РЕШЕНИЕ
№ 1829
гр. Варна, 07.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
първи ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Мая Недкова
мл.с. Ивалена Орл. Димитрова
при участието на секретаря Димитричка Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Константин Д. Иванов Въззивно гражданско
дело № 20213100502195 по описа за 2021 година
докладвано от съдията К. Иванов и съобрази следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Прокуратурата на РБ срещу Решение №
708/24.06.2021 год., постановено по гр. дело № 11102/2020 год. по описа на РС-Варна, в
частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на СТ. Н. К. от гр. Варна
сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени веди –
болки и страдания, страх, отчаяние и негативно емоционално напрежение, получени
заболявания, вследствие на необосновано дългия период на водене на наказателно
производство срещу него, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от
22.02.2020 год. до окончателното и изплащане.
́
В жалбата са наведени оплаквания, че решението в атакуваната от
въззивника-ответника по иска част е неправилно и незаконосъобразно, постановено е в
нарушение на материалния закон и при допуснати нарушения на процесуалните правила,
които обобщено се свеждат до неправилна преценка и анализ на събраните по делото
доказателства, в резултат на което решението е и необосновано. Твърди се, че времевият
интервал, през който делото се е намирало в своята досъдебна фаза а именно: в периода от
31.07.2008г. – датата на първоначално привличане на К. в качеството му на обвиняем – до
внасяне на делото с обвинителен акт в РСВарна на 03.06.2010г. и в периода 15.07.2010г. –
16.08.2010г., когато делото е било върнато на ВРП за отстраняване на допуснато
процесуално нарушение, след което отново ищецът К. е бил предаден на съд с внесен срещу
него обвинителен акт, е преди приемането на нормата на чл. 2б от ЗОДОВ, която е в сила от
15.12.2012 год. Според въззивника цитираната норма е материалноправна и няма обратно
действие, а урежда случаи, които са се осъществили след влизането и в сила, поради което и
́
изначално липсва правопораждащо годно основание за ангажиране на отговорността на
1
Прокуратурата на РБ за вреди на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Горните възражения и
доводи изобщо не са били обсъдени от първоинстанционния съд. Въззивникът навежда още,
че предвид установеното по делото, че при извършената служебна проверка Инспекторатът
към ВСС не е констатирал виновно бездействие, довело до необосновано забавяне на
разследването, то и липсва основание за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на
РБ за вреди в хипотезата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Неправилен и е изводът на съда, че
ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно
производство, предвид установеното по делото, че болестите, от които е страдал ищецът, са
с давност отпреди предприетото против него наказателно преследване; не е установена и
причинна връзка между твърдяните вреди и воденото срещу С. К. наказателно производство
– липсват доказателства, установяващи, че заболяванията са се породили вследствие на
воденото срещу ищеца наказателно производство. Навежда също, че присъденият от съда
размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди е необосновано завишен и е
определен в нарушение на нормата на чл. 52 ЗЗД.
Отправено е искане за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което
искът на ищеца по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ в частта му за сумата от 5000 лева да бъде отхвърлен,
а в евентуалност се настоява решението да бъде изменено, като се намали значително
размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с критериите
за справедливост на чл. 52 от ЗЗД, съдебната практика в аналогични случаи и съобразно
конкретните данни по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на жалбата не е подаден.
От Прокуратурата на РБ е подадена и частна жалба против Определението №
3745/28.07.2021 год. по гр. дело № 11102/2020 год. по описа на РС-Варна, постановено в
производство по чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена молбата на Прокуратурата на РБ за
изменение на решението № 708/24.06.2021 год. по същото гражданско дело в частта му за
разноските относно присъдените в тежест на Прокуратурата на РБ в полза на държавата
разноски за държавна такса за първоинстанционното производство в размер на сумата от 10
лева. В жалбата са наведени оплаквания, че определението е неправилно, като се настоява за
отмяната му и за постановяване на друго, с което да се измени първоинстанционното
решение в частта му за разноските, като се отмени в частта му, с която ПРБ е осъдена да
заплати в полза на държавата по сметка на РС-Варна държавна такса в размер на 10 лева за
първоинстанционото производство.
От насрещната страна отговор на частната жалба не е подаден.
В съдебно заседание въззивникът Прокуратурата на РБългария, чрез прокурор от ОП-
Варна поддържа въззивната и частната жалби и настоява да бъдат уважени.
