Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………..
гр.София, 30.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на тринадесети май две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело
№ 13607 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
С решение № 466118 от 07.08.2018 г.,
постановено по гр.д. 21284/2017 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, ответникът „П.и.б.“
АД е осъден да заплати на ищците И.В.Ж. и А.Б.Ж. сумата от 4 133,17 евро,
представляваща недължимо платена сума за такса за предсрочно погасяване на
кредит, отпуснат с Договор за банков кредит от 19.12.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от 07.11.2016 г. до окончателното изплащане. С оглед
изхода на спора ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 1058,36 лв., разноски по производството.
Срещу така
постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „П.и.б.“ АД, в която се излагат доводи за
неправилност на постановеното решение; липсват изложени мотиви и аргументи за
достигане на посочените правни изводи. Изразява становище, че районният съд
неправилно е квалифицирал предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД;
същевременно не бил обсъдил доводите на ответника относно правилното прилагане
на разпоредбата на чл. 32, ал. 8 ЗПК и чл. 4, ал. 1 ЗПК; постановил решение, с
което е нарушил материалния закон. Моли, обжалваното решение да бъде отменено
изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен
предявеният иск. Претендира разноски.
Въззиваемите страни –
И.В.Ж. и А.Б.Ж., чрез процесуалния си представител оспорват жалбата и молят
същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено в обжалваната част. Претендират разноски.
Софийски градски съд,
след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено
следното:
Софийски градски съд,
след като съобрази становищата на страните и съгласно правомощията си по 269
ГПК намира следното:
На
04.04.2017 г. е депозирана искова молба от И.В.Ж. и А.Б.Ж., в която се твърди,
че на 19.12.2007 г. между тях и „П.и.б.“ АД е сключен договор за банков кредит,
обезпечен с ипотека. По силата на него „П.и.б.“ АД предоставила в заем
96 500 евро на И.В.Ж. и А.Б.Ж.. В чл. 14 от Договора за кредит било
уговорено, че при предсрочно погасяване на кредита банката събира комисионна в
размер на 2 % върху погасената сума, когато тя е в размер на до три пъти средно
месечната главница за периода на една месечна погасителна вноска и 5 % за
горницата над тази сума. На 06.11.2015 г. ищците били погасили предсрочно
кредита, като заплатили и уговорената такса за предсрочно погасяване, която
била в размер на 4 133,17 евро. Считат, че уговорената клауза чл. 14 от
Договора противоречи на чл. 32, ал. 8 ЗПК, действащ към момента на
погасяването, и поради което е нищожна. Изпратили на 06.11.2015 г. нотариална
покана до ответника, с която са поискали да им се заплати процесната сума. Изразяват
правни и фактически доводи, че ответникът следва да бъде осъден да заплати
4 133,17 евро, тъй като неоснователно се обогатил със сумата. Претендират
законна лихва от 06.11.2016 г. до окончателното й заплащане.
С отговора на исковата молба ответникът
е заявил, че исковата молба е изцяло неоснователна. Изложил е доводи, че разпоредбите
на ЗПК не се прилагат по отношения на договора за кредит, сключен между
страните, тъй като същият попада в изключенията в чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗПК.
Посоченият нормативен акт бил изцяло съобразен с Директива 2008/48/ЕО,
разпоредбата на чл.32, ал.8 ЗПК е неприложима за договори изключени от обхвата
на ЗПК - чл. 4, ал. 1, т. 1 от ЗПК. Следователно предявените искове следва да
бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Въз основа на изложените в исковата молба
фактически обстоятелства и отправено до съда искане, първоинстанционният съд е
определил правна квалификация на иска - чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане
на сумата 4 133,17 евро, заплатена като такса за предсрочно погасяване на
кредита при начална липса на основание – поради изложени твърдения за нищожност
на клаузата на чл.14 от договора за кредит, поради противоречието й със закона
– разпоредбата на чл.32, ал.8 ЗПК /ред.ДВ.бр.35/2014 г./. Тази правна
квалификация е посочена и в изготвения по реда на чл.146 ГПК доклад по делото,
приет за окончателен в с.з. на 12.02.2018 г., по който страните не са изразили
възражения.
