1 от 15.06.2018 г. към рамковия договор. Няма законова пречка
първоначалният кредитор по договора да упълномощи цесионера да уведомява длъжници,
както и да преупълномощава трети лица за изпращане на уведомления за извършената цесия
на вземания по договори, в който смисъл е и съдебната практика – решение №
137/02.06.2015 г. по дело № 5759/2014 г. на ВКС и много други. Договорът за цесия е
произвел действието си и към датата на подаване на заявлението от ищеца за снабдяване със
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 29.07.2019 г. срещу ответника, тъй като за
прехвърлянето на вземането на цедента на цесионера /ищецът по делото/ не е необходимо
6
съгласие или уведомяване на длъжника. Доколкото длъжникът не е страна по договора за
цесия, за да произведе действие същият /т. е. вземанията на цедента да преминат в
патримониума на цесионера/ не е необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в смисъл, че длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е
бил уведомен от цедента за прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/,
но само ако е платил на цедента, вместо на цесионера /т. е. освобождава се от отговорността
по чл. 75 ЗЗД/ -така решение № 139 по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС и др. Изпратените по
пощата от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД уведомления по чл. 99, ал. 3 ЗЗД до
длъжника са останали неполучени, видно от отбелязването в приетите по делото обратни
разписки, че адресът на получателя е „преместен“. Съобщаването на извършеното
прехвърляне на вземането спрямо цедирания длъжник е направено с връчването му на
препис от исковата молба по настоящото дело и приложенията към нея, включително препис
от гореописания договор за цесия заедно с Приложение № 1 към него, пълномощно, дадено
от законния представител на цедента за упълномощаване на цесионера "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД за извършване на действия по уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД
на длъжниците, уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което правата и законните интереси на
длъжника са гарантирани. По тези съображения следва, че активно материалноправен
носител на процесните вземания по процесния договор за кредит срещу ответника е именно
ищецът "Агенция за събиране на вземания" ЕАД.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на чл.
269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от
сочените основания за неправилност на обжалваното решение.
Поради частично несъвпадане на крайните изводи на първата и на въззивната
инстанции по отношение на исковете за главницата по процесния договор за кредит и за
иска за обезщетение за забава върху гланицата, решението следва да бъде отменено в тези
част и да бъде постановено ново, с което исковете да бъдат отхвърлени. В останалата му
обжалвана част решението на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК разноските за заповедното
производство, дължими от ответника И. А. М. на ищцовото дружество, са в размер на
203,98 лева, а за първоинстанционното- 400,42 лева, изчислени съразмерно на уважената
част от исковете. С първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на ищеца
общо за заповедното и първоинстанционното производство сума в размер на 522,42 лева,
която е по-малко от дължимите 604,40 лева. Доколкото обаче въззивното производство е
образувано само по жалба на ответника и не може да му се влошава положението съгласно
чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, то ответникът не следва да бъде осъждан за разликата над
присъдените разноски с първоинстанционното решение. Ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника сумата от 72,87 лева- разноски в първоинстанционното производство
за адвокатско възнаграждение, представляващи разликата между дължащите се 207,11 лева и
присъдените 134,24 лева с първоинстанционното решение/, както и сумата от 91,44 лева-
разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение и държавна такса,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение
в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Поради това
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 40,15 лева-
разноски за въззивното производство за юрисконсулстко възнаграждение съразмерно на
уважената част от исковете, предмет на въззивен контрол.
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 757/16.06.2020 г., постановено по гр.д. № 8325/2019 г. на
Районен съд-Перник, в частите му, с които по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б., срещу И. А. М.,
с ЕГН **********, с адрес ***, обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на ответника, че дължи
на ищцовото дружество главница по договор за потребителски кредит с № ***, сключен на
01.07.2016 г. между ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален
правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ), за
разликата над сумата от 6909,34(шест хиляди деветстотин и девет лева и тридесет и четири
стотинки) лева до целия предявен размер от 7259,34(седем хиляди двеста петдесет и девет
лева и тридесет и четири стотинки) лева, ведно със законната лихва за забава върху тази част
от главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 29.07.2019 г. до
окончателното изплащане, както и за разликата над сумата от 15,36 (петнадесет лева и
тридесет и шест стотинки) лева до целия присъден размер от 949.59 лева (деветстотин
четиридесет и девет лева и петдесет и девет стотинки), представляваща обезщетение за
забава върху главницата, считано от 20.01.2018 г. до 20.07.2019 г., за които вземания е
издадена заповед № 3043 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4508/2019 г. на Районен съд – Перник, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б., срещу И. А. М., с ЕГН **********, с
адрес *** обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество
главница по договор за потребителски кредит с № ***, сключен на 01.07.2016 г. между
ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД (универсален правоприемник на което е
"БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ), за разликата над сумата от
6909,34(шест хиляди деветстотин и девет лева и тридесет и четири стотинки) лева до целия
предявен размер от 7259,34(седем хиляди двеста петдесет и девет лева и тридесет и четири
стотинки) лева, ведно със законната лихва за забава върху тази част от главницата от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 29.07.2019 г. до окончателното изплащане,
както и за разликата над сумата от 15,36 (петнадесет лева и тридесет и шест стотинки) лева
до целия присъден размер от 949.59(деветстотин четиридесет и девет лева и петдесет и
девет стотинки) лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата, считано от
20.01.2018 г. до 20.07.2019 г., за които вземания е издадена заповед № 3043 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4508/2019 г. на Районен
съд – Перник.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 757/16.06.2020 г., постановено по гр.д. № 8325/2019 г.
на Районен съд-Перник, в останалите му обжалвани части.
Решение № 757/16.06.2020 г., постановено по гр.д. № 8325/2019 г. на Районен
съд-Перник, е влязло в сила като необжалвано в частта, с която по предявените от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, представлявано от изпълнителния
директор Д. Б. Б., срещу И. А. М. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сумата от 1689,60
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит с № ***, сключен на
01.07.2016 г. между ответника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД(универсален
правоприемник на което е "БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България" КЧТ),
ведно със законната лихва за забава върху тази част от главницата от датата на подаване на
8
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, както и в частите, с които
исковете са отхвърлени за сумата от 2344,66 лв. (две хиляди триста четиридесет и четири
лева и 66 ст.), представляваща договорна лихва за периода от 20.12.2017 г. (падеж на първа
неплатена погасителна вноска) до 20.07.2019 г. (падеж на последна погасителна вноска), и за
разликата над присъдения размер от 949.59 лева (деветстотин четиридесет и девет лева и
петдесет и девет стотинки), представляваща обезщетение за забава върху главницата,
считано от 21.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 30.07.2019 г.,
до целия предявен размер от 970.93 лева, за които вземания е издадена заповед № 3043 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.07.2019 г. по ч.гр.д. № 4508/2019 г.
на Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, ***,
представлявано от изпълнителния директор Д. Б., да заплати на И. А. М., с ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 72,87 /седемдесет и два лева и осемдесет и седем стотинки/ лева-
разноски в първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение,
представляващи разликата между дължащите се 207,11 лева и присъдените 134,24 лева с
първоинстанционното решение/, както и сумата от 91,44 лева- разноски за въззивното
производство за адвокатско възнаграждение и държавна такса, съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
ОСЪЖДА И. А. М., с ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, ***, представлявано от изпълнителния
директор Д. Б., сумата от 40,15/четиридесет лева и петнадесет стотинки/ лева- разноски за
въззивното производство за юрисконсулстко възнаграждение съразмерно на уважената част
от исковете, предмет на въззивен контрол.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9