РЕШЕНИЕ
№ ……………….
София, 13.03.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети юни две хиляди и
деветнадесета година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
ЕЛЕНА
ИВАНОВА |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: мл. съдия |
ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА АНДРЕЙ
ГЕОРГИЕВ |
при участието на секретаря Павлинка Славова,
като
разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 486 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 271 ГПК.
Образувано
е по въззивни жалби на ответника по първоначалния иск – „И.“ АД и ответника по
насрещния иск – „В.г.Б.“ ЕООД (с предходно наименование „Р.Т.К.Б.“ ЕООД) срещу
Решение № Ι-43-241/13.01.2016 г. по гражданско дело № 4852/20143 г. на
Софийския районен съд, 43. състав, както и по въззивна
жалба на „В.г.Б.“ ЕООД срещу решението, с което е допълнено първоначално
обжалваното решение – Решение № 44219/22.02.2017 г. по гражданско дело № 4852/20143
г. на Софийския районен съд, 43. състав, с които е признато за установено по
предявения от „Т.м.и.в.“ АД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във
връзка с чл. 327 ТЗ спрямо „И.“ АД, че „И.“ АД дължи на „Т.м.и.в.“ АД сума в
размер на 10 033, 92 лева – задължение по фактура № **********/22.10.2007
г. за допълнително монтирани екстри на автомобил, ведно със законната лихва
върху тази сума от 22.10.2012 г. до окончателното ѝ изплащане – вземане,
за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 49691/2012 г. по описа
на Софийския районен съд, 43. състав, и „В.г.Б.“ ЕООД е осъдено да плати на „И.“
АД по предявения от последното по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК обратен иск с
правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД
във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 9 450 лева – дължимо се
възнаграждение за извършване на рекламни услуги по договор от 18.07.2007 г., изменен
с анекс от 15.09.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума от
14.05.2013 г. до окончателното ѝ изплащане, при условие, че „И.“ АД
заплати на „Т.м.и.в.“ АД дължимите се признати за установени суми в пълен размер,
а искът е отхвърлен за разликата над сумата от 9 450 лева до пълния
предявен размер от 10 033, 92 лева, като съобразно изхода на спора са
присъдени и разноски. В частта, с която обратният иск на „И.“ АД за осъждане на
„В.г.Б.“ ЕООД е отхвърлен за разликата над 9450 лева до пълния размер на
претенцията от 10 033, 92 лева.
Във
въззивната жалба на „И.“ АД (ответник по първоначално предявения иск) се
излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която
е уважен главният иск по делото, както и по отношение на отхвърлената част от
обратния иск и уважаването на същия иск при условия на евентуалност поради съществено
нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и
необоснованост. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно не бил
допуснал доказателства, с които да се установи, че вземането на въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД (ищец по главния иск в
първоинстанционното производство) към „И.“ АД било погасено чрез изпълнение от
страна на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД по договор за
реклама, по който възникнали задължения за ответника по обратния иск – „В.г.Б.“
ЕООД (с предходно наименование „Р.Т.К.Б.“ ЕООД), които били изпълнени чрез
бартер срещу въззиваемото „Т.м.и.в.“ АД. Излагат се
доводи, че между жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД и въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД бил сключен договор за
уреждане на отношенията им, възникнали по процесната фактура за доставяне на
допълнително оборудване на автомобил, като задължението да бъде „прихванато“ с
извършени от „И.“ АД рекламни услуги на стойност 10 033, 92 лева, каквато
била и стойността на фактурата, по която се претендира плащане по главния иск.