В съдебно заседание въззиваемият, ищец по предявения иск, чрез процесуален
представител, оспорва въззивната жалба, счита решението в атакуваната от Прокуратурата
на РБ част за правилно и настоява да бъде потвърдено в тази част. Оспорва и подадената
частна жалба, счита, че е неоснователна.
Първоинстанционното решение в частта му, с която искът на СТ. Н. К. против
Прокуратурата на РБ по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване
на наказателното производство по н. о. х. д. № 4369/2010 год. на РС-Варна, образувано по
повод ДП № 775/2006 год. по описа на ОДМВР-Варна, в разумен срок е отхвърлен за
разликата над присъдените 5 000 лева до претендираните 15 000 лева, ведно със законната
лихва, считано от 22.02.2020 год. до окончателното и изплащане, не е обжалвано, в тази част
́
е влязло в сила и не е предмет на въззивната проверка.
Съдът съобрази следното:
Предявен е иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 52 ЗЗД.
В исковата си молба ищецът СТ. Н. К. от гр. Варна е навел следните твърдения:
На 31.07.2008 г. е привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 775/2006 год. по
2
описа на ОД на МВР- Варна, прок. преписка № 916/2005 год. по описа на РП-Варна за
евентуално извършено от него престъпление по чл. 290, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, което
продължило 1 година, 9 месеца и 4 дни. След внасянето на обвинителния акт в съда е било
образувано наказателно производство, което продължило 9 години, 7 месеца и 18 дни,
първоначално водено като н. о. х. д. № 2882/2010 год. по описа на РС-Варна, а впоследствие
като н. о. х. д. № 4369/2010 год. по описа на РС-Варна. Наказателното производство е
приключило с определение на съда по н. о. х. д. № 4369/2010 год., влязло в сила на
22.02.2020г., с което производството по делото било прекратено. Общо наказателното
производство срещу ищеца е продължило 11 години, 6 месеца и 22 дни, която
продължителност не отговаря на въведеното в чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС изискване за разумен
срок за разглеждане на делата. В резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и
решаване на делото му в разумен срок ищецът претърпял неимуществени вреди – болки,
страдание, стрес, отчаяние, тревога, несигурност, през продължителен период от време.
През целия период, през който е продължило наказателното производство, ищецът и
процесуалният му представител са упражнявали добросъвестно процесуалните си права и не
са ставали причина за отлагане или забавяне на производството. Твърди се още, че в същия
този период ищецът получил редица заболявания, вследствие на повдигнатото обвинение и
воденото срещу него наказателно производство, а именно – бронхиална астма, ХБ III ст.,
сърдечна форма, хипертония, бронхиектазна болест, ДПХ, холецистектомия.
След окончателното приключване на воденото против него наказателно производство
ищецът подал заявление до Министерството на правосъдието на РБ за установяване на
нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. След
проведена административна процедура Министерството на правосъдието му предложило
писмено споразумение, съгласно което да му заплати обезщетение в размер на 2200 лева за
нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок.
Предложеното му обезщетение не съответствало на действително претърпените вреди от
забавеното наказателно производство и по тази причина ищецът отказал да сключи
споразумение. Счита, че обезщетение в размер на 15 000 лева е справедливо и би могло да
репарира причинените му неимуществени вреди от нарушаване на правото му на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
В съответствие с наведените твърдения е и отправеното искане – за осъждането на
Прокуратурата на РБ да му заплати сумата от 15 000 лева - обезщетение за причинени
неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване
на наказателното производство по н. о. х. д. № 4369/2010 год. на РС-Варна, образувано по
повод ДП № 775/2006 год. по описа на ОДМВР – Варна, в разумен срок, ведно със законната
лихва върху претендираната сума, считано от 22.02.2020 год. до окончателното и
́
изплащане.
В писмен отговор, подаден в срока по чл.131 ГПК, Прокуратурата на РБ оспорва иска.
