Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /21.02.2019
г.,
гр. Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Панагюрище, в проведеното на четвърти февруари
две хиляди и деветнадесета година публично съдебно заседание, в състав:
Районен съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Параскева
Златанова разгледа докладваното от съдията гр.д. № 847/2018 г. по описа на съда
Производството по делото е по чл. 234 КТ
Производството е образувано по предявени
от „Б.“ АД срещу В.Б.К. искове
с правна квалификация чл. 234, ал. 2, т. 2 КТ и чл.
86 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което ответникът да се осъди да заплати на ищеца сумата в размер на 10476,81 лв.,
след допуснато изменение на иска с определение от о.с.з. от 04.02.2019 г. – представляваща
направени по обучението на ответника В.К. разходи за брутно трудово възнаграждение и осигуровки през периода на ползван служебен отпуск по чл. 169, ал.1 - 3 КТ за 142 дни, във връзка със
задочното му обучението в ТУ-Габрово, в съответствие
е чл.6 от „ Договор за обучение във виеше училище без откъсване от
производство” от дата 28.08.2014 г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 241,54
лв.- след допуснато
изменение на иска с определение от о.с.з. от
04.02.2019 г. представляваща лихва за забава за
периода от 13.07.2018г. – дата на поканата до
03.10.2018 г.- дата на завеждане на исковата молба.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Излага, че между ищцовото дружество „Б.” АД и ответникът
В.Б.К. е сключен договор по реда
на чл. 234 КТ - Договор за обучение във висше училище без откъсване от
производство от дата 28.08.2014 г. Предмет на този договор е осигуряването на отпуск по чл. 169, ал.1-3 КТ за времето на обучение във виеше училище - ТУ-Габрово без откъсване
от производството със съгласието на работодателя по специалност
„Компютърни технологии” на обучаващото
се лице –ответника. Страните
са уговорили отпуски за
обучение, като след завършване
на същото работодателят да осигури работа на ответника по специалността за периода не по-малък
от 5 години. Между страните
по договора е постигнато съгласие
след завършване на обучение и придобиване
на съответната специалност
„Компютърни технологии” от обучението
във висше
училище/университет служителят да не напуска работата при настоящия си работодател за срок от 5 години. Ищецът твърди също
така, че в договора е уговорено, че при виновно неизпълнение на задълженията по настоящия договор или необоснован
отказ за завършване на обучението,
обучаващото се лице дължи
на работодателя разходите, изплатени
за негова сметка по провеждане
на обучението и най вече тези, които са
свързани с осигуряването на
отпуск по чл. 169, ал.1 — 3 КТ. Навеждат се доводи,
че ответникът К.
е депозирал в „Уверение № 69615 от 29.01.2018
г.” от ТУ-Габрова, че е записан за учебната 2017/2018 г. - летен семестър и че в момента е 4 курс в специалността
„Компютърни технологии в машиностроенето”.
Като на 02.04.2018 г. К. е депозирал в деловодството на дружеството молба с вх. № 834/02.04.2018 г.,
с която предлага прекратяване на сключения трудов
договор по взаимно съгласие, считано от 03.04.2018г.
Като в молбата е посочено
от ответника, че в случай, че не се приеме предложението, молбата да се счита за предизвестие за прекратяване на договора от същата
дата. Обезщетението за неспазен
срок на предизвестие ответникът ще заплати доброволно по посочена от ищеца банкова сметка, ***.
