Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 18.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на деветнадесети октомври
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. БИЛЯНА КОЕВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 2778
по описа за 2017
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 12266/03.08.2016 г., постановено по гр. д.
№ 1063/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав, е признато за установено,
между „И.1“ ЕООД и „Р.“ ООД, че „И.1“ ЕООД дължи на „Р.“ ООД сумите, както
следва: сумата от 9 900 евро - главница,
ведно със законна лихва за периода от 15.7.2013 г. до изплащане на
вземането, разпределени както
следва: сума в размер на 3 000 евро,
част от дължима вноска в размер на 40 000 евро с падеж 30.09.2012г.; сума в
размер на 6 000 евро, част от дължима вноска в размер на 100 000 евро с падеж
30.10.2012г.; сума в размер на 300 евро, част от неустойка в размер на 4 000
евро за забава плащане на главница в размер на 40 000 евро с падеж
30.09.2012г.; сума в размер на 600 евро, част от неустойка в размер на 10 000
евро за забава плащане на главница в размер на 100 000 евро с падеж
31.10.2012г., на основание договор за наем от 20.04.2011 г. Ответникът е осъден
да заплати на ищеца сумата от 567, 25 лв. - разноски в исковото производство и
сумата от 2187, 25 лв. - разноски в заповедното производство.
С решение от 21.01.2017 г., постановено по гр. д. №
1063/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав е допълнено горепосоченото
решение, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 600 лв.,
представляваща разноски за процесуално представителство.
Срещу постановеното на 03.08.2016 г. съдебно решение е
депозирана въззивна жалба от ответника „И.1“ ЕООД, с което го обжалва изцяло.
Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, тъй като ищецът не е
надлежно активно легитимиран да претендира сумите, за които е издадена заповед
за изпълнение. Наемодатели по процесния договор са три лица – „Р.“ ООД, ЕТ „З.Г.“
и ЕТ „Т.П.“. Не е уговорено между страните, че плащането на когото и да е от
наемодателите освобождава наемателя от паричния му дълг. Разделността на
дълговете и вземанията съставлява общо правило при множество длъжници и
кредитори. Съгласно чл.121 ЗЗД солидарната отговорност възниква по силата на
закона или ако е уговорена между страните. Счита, че е недопустимо разширително
тълкуване на тази норма.Нито в закона, нито в договора за наем е предвидена
солидарност на кредиторите. Споразумението от 17.04.2012 г. има значение за
вътрешните отношения на кредиторите, но то не е част от наемния договор и
ответникът не е страна по него. Отделно от това сита, че то е създадено за
целите на процеса. Съгласно чл.4 от договора за наем срокът му е до 2016 г., а
наемната цена се заплаща до м.10.2013 г. Същата се отнася обаче за целия период
на договора. Отделно от това наем се дължи, само ако е предоставено ползването
на имота. При постановяване на съдебното решение СРС не е съобразил изслушаната
съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на която се установява
неоснователността на исковата претенция. Счита, че от представените по делото
договори за покупко – продажба, по които
„Р.“ ООД не може да е страна, а такава може да е само собственикът на
дяловете, може да се направи извод относно действителната воля на страните и защо
ответникът е престанал да плаща наемна цена. Решаващият съд не е съобразил
постигната в чл.8, ал.1 от договора уговорка и извършените от ищеца
конклудентни действия – извършен превод на част от субсидиите. Счита, че е
неправилен изводът на СРС, че за да се извърши прихващане, следва да е налице
влязло в сила съдебно решение. Ищецът е признал, че е бил в невъзможност да
обработва площите си, а субсидии се получават именно за обработка на площите –
розови насаждения. Ищецът е получавал субсидии, за да обработва родовите
насаждения. С оглед на това тези суми са получени без основание и следва да се
платят на ответника, който действително е обработвал розовите масиви. Моли съда
да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове, като му присъди
сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца от „Р.“ ООД, с който я оспорва. Излага съображения,
че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Изводите на решаващия съд