Твърди се, че спрямо ищеца не са били налагани мерки за неотклонение или други мерки за
процесуална принуда. Навежда, че периода от привличането на ищеца в качеството му на
обвиняем – 31.07.2008г. до внасянето на обвинителния акт на 03.06.2010г. и последващия
период от 15.07.2010г. до 16.08.2010г., в който делото е било в досъдебна фаза, е преди
приемането на нормата на чл. 2б от ЗОДОВ, която е в сила от 15.12.2012 год. Цитираната
норма е материалноправна и няма обратно действие, а урежда случаи, които са се
осъществили след влизането и в сила, поради което и изначално липсва правопораждащо
́
годно основание за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на РБ за вреди на
основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Твърди още, че след постъпването на делото в съда и
образуването му като н. о. х. д. № 4369/2010 год. по описа на РС-Варна Прокуратурата на РБ
не носи отговорност за действията на съда, респ. за продължителността на процеса в
неговата съдебна фаза. Прокуратурата на РБ не е ставала причина за отлагане на процеса;
извършената от Инспектората към ВСС проверка също не е констатирала виновно
бездействие, довело до необосновано забавяне на разследването. Излага още, че твърдените
от ищеца да са му причинени неимуществени вреди, чието репариране той претендира, не са
3
пряка и непосредствена последица от увреждането, причинено от конкретна дейност на
прокуратурата, свързана с воденото срещу ищеца наказателно производство. Твърди също,
че размерът на претендираното обезщетение е силно завишен и не съответства на принципа
за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Настоява за отхвърляне на иска.
В съдебно заседание ищецът, чрез процесуален представител, поддържа иска и
настоява да бъде уважен; ответникът оспорва иска, настоява за отхвърлянето му, поддържа
подадения писмен отговор.
Пред настоящата инстанция искът е висящ до размера на сумата от 5000 лева.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и
доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна:
От приобщените като доказателства по настоящото дело ДП № 775/2006 год. по описа
на ОД на МВР -Варна, н. о. х. д. № 2882/2010 год. и н. о. х. д. № 4369/2010 год. по описа на
РС-Варна се установява следното:
На 22.11.2006 год. с постановление на прокурор от РП-Варна е образувано досъдебно
производство № 775/2006 год. по описа на ОД на МВР-Варна срещу неизвестен извършител
за евентуално извършено през месец юли 2004 год. престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.
На 31.07.2008г. ищецът С.К. от гр. Варна е бил привлечен като обвиняем за
извършено на 20.07.2004 год. в съучастие с други две лица престъпление по чл. 314, вр. чл.
20, ал. 2 НК, както и за извършено на 20.07.2004 год. в съучастие с друго лице престъпление
по чл. 290, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК; на същата дата е разпитан в това му качество;
определена му е мярка за неотклонение „Подписка“.
На 03.06.2010 год. в РС–Варна е внесен обвинителен акт по обвинението на В.О.,
Й.П., Е.К. и на ищеца – С. К. за престъпление по чл. 290, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК;
образувано е н. о. х. д. № 2882/2010 год. по описа на РС-Варна, прекратено с разпореждане
на съдията-докладчик от 07.06.2010 год. и върнато на РП-Варна с указания. На 16.08.2010
год. делото отново е внесено в РС-Варна и е образувано като н. о. х. д. № 4369/2010 год.
В периода 22.12.2010 год. – 11.12.2014 год. по н. о. х. д. № 4369/2010 год. са
проведени 16 съдебни заседания, в нито едно от тях ход на съдебното следствие не е бил
даван и делото не е разглеждано по същество; в съдебните заседания, в които е даван ход на
делото, е обсъждана възможността подсъдимата В.О. да участва в процеса с оглед
влошеното и здравословно състояние, като в тази насока са събирани доказателства, или пък
́
делото е било или спирано или отлагано или прекратявано частично – по отношение на
починали подсъдими и по отношение на част от престъпленията, за чието извършване е била
ангажирана наказателната отговорност на някои от подсъдимите.
С определение от 08.10.2019 год. наказателното производство е възобновено,
пренасрочено е за дата 06.02.2020 год., в съдебното заседание се е явил процесуалният
представител на ищеца и с определение от същата дата производството по н. о. х. д. №
4369/2010 год. по описа на РС-Варна е прекратено поради изтекла абсолютна давност за
наказателно преследване на престъплението, за което е била ангажирана наказателната
отговорност на ищеца и на другия останал жив подсъдим. Определението за прекратяване
на делото е влязло в сила на 22.02.2020 год.
Общата продължителност на накзателното производство от момента на привличането
на ищеца в качеството му на обвиняем на дата 31.07.2008 год. по ДП № 775/2006 год. на ОД
на МВР Варна до влизането в сила на определението за прекратяване на н. о. х. д. №
4369/2010 год. по описа на РС-Варна на дата 22.02.2020 год. е 11 години, 6 месеца и 22 дни,
периодът от привличането на ищеца като обвиняем по ДП № 775/2006 год. по описа на ОД
на МВР-Варна до внасяне на делото в РС-Варна е 2 години. Периодът, в който
наказателното производство е било в съдебната си фаза е 9 години и 6 месеца. Установява се
още, че за период от 6 години, 10 месеца и 14 дни съдебното производство е било спряно
поради заболяване на една от подсъдимите.