Направена е молба да бъде уведомен за точния размер на дължимото обезщетение. Поради което била издадена Заповед № 376/02.04.2018
г, с която бил прекратен трудовия договор сключен между „Б.“
АД и В.Б. К. на длъжност „Ръководител
звено машини с ЦПУ, програмист
и електроерозист”, считано от 03.04.2018г. В тази заповед била посочена и сумата, която служителят трябва да заплати за неспазеното
от него предизвестие при прекратяване
на трудовия си договор в размер на 4454,61 лева с посочване на банкова сметка, ***,
но не били заплатени сумите
дължими за дните на отпуските, който ответникът е ползвал за обучение
в ТУ-Габрово и през които
дни му е начислявано възнаграждение, въпреки, че бил информиран и за тези суми. Ищецът твърди,
че на 12.07.2018 г. била изпратена нотариална покана до ответникът К. за заплащане на сумата в размер на 8831,89 лв.,
но въпреки това и до настоящия момент такава не е заплатена от ответника. Моли се
да се уважат предявените искове.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника
В.К., с който предявените искове се оспорват като неоснователни. В отговора е
посочено, че не се оспорва обстоятелството за съществуване на трудово правоотношение
между страните, както и факта на сключване на договор
на 28.08.2014 г.. Излага се обаче, че предмет на договора е осигуряването
единствено на отпуск на работника по чл. 169, ал. 1-3 КТ, т.е. съгласието на
страните се отнася единствено до процедурата за осигуряване ползването на
платен отпуск по време на обучението. Твърди се, че служителят не е поемал
задължение да не напуска работа по време на обучението, като задължението за не
напускане на работа е уговорено едва след завършване на обучението, което
условие не се е осъществило, тъй като служителят е напуснал преди завършване на
обучението си. Моли се да се обявят за нищожни клаузите на чл. 4, т. 3, чл. 6 и
чл. 7 от договора, тъй като със същите се заобикаля закона. Моли се да се
отхвърлят исковите претенции като неоснователни. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира за установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 234 КТ и чл. 86 ЗЗД.
По делото не се спори, че преди 03.04.2018г. между
страните е съществувало валидно трудово
правоотношение, по силата на което ответникът е заемал длъжността “Ръководител, звено машинист ЦПУ, „програмист и електроерозист“ при ответното търговско дружество, че
трудовото правоотношение между страните е прекратено със Заповед №376 от
03.04.2018 г. на основание чл. 220, ал. 1 КТ. Между страните не е спорно и обстоятелството, че ответникът К.
е записан като студент за учебната 2017/2018 г., 4ти курс в ТУ гр. Габрово.
От представена по делото молба от 28.08.2014 г. подадена от В.К. до изп. Директор на „Б.“ АД се установява, че същият е
отправил молба да му бъде разрешено да запише задочно обучение във висше
училище – ТУ гр. Габрово със специалност „компютърни технологии“, на която
молба е отбелязано „Да“.
От представен по делото договор сключен между ищцовото
търговско дружество – „Б.“ АД и ответникът В.Б.К. се установява, че на
28.08.2014 г. между тях е сключен договор наименован
„договор за обучение във висше училище без откъсване от производството“,. С
договора е постигната уговорка за осигуряване на отпуск по чл. 169, ал. 1 – 3 КТ за времето на обучение във висше училище ТУ гр. Габрово без откъсване от
производството със съгласието на работодателя по специалност „компютърни
технологии“. Видно от записаното в договора, ответникът е поел задължение след
завършване срока на обучение и придобиване на съответната специалност
„компютърни технологии“ от обучението му във висшето училище да не напуска работата при настоящия си
работодател за срок от 5 години, а работодателя да му осигури работа за 5
години след завършване.
От удостоверение № 69615 от 29.01.2018 г., издадено от ТУ гр. Габрово се установява,
че ответникът е записан за учебната
2017/2018 г. – летен семестър
като студент в Технически университет гр. Габрово, четригодишно задочно обучение – специалност «компютърни
технологии в машиностроенето» факултет
- Машиностроене и уредостроене.
От представена по делто молба от 02.04.2018 г. от В.К.
до изп. Директор на «Б.» АД се установява,
че същият е отправил предложение до работодателя си
за прекраттяване на съществуващото
трудово правоотношение по взаимно съглсие
считано от 03.04.2018 г. В молбата е посочено, че в случай, че предложението
не бъде прието същата да се счита за предизвестие за прекратяване на
договора от същата дата. Обезщетението
за неспазен срок на предизвестие
ответникът ще заплати доброволно по посочена от ищеца банкова сметка, ***.
От представена по делото Заповед № 376 от
02.04.2018 г. се установява, че е прекратено
трудовото правоотношение между страните
по делото, като е
определено обезщетението дължимо
от ответника за неспазване
на срока по чл. 220, ал. 1 КТ – за предизвестие при прекратяване на трудовото
правоотношение.