са обосновани, формирани въз основа на събраните по делото доказателства. По
силата на договора за наем ответникът се е задължил да заплаща наемна цена,
която се формира като сбор от дължимата главница по договор за банков кредит №
363/24.10.2005 г. и анексите към него, сключен между ищеца и „Б.Б.ЗА Р.“ АД в
размер на 358 000 евро, ведно с ежемесечно дължимите лихви, такси,
комисионни и др. за целия срок на договора. Така формираната наемна цена е
разделена на наемни вноски с посочени в чл.7 падежи: в срок до 30.09.2012 г. –
40 000 евро и в срок до 30.10.2012 г. – 100 000 евро. Налице са и
предпоставките за заплащане на договорната неустойка. В чл.5, ал.2 от договора
е посочено, че плащането на наемната цена се извършва по сметка на който и да е
от наемателите. Не е постигана уговорка за промяна дължимостта, размера и
падежа на наемната цена, като следва да се съобрази и постигната в чл.16, ал.2
от договора за наем уговорка. Възникването на задължение за изплащане на
получените за субсидии суми съгласно чл.9, ал.4 от договора за наем е
постановено в зависимост от сбъдване на условието по чл.9, ал.3 – сключване на
договор за съвместна дейност за стопанисване и управление на розовите
насаждения на ищеца. Тъй като това условие не се е сбъднало, на ответника не се
дължат субсидиите за арендираните от ищеца земи с розови насаждения. Моли съда
да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените във въззивното
производство разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсади доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
На 15.07.2013 г. „Р.“ ООД е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу „И.1“ ЕООД – за заплащане
на сумата от 9 900 евро – част от общо дължима сума в размер от
154 000 евро, разпределени, както следва: 3 000 евро – част от
дължима наемна вноска в размер от 40 000 евро с падеж 30.09.2012 г. ;
6 000 евро – част от дължима наемна вноска в размер от 100 000 евро с
падеж 30.10.2012 г., 300 евро – част от неустойка в размер от 4 000 евро
за забава на плащане на главница в размер от 40 000 евро с падеж
30.09.2012 г. и 600 евро – част от неустойка в размер на 10 000 евро за
забава на плащане на главница в размер на 100 000 евро с падеж 30.10.2012
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението до
окончателното изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски. В
заявлението е посочено, че вземанията произтичат от договор за наем от
20.04.2011 г. с нотариална заверка на подписите.
С разпореждане от 19.07.2013 г., постановено по ч. гр.
д. № 3039/2013 г. о описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав, е постановена исканата
заповед, като са присъдени сторените в заповедното производство разноски в
размер на 387, 25 лв. – държавна такса и 1 800 лв. – възнаграждение на
адвокат.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът „И.1“ ЕООД, е
депозирал възражение срещу постановената заповед.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента
на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил иск за установяване
съществуване на вземането му, за което е постановена горепосочената заповед,
както и присъждане на сторените по делото разноски. Ищецът твърди, че по силата
на договор за наем от 20.04.2011 г., с нотариална заверка на подписите,
ответникът, като наемател, се е задължил да заплаща наемна цена, която се
формира като сбор от дължимата главница по договор за банков кредит №
363/24.10.2005 г. и анекси към него, сключен между ищеца и „Б.Б.ЗА Р.“ АД в
размер на 358 000 евро, заедно с ежемесечно дължимите суми за лихва,
такси, комисионни и други за целия срок на действие на договора за кредит и до
окончателното погасяване на задължението по него. Върху вземанията по договора
за наем имало учреден особен залог в полза на банката – кредитор, съгласно
чл.7, ал.1 от договора. Съгласно чл.5, ал.2, чл.6 и чл.7 от договора плащането
на наемната цена е за цялостно погасяване на задължението на ищеца към банката
по горепосочения договор за банков кредит. В чл.5, ал.2 от договора са уговорили,
че наемната цена ще се плаща по сметка на ищеца или по сметка ЕТ „З.Г.“ или по
сметка на ЕТ „З.Г.“, открита в „Б.Б.ЗА Р.“ АД, които са дали съгласие за
директен дебит, по силата на който банката има право служебно да събира
постъпилите по сметките им суми за погасяване на задълженията по посочения