Твърди се, че неправилно не било установено, че с анекс към договора въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД е указало на жалбоподателя
– ответник по първоначалния иск „И.“ АД да изпълни задълженията си за
предоставяне на лреклама не към него, а към
жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, което било приело
изпълнението и същото било доказано по делото. Така била реализирана тристранна
търговска операция, която била правилно отразена в счетоводството на
жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД. Излагат се довид, че въззиваемото дружество
„Т.м.и.в.“ АД умишлено не било отразило постигнатите договорки в счетоводството
си, но това направил получателят на рекламата – жалбоподателя – ответник по
обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, който изрично бил осчетоводил своите задължения по
договора като такива към въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД. Поради това се иска съдът да приеме, че отношенията между страните били
погасени с извършената между тях тристранна операция. При условие, че решението
не бъде отменено по първоначалния иск, се иска диспозитивът по предявеният
обратен иск да бъде отменен в частта му, с която жалбоподателят – ответник по
обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД е осъден условно, като се поддържа, че в случая
претенцията към това дружество не била предявена условно, а следвало да се
уважи в пълен размер. Иска се отхвърляне на първоначалния иск, евентуално –
отмяна на условния диспозитив по насрещния иск и уважаването му в пълен размер,
и присъждане на разноски.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба на „И.“ АД от въззиваемото
дружество и ищец по първоначалния иск „Т.м.и.в.“ АД, с който въззивната жалба
се оспорва като неоснователна. Твърди се, че в рамките на първоинстанционното
производство въззиваемото дружество е доказало, че в негова полза е възникнало
задължение на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД за
заплащане на сумата от 10 033, 92 лева по договор за доставка на
допълнително оборудване аз превозно средство, като се твърди, че последното
посочено дружество и изрично е признало задължението си. Излагат се доводи, че
жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД не бил посрещнал
разпределената му доказателствена тежест да докаже погасяване на задължението
си. Излагат се доводи, че в представените от последното дружество договори
никъде не се съдържала клауза за извършване на прихващане с каквито и да е предходнип задължения, а само се съдържа основание за
възникване на задължение на въззиваемото дружество да заплати за предоставена
реклама сумата от 10 033, 29 лева. макар и сумите да били еднакви, това не
означавало постигане на съгласие за взаимното им прихващане. Излагат се доводи,
че липсвали данни за отношения между двете страни, с които жалбоподателят –
ответник по първоначалния иск „И.“ АД твърди, че е извършил „бартер“ или
„тристранна операция“, като се твърди, че не е доказано въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД да е влизало в каквито и да е търговски отношения с
жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, а договорът между
последния и жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД не бил
сключен с участието на въззиваемото дружество. Излагат се доводи, че наличието
на други отношения между последното и жалбоподателя – ответник по обратния иск
„В.г.Б.“ ЕООД е извън предмета на делото.. По жалбата по обратния иск са
изложени съображения, които въззивният съд не следва да взема предвид,
доколкото въззиваемото дружество не е страна по този иск. Претендират се
разноски.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба на „И.“ АД от жалбоподателя – ответник по обратния
иск и едновременно с това трето лице – помагач на страната на ответника по
главния иск – „В.г.Б.“ ЕООД, с която същата се оспорва като неоснователна. Във
връзка с твърденията на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД
относно характера на анекса към договора за реклама между първоначалния ищец – въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД и жалбоподателя –
ответник по първоначалния иск „И.“ АД, се сочи, че последното дружество
претендира, че било приело да извършва реклама в полза на жалбоподателя –
ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, като срещу това прихваща задълженията
си към въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД, което се
явявало негов първоначален кредитор. Твърди се, че правната природа на този
договор била на такъв в полза на трето лице – да се изпълняват престации за
предоставяне на реклама за жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД, но същото да не заплаща разходите, а те да се прихващат със задължения
към въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД. Поради това
по такъв договор в полза на трето лице ползващият се от договора, а именно –
жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, не дължал никакво
плащане, тъй като бил само ползващо се лице, а не лице, за което договорът
създава тежести. Твърди се, че с изпълнението на посочения анекс били изпълнени
задълженията на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД към въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД, поради което и между
страните по делото не можело да съществуват никакви вземания. Иска се отмяна на
първоинстанционното решение и отхвърляне на първоначалния иск, с което да се
обезсили първоинстанционното решение по обратния такъв. Претендират се
разноски.