От представена по делото Нотариална покана рег. № 2983, том 1, акт 112 на
Нотариус Н.М.Т., рег. № 471 при РС- Панагюрище се установява, че работодателят
е отправил покана към ответника - К. в 14 дневен срок от получавана на поканата
да заплати сумата в размер на 8831,89 лв. разходи за обучение. Поканата е
получена лично от ответника на 13.07.2018 г.
По делото са събрани гласни доказателствени
средства, чрез разпит на един свидетел – И.Д., от показанията на който се
установява, че същият работи в ищцовотото търговско
предприятие и е бил пряк ръководител на прекия ръководител на ответника, като в
случаите при който прекият ръководител на ответника отсъствал на работа,
свидетелят поемал това задължение. Свидетелят излага, че е провеждал лични
разговори с ответника относно намерението му да учи във висше училище, като го
подкрепил в това начинание, като знае за подписан договор между страните по
спора уреждащ отношенията им във връзка с обучението. Свидетелят сочи, че по
време на обучението К. е отсъствал от работа във връзка с обучението си.
Свидетелят сочи, че не е запознат дали ищцовото
дружество е заплащало таксите за обучението на ответника, дали са правени
разходи за закупуване на учебни пособия или покривани разходи за път. Ценени
съобразно правилата на чл. 172 ГПК съдът дава вяра на показанията на свидетеля,
доколкото същите са вътрешно непротиворечиви и се подкрепят от останалия събран
по делото доказателствен материал.
За пълнота на изложението следва да се добави, че в конкретния случай
свидетелските показания се явяват допустимо доказателствено
средство, по см. на чл. 164 ГПК, доколкото забраната за свидетелски показания
установена изрично в чл. 164, ал. 1 ГПК не намира приложение, тогава когато
спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на
постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението
на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки,
свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при
които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните,
какъвто е настоящият случай (така и в Решение № 16 от 31.01.2019 г. по гр.д. №1779/2018
на Четвърто гр.о., ВКС).
По делото е допусната и приета съдебно счетоводна експертиза, от която се
установява, че за ползваните от В.К. 142 дни платен отпуск за обучение във
връзка със задочното му обучение в ТУ Габрово са в размер на 8831,89 лв. за
брутно трудово възнаграждение и 1644,92 лв. за осигуровки за сметка на
осигурителя. При изслушването си в о.с.з. вещото лице заявява, че е прегледало
молбите за отпуск подадени от ответника, като в тези 142 дни е включило молбите
за отпуск, в които е вписано от ответника, че желае да ползва платен отпуск за
изпити или очни, като дори в някой от тях е записано основание от КТ – чл. 169 КТ. Ценено съобразно правилата на чл. 202 ГПК съдът дава вяра на заключението
на вещото лице, доколкото същото е обективно, компетентно изготвено и с него са
дадени обосновани и пълни отговори на всички задачи поставени по делото.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на
чл. 131, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от исковата молба
ответникът има право да подаде отговор. Съгласно разпоредбата на чл. 131, ал.