договор за банков кредит. Към момента на предявяване на иска ответникът не е
платил следните свои задължения: наем от 40 000 евро, платим до 30.09.2012
г. и наем от 100 000 евро, платим до 30.10.2012 г. В чл.7, т.3 от договора
са се съгласили при забава на плащане на дължима наемна вноска се дължи
неустойка за забава в размер на 0, 2 %, но не повече от 10 %. Тъй като забавата
и за двете посочени вноски е продължила повече от 50 дни, ответникът дължи
неустойка съответно в размер от 4 000 евро за наемната вноска в размер на
40 000 евро и 10 000 евро – за наемната вноска в размер на
100 000 евро. За събиране на част от дължимите суми: 3 000 евро –
част от дължима наемна вноска в размер от 40 000 евро с падеж 30.09.2012
г. ; 6 000 евро – част от дължима наемна вноска в размер от 100 000
евро с падеж 30.10.2012 г., 300 евро – част от неустойка в размер от 4 000
евро за забава на плащане на главница в размер от 40 000 евро с падеж
30.09.2012 г. и 600 евро – част от неустойка в размер на 10 000 евро за
забава на плащане на главница в размер на 100 000 евро с падеж 30.10.2012
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението до
окончателното изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски, е
постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, срещу
която ответникът е депозирал възражение. Моли съда да постанови решение, с
което да установи съществуването на посочените вземания по предявения частичен
иск, както и да му присъди сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът
оспорва предявения иск. В сключения между страните договор за наем не се
съдържа текст, от който да става ясно каква е наемната цена за единица време –
месец, тримесечие, година. Твърди, че на 17.08.2012 г. страните по договора за
наем са сключили предварителен договор за закупуване на недвижимите имоти,
които са предмет на наемния договор, както и на всички дялове на ищцовото
дружество, като се съдържа уговорка за погасяване на цялата сума на кредита към
„Б.Б.ЗА Р.“ АД като част от цената по сделката за придобиване на дяловете и
имотите. Така страните по договора за наем със съгласието на банката – кредитор
са постигнали споразумение за промяна на начина на погасяване на задълженията
на ищеца по посочения договор за банков кредит, както и за срока и начина на
плащане на наемната цена по договора за наем, която се формира като сбор от
главницата и всички други дължими суми по договора за банков кредит. В резултат
на новите уговорки между страните по договора за наем към 30.09.2012 г. и
30.10.2012 г., процесните наемни вноски не са били дължими по изричното
съгласие на страните, потвърдено и от банката – кредитор. С оглед на това
ищецът е продължил да заплаща лихвите и комисионните по договора за банков
кредит, които са били начислявани текущо от банката. В нарушение на
постигнатите между страните уговорки ищецът е изпратил нотариална покана до
ответника, с която го уведомява, че прекратява договора за наем, считано от
29.03.2013 г., без да бъде спазен предвидения в чл.11, ал.3 от договора 7 –
дневен срок за предизвестието за едностранно прекратяване на договора-
Държането на имота е било отнето от наемодателя насилствено. Твърди, че към
датата на прекратяване на договора за наем е платил наемна цена от
274 852, 27 евро. С оглед на това счита, че не дължи претендираните суми. Наемните
вноски, които се отнасят за наемния срок преди предсрочното прекратяване на договора
за наем, са били изцяло платени от ответника. По силата на чл.8, ал.2 от
договора за наем ищецът се е задължил да му предостави всички суми на посочени
субсидии за насажденията по чл.8, ал.1 от договора. През време на действие на
договора за наем – 2011 г. – м.02.2013 г., ищецът е получил субсидии от ДФ
„Земеделие“ в общ размер от 478 351, 45 лв., от които е платила на
ответника сумата от 136 400 лв. Така задължението му възлиза на
341 951, 45 лв., което не е погасено. С оглед на това дори да се приеме,
че има задължения към ищеца, произтичащи от договора за наем, правомерно е
отказал да ги изпълни поради предходно неизпълнение на насрещната страна по
договора за наем. В случай, че съдът счете предявеният иск за основателен,
прави възражение за прихващане с вземането в размер на 341 951, 45 лв.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му
присъди сторените по делото разноски.