Във
въззивната жалба на „В.г.Б.“ ЕООД (ответник по
обратния иск) се излагат оплаквания за недопустимост на първоинстанционното
решение по обратния иск, евентуално – за неговата неправилност поради нарушение
на материалния закон и необоснованост. По оплакванията за недопустимост се
сочи, че предявената искова претенция била неясна, като първоначално се
претендирало, че жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД бил
поел задълженията по договора за реклама, а в последствие – че такива
задължения не били поемани, а жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД се явявал трето ползващо се лице по договор между жалбоподателя – ответник
по първоначалния иск „И.“ АД и въззиваемото дружество
„Т.м.и.в.“ АД. Това създавало неяснота относно предмета на обратния иск, която
водела до невъзможност за жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ да
се защити. На второ място се излагат съображения, че в производство по иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК не можело да се предявяват искове, които не били свързани с
предмета на заповедното производство, включително обратни такива, а
жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ не бил страна в заповедното
производство, развило се преди превяване на иска на въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД. Още повече, главният иск бил установителен, а
обратният нямало как да има същия предмет, тъй като ищецът по него –
жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД имал интерес от предявяване
на установителна претенция. Освен това обратният иск бил недопустим, тъй като
нямал за предмет регресни права на жалбоподателя – ответник по първоначалния
иск „И.“ АД към жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“, а отношения,
които били предмет на съвсем различен договор. Освен това първоинстанционният
съд се бил произнесъл не по заявената от жалбоподателя – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД претенция за изпълнение на договор в полза на трето
лице, а по такъв за заместване в дълг. Излагат се доводи за редица процесуални
нарушения на първоинстанционния съд, който не бил докладвал обратния иск и не
разпределил тежест на доказване по същия, не бил уточнил предмета на иска и
твърденията на страните и не създал условия за жалбоподателя – ответник по
обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД да осъществи правото си на защита по делото.
Направено е и възражение за изтекла погасителна давност на вземанията на
жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД. По съществото на иска се
посочва, че изводите на първоинстанционния съд по същия си противоречат, тъй
като същият е приел, че между страните по обратния иск е настъпило заместване в
дълг, но в последствие е приел, че всъщност е възникнало вземане между стария
(жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД) и новия (жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД) длъжник по това заместване. Излагатсе доводи,
че пи заместване в дълг по чл. 102 ЗЗД възниква задължение на един нов дллъжник (в случая – жалбоподателя – ответник по обратния
иск „В.г.Б.“ ЕООД) към първоначалния кредитор (въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД), а не към заместения длъжник. на следващо място се
поддържа, че действителната квалификация на отношенията между страните по
анекса към договора за реклама следва да е такава по договор в полза на трето
лице, по който третото лице – бенефициер – жалбоподателят – ответник по
обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД получава реклама от жалбоподателя – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД, като последното си възстановява разходите за тази
реклама прихваща задълженията си спрямо свои кредитор въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД. В този случай обаче за бенефициера по сделката –
жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД не възниквали никакви
задължения по договора. същевременно при дадено съгласие от въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД изпълнението спрямо ползващото се лице по договора –
жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, погасявало
първоначалното задължение на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“
АД, с което главният иск ставал неоснователен, а оттам – и предявеният евентуален
такъв. С оглед на изложеното се иска обезсилване или отмяна на
първоинстанционното решение в частта му по евентуалния иск. Претендират се
разноски.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД от ищеца по този обратен иск и ответник по първоначалния иск – „И.“ АД, с
който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат се доводи, че
обратният иск не е недопустим и в този смисъл вече се бил произнесъл въззивният
съд в частно производство. По съществото на спора се излагат доводи, че
аргументите на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД за недължимост на вземането са неоснователни, защото
жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД не може да бъде задължен
да плати два пъти едно и също вземане и на двете останали страни по делото.
Освен това било установено, че жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“
АД е признал задълженията си по сключения анекс, като е осчетоводил издадените
по него фактури.
Във
въззивната жалба на „В.г.Б.“ ЕООД (ответник по
обратния иск) относно допълнителното решение се оспорва уважаването от първоинстанционния
съд на претенция на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД за
заплащане на лихва за забава за периода след исковата молба, като се сочи, че
същата се оспорва поради твърдения за недопустимост и неоснователност на
решението в частта, с която е уважен евентуалният иск.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД срещу допълнителното решение от ищеца по този обратен иск и ответник по
първоначалния иск – „И.“ АД, в който се повтарят аргументите от отговора на
въззивната жалба срещу основното решение.
В
съдебното заседание страните изпращат представители, които поддържат
становищата и възраженията от въззивната жалба и отговора. Въззивният съд е
приел, че основанието на предявения обратен иск е поемане на задължения за
реклама и заплащането ѝ по анекс от 15.09.2008 г. към договор за реклама
от 18.10.2007 г., разпределил е тежест на доказване по обратния иск и е
допуснал допълнителна счетоводна експертиза по делото. Страните са представили
писмени бележки, които не съдържат нови доводи за пороци на първоинстанционното
решение, различни от развитите във въззивните жалби и отговорите.