На 09.03.2020 год. ищецът С.К. е подал заявление до Миниистерството на
4
правосъдието на РБ по реда на Глава трета „а“ от ЗСВ. Извършена е проверка, която е
приключила с констативен протокол от 29.06.2020 год. Установено е допуснато нарушение
на правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок и на
21.07.2020 г. му е предложено споразумение за изплащане на общо обезщетение в размер на
2200 лева, което той е отказал.
От заключението на съдебно-медицинската експертиза от 16.03.2021 год., неоспорено
от страните, кредитирано от съда като обективно и безпристрастно, и от изявленията на
вещото лице д-р. В. Д. в съдебно заседание, се установява следното: Към момента на
привличането му в качеството му на обвиняем по ДП № 775/2006 год. по описа на ОД на
МВР Варна на дата 31.07.2008 год. ищецът е боледувал от години преди привличането му
като обвиняем от следните заболявания: 1) Туберкулозна болест от 1967 год. с късни
последици – бронхиална астма, атопична форма, със среднотежко протичане от 1986 година,
бронхоектазна болест, пневмофиброза; 2) Хипертонична болест, трети стадий, умерена
степен сърдечно – мозъчна форма; 3) Исхемична болест на сърцето (ИБС); 4) Хронична
сърдечна недостатъчност (ХСН) ІІІ-ти функционален клас; 5) Опериран за камъни в жлъчен
мехур през 2006 година. По повод бронхиалната астма, хипертоничната болест, исхемичната
болест на сърцето с прояви на хронична сърдечна недостатъчност, през 2006 год. за ищеца е
приета 60 % загуба на трудоспособност за срок от три години. През 2010 год. е установено,
че ищецът страда и от язвена болест на стомаха и дванадесетопръстника, а през 2019 год. е
установен и гастрит. През 2011 год. ищецът е получил травматичен пневмоторакс вдясно.
През 2018 год. е диагностициран с облитериращ тромбангит (Болест на Бюргер). Според
заключението, туберкулозната болест и нейните усложнения, хипертоничната болест и
усложненията и, както и исхемичнта болест и усложненията и, в хода на развитието си
́́
могат да предизвикат редица състояния, опасни за живота. Установява се още, че основните
заболявания на ищеца – туберкулозната болест, хипертоничната болест и усложненията и,
́
както и исхемичнта болест, от които е боледувал – са били налице преди привличането му
като обвиняем по досъдебното производство. По отношение на хипертоничната болест,
исхемичната болест на сърцето и установената през 2010 година язвена болест, същите в
известна степен могат да доведат до влошаване на здравословното състояние поради
психически натоварвания и отрицателни емоции, които неизбежно съпътстват воденото
срещу ищеца накзателно производство. Установява се още, че влошаване на здравословното
състояние е характерно за описаните заболявания, от които ищецът страда, въпреки
провеждането на системно лечение и независимо от неблагоприятни психически
въздействия.
От показанията на свидетелката К.С. К.а, съпруга на ищеца, ценени съобразно
разпоредбата на чл. 172 ГПК, се установява следното: След като срещу съпруга и е било
́
образувано наказателно производство, състоянието му много се влошило поради
заболяванията които е имал – язва, сърдечна недостатъчност, високо кръвно налягане.
Ищецът бил неспокоен, изпитвал страх, няколко пъти лежал и в болница. Близо
дванадесетте години, през които се водило делото против съпруга и, се отразили зле и на
́
психичното му състояние, получавал аритмия, имал задух, увеличил приема на лекарства,
изпитвал страх и несигурност как ще завърши делото. Според свидетелката съществена
промяна в състоянието на съпруга и след приключване на наказателното производство
́
няма; към настоящия момент е малко по–спокоен психически, но вследствие на воденото
против него наказателно дело здравето му било значително увредено.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
По допустимостта на иска:
Предявеният от ищеца С.К. против Прокуратурата на РБ иск е процесуално допустим.
В случая изискването на чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ е спазено. Установено е по делото, че е
проведена административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от
ЗСВ, по която постигнато споразумение няма. С това административната процедура е
изчерпана, което е и условие за допустимост на иска по чл. 2б от ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за вреди.