2, т. 5 ГПК в отговора си ответникът трябва изложи възраженията си срещу иска и
обстоятелствата, на които те се основават, а т. 4 на същата алинея предвижда,
че ответникът следва да вземе становище относно обстоятелствата, на които се
основава искът. Разпоредбата на чл. 133 ГПК предвижда, че когато в установения
срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище и не направи
възражения той губи възможността да направи това по-късно, освен ако
пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, т.е. с изтичането на
срока за отговор се преклудира възможността
ответникът да противопоставя възражения, които се основават на съществуващи и
известни му към този момент факти. По силата на концентрационното начало
страната не може да поправи пропуските, които е допуснала поради собствената си
небрежност по-късно в процеса. Преклузията на чл. 133 ГПК
обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникването,
съществуването или погасяването на спорното право (така и в мотивите на т. 4 от
Тълкувателно решение № 1 от 912.2013 г. постановено по тълкувателно дело №
1/2013 г. ОСГТК). Това е така и с оглед уредената в чл. 133, чл. 147 и чл. 266 ГПК поетапна преклузия на процесуални права,
съобразно която новите фактически твърдения и доказателствени
искания следва да бъдат заявявани своевременно, при което законът изрично не
допуска след изтичане срока за отговор да се сочат правоизключващи
и правопогасяващи възражения, които страната е могла
да посочи и представи в срок, освен ако пропускът се дължи на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, какъвто не е
настоящият случай. Ето защо в срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпа
всички свои възражения и твърдения. В конретния
случай в срока по чл. 131 ГПК е подадена молба от ответникът, в която изрично
е заявено, че не се оспорва твърдението, че на 28.08.2014 г. между страните
по спора да е подписан договор наименован „за
обучение във висше училище без откъсване от производството“. В този ред на
мисли оспорване факта сключване на този договор на 28.08.2014 г. в първото по
делото заседание е недопустимо, доколкото тези възражения на ответника са преклудирани с изтичане на срока по чл. 131 ГПК, по които
факти и обстоятелства така или иначе ответникът в същия срок е взел становище и
не е оспорил същите. Доколкото недопустимо се явява възражението относно датата
на сключване на договора наименован „за обучение във
висше училище без откъсване от производството“ в първото по делото заседание,
то неотносими и не необходими към предмета на спора се явяват
доказателствата, с които се цели оборване/доказване датата на сключване на
процесния договор. В процеса на доказване не е необходимо събирането на онези
доказателства, които целят доказване на недопустими възражения- направени след
настъпване на преклузията в процеса. Неоснователно е
и възражението направено в писмената защита, че твърдените разходи не са
извършени, доколкото то бе направено едва за първи път в писмената защита, а и
реалното извършване на разходите се установява от заключението да приетата по
делото съдебно счетоводна експертиза.
При така релевираните
твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически
факти): 1. страните по трудовото правоотношение да са сключили договор за
повишаване квалификацията на служителя; 2. в договора да е уговорено
задължението на служителя да полага труд при работодателя за определен срок, но
не повече от 5 години и 3. в договора да е уговорена отговорността на служителя
при неизпълнение на задължението си за по договора. На основание чл. 154 КТ
ищецът носи доказателствената тежест за установяване
на посочените предпоставки. Ответникът следва да докаже възражението си за
нищожност на клаузите на чл. 4, т. 3, чл. 6 и чл. 7 от договора.
Следва да се посочи, че ответникът носи доказателствената тежест за доказване на направеното от
него възражение за нищожност на договора, това е така, тъй като разпределението на доказателствената
тежест се извършва съобразно нормата на чл.154 ал.1 ГПК, според която всяка
страна носи доказателствена тежест
относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици и които претендира като настъпили, основавайки на тях своите искания и възражения (така
и в Решение № 229 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. на Второ т.о., ВКС). Възражението за нищожност на определени клаузи от процесния договор е правно
възражение, което следва да бъде доказана от страната, която го твърди, именно поради което съдът
е възложил тежестта на доказване на същото на страна, която е направила възражението – ответникът.
Спорен по делото е факта, дали договорът сключен на 28.08.2014 г. между страните наименован за “обучение
във висше училище без откъсване от производството“ е договор за обучение и
преквалификация по см. на чл. 234 КТ или с него страните само са постигнали
уговорка за осигуряване на отпуск на работника по чл. 169, ла. 1-3 КТ.
Съгласно трайно установената съдебна практика, когато е
налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, вкл. относно вида
на договор сключен между страните, то действителната обща воля на съконтрахентите се установява чрез тълкуване на волята на
страните по смисъла на чл. 20 ЗЗД. Съгласно чл. 20 ЗЗД
при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на
страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат
трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка
едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността -
какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед
постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия
поражда за нея и как може да се упражняват те (така в Решение № 505 от
03.01.2013 г. постановено по гр.д. №
1476/2011 г. по описа на IV г.о. ВКС, Решение №117 от 28.08.2013 г.