Първоинстанционният
съд е приел в мотивите на обжалваното решение, че главният иск е договорен – за
заплащане на продажна цена по договор за търговска продажба по чл. 327, ал. 1 ТЗ. Приел е за установено, че въззиваемото дружество – ищецът по главния иск „Т.м.и.в.“
АД, е закупило автомобил „Ивеко“, който в последствие
бил предаден на трето лице – лизингова къща, и отдаден на лизинг на
жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД, като последното приело
автомобила без забележки. В рамките на тази сделка въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД доставило и допълнително оборудване на автомобила на
стойност 10 033, 92 лева, които са предмет на главния иск и за които съдът
е приел, че жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД се е
задължил да заплаща на въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД. Съдът е установил, че вземането съществува и съобразно признанието на
същото, извършено чрез осчетоводяване от страна на жалбоподателя – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД на фактура № **********/22.10.2007 г., издадена от въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД, което представлявало
признание на дълга. Същевременно първоинстанционният съд е приел, че от
сключения между страните по главния иск договор за реклама от 18.10.2007 г.
никъде не се установявало страните да са сключили договор за взаимно приспадане
на насрещни задължения, като вместо пари жалбоподателят – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД да се е задължил да предостави рекламни услуги на въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД, с което вземането на
последното да се погаси. Първоинстанционният съд е приел, че се установява
единствено възникване на задължение на жалбоподателя – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД да предостави на въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД рекламни услуги на същата стойност като тази на
издадената фактура – 10 033, 92 лева, но не и да се установи някаква
връзка между тези две вземания. Този договор не е бил и отразен счетоводно при въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД, поради което съдът е
приел, че не се установява погасяване на първоначално претендираното вземане и
е признал, че същото се дължи от жалбоподателят – ответник по първоначалния иск
„И.“ АД във връзка с издадена срещу същото заповед за изпълнение. По предявения
обратен иск първоинстанционният съд е приел, че с оглед предявяването му като
обратен по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК, същият се явява предявен условно –
следва да се разгледа само в случай на уважаване на главния иск и до размера на
сумата, която жалбоподателят ответник по първоначалния иск „И.“ АД дължи. Съдът
е приел, че е установено, че по отношенията за предоставяне на реклама по
договора от 18.10.2007 г. между жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“
АД и въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД, е
настъпило съгласие за заместване на последното дружество от жалбоподателя –
ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД чрез анекс от 15.09.2008 г. Съдът е
приел, че този анекс не е подписан от представител на жалбоподателя – ответник
по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, но същият го обвързва, тъй като дружеството е
признало задълженията си по него чрез осчетоводяване на фактури за „реклама“,
издадени от жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД на стойност
9 450 лева, като е приел, че задължение между търговци може да възникне и
неформално. Във връзка с това първоинстанционният съд е приел, че между
страните по обратния иск е възникнало отношение по договор за реклама, което
ответникът по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД е признал чрез осчетоводяване на
задълженията по договора до размер от 9450 лева. Затова съдът е уважил обратния
иск в този размер и го е отхвърлил за разликата над сумата от 9450 лева до
пълния предявен размер от 10 033, 92 лева. Съдът е присъдил разноски
съобразно установеното по делото.
При
служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК
настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност
на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и
относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната
си част.
По
оплакванията за недопустимост на първоинстанционното решение по обратния иск настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционния съд не се е произнесъл по
нередовна искова молба. С определение от откритото заседание по делото от
13.12.2018 г. (на лист 42 от делото) настоящият съдебен състав е приел, че
изложените от жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД твърдения
за това, че анексът към договора за реклама от 18.10.2007 г., сключен на 15.09.2008
г. между жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД и жалбоподателя
– ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД (тогава с фирма „Р.Т.К.Б.“ ЕООД),
съдържа договор в полза на трето лице, са преклудирани и въобще не е следвало
да се разглеждат от първоинстанционния съд в решението му (което между впрочем,
не е и направено в мотивите на същото). Поради това искът следва да се разгледа
единствено по твърденията за „заместване“ в договора, като употребеният от
жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД израз „заместване“ е с
ясно значение от обстоятелствената част на исковата молба – в смисъл, че
първоначално договореният обем от рекламни услуги и тяхната цена вместо на въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД е следвало да се
предостави възмездно на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД,
на когото били издадени и фактури за това, като жалбоподателят – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД приел, че с изпълнението на този договор може да
погаси задължението си към въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД, и приемал при това условие да не получи фактическо плащане от ответника.