5
По съществото на иска настоящият състав намира следното:
Според чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Съгласно ал. 2 исковете по ал. 1 се
разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс, като съдът взема предвид общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението
на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Продължителност от 11 години, шест месеца и 22 дни на релевантния период (от
привличането на ищеца като обвиняем по ДП № 775/2006 год. по описа на ОД на МВР-
Варна до влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното производство
по н. о. х. д. № 4369/2010 год по описа на РС-Варна) за наказателно производство в двете му
фази – досъдебна и съдебна – с предмет престъпления по чл. 313 НК за едно от обвиняемите
(подсъдими) лица и по чл. 290 НК за ищеца и останалите трима обвиняеми, впоследствие
подсъдими, извършени в съучастие, не може да се определи като разумен.
При преценката си настоящият състав, след като съобрази установените в практиката
на ЕСПЧ критерии: сложност на делото, поведението на ищеца и останалите страни и
поведението на компетентните органи, намира, че в конкретния случай прекомерната
продължителност на наказателното производство е в резултат на поведението на
компетентните органи на съдебната власт – Прокуратурата на РБ и РС-Варна, които не са
положили необходимите усилия за ускоряването му и са станали причина за неговото
ненужно забавяне. В настоящия случай без значение за отговорността на конкретния
ответник срещу когото е предявен иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ – Прокуратурата на РБ – е
каузалният принос на всеки един от отделните органи на съдебната власт, допуснали при
разглеждане на делото необоснованото му забавяне извън разумните срокове, тъй като
отговорността е на българската държава, която отговаря за причинените вреди в хипотезата
на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ чрез органите си, осъществяващи съдебната власт в държавата,
какъвто орган е и Прокуратурата на РБ, като отговорността на държавата в горната хипотеза
е обективна.
Доводите на ответника, наведени в отговора му на исковата молба, поддържани и в
настоящото производство, че периодът, в който делото е било в досъдебна фаза е преди
приемането на нормата на чл. 2б от ЗОДОВ, която е в сила от 15.12.2012 год., поради което
и прокуратурата не отговаря, тъй като цитираната норма няма обратно действие, а се
прилага за случаи, осъществили се след влизането и в сила, настоящият състав намира за
́
неоснователни. След като съответното дело е приключило с влязъл в сила акт на орган на
съдебната власт при действието на чл. 2б ЗОДОВ, нормата е приложима на общо основание,
включително и относно започнали преди приемането и производства. В случая въпрос за
́
обратно действие на материално правна норма изобщо не стои, тъй като обратното действие
на материалноправна норма означава преуреждане по нов начин на правоотношения, чийто
фактически състав е окончателно приключил (изчерпан) и е породил правните си последици
при действието на стария закон, а настоящият случай очевидно не е такъв.
При баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение
(присъда в случая) и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане и
решаване на делото, настоящият съдебен състав съобрази, че се касае за дело, което е с
фактическа и правна сложност – четирима обвиняеми, впоследствие подсъдими,
наказателната им отговорност е ангажирана за усложнена престъпна дейност, повдигнати са
им обвинения, а впоследствие са предадени и на съд, за престъпления, извършени от тях в
условията на различни форми на съучастие; в досъдебното производство са разпитани
дванадесет свидетели, изслушани са заключения по четири експертизи, една от които
комплексна, събрани са голям брой писмени доказателства.
Анализът на обсъдените по–горе доказателства дават основание за извод, че с
процесуалното си поведение ищецът не е допринесъл за установената по–горе
6
продължителност на воденото против него наказателно производство. Същият е
предприемал само действия по упражняване на предоставени му от закона права.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че поради допуснатото нарушение на
правото на ищеца С.К. на разглеждане и решаване на наказателното производство по н. о. х.
д. № 4369/2010 год. на РС-Варна, образувано по повод ДП № 775/2006 год. по описа на
ОДМВР-Варна, в разумен срок, са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в
негативни преживявания и емоции, доколкото е вън от съмнение, че всяко забавяне на
наказателното производство, водено против определено лице, неизбежно рефлектира
неблагоприятно в неимуществената му сфера, доколкото лицето има правото на адекватен
срок – подходящ според обстоятелствата, за приключване на воденото против него
наказателно производство, който да не го държи прекалено дълго и необосновано в
неизвестност и очакване.
Относно размера на обезщетението съдът намира следното:
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ се
определя съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост. Прилагането на
критерия "справедливост" изисква цялостна преценка на конкретните факти, които са от
значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на
обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани – в този смисъл са
задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 2 от
Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, като например – характер и степен
на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици,
тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото
обществено и социално положение.