На 20.04.2011 г.
е сключен договор за наем на недвижим имот между „Р.“ ООД, ЕТ „Д.– Т.П.“,
ЕТ „З.Г.“ – наемодатели и „И.1“ ЕООД – наемател. По силата на договора
наемодателят се е задължил да предостави на наемателя за временно и възмездно
ползване следния съсобствен недвижим имот: фабрика за преработка на розов цвят;
сгради, представляващи производствени и обслужващи обекти, находящи се в
землището на с. Черноземен, община Калояново, област Пловдив, без отреден
административен адрес, построени върху общински поземлен имот, целият с площ от
15 000 кв. м., за който е образуван УПИ ІV-маслобойна и ментоварна, от
кв.28 на с. Черноземен, с посочени съседи. В договора са посочени конкретните
обекти, които са отдадени под наем. Уговорено е, че наемодателят се задължава
да предаде имота на наемателя за ползване до 2016 г. В чл.5, ал.2 от договора е
постигнато съгласие плащанията на наемната цена от наемателя да се извършва по
сметка на „Р.“ ООД, или по сметка на ЕТ „Д.– Т.П.“, или по сметка на ЕТ „З.Г.“,
открити в „Б.Б.ЗА Р.“ АД. Посочените еднолични търговци предоставят на банката
съгласия за директен дебит, по силата на който банката има право служебно да
събира постъпилите по сметките им суми за погасяване на задълженията по договор
за кредит № 363/24.10.2005 г. В чл.6 е предвидено, че наемната цена се формира
като сбор от дължима главница по договор за кредит№363/24.10.2005 г. и анекси
към него, в размер на сумата от 358 000 евро, плюс ежемесечно дължимите
суми за лихви, такси, комисионни и др. за целия срок на действие на договора за
кредит и до окончателното погасяване на задълженията по него. В чл.7 са
уговорили, че плащането на наемната цена се извършва, както следва: в срок до
30.05.2011 г. – сумата от 15 000 евро; в срок до 30.09.2011 г. – сумата от 15 000 евро; в срок до 30.10.2011 г. – сумата
от 35 000 евро; в срок до 30.09.2012 г. – сумата от 40 000 евро; в срок до
30.10.2012 г. – сумата от 100 000евро; в срок до 30.09.2013 г. – сумата от 53
000 евро; в срок до 30.10.2013 г. – сумата от 100 000 евро. Освен тези
суми към наемната цена се прибавят и дължимите суми за лихви, такси, комисионни
и др., съгласно договор за кредит № 363/24.10.2005 г. и анексите към него,
които наемателят е длъжен да заплаща ежемесечно, в срок до последния ден на
съответния месец. Наемателят се е
задължил да погаси в срок до 30.04.2011 г. дължимте от кредитополучателя „Р.“
ООД по посочения договор за банков кредит и анексите към него просрочени суми
за лихви, такси и комисионни в общ размер около 17 000 евро, като точният
размер на дължимите суми се сочи от „Б.Б.ЗА Р.“ АД. В чл.7, ал.3 от договора
страните са уговорили, че при забава на плащане на дължима вноска от наемната
цена съгласно определения график от страна на наемателя, същият дължи неустойка
за забава в размер на 0, 2 % на ден върху размера на сумата, но не повече от 10
%, платима към „Б.Б.ЗА Р.“ АД. Наемателят се е задължил да плаща наемната цена
единствено и само по сметка в „Б.Б.ЗА Р.“ АД. В чл.9, ал.3 е предвидено, че
наемодателят се задължава да предостави за ползване и стопанисване, при
условията на сключен между страните договор за съвместна дейност и взетите под
аренда розови насаждения, по смисъла на договори за аренда, представляващи Приложение
№ 2 към този договор и находящи се в землището на с. Горна Махала, с. Бетово и
с. Стрелци, област Пловдив, с обща площ от 1 500 дка, при условията на договора