Именно по тези твърдения се е произнесъл първоинстанционният съд, а тяхната
правна квалификация, която е спорна за ответника по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД
е предмет на преценка на обжалваното решение по същество и относно неговата
правилност, а не относно допустимостта му, доколкото страните по делото не са
длъжни да дават правна квалификация на претенциите си, а единствено да изложат
твърдения за фактите, от които произтича тяхното искане. В случая това е
направено още в исковата молба на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск
„И.“ АД в горепосочения смисъл.
По
оплакването за това, че обратен осъдителен иск не можел да се предяви в
производство, започнало по установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК за оспорено от длъжника вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение, настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно. Същото се
отнася и до възражението, че с обратния иск не били предявени регресни права. В
т. 11б на Тълкувателно Решение № 4/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд
(ВКС) за заповедното производство е посочено, че производството по
установителния иск за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение, се води по общите правила на исковия процес и в него могат да се
съединяват всякакви други искове на страните, ако са налице предпоставките за
това, посочени в чл. 210 – 219 ГПК. Чл. 219, ал. 3 ГПК, който урежда
възможността за привличане на трето лице като ответник по обратен иск не
посочва вида на този иск като предпоставка за разглеждането му в един процес с
главния. Предпоставките за подобно разглеждане са обратният иск да се разглежда
от същия родово и местно компетентен съд като главния като обща предпоставка за
допустимост на съединяването на искове, и да е налице връзка между
първоначалния и обратния иск, като при определен изход на производството по
главния иск загубилата страна да може да осъществи правата си спрямо ответника
по обратния иск. В случая предявеният главен иск е за вземане, а ответникът по
него претендира от ответника по обратния иск друго вземане, което твърди, че се
намира във връзка с първото поради договорка за заместване на страни. Поради
това настоящият съдебен състав приема, че обратният иск правилно е разгледан от
първоинстанционния съд. Дори и да не са налице условия за разглеждането на
такъв иск в един процес с главния обаче, това не би довело до недопустимост на
първоинстанционното решение, доколкото за същото се установява, че с него са
разрешени два процесуално допустими спора по редовни искови молби. При това
положение и наличие на връзка между делата, съединяване на исковете в един
процес не би било недопустимо, доколкото чл. 213 ГПК позволява на съда да
съединява пред себе си служебно и искове, които не биха могли да бъдат
съединени по почин на страните. с оглед на това произнасянето от компетентен
съд в рамките на едно производство по повече от един допустим иск, дори и
съединяване да не е било допустимо, не правят решението по който и да е от
исковете недопустимо, тъй като съдът е редовно сезиран с всеки един от тях и е
имал правораздавателната компетентност да се произнесе по тези искове.
По
изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното
решение настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд не следи за правилността на фактическите изводи,
направени от първоинстанционния съд, освен ако страните не са направили изрично
оплакване за тяхната неправилност във въззивната жалба или отговора. В случая страните
не спорят, че за жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД е
възникнало задължение да заплати на въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД цена за предоставени от последното екстри по автомобил
„Ивеко“ в размер на 10 033, 92 лева, както и че
между същите посочени страни бил сключен договор за реклама от 18.10.2007 г.,
по който обаче рекламни услуги не са предоставени на въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД, поради което настоящият съд възприема тези факти такива,
каквито са възпроизведени в мотивната част на обжалваното решение.
Между
страните е спорен въпросът дали страните по първоначалния договор за продажба
на пакет от допълнителни екстри по автомобил „Ивеко“
– жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД като купувач за цена от
10 033, 92 лева, и въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД е била постигната договорка вземането на последното дружество по договора да
бъде погасено чрез прихващане по силата на договор с рекламни услуги,
предоставени от жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД. Правилен
е изводът на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото не се
установява сключване на договор между главните страни по главния иск с
посоченото съдържание.