В настоящия случай, отчитайки от една страна периода на забавата,
продължителността на преживените от ищеца Ст. К. отрицателни емоции, обстоятелството,
че резултатът от воденото против него наказателно производство очевидно не е бил особено
значим за него, в подкрепа на което е факта, че от деветте заседания, за които е бил
призован, ищецът се е явил лично само в две от тях, т. е., отрицателните му емоционални
преживявания от забавянето могат бъдат счетени за умерени, но не и за интензивни по
степен, а от друга страна – липсата на данни за трайни последици за психическото състояние
на ищеца и за настъпването на други, извънредни промени в начина му на живот,
настоящият състав намира, че размерът на дължимото му обезщетение за неимуществени
вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите
в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед на конкретните
обстоятелства по делото, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи, следва да бъде определен на 2300 лева. В тази връзка съдът отчита и
обстоятелството, че по делото категорични доказателства, установяващи, че ищецът е
търпял значителни и интензивни по степен отрицателни преживявания и негативни емоции
именно от забавянето извън разумните срокове на воденото против него наказателно
производство няма ангажирани – от заключението на съдебно–медицинската експертиза е
установено, че заболяванията на ищеца датират дълго преди да бъде ангажирана
наказателната му отговорност чрез привличането му като обвиняем по ДП № 775/2006 год.
по описа на ОД на МВР-Варна, впоследствие като подсъдим по н. о. х. д. № 4369/2010 год.
по описа на РС-Варна; установено е също, че влошаването на здравословното състояние е
характерно за заболяванията, от които страда ищецът, и това влошаване е характерно и
неизбежно, въпреки провеждането на системно лечение и е независимо от неблагоприятни
психически въздействия, като не е установена причинна връзка между влошаването на
здравословното състояние на ищеца и неразумната продължителност на воденото против
него наказателно производство. От показанията на свидетелката Керана К.а е установено, че
влошеното здравословно състояние на ищеца е вследствие на предприетото против него
наказателно преследване, а не заради продължилото извън разумните срокове наказателно
производство; установено е също, че негативните емоции, търпени от ищеца – страх и
несигурност как ще завърши предприетото против него наказателно преследване са в
7
резултат от ангажирането на наказателната му отговорност и от възможността тази
отговорност да бъде реализирана (т. е., ищецът да бъде осъден за извършено престъпление),
а не и заради продължителността извън разумните срокове на воденото против него
наказателно производство. Тези неимуществени вреди са различни от вредите, причинени от
нарушаване на правото на страната на разглеждане и решаване на делото и в разумен срок,
́
те имат отношение и подлежат на изследване и евентуално на репариране в хипотезата на
незаконно обвинение в престъпление, но не и в настоящата хипотеза.
По тези съображения настоящият състав приема, че обезщетение от 2300 лева за
претръпените от ищеца морални вреди е в съответствие с ангажираните доказателства и с
установения в чл. 52 ЗЗД правен принцип. Присъждането на сума в по–висок размер би
довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта имуществено разместване.
Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа и морално удовлетворение –
́
признаване, че е допуснато нарушение на правото на страната да получи разглеждане и
решаване на спора в разумен срок, като размерът на паричната сума има за цел да репарира
действително претърпените вреди, а не да се превръща в източник на обогатяване.
Отделно от това следва да се изтъкне, че в хипотезата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ
държавата отговаря само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от
неразумно бавните действия на органите на съдебната власт, но не и за други вреди – не
отговаря за вредите, причинени от факта на ангажиране на наказателната отговорност на
ищеца, подробни съображения за които са изложени по – горе и които вреди са извън
обхвата на вредите, които подлежат на репариране по реда на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
С оглед изложеното първоинстанционното решение, в частта му, с която искът на
С.К. против Прокуратурата на РБългария по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането и да заплати
́
на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на
правото му на разглеждане и решаване на н. о. х. д. № 4369/2010 год. по описа на РС-
Варнау, образувано по повод на ДП № 775/2006 год. по описа на ОД на МВР-Варна в
разумен срок, е уважен за разликата над 2300 лева до размера на сумата от 5000 лева, ведно
със законната лихва, считано от 22.02.2020 год. до окончателното им изплащане, е
неправилно, същото следва да се отмени в тази част и да се постанови друго, с което искът
за разликата над 2300 лева до размера на 5000 лева (т. е., за сумата от 2700 лева) да бъде
отхвърлен.