постановено по гр.д. № 215/2012 г. по описа на IV г.о. ВКС). В конкретния
случай, тълкувайки съдържанието на сключения договор, на първо място следва да
се има предвид клаузите включени в него. При сключването му страните са
уговорили не само възможността на работника да ползва платен годишен отпуск по
см. на чл. 169 КТ, но и специалността, по която същият ще се обучава, формата
на обучението- задочна форма, с процесния договор работникът е поел задължение
да работи при работодателя в период не по- малко от 5 години, съобразно чл. 234,
ал. 3, т. 1 КТ, както и санкция при неизпълнение на посоченото задължение.
Уговорено е задължение за работодателя да осигурява работа на служителя в
период от 5 години след завършване на образованието. Тълкувайки всички уговорки
в тяхната взаимна свързаност съдът счита, че действителната воля на страните е
била именно сключването на договор за повишаване на квалификацията и за
преквалификация по см. на чл. 234 КТ, която воля е ясно изразена, в процесния
договор. Това се установява и от гласните доказателствени
средства събрани по делото чрез разпита на св. Д., както и от самата молба
подадена лично от ответника на 28.08.2014 г., в която той самият изразява
желание за обучение и посочва, че ще бъде ценен кадър след завършване на
образованието си.
В този ред
на мисли неоснователно е становището на ответника, че с договора се урежда
признатата от закона възможност на работника да се обучава и задължението на
работодателя да му осигурява платен отпуск за обучение, тъй като това
задължение възниква едва след даване съгласие от работодателя за обучението,
арг. чл. 169, ал. 1 КТ.
На първо място следва да се посочи, че Договорът, уреден с разпоредбата на чл.234 КТ - договор за повишаване
на квалификацията и за преквалификация,
който се сключва между - обучаващият
служител и работодател не е трудов договор, макар и
да е уреден от трудовото
право, тъй като с него не
се уговаря престирането на работна сила и извършването на
определена работа при работодателя (така и в Определение № 507 от 30.10.2018 по
ч.гр.д. 3324/2018 на Четвърто
гр.о., ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК). Работник или служител, който
е сключил със своя работодател договор за повишаване
на квалификацията си, като
се е задължил да работи при
него за определен срок от време и обучението
е било за сметка на работодателя, но не е изпълнил така поетото задължение
– дължи на основание чл.234 ал.3 изр.1 от КТ заплащане на разходите,направени
за повишаване на квалификацията
му (Решение № 168 от12.04.10г.по гр.д.№
896/09г.на ІV г.о. на ВКС). Целта
на закона е работата в определения по чл.234 ал.3 т.1
от КТ срок при този работодател
да компенсира направените
от него разходи за обучение. По този
начин се компенсират вредите на двете
страни до реалния им
размер. В конкретния случай в процесния договор е
предвидено, че при неизпъление на задължението
за полагане на работа през
определен период работникъ ще
дължи на работодателя разходите
изплатени за негова сметка
по провеждане на обучението
и най-вече разходите свързани с осигуряване на отпуск
по чл. 169, ал. 1-3 КТ. Практиката на ВКС константно
приема, че се дължи обезщетяване
на реално направените от
работодателя разходи по обучението,
като видно от исковата молба в случая се претендират направените разходи за осигуряване на платен отпуск изразяващи
се в заплащена на брутно трудово възнаграждение и осигуровки през дните ползвани като платен отпуск по чл. 169, ал. 1-3 КТ за 142 дни.
За пълнота на изложението следва да се добави, че е неоснователно възражението на ответника, че не дължи обзщетение, тъй като трудовото
правоотношение е прекратено по инициатива на
работника преди приключване
обучението му във висшето училище, а съобразно сключеният договор задължението за ненапускане на
работа възниква едва след приключване
на обучението е неоснователно.
Както вече бе посочено по-горе работата в определения по чл.234 ал.3 т.1 от КТ срок при този работодател цели да компенсира направените от него разходи за обучение, същността на
договора по чл. 234 КТ имплецитно предвижда,
че трудовото правоотношение между страните
ще съществува, както по време на обучението, за което същият е сключен, така и след приключване на същото за срока уговорен между страните.