за съвместна дейност. В ал.4 от същата клауза е уговорено, че наемодателят „Р.“
ООД се е задължава да предостави и преведе по сметката на наемателя, всички
субсидии, получени от него, след датата на подписване на този договор, по
действащите програми за развитие и експлоатация на взетите под аренда розови
насаждения. В чл.11, ал.2 от договора страните са се съгласили, че при забава в
плащането на наемната вноска наемателят дължи неустойка в размер на 0, 2 % от
дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10 %, платими по сметка
в „ББР“ АД. В ал.3 е уговорено, че ако наемната цена и/или неустойката не бъде
платена в продължение на 30 дни от изтичане на сроковете, посочени в чл.7 от
договора, наемодателят има право да развали договора след 7-дневно
предизвестие.В чл.16 е предвидено, че наемателят има право да закупи отдавания
под наем имот, ведно с находящите се в него машини, съоръжения и инсталации в
срокове при условия и цена, уточнени в предварителен договор за покупко –
продажба на недвижим имот, сключен между страните. В ал.2 е предвидено, че
независимо от сключването на такъв договор, както и прехвърляне на
собствеността в нотариална форма , наемателят не се освобождава от задълженията
за заплащане на наемната цена в размер и срокове, посочени в чл.7 от договора.
Договорът е сключен с нотариална заверка на подписите на 20.04.2011 г.
От представеното удостоверение, издадено на 06.06.2015
г. от „Б.Б.ЗА Р.“ АД, през 2012 г. „И.1“ ЕООД е платил суми с основание – лихва и такси за сметка на „Р.“
ООД по договор. Не е удостоверено плащане на дължимата главница по договора за
банков кредит.
Съгласно представения двустранно подписан приемателно
– предавателен протокол от 20.04.2011 г. „Р.“ ООД е предоставил на „И.1“ ЕООД
производствената база на наемодателя в с. Черноземен, област Пловдивска.
На 17.04.2012 г. е подписано споразумение между З. В. Г.,
действащ като ЕТ „З.Г.“, Т.К.П., действащ като ЕТ „Д.– Т.П.“ и „Р.“ ООД, с
което са се съгласили, доколкото горепосоченият договор за наем е сключен само
и единствено с цел плащане на задълженията на „Р.“ ООД към обслужващата я
банка, те заедно или поотделно нямат каквито и да е претенции за получаване и
ползване от тяхна страна на наемната цена или част от нея, съгласно този
договор. Посочено е, че не само се съгласяват с това „Р.“ ООД да получава
цялата наемна цена по сключения договор, но и в бъдеще упълномощават единствено
„Р.“ ООД да упражнява всички права и задължения като наемател, с оглед изпълнението
на сключения договор.
С нотариална
покана от 29.03.2013 г., връчена на 18.04.2013 г. по реда на чл.47, ал.5 ГПК, „Р.“
ООД, Т.К.П., действащ като ЕТ „Д.– Т.П.“ и
З. В.Г., действащ като ЕТ „З.Г.“, са уведомили „И.1“ ЕООД, че считано от
29.03.2013 г. договорът за наем от 20.04.2011 г. е прекратен на основание
чл.18, т.3 – поради неизпълнение от негова страна: забава повече от 5 месеца за
плащане на наемната цена в сроковете по договора. От същата дата „Р.“ ООД
обслужва самостоятелно задълженията си по договор за заем № 363/24.10.2005 г. с
„Б.Б.ЗА Р.“ АД, плащането на които е наемната цена по прекратения договор за
наем.
От заключението на вещото лице Р.К.по изслушаната пред
СРС съдебно – оценителна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
възприема като компетентно дадено, се установява, че пазарната стойност на
наема на имотите, предмет на договора за наем за периода 20.04.2011 г. –
29.03.2013 г. възлиза на 353 916 лв.