Решението в частта, с която искът на С.К. против Прокуратурата на РБ по чл. 2б, ал. 1
ЗОДОВ за осъждането и да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди,
́
вследствие на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на н. о. х. д. №
4369/2010 год. по описа на РС-Варна, образувано по повод на ДП № 775/2006 год. по описа
на ОД на МВР-Варна в разумен срок, е уважен до размера на сумата от 2300 лева, ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 22.02.2020 год. до
окончателното й изплащане е правилно и в тази част следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от делото, решението следва да бъде отменено и в частта му, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за
производството пред първата инстанция за разликата над 107, 33 лева до присъдените 233,
33 лева, както и в частта му, с която ответникът е осъден да заплати в полза на държавата по
сметка на РС-Варна разноски за производството за разликата над 31 лева до 66, 67 лева.
С оглед изхода от делото отправеното искане и представените доказателства в полза
на въззиваемия - ищец следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстнация за
заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска. Възражението
на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение за
настоящата инстанция е неоснователно, тъй като възнаграждението е в размер на 600 лева и
е в рамките на установения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 год. на ВАдвС минимален
размер. При това положение дължимата от въззивника на ответника по въззивната жалба
сума за разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата
инстанция е в размер на 276 лева.
8
По частната жалба против Определението № 3745/28.07.2021 год. по гр. дело №
11102/2020 год. по описа на РС-Варна, постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което
е отхвърлена молбата на Прокуратурата на РБ за изменение на решението № 708/24.06.2021
год. по същото гражданско дело в частта му за разноските и за отмяна на присъдените в
тежест на Прокуратурата на РБ в полза на Държавата разноски за държавна такса за
производството в първата инстанция в размер на сумата от 10 лева, съдът приема следното:
С първоинстанционното решение съдът, на основание чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ
и при приложението на чл. 78, ал. 6 ГПК, е осъдил ответника да заплати в полза на
държавата по сметка на РС-Варна дължимата от ищеца държавна такса за производството.
Приел е, че ищецът е бил освободен от внасянето на държавна такса, а разноските от 10 лева
за държавна такса следва да бъдат присъдени в полза на РС-Варна, доколкото поемането им
в цялост се дължи от ответника, съгласно чл. 10, ал. 3, изр. първо от ЗОДОВ.
С молба 06.07.2021 год. ответникът е поискал изменение на решението в частта му за
разноските и за отмяна на присъденаната в негова тежест сума от 10 лева (включена в
общата сума от 76, 67 лева), представляваща дължимата държавна такса за
първоинстанционното производство. Посочил е, че Прокуратурата на РБ като ответник по
иск за обезщетение за вреди по ЗОДОв, е освободена от заплащане/внасяне на държавни
такси, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК и ТР № 7/2014 год. на ОСГК на ВКС на РБ.
За да отхвърли молбата районният съд се е позовал на нормата на чл. 10, ал. 3 от
ЗОДОВ, според която в полза на страната (ищец) се присъжда в цялост заплатената от нея
държавна такса за производството. В случая ищецът е бил освободен от внасяне на
държавна такса и по тази причина и на основание чл. 10, ал. 3, изр. първо от ЗОДОВ
държимата държавна такса е присъдена в полза на РС-Варна и на ответника е вменено
задължението да я плати. Счетени са за неоснователни наведените в молбата по чл. 248 ГПК
доводи, черпени от ТР № 7/2014 год. на ОСГК на ВКС на РБ, като са изложени
съображения, че според цитирания тълкувателен акт Прокуратурата на РБ е освободена само
от внасянето на държавна такса за въззивно и касационно обжалване, но не е освободена от
отговорност за разноски, вкл. и за държавна такса, които разноски в случая се дължат на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и чл. 10, ал. 3, изр. първо от ЗОДОВ.
Определението е неправилно. Нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ предвижда при
уважаване на иска ответникът да възстанови направените от ищеца разноски, в които
разноски се включват внесената от ищеца държавна такса за производството (изр. първо),
както и заплатеното от ищеца възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв,
съразмерно на уважената част от иска (изр. второ). Когато обаче ищецът е бил освободен от
заплащане/внасяне на държавна такса за производството по ЗОДОВ по иск за обезщетение
за вреди срещу правозащитен орган (орган на съдебната власт) последният не дължи
внасянето на тази държавна такса в полза на държавата – в този смисъл е ТР № 7/2014 год.