В конкретния случай, работодателят
е дал съгласие работникът
да се обучава, като за това е осигурявал на работника платена отпуска. Видно от даните
по делото- удостоверение № 69615 от 29.01.2018 г., издадено от ТУ гр. Габрово, ответникът
учебната 2017/2018
г. – летен семестър като студент в Технически университет гр. Габрово, четригодишно задочно обучение – специалност «компютърни
технологии в машиностроенето» факултет
- Машиностроене и уредостроене,
т.е. записан е в последен семестър
от своето обучение, като за
проведените очни занятия от
22.01.2018г. до 10.02.2018 г (видно от удостоверението
и СЧЕ) му е осигурено ползването на отпуск по чл. 169 КТ. В конкретия
случай, съгласно уговореното
в чл. 6 от процесния договор работникът дължи обещетение на работодателя
в случай, че е налице необоснован
отказ за завършване на обучението
или неизпълнение на задълженията
по настоящия договор, които
задължения се съсътоят в завършване на образованието и полагане на труд при работодателя в период от 5 години след завършване на образованието. Както бе посочено, във
всеки конкретен случай договорът
следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. В този ред на мисли, работодателят
в период от четири годни е
правил разходи във връзка с обучението на ответника чрез осигуряването му на платен отпуск за обучение – заплащал
му е трудово възнаграждение и осигуровки, които са в негова
тежест, без през този период от 142 дни работникът
да е престирал реално труд.
Работодателят е направил определени
разходи – в период на 4 години,
които съобразно принципите на гражданското право следва да бъдат възстановени. Неоснователни са възраженията на ответника в насока, че ищцовото търговско дружество не е
поело други разходи по обучението на ответника- за семетриални такси, учебни пособия
и т.н., тъй като заплащането на такива разходи въобще не се претендира от ищеца, нито е предвидено в договора да бъдат
поети от ищеца. В такъв смисъл са
и клаузите на процесния договор.
По отношение на възражението за нищожност на клаузите на
чл. 4, т. 3, чл. 6, чл. 7 от процесния
договор съдът намира следното. Ответникът обосновава своето възражение за
нищожност на посочените клаузи поради противоречие със закона, тъй като създава
феодална зависимост на служителя към работодателя, чрез поемане на задължение
да работи определен период от време след завършване на образованието и
заобикаляне на закона, доколкото с посочената уговорка трудовите правоотношения
не са такива на равнопоставени субекти. Нищожност
поради противоречие със закона е налице тогава, когато уговореното между
страните противоречи на императивни материалноправни норми. Заобикаляне на
закона е налице тогава, когато страните чрез правомерни правни
средства постига забранен от закона правен резултат. В конкретния
случай страните са постигнали уговорка, че след завършване срока на обучение и
придобиване на съответната специалност, работникът се задължава да не напуска
работа при настоящия работодател за срок от 5 години, а в чл. 6 и чл. 7 от
договора е предвидена санкция за неизпълнение на поетото задължение. Видно от
разпоредбата на чл. 234, ал. 3, т 1 КТ законодателят е предвидил именно
възможността страните да предвидят задължение за ненапускане на работата, в
който смисъл е и направената между тях уговорка, като в т. 2 на същата
разпоредба от КТ е предвидена и възможността за уговаряне на санкция между
страните при неизпълнение на поетото задължение. При всичко изложеното
несъстоятелни се явяват възраженията за нищожност на посочените клаузи от
процесния договор поради противоречие със закона и поради заобикаляне на същия,
доколкото самият законодател е създал изрична възможност такива уговорки между
страните да бъдат постигнати, като по императивен начин е ограничил максималния
период за работа при същия работодател до 5 години, която максимална граница е
спазена при сключване на процесния договор.
По отношение размера на предявения иск по чл. 234 КТ е
допусната и приета по делото съдебно счетоводна експертиза, от която се
установява, че общо ползваните дни за платен отпуск за обучение са 142, за
които дни направените разходи от работодателя за брутно трудово възнаграждение
са в размер на 8831,89 лв., а за осигуровки в размер на 1644,92 лв. или
направените от работодателя разходи са в общ размер на сумата от 10476,81 лв.,
за която сума е предявен и искът след допуснато изменение по реда на чл. 214 ГПК. Рабоотодателят е направил тези разходи, заплащайки
на работника трудово възнаграждение и осигуровки, макар същият да не е престирал труд, които разходи работодателят е правил с цел
получаване на по-високо квалифициран труд от работника в определен период от
време, което в край на сметка не е получил, поради което тези разходи подлежат
на обезщетяване.