С обжалваното решение е прието, че по
отношение на процесния договор за кредит е приложима разпоредбата на чл.32, ал.
8 ЗПК /ред.ДВ, бр.35/2014 г. в сила от 23.07.2014 г./, тъй като към момента на
предсрочното погасяване на кредита - 06.11.2015 г. същата е била действаща и
приложима съобразно указаното в § 13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК вр. § 9 т. 3 от ПЗР
на ЗПК /ДВ, бр.35/2014 г./. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл.32,
ал.8 ЗПК / в посочената редакция/ е специална по отношение на разпоредбата на
чл.4 ЗПК, в т.ч. и по отношение на договори посочени чл.4, ал.1, т.1 ЗПК / с
размер на кредита над 147 000 лв./, като е приложима и за тях, макар
последните да са изключени от обхвата на закона с общата норма на чл.4 ЗПК.
Така, според първоинстанционният съд с § 13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК /ДВ,
бр.35/2014 г./ е прието, че разпоредбите на ЗПК не се прилагат за договорите за
кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на
такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от този закон.
Изложени са съображения, за това че
клаузата на чл. 14 от Договора за кредит противоречи на императивната разпоредба
на чл. 32, ал. 8 ЗПК, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД. Поради това, заплатената такса в размер на 4 133,17 евро за
предсрочно прекратяване на договора за кредит е недължима, поради начална липса
на основание и подлежи на връщане. Изложени са съображения, за това че законна
лихва се дължи върху сумата от получаването на покана на 07.11.2016 г. Поради
това, СРС е уважил иска по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД и е осъдил ответника да заплати сумата от
4 133,17 евро, представляваща недължимо платена сума за такса за
предсрочно погасяване на кредит, отпуснат с Договор за банков кредит от
19.12.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 07.11.2016 г. до
окончателното изплащане и разноските по делото. Решението е връчено на
ответника на 13.08.2018 г.
Като взе предвид доводите на страните и
след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка,
съдът приема следното:
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от доводите по въззивната жалба.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. Съобразно изложените от ищците обстоятелства и
формулирано до съда искане правилно първоинстанционният съд е определил правна
квалификация на спора по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Доводите за недопустимост на
постановеното от първата инстанция решение, съдът намира за неоснователни.
Съображения:
Определянето
на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да
определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да
изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в
петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно
действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди
релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на
страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред
въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно
указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило
сила и при действието на ГПК от 2007 г., нейната правораздавателна дейност е
тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и
изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия,
насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и
квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени
фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената
в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск,
той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на
исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със
събраните доказателства и изложи собствени мотиви. Неправилната правна
квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради
което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за
разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на
предявения иск. В този смисъл е изразеното становище в постановеното по реда на
чл.290 ГПК Решение № 369 от 17.12.2014 г. по гр.д. № 1833/2014 г., Г. К., IV Г.
О. на ВКС, което се споделя от настоящия състав.
Според
дадените разяснения с ТР по тълк.д. №1/2013 на ОСГТК, Когато въззивният съд
прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие
на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на
доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да
обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде
указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране
на съответни доказателства.
Исковете
по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД в хипотезата на "получаване без основание "
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Фактическият състав на чл.55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице
в имуществото на друго. Съгласно общите правила на доказване по чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице
основание за получаването, съответно за задържане на полученото. Съгласно
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС първият
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване,
на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен акт.
По доводите,
касаещи законосъобразността на постановеното решение, поради това че неправилно
е приложен материалния закон Софийски градски съд намира следното:
По
делото е безспорно обстоятелството, че между страните е бил сключен договор за
кредит от 19.12.2007 г., за сумата от 96500 евро с краен срок 18.01.2013 г.,
обезпечен с ипотека върху недвижим имот, погасен предсрочно от ищците -
кредитополучатели на 06.11.2015 г. Не е спорен и факта, че за погасяването на
кредита банката е удържала такса в размер на 4133.17 евро, по силата на договореното
в чл. 14 от договора. Не е спорно, че до предсрочно погасяване на целия кредит на 06.11.2015 г. са направени 33
месечни вноски по кредита. На 06.11.2016 г. е изпратена нотариална покана до
ответника, с която се иска възстановяване на процесната, същата е получена на
07.11.2016 г.
Съгласно
чл.14 от раздел VІ „Такси и комисионни“ по договора за кредит №
51КР-АА-2998/19.12.2007 г., при предсрочно погасяване на кредита,
кретитополучателят заплаща на банката комисионна в размер на 2 % върху
погасената сума, когато тя е в размер на до три пъти средно месечната главница
за периода на една месечна погасителна вноска и 5 % за горницата над тази сума.
Основният
спорен въпрос, който се поставя и пред настоящата инстанция, е нищожна ли е
клаузата на чл.14 от договора за кредит, като противоречаща на императивната
норма на чл. 32, ал. 8 ЗПК (отм. ДВ бр. 59/2016 г., но действаща към датата на
предсрочното погасяване), приложима ли е била същата норма към процесния
договор за кредит, който е на стойност над 147 000 лв., съответно налице ли е
основание за ответника да задържи получената от него комисионна за предсрочно
погасяване в размер на 4133.17 евро въз основа на същата клауза.
По
спорните въпроси въззивният съд намира следното:
Процесният
договор за кредит е сключен на 19.12.2007 г., преди влизане в сила на ЗПК (обн.
ДВ бр. 18/2010 г., в сила от 12.05.2010 г. ).
Със ЗПК
във вътрешното законодателство е транспонирана Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и Съвета. Правилата на Директивата касаят
потребителските кредити с размер до 75 000 евро, като от приложното й
поле действително са изключени ипотечните кредити и други категории кредити, в
който смисъл следва да се тълкуват и първоначалните редакции на чл. 4 ЗПК.
Със ЗИД
на ЗПК, обн. ДВ. бр. 35/2014 г. обаче приложното поле на закона е разширено,
като е предвидено, че за кредитите по чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗПК намират
съответно приложение изчерпателно посочените в същите разпоредби правила, вкл.
това на чл. 32, ал. 8 от ЗПК. Въззивният състав намира, че разпоредбите на
закона са ясни и от тях не следва поддържаното от въззиваемия становище, че
нормата на чл. 32, ал. 8 ЗПК е приложима само към договори за ипотечен кредит,
респ. целеви договори за кредит за покупка или строителство на недвижим имот, с
размер под 147 000 лв.
На
първо място с § 13 ПЗР ЗИД на ЗПК (обн. ДВ бр. 35/22.04.2014 г., в сила от
23.07.2014 г.) е предвидено, че разпоредбите на този закон не се прилагат за
договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по
отношение на такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от ЗПК. Именно с §
9, т. 3 от ЗИДЗПК (обн. в ДВ, бр. 18/2010 г.) е направено допълнение на чл. 32 ЗПК, като е създадена новата алинея 8, съгласно която кредиторът няма право на
обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на договор за кредит по чл.
4, ал. 1, т. 2 и 3 ЗПК, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни
погасителни вноски от усвояването му, а извън този случай кредиторът има право
на справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи,
които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита, в размер до 1 на
сто от предсрочно погасената сума по кредита. Нормата е отменена с § 8, т. 5 на
ПЗР на Закона за кредитите за недвижими имоти за потребители (ЗКНИП, обн. ДВ
бр. 59/29.07.2016 г.), но е действаща към релевантния за спора период.
От
анализа на посочената законодателна уредба следва да се направи извод, че с §
13 ПЗР ЗИД ЗПК законодателят е придал изрично обратно действие на нормата чл.
32, ал. 8 ЗПК, като е приел, че тя ще намери приложение и относно договорите за
кредит, сключени преди влизане на ЗПК, какъвто е безспорно и процесния договор,
индивидуализирани в чл. 4, ал. 1, т. 2 и 3 ЗПК в приложимата редакция.
Съгласно
чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК, в относимата към спора редакция на нормата от ДВ бр.
35/22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г., са включени договори за кредит или
договори за посредничество за предоставяне на кредит, които са обезпечени с
ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, какъвто безспорно е
и сключеният от ищците договор, като за този вид договори е предвидено, че се
прилагат съответно и друга част от разпоредбите на ЗПК, а именно: разпоредбите
на чл. 5, 6, чл. 9, ал. 3 и 4, чл. 10, 10 а, чл. 11, ал. 1, т. 1 - 7, 9 - 20 и
22 - 27 и, ал. 2, 3 и 4, чл. 14, 16, 17, 18, 25, чл. 32, ал. 1, 2, ал. 3, т. 1
и 2 и, ал. 5 - 8, чл. 33, 33 а и § 1 от ДР на ЗПК.
Следователно
с разширяването на приложното поле на ЗПК със ЗИД, ДВ бр. 35/2014 г., законодателят
е предвидил защита и на потребителите по договори за ипотечен кредит, респ. по
договори за кредит за закупуване или строителство на недвижим имот, които
поначало са изключени от приложното поле на ЗПК.
С
разпоредбата на, ал. 8 на чл. 32 ЗПК всъщност е въведена защитата, предвидена с
§ 66 от Директива 2013/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
04.02.2014 г. относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за
потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и Регламент
(ЕС) № 1093/2010. Аргумент в полза на това разбиране е и обстоятелството, че
нормата на чл. 32, ал. 8 ЗПК е отменена с ПЗР на Закона за кредитите за
недвижими имоти за потребители (ЗКНИП) (ДВ бр. 59/29.07.2016 г.), с който
изцяло е транспонирана цитираната директива. В чл. 41 от ЗКНИП е предвидена
защитата на потребителите по повод предсрочно погасяване на кредитите,
идентична на тази, действала до отмяната на чл. 32, ал. 8 ЗПК.
В
обобщение на изложеното настоящият състав намира, че с приемането на § 13, вр.
§ 9 от ПЗР на ЗИД на Закона за потребителския кредит, (обн. ДВ бр.
35/22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), разширявайки приложното поле на ЗПК
с новосъздадената норма на чл.32, ал. 8 ЗПК, законодателят е предвидил правила
касаещи неустойката (таксата) дължима на банката за предсрочно погасяване на
кредитите по договорите, изброени в чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗПК, в това число
- тези обезпечени с ипотека. Т. е. - изрично е указал, че такава не се дължи за
определените в текста договори.
Доколкото
въведеното изменение по отношение на ипотечните кредити по чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК не е обвързано с изрични ограничения за размер на кредита, настоящият
състав намира, че посочените в чл. 32, ал. 8 ЗПК правила, според които банката
няма право да изисква плащане на обезщетение или неустойка при предсрочно
погасяване на кредита, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни
погасителни вноски от усвояването му, намират приложение при всеки ипотечен
кредит, без оглед неговият размер - без значение дали той е по - висок от 147
000 лв., визиран в чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗПК.
Поради
това въззивният съд намира, че по отношение на процесния договор, който попада
в хипотезите на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК, е била приложима императивната норма на
чл. 32, ал. 8 (отм.) ЗПК към момента на предсрочното погасяване на кредита.
Предвид
направените изводи следва да се приеме, че клаузата на чл.14 от Договора за
кредит, според която ищците дължат комисионна за предсрочно погасяване е
нищожна, като противоречаща на императивната разпоредба на чл. 32, ал. 8 ЗПК,
действаща по време на погасяването (06.11.2015 г.).
Доколкото
ответникът не твърди, а и не се установява друго правно основание, извън
нищожната клаузата, даваща му право да задържи заплатената от ищците сума в
размер на 4133.17 евро - за предсрочното погасяване, то същата подлежи на
връщане - като получена без основание от ответника, а предявените искове се
явяват изцяло основателни.
Доводите
на въззивника за приложение на изразеното становище в цитираното Определение №
702/07.08.2014 г. по дело № 4410/2013 г. на ВКС, ТК, Първо ГО постановено по
реда на чл.288 ГПК, съдът намира за неоснователни. С посоченото определение ВКС
не е допуснал до касационно обжалване въззивно решение № 6253 от 23.08.2013 г.
по в. гр. д. № 6583/2012 г. на Софийски градски съд, като изложените в него
мотиви не се ползват със задължителен характер по отношение на въпроса за
приложението на разпоредбата на чл.32, ал.8 ЗПК /отм./ по отношение на договори
за кредит указани в чл.4, ал.1, т.1 ЗПК.