На
първо място при тълкуване на представения на лист 28 – 30 от
първоинстанционното дело договор за реклама от 18.10.2007 г. между
жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД и въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД не се установява никаква връзка на задълженията по него
със задълженията по първоначалния договор за покупко-продажба между същите страни.
Единственото общо между тези два договора е еднаквата цена – 10 033, 92
лева, уговорена в т. 6.1. от същия договор. Обстоятелството, че за същата сума
жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД е поел задължение да
издаде фактура при сключване на договора не може да обоснове извод, че става
въпрос за някаква форма на замяна на изпълнението по първоначалния договор
между страните, тъй като издаването на фактура е задължение на всички търговци,
регистрирани за заплащане на ДДС, съгласно чл. 113, ал. 1 ЗДДС. Същата
разпоредба допуска издаване на фактури и преди доставки на стока и услуга в
случаите на авансово плащане, но не е недопустимо и предварително издаване на
фактури и заплащането им в последствие. Поради това не се установява твърдяната
от жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД връзка между договора
за допълнителен пакет екстри на автомобил „Ивеко“ и
договора за реклама от 18.10.2007 г., сключени между главните страни по главния
иск.
Такава
връзка не се установява и от останалите представени по делото доказателства –
жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД не твърди и не доказва
да е публикувал реклама на въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД, а само на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД. Не се
установява и признаване на задължението на въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД чрез осчетоводяване на издадени от жалбоподателят –
ответник по първоначалния иск „И.“ АД фактури.
Изслушаното
от въззивния съд заключение на съдебносчетоводна експертиза (на лист 60 – 63 от
делото), което настоящият съд кредитира като компетентно и посочващо първичните
си източници на данни, не установи нови факти по отношение на твърденията,
направени от различните дружества. Налице е единствено твърдение на
представител на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, че
същото е закрило задълженията си по издадените от жалбоподателя – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД фактури за реклама със счетоводни операции спрямо въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД. Такива операции обаче
не се установяват при проверка на счетоводството на нито едно от посочените две
дружества, поради което посочените изявления следва да се разглеждат от съда
единствено като твърдения на страната, доколкото биха установили изгодни за нея
факти. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да прилага последиците на
чл. 161 ГПК и да приеме, че жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД е имал уговорки с въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД за извършване на тристранни операции във връзка с договора за реклама,
доколкото този факт би имал неблагоприятни последици не за страната, непредставила
счетоводните си отчети – жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД, а само въззиваемата страна, а това противоречи на целите на разпоредбата
на чл. 161 ГПК да се въведе процесуална тежест за препятстващо доказването по
делото лице.
Не
се установява и представител на въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД да се е съгласил вземането на същото дружество за
реклама да се прехвърли на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“
ЕООД. Макар и въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД да
е посочено като страна по анекса от 15.09.2008 г. (на лист 31 от
първоинстанционното дело), с който се договаря рекламните услуги да се
предоставят на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД,
същият не е подписан от представител на въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД. За въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД е положен подпис на
Паскал Битнер и върху него е положен печат на
жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД, като при направена от
съда служебно справка по реда на чл. 23, ал. 4 ЗТРРЮЛНЦ справка се установява,
че господин Битнер е бил органен представител към
дата на сключване на анекса - 15.09.2008 г., именно на жалбоподателя – ответник
по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД. Посоченият анекс или извършвано по него
предоставяне на реклама не е отразено в счетоводството на въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД и по делото не са представени други доказателства
същото да е признало задължение по договора или негов органен представител да е
узнал за договора, без веднага да възрази, поради което следва да се приеме, че
анексът от 15.09.2008 г. не е потвърден по реда на чл. 301 ТЗ от въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД и не обвързва същото.
С
оглед на изложеното първоинстанционният съд правилно е приел, че се установява
задължение по делото на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД
към въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ в размер на
10 033, 92 лева и не се установява последното да е приело изпълнение на
задължението по договора или същото да е било погасено, поради което правилно
съдът е уважил първоначалния предявен установителен иск за сумата от
10 033, 92 лева.