на ОСГК на ВКС на РБ, според което по всяко гражданско дело по ЗОДОВ, по което
държавата е представена като институция от държавния орган, от чиито незаконни актове,
действия или бездействи са причинени вредите държавна такса от този орган не се дължи. И
още – държавна такса не се дължи когато държавен орган сезира съда или отговаря пред съд
като представител на държавата в изпълнение на възложена му с Конституцията и законите
компетентност. Конкретно за Прокуратурата на РБ изводът, че тя не дължи
заплащане/внасяне на държавна такса, вкл. и в хипотезата на чл. 78, ал. 6 ГПК, се извежда от
нормата на чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК, която се прилага и за двата вида процесуална субституция,
осъществявана от Прокуратурата на РБ, не само за активната, а и за пасивната, каквато е по
ЗОДОВ.
Изложеното налага обжалваното определение да се отмени и да се постанови друго, с
което молбата на Прокуратурата на РБ по чл. 248 ГПК да бъде уважена.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ Решение № 708/24.06.2021 год., постановено по гр. дело № 11102/2020 год.
по описа на РС-Варна, в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на СТ. Н.
К. ЕГН ********** от гр. Варна сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени веди – болки и страдания, страх, отчаяние и негативно
емоционално напрежение, получени заболявания, вследствие на необосновано дългия
период на водене на наказателно производство срещу него, ведно със законната лихва върху
присъдената сума, считано от 22.02.2020 год. до окончателното и изплащане, В ЧАСТТА
́
МУ за разликата над 2 300 лева (две хиляди и триста лева) до размера на сумата от 5000 (пет
хиляди) лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от СТ. Н. К. ЕГН ********** от гр. Варна, ул. *** против
Прокуратурата на РБ иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени
неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване
на наказателното производство по н. о. х. д. № 4369/2010 год. на РС-Варна, образувано по
повод ДП № 775/2006 год. по описа на ОДМВР-Варна, в разумен срок, В ЧАСТТА МУ за
разликата над 2 300 лева до претендирания размер от 5000 лева (т. е., за сумата от 2700
лева), ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от 22.02.2020 год.
до окончателното и изплащане;
́
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 708/24.06.2021 год., постановено по гр. дело №
11102/2020 год. по описа на РС-Варна, В ЧАСТТА МУ, с която Прокуратурата на РБ е
осъдена да заплати на СТ. Н. К. ЕГН ********** от гр. Варна, ул. ***, на основание чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ, сумата от 2300 лева (две хиляди и триста лева), представляваща обезщетение
за причинени неимуществени вреди, вследствие на нарушаване на правото на ищеца на
разглеждане и решаване на наказателното производство по н. о. х. д. № 4369/2010 год. на
РС-Варна, образувано по повод ДП № 775/2006 год. по описа на ОДМВР-Варна, в разумен
срок, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума,
считано от 22.02.2020 год. до окончателното и изплащане;
́
ОТМЕНЯ Решение № 708/24.06.2021 год., постановено по гр. дело № 11102/2020 год.
по описа на РС-Варна, В ЧАСТТА МУ, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на
СТ. Н. К. ЕГН ********** от гр. Варна, ул. *** разноски за адвокатско възнаграждение за
производството пред първата инстанция, в ЧАСТТА за разликата над 107, 33 лева (сто и
седем лева и 33 лева) до присъдените 233, 33 лева, КАКТО И В ЧАСТТА МУ, с която
Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати в полза на държавата по сметка на РС-Варна
разноски, за разликата над 31 лева (тридесет и едив лева) до вменените за плащане 66, 67
лева;
ОТМЕНЯ Определението № 3745/28.07.2021 год. по гр. дело № 11102/2020 год. по
описа на РС-Варна, постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена
молбата на Прокуратурата на РБ за изменение на Решението № 708/24.06.2021 год. по
същото гражданско дело в частта му за разноските относно присъдените в тежест на
Прокуратурата на РБ в полза на държавата разноски за държавна такса за
първоинстанционното производство в размер на сумата от 10 лева и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Решение № 708/24.06.2021 год., постановено по гр. дело № 11102/2020 год.
по описа на РС-Варна, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати в
полза на държавата по сметка на РС-Варна сумата от 10 лева, съставляваща дължима
държавна такса за първоинстанциноното производство;
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на СТ. Н. К. ЕГН ********** от гр. Варна,
ул. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата от 276 лева (двеста
седемдесет и шест лева) – разноски за настоящата инстанция, съставляващи заплатено
адвокатско възнаграждение за един адвокат, съразмерно на уважената част от иска.
Първоинстанционното решение в частта му, с която искът на СТ. Н. К. от гр.
Варна срещу Прокуратурата на РБ по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 5
000 лева до претендираните 15 000 лева, не е обжалвано и в тази част е влязло в сила.
10
Решението подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11