Пред СРС е изслушана и съдебно – счетоводна
експертиза, изготвена то вещото лице З.И.. От заключението й се установява, че
през 2011 г., 2012 г. и до м.02.2013 г. „Р.“ ООД е получил субсидии от ДФ
„Земеделие“ в общ размер от 478 351, 48 лв. „Р.“ ООД е превел на „И.1“
ЕООД сумата от 136 400 лв. Съгласно представените справки от „Р.“ ООД тези
суми са преведени за извършени от тях обработки и не са превеждани суми от субсидиите.
Размерът на законната лихва за забава върху получените от „Р.“ ООД, но
незаплатени на „И.1“ ЕООД субсидии от деня, следващ датата на получаването им
до 03.10.2014 г. възлиза на 72 108, 06 лв.
На 17.08.2012 г. между „Б.С.“ ООД - продавач и „И.1“
ООД – купувач, е сключен предварителен
договор за прехвърляне на дялове. По силата на договора продавачът, който
притежава 400 дяла с номинална стойност от 4 000 лв. от капитала на „Р.“
ООД се е задължил да продаде на купувача тези дялове, а купувачът да купи при
уговорена цена от 10 лв. на дял. Уговорен е 14 – дневен срок за сключване на
окончателен договор.
На същата дата е сключен и предварителен договор за
покупко – продажба на недвижим имот между ЕТ „Д.– Т.П.“, ЕТ „З.Г.“ и „Б.С.“ ООД
– продавачи и „И.1“ ЕООД – купувач. Предмет на предварителния договор са
недвижими имоти, представляващи производствени сгради, находящи се в землището
на с. Черноземен. Уговорена е продажна цена от 35 000 лв., от която
3 500 лв. е платима при подписване на договора, а останалите 31 500
лв. – при изповядване на сделката пред нотариус. Срокът за сключване на
окончателен договор е най-късно на датата на сключване на окончателен договор
за покупко – продажба на всички дялове в „Р.“ ООД от съдружниците в него.
С решение № 237/04.06.2014 г., постановено по т. д.№ 948/2013
г. по описа на ОС - Пловдив, е отхвърлен предявения от „И.1“ ЕООД против „Р.“ ООД, иск за заплащане на сумата от 100 000
лв., по предявен частичен иск в пълен размер от 341 951 лв.,
представляваща вземане по чл.9, ал.4 от договор от 20.04.2011 г., наименован „договор за наем на
недвижим имот“, което вземане е за субсидии за развитие и експлоатация на взети
под аренда розови насаждения, платени след сключване на договора от 20.04.2011
г. за календарните години 2011 г., 2012 г. и 2013 г., ведно със законната лихва
върху сумата от сезиране на съда на 24.10.2013 г. до изплащането й.
С решение
№ 791/12.12.2014 г., постановено по въззивно дело № 967/2014 г. по описа на Пловдивски
апелативен съд е отменено горепосоченото съдебно решение и е уважен предявения
частичен иск за сумата от 100 000 лв., част от вземане в общ размер от
341 951, 45 лв.
С решение № 202/28.07.2017 г., постановено по т. д. № 942/2015г.
по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, публикувано в сайта на ВКС, е отменено въззивното
съдебно решение и вместо него е отхвърлен предявения частичен иск за сумата от
100 000 лв., представляваща част от вземане по чл.9, ал.4 от договор за
наем на недвижим имот от 20.04.2011 г., цялото в размер от 341 951, 45
лв., на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С решение от м.06.2016 г., постановено по т. д. №
2465/2014 г. по описа на СГС, ТО, VІ-6 състав, е признато за установено по
предявени от „Р.“ ООД, срещу „И.1“ ЕООД, искове с правно основание чл.422 във
връзка с чл.415 и чл.124 ГПК, че ищецът има изискуемо вземане спрямо ответника,
породено от договор за наем от 20.04.2011 г., по което страни са страните в
настоящата процесуална връзка, за което„Р.“
ООД, се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр. д. № 38937/2013
г.по описа на СРС, 54 състав, срещу„И.1“ ЕООД, както следва: за сумата от 40
000 евро, чиято изискуемост е настъпила на 30.09.2012 година и към 30.10.2012 г.
