№ 4078
гр. София, 11.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20231110145799 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца „Вива 2000“ ЕООД срещу ответника „Нови технологии
на България“ АД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата 22 419,10 лева, представляваща остатък от дължимо възнаграждение по
неформален договор за СМР, за която сума е издадена фактура №
**********/13.12.2023г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 15.08.2023г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на
7043,73 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
30.07.2020г. до 14.08.2023г.
Ищецът „Вива 2000“ ЕООД твърди да е налице облигационно отношение с
ответника, възникнало по силата неформален договор за изработка. Поддържа, че за
извършените и приети СМР е издал фактура № **********/13.12.2023г. на стойност 45
419,10 лева с вкл. ДДС, по която ответното дружество заплатило частично с два
банкови превода сумите 13 000 лева и 10 000 лева. Посочва, че въпреки проведените
многократни разговори ответникът не е заплатил дължимият остатък в размер на 22
419,10 лева. Претендира последната сума, както и сумата от 7043,73 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 30.07.2020г. до
14.08.2023г. Претендира законната лихва върху главницата от датата на исковата
молба– 15.08.2023г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото. размер.
Ответникът „Нови технологии на България“ АД в законовия срок по чл. 131, ал.
1 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основание
и Твърди, че представената към исковата молба фактура № **********/13.12.2023г. не
е подписана от страна на ответника. Сочи, че ищецът не е представил протокол № 3 и
договор от 06.03.2017г., отразени в основанието за издаване на счетоводния документ.
В допълнение излага, че приложените два броя платежни нареждания не доказват
частично плащане по процесната фактура, доколкото в платежното от 20.12.2018г. не е
посочен изрично номера на фактурата, по която се извършва плащане, а в платежното
1
от 07.11.2019г. в полето основание за превод е записано – частично плащане по
фактури в полза на ДЗЗД консорциум Амфисия. При тези аргументи оспорва
наличието на договорни отношения между страните, възлагането на СМР от страна на
ответника и приемане от ищеца, последният да е изпълнил качествено и в срок на
СМР, подписването на протокол обр. 19, удостоверяващ приемането на работата, както
и стойността на извършените от ищеца СМР на стойност 45 419,10 лева с ДДС.
Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Моли за отхвърляне на исковете
като неоснователни и недоказани.Претендира сторените разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 79, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД:
За основателност на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
във вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на действително правоотношение по договор за изработка с твърдения от
ищец предмет; 2) изпълнителят да е осъществил точно в качествено, количествено и
темпорално отношение уговорената работа по възлагане от страна на ответника, като
ответникът да е приел изработената работа; и 3) в случай че не е уговорен срок за
изпълнение, макар и уговореното възнаграждение по договора за изработка да става
изискуемо в момента на приемане на работата, възложителят да е бил поканен да
заплати изцяло уговореното възнаграждение за приетата работа – той изпада в забава
едва след получаване на покана.
Ответникът носи доказателствената тежест да установи, че е заплатил
претендираната сума или че е направил своевременно възражение за неточно
изпълнение в количествено, качествено или темпорално отношение при предаване на
работата по реда на чл. 264 ЗЗД.
Правната уредба на договора за изработка е в чл. 258 - чл. 269 от ЗЗД.
Договорът за изработка е двустранен, възмезден, консенсуален. От него възникват
права и задължения в тежест и полза на всяка от страните, затова изпълнението на
задължението на едната страна е функционално обусловено от изпълнението на
задължението на другата страна. Същият е неформален и писмената му форма не е
основание за неговата действителност.
Съгласно легалната дефиниция, с договора за изработка изпълнителят се
задължава на свой риск да изработи нещо съгласно поръчката на другата страна, а
последната - да плати възнаграждение - чл. 258 от ЗЗД. Изпълнителят е задължен за
доброто качество на изработеното, ако работи със свой материал - чл. 261, ал. 2 ЗЗД.