По
обратния иск:
Настоящият
съдебен състав е приел, че е пердявен обратен иск, по
който жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД твърди, че е
сключил договор с жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ ЕООД –
анекс от 15.09.2008 г. (на лист 31 от първоинстанционното дело), с който
последният е „заместил“ в правоотношението по договора за реклама от 18.10.2007
г. рекламодателят – въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД. В случая на първо място съдът следва да обсъди каква е правната квалификация
на твърдението за „заместване“ в един договор.
Законът
за задълженията и договорите използва термина „заместване“ само в една своя
разпоредба – в института на заместването в дълг по чл. 102 ЗЗД (и смислово
свързаната с него разпоредба за ефекта на заместването в дълг при ипотеката –
чл. 171 ЗЗД). Съгласно ал. 1 на посочената разпоредба такова заместване обаче е
допустимо само със съгласие на кредитора, и то, както правилно посочва
жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ е допустимо само при
заместване на един длъжник с друг. В случая обаче жалбоподателят – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД не твърди такова заместване, тъй като твърди, че е
предоставял и престация по договора на друго лице, т.е. прехвърлени са не само
задължения, но и права. Следователно е неправилен изводът на първоинстанционния
съд, че е налице заместване в дълг и следва да се приеме, че посоченото
„заместване“ е обоснованата в правната теория субективна новация, намерила само
частична уредба в чл. 107 ЗЗД – изменение на страната по един договор по
съгласие с една от предходните страни по договора (или всички тях), или подобна
правна фигура.
В
случая не е възможно да се приеме, че е осъществена съвършена субективна
новация, при която първоначалното задължение по договора за реклама от
18.10.2007 г. (на лист 28 – 30 от първоинстанционното дело) е било погасено
окончателно, тъй като съгласно изложените по-горе мотиви първоначалният
рекламодател по договора – въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД не е било обвързано от този анекс, доколкото същият не е подписан от негов
представител.
Следователно
действителните правни последици на посочения анекс следва да се тълкуват с
действителната воля на страните по него – жалбоподателя – ответник по
първоначалния иск „И.“ АД и жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“.
За целта по правилото на чл. 20 ЗЗД следва да се търси цялостния смисъл на
договора при тълкуване на клаузите му във връзка една с друга.
На
първо място, с оглед подписалите договора лица и поставените печати, въпреки
посочените в титулната част различни страни е ясно, че съгласие по процесния
анекс от 15.09.2008 г. има между две от посочените в него лица – жалбоподателят
– ответник по първоначалния иск „И.“ АД и жалбоподателят – ответник по обратния
иск „В.г.Б.“, чиито представители са го подписали и чиито идентификационни
данни фигурират в анекса, макар и на различни места. На второ място, страните
са се съгласили, че препращат към по-рано сключен договор – този от 18.10.2007
г., за който в уводната част изрично е признато, че страни по него са
жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД и въззиваемото
дружество „Т.м.и.в.“ АД, а това е именно установеният по делото договор за
реклама при посочени в него параметри на стойност 10 033, 92 лева. От използваната
в чл. 1 на анекса формулировка („ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ („И.“ АД) приема... изпълнението
на договора по всички клаузи да бъде извършвано през следното юридическо лице:
...“ и са посочени данните на жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“)
става ясно, че ще се предоставя реклама именно на жалбоподателя – ответник по
обратния иск „В.г.Б.“. Освен това изрична е волята на страните „изпълнението по
всички клаузи“, т.е. и права и задължения по договора да става „през“, т.е. от
жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“. В чл. 3 от анекса е посочено
изрично и че „За всички случаи, неуредени в този анекс, се прилагат условията
на договора между страните“. Тълкувани във връзка една с друга двете посочени
клаузи означават, че жалбоподателят – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ е приел
както да получи реклама по договора, така и да заплати за предоставената
реклама.
Следователно
е правилен изводът на първоинстанционния съд, че между страните по обратния
договор е бил сключен договор за реклама, по който жалбоподателят – ответник по
обратния иск „В.г.Б.“ се е задължил да заплаща всички парични задължения за
стойността на рекламните услуги. „Заместването“, посочено в исковата молба по
обратния иск, в случая касае именно обстоятелството, че последното лице е
приело да изпълни задължения и да поеме права, които са били напълно идентични
на задълженията и правата на въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“
АД по първоначалния договор. Следователно в случая е налице не същинско
„заместване“, т.е. освобождаване на стария длъжник от негови задължения по
договора, а получаване на идентични права, което от гледна точка на
жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД има икономическата роля
на „заместване в дълг“. В случая първоначално съгласилият се да предоставя
рекламата получава друго лице, което е съгласно да плаща за тази реклама, но поради липса на съгласие от първоначалния
рекламодател не може да се стигне до юридическо заместване в дълг, тъй като съгласно
чл. 103 ЗЗД без съгласие на кредитора длъжникът няма как да се освободи от
дълга си. Налице е единствено съгласие с първоначалното съдържание на
правоотношението от друго лице – новия рекламодател – жалбоподателя – ответник
по обратния иск „В.г.Б.“.