за сумата от 100 000 евро, съдебни заявени от които са, като частични
искове, за сума от 37 000 евро и сума от 94 000 евро, представляващи наемна
цена по договор от 20.04.2011 година, ведно с лихвата от датата на подаване на
заявлението - 18.09.2013г. до окончателното им заплащане и суми, представляващи
неустойка за забава в размер на 3 700 евро, представляваща част от дължимата от
ответника неустойка в размер на 4 000 евро, за периода на забава от
30.09.2012г. до 18.09.2013г. и сумата от 9 400 евро, представляваща част от
дължимата неустойка за забава за периода от 30.10.2012 година до 18.09.2013 г.,
чийто размер и сумата от 10 000 лв., на основание чл.92 ЗЗД.
С решение № 1729 от 14.07.2017 г. по т. д. № 5513/2016
г. на САС е потвърдено горепосоченото решение на СГС.
С определение № 379/15.06.2018 г., постановено по т.
д. № 3068/2017 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, не е допуснато по касация
въззивното съдебно решение.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част.
При извършена служебна проверка въззивният съд
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В случая страните не спорят относно наличието на
валидно сключен договор за наем от 20.04.2011 г., действал през 2012 г. Ищецът
претендира установяване на вземания за наемна вноска с падеж 30.09.2012 г. и с
падеж 30.10.2012 г., както и уговорената неустойка за забава върху тях.
Жалбоподателят ответник не твърди, че е извършил плащания на претендираните
вземания и съответно не са ангажирани доказателства в тази насока.
Жалбоподателят релевира довод, че ищецът не е надлежно
активно легитимиран да претендира установяване на процесните вземания.
В сключения на 20.04.2011 г. договор за наем не е
налице изрична уговорка относно наличието на активна солидарност на
наемодателите, които са съсобствениците на отдадения под наем недвижим имот. При
преценка възможността на ищеца да претендира заплащане на уговорения наем,
следва да се съобрази наличието на постигнато съгласие наемните вноски да служат
за погасяване на банков кредит, предоставен от „Б.Б.ЗА Р.“ АД на „Р.“ ООД, по силата на договор кредит №
363/24.10.2005 г. и анексите към него. Това налага извода, че ищецът е овластен
от останалите съсобственици да получи от наемателя цялата наемна цена за
ползване на имота, като вътрешните им отношения нямат значение за спорното
право. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори да се приеме
противното, че ответникът отговаря спрямо всеки един от наемодетелите за по 1/3
от уговорения наем, то това не рефлектира върху активната легитимация на ищеца,
а има значение за размера на дължимия на ищеца наем. Същевременно предявения
размер от общия дълг е значително по – нисък от 1/3. Ето защо въззивният съд
счита, че доводът на жалбоподателя е неоснователен.
Жалбоподателят поддържа, че уговореният наем се отнася
за целия период на договора, а не само за периода, през който се дължи такъв,
поради което уговорената сума следва да се раздели за целия период на договора.
Съгласно нормата на чл.228 ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да
предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му
плати определена цена. Оттук не произтича задължение за страните по наемното
правоотношение да уговорят дневно, месечно, тримесечно или друг вид периодично
плащане. В рамките на регламентираната в нормата на чл.9 ЗЗД договорна свобода,
те сами определят цена за ползването на отдаден под наем имот по начин, който
взаимно да ги удовлетворява. С оглед на това и предвид постигнатите между
страните уговорки, не е налице основание за преизчисляване дължимия наем и
определяне на размери и срокове, различни от договорените между страните. В
случая претендираните наемни вноски са с падежи, настъпили през време на
действие на договора за наем, поради което същите се дължат от жалбоподателя –
ответник. Неоснователен е и довода на жалбоподателя, че при определяне размера
на задължението му следва да се съобрази заключението на вещото лице по
изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза. Установеният по делото
среден пазарен наем за периода на действие на сключения между страните договор
за наем няма отношение към размера на задължението на ответника, тъй като правно
релевантни са уговорките между страните които са постигнати в рамките на
договорната свобода.