Предвид всичко изложено предявеният иск по чл. 234 КТ се
явява основателен и доказан по размер и като такъв следва да бъде изцяло
уважен.
По иска за заплащане на лихва по чл. 86 ЗЗД
При неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата ( арг. чл. 86, ал. 1 ЗЗД), който
се определя съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при
задълженията без определен срок длъжникът изпада в забава от деня, в който бъде
поканен от кредитора. В настоящия случай от представена по делото Нотариална
покана рег. № 2983, том 1, акт 112 на Нотариус Н.М.Т., рег. № 471 при РС-
Панагюрище се установява, че работодателят е отправил покана към длъжника в 14
дневен срок от получавана на поканата да заплати сумата в размер на 8831,89 лв.
разходи за обучение. Поканата е получена лично от ответника на 13.07.2018 г.,
поради което и 14 дневния срок за заплащане на посочената сума, след който
длъжникът изпада в забава настъпва на 28.07.2018 г., от който момент се явява
основателен искът по чл. 86 ЗЗД. С посочената покана ответникът е поканен да
заплати сумата от 8831,89 лв., върху която сума следва да се изчислява лихвата
за забава, доколкото по делото не се доказа ищецът да е отправил покана до
длъжника за заплащане на сумата от 1644,92 лв., представляваща разлика между
10476,81 лв. и 8831,89 лв. Предвид изложеното искът по чл. 86 ЗЗД се явява
основателен и доказан за периода от 28.07.2018 г. (дата на забава) до
02.10.2018г., в размер на 164,37 лв.,
като до пълния предявен размер от 241,54 лв. следва да се отхвърли.
Досежно искането за заплащане на законна лихва:
Законната лихва представлява законна последица от предявяване на иска,
поради което тя е дължима от момента на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата. Константната съдебна практика приема, че
когато в хода на процеса е допуснато изменение на иска, то той се счита за
предявен в изменение размер от момента на предявяване на исковата молба, поради
което следва да бъде присъдена законна лихва върху главницата от 10476,81 лв.
от дата на предявяване на исковата молба – 03.10.2018 г. до окончателното
изплащане на същата.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и съобразно
уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва в полза на ищеца да се присъдят разноски в размер на 160,32лв., от
пълно претендирания размер от 1622 лв. от които
заплатен адвокатски хонорар – 1000 лв., държавна такса - 472 лв. и депозит за вещо лице – 150 лв. –
доколкото същите са своевременно поискани, като са представени доказателства,
че са реално сторени.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в
полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 10,79 лв., от
претендирания размер от 1500 лв., доколкото по делото
частично (за сумата от 77,17 лв.) е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА, на
основание чл. 234 КТ, В.Б.К. с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на „Б.“ АД ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:*** сумата
в размер на 10476,81 лв. –
представляваща направени разноски по обучението на В.К., разходи за брутно
трудово възнаграждение и осигуровки за 142 дни ползван отпуск по чл. 169, ал.
1-3 КТ, позволен на основание сключен договор за обучение без откъсване от
производството от 28.08.2014 г., ведно със законната лихва от 03.10.2018 г. до
окончателното изплащане на същата.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 86 ЗЗД, В.Б.К. с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на „Б.“ АД ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:*** сумата
в размер на 164,37 лв. – лихва за
забава върху сумата от 8831,89лв. за периода от 28.07.2018 г. до 02.10.2018 г.,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата на
164,37 лв. до пълно предявеният размер от 241,54 лв. и за периода от 13.07.2018
г. до 27.07.2018 г.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, В.Б.К. с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на „Б.“ АД ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***
сумата в размер на 1610,32 лв. –
разноски направени пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Б.“ АД ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати
на „В.Б.К. с ЕГН: ********** с адрес
*** сумата в размер на 10,79 лв. –
разноски направени пред настоящата инстанция.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Окръжен
съд – Пазарджик, с въззивна жалба.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: