№ 9229
гр. София, 01.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20221110130892 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от З. Р. Д.
срещу /фирма/, при условията на обективно кумулативно
съединяване, отрицателни установителни искове с правно
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността
на клаузите по чл. 20, чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от Договор
за кредит „Бяла карта“ от 05.12.2020г., сключен между
/фирма/, като кредитодател и ищеца, като
кредитополучател.
В исковата молба се твърди, че на 05.12.2020 г., между
страните е сключен Договор за кредит „Бяла Карта“, по
силата на който в полза на ищеца е отпуснат кредит в
размер на сумата от 300,00 лв.В чл. 20 от договора страните
договорили, че ако ищецът не предостави допълнително
обезпечение в срок от три дни, то ищецът дължи неустойка
1
в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, като
неустойката се начислява за всяко отделно непогасено
задължение. В чл. 31, ал.4 от договора страните договорили,
че при забава на плащане на текущо задължение или на
сумата по чл. 12, ал.1 от договора, ищецът дължи разходи за
действия по събиране на задължението в размер на 2,50
лева на ден, до заплащането му, както и че ако
кредитополучателят не предостави допълнително
обезпечение – поръчител, но заплати 15% от кредитния
лимит, дължи заплащане на неустойка по чл. 20 от
договора в размер на 10%. В чл. 21, ал.5 от договора,
страните уговорили, че след настъпване на предсрочната
изискуемост ищецът дължи еднократно заплащане на такса
в размер на 120,00 лева, включващи разноски за
извънсъдебно събиране на вземането. Ищецът счита, че
горепосочените клаузи са нищожни поради противоречие с
добрите нрави /чл. 26, ал.1,пред.3 от ЗЗД/, и поради
неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал.4 от ЗПК, във вр.
чл. 22 и чл. 33 от ЗПК, както и на чл. 143, ал.1 от ЗЗП, за
което излага подробно съображения и правни доводи в
обстоятелствената част на исковата молба. Моли за
уважаване на исковете. Претендира разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1
ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в
който излага съображения за нейната неоснователност.
Сочи, че между страните действително е сключен
процесният договор за паричен заем, но ищецът не
2
изпълнявал задълженията си по него. Клаузата на чл. 20 не
била нищожна като уговорена поради противоречие с
добрите нрави и в противоречие с чл. 143, ал.1 от ЗЗП,
доколкото тридневният срок започвал да тече три дни след
падежа, тоест единствено в случай, че не се изпълни текущо
задължение. Не били нищожни и клаузите по чл. 21, ал.4 и
чл. 21, ал.5 от договора, тъй като се касае за неустойка и
като разход единствено и само дължима при неизпълнение
на задължението. Така при изложение на твърденията,
ищецът не съобразил нормата на чл. 19, ал.3,т.1 от ЗПК,
според която при изчисляване на ГПР не се включват
разходите, които потребителят би заплатил при
неизпълнение на задължението си, поради и което
неустойката не била добавък към договорната лихва.
Неустойката не заобикаляла и чл. 33, ал.1 и ал.2 от ЗПК,
тъй като не била санкционираща неизпълнение на
задължения по кредита, а била свързана с неизпълнение на
друго договорно задължение на кредитополучателя.Също
така подчертава, че разходите при неизпълнение са
дължими от неизправната страна по договора, отново
единствено поради неизпълнението, като ако ищецът е
изпълнявал регулярно задълженията си за заплащане на
кредита, то тези разходи не биха възникнали. По
изложеното клаузите на чл. 21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от
договора не били нищожни, като противоречащи на
добрите нрави, неравноправни по смисъла на чл. 143,
ал.2,т.5 от ЗЗП и заобикалящи разпоредбите на чл. 19, ал.4
3
от ЗПК и чл. 33 и чл. 21 от ЗПК. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание ищецът З. Р. Д., редовно призован,
не изпраща представител. С молба с вх. №
41164/14.02.2023г. поддържа исковата молба и моли за
уважаване на исковете.
В съдебно заседание ответникът /фирма/, редовно
призован, не изпраща представител.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните,
събраните по делото писмени доказателства и като ги
обсъди в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на чл.
235 ГПК и чл. 12 ГПК приема следното:
От съвкупната преценка на събраните писмени
доказателства по делото, се установява, че на 05.12.2020 г. е
бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № 863599
между /фирма/ и ищеца, по силата на който банката
предоставила на кредитополучателя револвиращ кредит в
размер на 300,00 лв. под формата на разрешен кредитен
лимит, усвояващ се чрез международна платежна карта, а
последният се задължил да връща усвоените суми, като
сбор от усвоена главница, начислена и непогасена
договорна лихва върху главницата и неустойка за
неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране до
всяко второ число на месеца /чл. 3, т.2 и 3 от договора/, при
4
параметри: 43,2% фиксиран годишен лихвен процент и
ГПР от 45,9%.
Следва да се посочи, че ответникът в срока по чл. 131
от ГПК е оспорил твърденията на ищеца с исковата молба,
а оттам и исковете по основание и размер.
С нормата на чл. 7, ал.3 от ГПК /нова, ДВ, бр. 100 от
2019г./ на съда се вмени служебно задължението да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Ищецът счита, че нормите на договора по чл.
21, ал.4, чл. 20 и чл. 21, ал.5 са нищожни, поради
противоречие с добрите нрави.
От предмета на процесния договор, страните и
съдържанието на правата и задълженията, съдът прави
извода за наличието на сключен договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския
кредит. Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 10, ал.
1 ЗПК писмена форма, а съдържанието на неговите клаузи
са изцяло съобразени със специалната уредба на този вид
договори, които са уредени в чл. 11 ЗПК. След като
процесният договор за кредит е с характер на
потребителски договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на
Закона за защита на потребителите следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за
потребителски кредит и уреждат императивните правила
за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими
са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни
5
клаузи/нищожността на сделките са от императивен
характер и за приложението им, съдът следи и служебно.
От друга страна накърняването на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно,
когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката
на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г., Решение
№ 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877
по т. д. № 662/2012 г. и др. /. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата. Съгласно трайно установената
практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗПК неравноправна клауза
е тази, която задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г.
на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено
задължително тълкуване, че условията и предпоставките за
6
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции (обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции), както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски
правоотношения, като за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора и в частност да уговарят
неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави.
Съдът намира за неравноправна клаузата на чл. 20 от
договора, с която е уговорена неустойка в размер на 10 %
от размера на непогасената главница при неизпълнение на
чл. 15 от договора, предвиждащ задължение на
кредитополучателя да осигури в рамките на 3 дни
поръчителство по договора при неплащане на падежа. Тази
неустойка се явява несъответна на очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и противоречи на
обезщетителната й функция и по своя характер е
единствено санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорни задължения /непредставяне на
обезпечение/, но същите не зависят от вредите от това
неизпълнение и по никакъв начин не кореспондират с
последиците от неизпълнението. В този смисъл тази клауза
задължава потребителя при неизпълнението на договора да
7
заплати необосновано висока неустойка. Въведените
многобройни изисквания за обезпечение на потребителски
кредит, противоречи на принципа на добросъвестността и
цели да създаде единствено и само предпоставки за
начисляване на неустойка, която да се включи към
печалбата на търговеца заемодател, т. е. въвежда се още
един сигурен източник на доход на икономически по -
силната страна. Това проличава и от обстоятелството, че
неустойката е начислена предварително с подписване на
договора без да се изчака усвояването на паричните
средства по кредита. В този смисъл клаузата за неустойка
се явява неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5
ЗЗП, което води до нейната нищожност – чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
и като противоречаща на основен принцип и като
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Според чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, а съгласно ал. 2 от същия
член, когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва. По делото се установи, че на
ищцовата страна е начислена "такса за извънсъдебно
събиране" и такса „разходи за дейност на служител“ и
извършените плащания са отнесени за частично
погасяване на това вземане от по 2,50 лева на ден. Така
клаузите по чл. 21, ал.4 за заплащане на "такса за
извънсъдебно събиране" цели заобикаляне на
8
ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза
на забава на длъжника. В този смисъл същата противоречи
на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, а
съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Същите трактовки важат и за клаузата по чл. 21, ал.5 от
договора, която задължава кредитополучателя след
настъпване на предсрочната изискуемост да заплати
еднократно такса в размер на 120,00 лева за разходи за
дейност на служител, осъществяващ и администриращ
дейността по извънсъдебното събиране на задължението.
Тази клауза също е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, като противоречаща на основния правен
принцип на добросъвестността.
По гореизложеното съдът намира, че исковете са
основателни и като такива следва да бъдат уважени.
При този изход на спора право на разноски се поражда
в полза на ищеца на основание чл. 78, ал.1 от ГПК. Ищецът
е освободен от заплащане на държавна такса в
производството с определение на съда от 06.07.2022г.,
поради и което на основание чл. 78, ал.6 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС
дължимата в производството държавна такса, и доколкото
в производството са предявени три обективно кумулативно
9
съединени неоценяеми иска, то съдът определя таксата в
размер на 150 лева на основание чл. 3 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по
ГПК, от по 50,00 лева за всеки един иск. Процесуалният
представител на ищеца – адвокат Д. В. М. от АК-гр.п., с
адрес на упражняване на дейността в гр.п., /адрес/ е сезирал
съда с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение
в хипотезата на чл. 38, ал.1,т.2 от ЗАдв., за което по делото е
представен договор за правна защита и съдействие от
17.05.2022г., от който се установява, че страните са
уговорили представителство в горепосочената хипотеза.
Така на адвокат М. следва на основание чл. 7, ал.1,т.4 от
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в редакцията й преди
изменението, с оглед датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие с ДВ, бр. 68 от 31.07.2020г., да
се присъди възнаграждение в размер на 600,00 лева, който
размер съдът с оглед принципа на добросъвестността и за
това, че осъщественото от него процесуално
представителство е в защита на един интерес, определящ се
от субективната страна в процесуалното правоотношение,
счита за справедлив и определен съобразно критериите на
нормата на чл. 32, ал.2 от ЗАдв.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
10
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ клаузите по чл. 20, чл.
21, ал.4 и чл. 21, ал.5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от
05.12.2020г., сключен между /фирма/, ЕИК *************,
като кредитодател и З. Р. Д., ЕГН **********, като
кредитополучател, на основание чл. 21, ал.1, пред.3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на Софийски районен съд, сумата в размер на
150,00 лева, представляваща държавна такса на основание
чл. 78, ал.6 от ГПК.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК ************* ДА ЗАПЛАТИ
на адвокат Д. В. М. от АК-гр.п., с адрес на упражняване на
дейността в гр.п., /адрес/, сумата в размер на 600,00 лева,
адвокатско възнаграждение, присъдено в хипотезата на чл.
38, ал.1,т.2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис от
същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11