Той дължи на поръчващия един резултат, т.е. една завършена работа. Съгласно чл. 260,
ал. 1 от ЗЗД изпълнителят има задължение да предупреди веднага поръчващия, ако
даденият му проект или доставените му суровини и материали са неподходящи за
правилното изпълнение на работата, и да иска извършване на нужните промени в
проекта или доставяне на подходящ материал. Само при това условие изпълнителят
може да се откаже от договора - чл. 260, ал. 1, изр. второ ЗЗД. От задължението си по
договора да престира на поръчващия резултат, изпълнителят се освобождава само ако
предаде завършена, годна за обикновеното или предвиденото в договора
предназначение работа; както и в хипотезите на последваща обективна невъзможност
за изпълнение. Изпълнителят може да претендира възнаграждение, само ако работата
бъде приета - чл. 266, ал. 1 във вр. с чл. 264 ЗЗД, както и в случаите на последваща
обективна невъзможност за изпълнение, когато част от работа е била изпълнена и
2
може да бъде полезна за поръчващия - чл. 267, ал. 1 ЗЗД и в случаите на негодност на
материала или на проекта, дадени от поръчващия и изпълнителят своевременно го е 8
Актът е постановен на 01.08.2024 предупредил - чл. 260 ЗЗД - чл. 267, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на поръчващия, законът е вменил следните задължения: да даде
на изпълнителя необходимото съдействие - чл. 260, 262, ал. 1 ЗЗД; да приеме
изработената съобразно договора работа - чл. 264 ЗЗД; да плати уговореното
възнаграждение за приетата работа - чл. 266 във вр. с чл. 264 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 264, ал. 3 ЗЗД установява необоримата презумпция, че при
липса на възражения за неправилно изпълнение работата се счита за приета. По
отношение съдържанието на понятието "приемане на възложената работа" правната
доктрина и съдебна практика са единни, сочейки, че същото включва в себе си
фактическо и правно действия, а именно: преминаване на властта върху изработеното
от изпълнителя към поръчващия и изразяване (мълчаливо или изрично) на изявление
от страна на поръчващия, че счита работата за съобразена с договора. Отговор на
правния въпрос за допустимосттта на приемането на изпълненото и чрез конклудентни
действия е дадено с Решение № 250/11.01.2011 г. по т.д. № 535/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС
и Решение № 48/31.03.2011 г. по т.д. № 822/2010 г. на ІІ т.о. ВКС, съобразно които,
същото съставлява упражняването от възложителя на фактическа власт върху
изработеното и експлоатацията му в съответствие с технологичното му
предназначение. С приемането на извършената работа, задължението на възложителя
по договор за изработка става изискуемо, като издаването на фактура от изпълнителя,
подписването и отразяването й в счетоводните книги на възложителя, е ирелевантно за
настъпването на падежа на задължението му, тъй като той вече е настъпил. (В този
смисъл е Решение № 158 от 07.11.2013 г. по т.д. № 1128/2012 г. на ВКС, ТК, I
т.о).
В настоящия случай по делото е представена издадена от ищеца фактура №
********** от 13.12.2018г. за дължимо възнаграждение за извършени СМР по
протокол № 3, договор от 06.03.2017г. на стойност 45 419,10 лева с ДДС. По
отношение на посоченото писмено доказателство, ответникът в срока за отговор е
оспорил твърдението, че страните са били в договорни отношения, като се е позовал
на липсата на подпис от страна на представител на „Нови технологии на България“
АД, както и непредставянето на документите, посочени като основание за издаване на
счетоводния документ. За изясняването на релевантните за спора обстоятелства съдът
съобрази непротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение №
46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008
г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др., съгласно която фактурата
може да се приеме като доказателство за сключен договор, ако отразява съществените
елементи от съдържанието на сделката – вид на предоставената услуга, стойност,
начин на плащане, имена на страните, респ. на техните представители, време и място
на сключване на договора. Според други решения на ВКС, а именно – решение №
211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. №
465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение №
30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. №
491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО,
фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и
осчетоводяването им от търговското дружество – ответник, включването им в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по
смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва
неговото съществуване. Нещо повече, според приетото в решение № 42/2010 г. по т.д.
№ 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II ТО и решение
3
№ 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е
неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за „получател“ от купувача по
договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, тя
може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения,
ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е
счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит. В Решение № 211/2012
г. на ВКС по т.д. № 1120/2010 г. на II ТО е посочено още, че само по себе си
отсъствието на изискуеми се от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е
основание за отричане на правоотношението, тъй като поради неформалния характер
на изработката, преценката за сключването на договора не следва да бъде
ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се
направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези относно предприети
от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като
признания за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в
дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на
стойността й в справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са
обстоятелства несъмнено релевантни за възникването на продажбеното
правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези действия по
отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в
дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване.
В настоящия случай макар по делото да не се изясняват в конкретика предмета
на възложените, респективно извършени СМР, доколкото в процесната фактура се
съдържа препращане към Протокол № 3 и Договор от 06.03.2017г., които не са
представени, наличието на облигационно отношение между страните съдът приема за
еднозначно установено от приетата без възражения съдебно-счетоводната експертиза.
От заключението на вещото лице, преценено по реда на чл. 202 ГПК като обективно и
компетентно изготвено се изяснява, че ответникът „Нови технологии на България“ АД
е осчетоводил издадената от „Вива 2000“ ЕООД фактура **********/13.12.2018г.,
включил я е в Дневника си за покупки за съответния данъчен период и същата е
намерила отражение в подадените от него справка – декларация за ДДС, като страната
е ползвала и правото си на приспадане на данъчен кредит. В допълнение към горното,
установи се, че с платежно нареждане от 20.12.2018г. ответникът е заплатил сума в
размер на 13 000 лева в полза на ищцовото дружество, а с платежно нареждане от
07.11.2019г. е извършен превод на сума в размер на 10 000 лева, също с получател
„Вива 2000“ ЕООД. От експертизата се извежда още, че в счетоводната отчетност на
ищеца, посочените два превода в общ размер на 23 000 лева са осчетоводени като
получени суми по разплащателна сметка от клиент „Нови технологии на България“ АД
по фактура № ********** от 13.12.2018г. Последното по мнение на настоящия състав
съставлява конклудентно признание на неизгодно за страната обстоятелство:
съществуването на процесното задължение на поддържаното от ищеца основание и в
сочения от него размер. А признанието на неизгодни за страната факти представлява
едно от най- надеждните и достоверни доказателства в българския граждански процес,
което, преценено по реда на чл. 175 ГПК - в съвкупност със събраните по делото и
писмени доказателства, дава основание на съда да приеме за установено, че
изброените по - горе предпоставки за основателност на иска с правно основание чл.
345, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД са осъществени. За пълнота на изложението
следва да се посочи, че липсата на отразяване на конкретна фактура, във връзка с която
е издадено платежно нареждане от 20.12.2018г. не опровергава извода за погасяване на
задължения, касаещи предмета на настоящия правен спор, доколкото в тежест на
4
въвелата възражения ответна страна е било установи това си твърдение, за което
доказателства в хода на производството пред настоящата инстанция не са ангажирани.
В този смисъл посоченото основание за извършения превод от ответника на
07.11.2019г. – частично плащане по фактури в полза на ДЗЗД Консорциум Амфисия,
също не разколебава горното, доколкото от една страна е възможно да се касае за
изпълнение на част от възложената работа по договора от страна на подизпълнител, а
от друга ответното дружество не установява наличието на различен дълг, във връзка с
който е плащането.
При съобразяване на гореизложеното еднозначно се обосновава становището, че
процесната фактура № ********** от 13.12.2018г. отразява възникналата между
страните облигационна връзка, като осчетоводяването, включването в дневника за
покупко - продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата по смисъла на
ЗДДС, представлява недвусмислено приемане на извършената работа, съответно
признание на задължението и доказва неговото съществуване. Ето защо съдът намира,
че за ответника е възникнало задължение за заплащане на уговореното
възнаграждение за извършване на възложената работа.
Ответникът е упражнил своевременно правата си по чл. 120 ЗЗД като е заявил
възражение за изтекла погасителна давност на вземането, което е неоснователно.
Страните не спорят, че изискуемостта на вземането настъпва с приемане на работата и
получаване от ответника на издадена от ищеца фактура за дължимото възнаграждение.
Процесната фактура № ********** от 13.12.2018г., по мнение на настоящата
инстанция, е получена от ответника най – късно на 20.12.2018г., когато е извършен
кредитен превод на част от уговореното възнаграждение. От този момент започва да
тече и петгодишната погасителна давност. Исковата молба по настоящото гр.д. №
45799/2023г. по описа на СРС, 81 състав, е депозирана на 15.08.2023г., поради което
към този момент вземането не е погасено по давност.
Както се посочи по-горе, ответникът е заплатил извънсъдебно сумата от общо
23 000 лева, поради което остава задължен за остатък в размер 22 419,10 лв., съответно
предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен. Върху присъдената
главница се дължи и законна лихва, считано от подаване на исковата молба –
15.08.2023 г., до окончателното плащане.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен
дълг и момента на изпадане на длъжника в забава.
Съдът формира правни изводи за наличие на главен дълг.
Видно от приетата по делото фактура № **********/13.12.2023г. е, че е
посочена дата на плащане – 13.12.2018г. Определено по реда на чл. 162 ГПК
обезщетението за забава за плащането на главницата от 22 419,10 лв. за претендирания
период от 30.07.2020г. до 14.08.2023г. е в размер на 7166,28 лв., като съобразно
диспозитивното начало акцесорният иск предявен за сумата 7043,73 лева следва да се
уважи изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
има ищецът. Дължимите разноски за настоящото исково производство са в размер на
сумата 4528,51 лв., представляващи заплатена държавна такса, депозит за ССчЕ и
адвокатско възнаграждение, видно от договор за правна защита и съдействие от
09.08.2023г., сумата 1802 лева, представляваща разноски по изпълнителното дело,
както и сумата 1540 лева, представляваща сторени разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение в обезпечителното производство.
5
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Нови технологии на България“ АД, ЕИК *********, ДА
ЗАПЛАТИ на „Вива 2000“ ЕООД, ЕИК ********* , по предявените осъдителни
искове с основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
22 419,10 лева, представляваща остатък от дължимо възнаграждение по неформален
договор за СМР, за която сума е издадена фактура № **********/13.12.2023г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 15.08.2023г. до
окончателното плащане, както и сумата 7043,73 лева, представляваща обезщетение за
забава върху главницата за периода от 30.07.2020г. до 14.08.2023г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Нови технологии на България“
АД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на „Вива 2000“ ЕООД, ЕИК *********, 290,64
лева, сумата 4528,51 лева, представляваща сторени в производството пред настоящата
инстанция съдебно - деловодни разноски, сумата 1540 лева, представляваща сторени
разноски в проведеното обезпечително производство по ч.гр.д. № 26846/23г. по описа
на Софийски районен съд, 69 ти състав, и сумата 1802 лева, представляваща сторени
разноски по изпълнителното дело.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6