На самостоятелно основание и при
различен извод за приложението на
посочената разпоредба – чл.32, ал.8 ЗПК, съдът намира че за сключения договор
за кредит приложение биха намерили, както бе посочено и разпоредбите на Закон
за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП) (ДВ бр. 59/29.07.2016
г.). ЗКНИП урежда изискванията за предоставяне на кредити за недвижими имоти на
потребители, а съгласно чл. 1, ал. 2 ЗПНИК кредити за недвижими имоти са
кредити, обезпечени с ипотека. Доколкото бе установено, че процесния Договор е
обезпечен с ипотека – чл. 25, същият не е сред изброените в чл. 3 ЗКНИП. Съгласно
разпоредбата на § 4 от ПЗР ЗКНИП обаче, Законът не предвижда обратна сила на
разпоредбите му, с изключение на чл. 41 от ЗКНИП от отнасяща се за предсрочното
погасяване на кредита. Следователно по отношение на договора за кредит от
14.08.2007 г., макар и сключен преди влизането в сила на ЗКНИП (Обн., ДВ, бр.
59 от 29.07.2016 г., доп., бр. 97 от 6.12.2016 г., в сила от 1.01.2017 г., ),
ще се прилагат правилата на чл. 41 от ЗКНИП.
Съгласно
разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от ЗКНИП, потребителят има право по всяко време
да погаси изцяло или частично задълженията си по договора за кредит. В този
случай потребителят има право на намаляване на общите разходи по кредита с лихвата
и всички други разходи за оставащата част от срока на договора. А съгласно чл.
41, ал. 4 от ЗКНИП /аналогичен на чл. 32, ал. 8 ЗПК (отм.)/, кредиторът няма
право на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на договор за
кредит, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни
вноски от усвояването му. Доколкото разписаното в чл. 14, б. "а" от
Договора задължение на кредитополучателите да заплащат такса върху предсрочно
погасената част от главницата в размер на 2%, е в противоречие с императивни
правила на закона, то посочената клауза от договора се явява нищожна, на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 37, ал. 1 от ЗКНИП. В Определение №
483 / 08.10.2015 г. по гр. д. № 3383 / 2015 г., на ВКС, ГК, І ГО, е изложено,
че „Нищожността на договора е най-тежката гражданскоправна санкция, а
основанията за нищожност обслужват публичен интерес и са уредени в императивни
правни норми. Съдът е длъжен да следи и служебно за наличието на основание за
нищожност на договор, сключването на който осъществява факт в предмета на
делото, включително и въззивният съд.“
Предвид изложеното И.В.Ж.
и А.Б.Ж. успешно се легитимират, като носители на правото на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД да получат връщане на заплатената от тях сума в размер от
4 113,17 евро.
Тъй като мотивите на СГС съвпадат с тези на
районния съд, решението следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед
изхода на спора на жалбоподателят не следва да бъдат присъждани разноски в
настоящото производство.
Въззиваемата
страна са претендирали заплащане на разноски в настоящото производство в размер
на 735 лв. за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят е направил възражение
за прекомерно по см. на чл. 78, ал. 5 ГПК, което следва да се отхвърли като
неоснователно. Претендирана е сума в размер на 4 113,17 евро, като
левовата равностойност е 8083,75 лв. Конвертирането се прави с цел изчисляване
на минималното адвокатско възнаграждение на база материалния интерес на делото.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
интерес от 5000 до 10 000 лв. възнаграждението е 580 лв. + 5 % за горницата над 5000 лв.
Следователно минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 734,18 лв. С
оглед незначителната разлика с претендираното и минималното адвокатско
възнаграждение възражението за прекомерност е неоснователно.
По
изложените съображения, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 466118 от
07.08.2018 г., постановено по гр.д. 21284/2017 г. по описа на СРС, ГО, 26 с-в.
ОСЪЖДА „П.и.б.“ АД, ЕИК*******да заплати на И.В.Ж.,
ЕГН ********** и А.Б.Ж., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
направените разноски във въззивното производство в размер на 735.00 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.