Жалбоподателят релевира довод, че макар предварителният
договор за покупко – продажба на дялове да не е сключен със собственика на
дяловете на „Р.“ ООД, а с това дружество, ако бяха сключени окончателните
договори, то жалбоподателят е щял да стане собственик на „Р.“ ООД и да заплаща
претендирания наем на дъщерното си дружество, което от своя страна е довело до
преустановяване на плащанията. В клаузата на чл.16 от договора за наем от
20.04.2011 г., обсъдена по – горе, страните са уговорили, че наемателят има
право да закупи отдавания под наем имот, ведно с находящите се в него машини,
съоръжения и инсталации, като това не освобождава наемателя от задълженията за
заплащане на наемната цена в размер и срокове, предвидени в чл.7 от наемния
договор. Ето защо взаимните очаквания на страните за сключване на договор за
продажба на наетите имоти са съобразени от тях и те не рефлектират върху
размера и изискуемостта на задълженията на наемателя.
Неоснователен е и поддържания от жалбоподателя довод,
че вземанията на ищеца следва да се погасят чрез извършване на прихващане с
дължимите от ищеца суми за субсидии. Претендираното от жалбоподателя вземане за
субсидии, получени от ищеца през време на действие на договора за наем от ДФ
„Земеделие“, е отречено с постановеното влязло в сила съдебно решение.
По изложените съображения и доколкото задълженията на
жалбоподателя са изискумени, жалбоподателят има задължение към ищеца за сумата
от 40 000 евро – наемна вноска с падеж 30.09.2012 г. и 100 000 евро –
наемна вноска с падеж 30.10.2012 г.. Ето защо предявеният частичен иск се явява
изцяло основателен.
Предвид обстоятелството, че
жалбоподателят е забавил плащането на дължимите вноски за наемната цена, са
налице уговорените от страните в клаузата на чл.7, ал.3 от договора предпоставки
за възникване на задължение за жалбоподателя за заплащане на мораторна
неустойка в размер на 0, 2 % на ден, но не повече от 10 %. Вземането за
неустойка става изискуемо при виновно неизпълнение на договорно задължение. В
този смисъл на база договорното правоотношение се развива вторично санкционно
правоотношение. За да бъде основателна претенцията за заплащане на неустойка,
кредиторът следва да докаже само фактът на неизпълнението. Той не е длъжен да
доказва, че е претърпял вреди, нито техния размер, като такава се дължи и без
да са настъпили вреди. Това е така, защото посредством неустойката страните по
договора предварително определят размера на обезщетението за предполагаемите
вреди, които съобразно разпоредбата на чл.92 ЗЗД не е нужно да се доказват. Предвид периода на забавата
на процесните задължения за заплащане на наемни вноски, размерът на дължимата
мораторна неустойка възлиза на 10 % от главниците: съответно 4 000 евро
върху главницата в размер на 40 000 евро и 10 000 евро върху главницата
в размер на 100 000 евро. С оглед на това предявеният частичен иск се
явява изцяло основателен.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат сторените от ответника по
жалбата разноски във въззивното производство. Техният размер възлиза на
1 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна
защита и съдействие, сключен на 29.12.2016 г.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12266/03.08.2016 г., постановено по гр. д.
№ 1063/2014 г. по описа на СРС, ІІ
ГО, 74 състав.
ОСЪЖДА „И.1“ ЕООД, ЕИК*********, с адрес *** и съдебен адрес ***
– адв. Е.Т., да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК *********, с адрес *** и съдебен адрес
*** – адв. К.У., сумата от 1 000
(хиляда) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство на страната във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл.280,
ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.