Следователно
и настоящата съдебна инстанция приема, че за жалбоподателя – ответник по обратния
иск „В.г.Б.“, е съществувало задължение да заплати получената от жалбоподателя
– ответник по първоначалния иск „И.“ АД реклама, като констатира, че е правилен
с оглед кредитираното допълнително заключение на счетоводната експертиза по
делото изводът, че това задължение възлиза на 9 450 лева. Поради това първо
следва да се потвърди и в частта, с която е уважен обратният иск по делото.
За
пълнота следва да се посочи, че възражението за изтекла погасителна давност,
направено от жалбоподателя – ответник по обратния иск „В.г.Б.“ за пръв път във
въззивната жалба е преклудирано, а и разгледано по същество същото е
неоснователно, тъй като жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД
претендира задължения по фактури, най-ранната от които е издадена на 30.09.2008
г., а обратният иск е предявен на 14.05.2013 г., с което давностният срок за
вземане за възнаграждение за рекламни услуги от 5 години по чл. 110 ЗЗД е бил
прекъснат преди изтичането му на 30.09.2013 г. на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД
– с предявяване на иск.
По
искането във въззивната жалба на жалбоподателя – ответник по първоначалния иск
„И.“ АД регресният иск да бъде уважен безусловно,
настоящият съдебен състав намира, че същото е неоснователно. Съгласно Решение №
465/28.12.2012 г. по гр. д. № 1211/2011 г., ІV ГО когато регресните права
произтичат от влизане в сила на самото решение, то регресният иск се уважава винаги с условен диспозитив. В
случая са налице точно такива твърдения на страната – жалбоподателят – ответник
по първоначалния иск „И.“ АД е подал обратния си иск в случай, че бъде осъден
да плати на първоначалния ищец – въззиваемото дружество „Торино моторс индъстриъл вийкълс“ АД.
Относно
разноските:
При този изход на спора право на разноски по главния
иск има само въззиваемото дружество „Т.м.и.в.“ АД на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, но същото изрично е заявило, че не поддържа такава
претенция.
По предявения обратен иск право на разноски има
единствено жалбоподателят – ответник по първоначалния иск „И.“ АД, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК. Същото дружество претендира като разноски по този иск
възнаграждение на вещо лице в размер на 200 лева и адвокатски хонорар в размер
на 830 лева. В представен на лист 9 от първото въззивно дело – в. гр. д. №
4992/2016 г. по описа на Софийския градски съд, III-в въззивен състав договор
за правна помощ и съдействие, подаден с въззивната жалба, обаче изрично е
посочено, че възнаграждението е за процесуално представителство „по жалба“, а
не срещу такава, поради което следва да се приеме, че тези разноски са сторени
по подадената от жалбоподателя – ответник по първоначалния иск „И.“ АД
първоначална жалба и същите не следва да се присъдят. Поради това съдът следва да
присъди само сумата от 200 лева.
Доколкото по настоящото дело е предявен иск с цена под
20 000 лева по отношение за договор между търговци, същото не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № № Ι-43-241/13.01.2016 г. по гражданско дело № 4852/20143
г. на Софийския районен съд, 43. състав, допълнено с Решение № 44219/22.02.2017
г. по гражданско дело № 4852/20143 г. на Софийския районен съд, 43. състав.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „В.г.Б.“
ЕООД, с ЕИК: **********, с адрес на управление:***, да плати на „И.“ АД, с ЕИК: *********, с адрес на
управление:***, сумата от 200 лева
(двеста лева) – разноски по делото.
Първоинстанционното решение е
влязло в сила като необжалвано в частта, с която обратният иск на „И.“ АД за
осъждане на „В.г.Б.“ ЕООД е отхвърлен за разликата над 9450 лева до пълния
размер на претенцията от 10 033, 92 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |