Гр. София 02.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ :ЦВЕТОМИР А КОРДОЛОВСКА КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Виктория Иванова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 12251 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 61341 от 09.03.2020 г. по гр.д.№ 37314/2019 г. на СРС, ГО, 141 състав съдът е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че П.К.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД на М.И.М., ЕИК **********, с адрес: ***, сумата 18 000 лв., представляваща вземане за главница по договор за заем от 02.02.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението пред съда /13.03.2019 г./ до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение от 29.03.2019 г. по ч.гр.д. № 14651/2019 г. по описа на СРС, 141 състав.
С решението П.К.Б. е осъден да заплати на М.И.М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 1 530 лв., представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в производството пред първата инстанция, и сумата 895 лв., преставляваща сторени съдебно-деловодни разноски в заповедното производство.
Недоволен от така постановеното решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е останал ответникът П.К.Б., който чрез пълномощника си адв. П., в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва с оплаквания за необоснованост, неправилност и постановяването му в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Жалбата съдържа доказателствени искания за издаване на СУ до НАП за представяне на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ на ищеца за периода 2014-2017 г. вкл., което доказателствено искане настоящият съдебен състав е оставил без уважение, като неотносимо към предмета на спора. Искането към въззивната инстанция е да отмени първоинстанционния акт и отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.И.М., чрез пълномощника си адв. И., оспорва въззивната жалба, счита я за неоснователна и моли въззивният състав да потвърди изцяло обжалваното решение. Не претендира разноски пред въззивната инстанция.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. III г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на IV г.о.; № 764 от г.по гр. д. № 1645/09 г. на IV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на IV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на IV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД за дължимост на сумата от 18 000 лв., представляваща заета сума по договор за заем от 02.02.2016 г., ведно със законната лихва от 13.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 14651/2019 г. на СРС, 141 състав. Производството е образувано след подаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414 от ГПК, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.
В обстоятелствената част на исковата молба ищецът М.И.М. твърди, че е налице облигационно отношение по договор за заем от 02.02.2016 г., по силата на което ответникът П.Б. е поел задължение да върне заетата сума на 02.03.2016 г. Поддържа, че ответникът не е изпълнил поетото задължение, поради което ищецът подал заявление за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, по което е образувано гр.дело № 14651/2019 г. на Софийски районен съд, 141 състав и е издадена заповед, срещу която е подадено възражение от длъжника.
В отговора на исковата молба ответника П.К.Б. релевира възражение за нищожност на договора, поради противоречието му с добрите нрави, тъй като единствената причина за сключването му е ищецът да се обогати неоснователно за сметка на ответника без да е предоставил реално сумата по заема. Евентуално моли договорът да се признае за унищожаем, тъй като е бил принуден от ищеца да го сключи чрез възбуждане на основателен страх за живота му и този на членовете от семейството му. Посочва, че съдът следва да приеме, че договорът е унищожаем и, тъй като ответникът е умишлено въведен в заблуждение да подпише договора, по който реално не е получил уговорената сума в заем.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е реален, неформален договор - счита се за сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните парите или заместимите вещи бъдат предадени на заемателя. Действително, не може да се презумира, че предаването на суми или вещи от едно лице на друго става на основание договор за заем, сключен между тях. Необходимо е този, който твърди, че предаването е извършено въз основа на заем, да установи това с допустимите от закона доказателствени средства. Затова в тежест на ищеца по предявения иск, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, е да установи сключването на договор за заем между страните с предаването на заемателя на заетата сума пари при задължаването на ответника да я върне в уговорения от страните срок. Този факт се установява от приетия като доказателство по делото документ - Договор за заем от 02.02.2016 г., по който страните са се съгласили, че ищецът М.М. дава на ответника П.Б. сумата от 18 000 лв., като заемателят се е задължил да върне заетата сума в срок до 02.03.2016 г. В раздел трети, т. 4 от процесния договор е предвидено, че последният служи за разписка за получаване на сумата, поради което правилно първоинстанционния съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Законосъобразен е изводът на СРС, че предвид реалния характер на договора за заем предоставената сума представлява съществен елемент на договора, като процесният документ от 02.02.2016 г. установява именно предаването на паричната сума, както и задължението на заемателя за връщането й, поради което и представлява доказателство за правопораждащия юридически факт - сключването на договор за заем между страните. Същият обективира възникването между страните на облигационното отношение именно по договор за заем. Оспорването на дължимостта на сумата, поради това, че не била получена в заем, по същество е насочено към опровергаване на съдържанието на представения договор за заем, за което доказателства не са ангажирани. В правната сфера на заемателя П.Б. е възникнало задължение за връщане на получената сума, което задължение е следвало да бъде изпълнено на конкретна дата, с настъпването на която задължението му е станало изискуемо, без да е необходима покана от страна на кредитора. На това задължение е съответствало субективно право на вземане за сумата 18 000 лева, което е преминало в правната сфера на ищцата М.. Ответникът не твърди и не доказва да е погасил чрез плащане възникналото и изискуемо задължение, поради което обоснован е изводът на СРС, че предявеният иск за реално изпълнение на паричното задължение за връщане на получена въз основа на сключен на 02.02.2016 г. договор за заем, е основателен и следва да бъде уважен за пълния предявен размер от 18 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението пред съда - 13.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
Недоказани останаха и пред въззивния съд възраженията за нищожност на договора, поради противоречието му с добрите нрави, тъй като единствената причина за сключването му е ищецът да се обогати неоснователно за сметка на ответника без да е предоставил реално сумата по заема, тъй като по делото безспорно се установява предаване на заетата сума по договора. Недоказано остана и възражението за унищожаемост на договора, доколкото ответника, чиято е доказателствената тежест, не доказа да е бил принуден от ищеца да сключи договора под страх за живота му и този на членовете от семейството му, както и да е бил умишлено въведен в заблуждение да подпише договора, по който реално не е получил уговорената сума в заем, с обещание от страна на ищеца, че ще унищожи останалите договори за заем, подписани между страните. Единствените ангажирани в тази посока гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля Костадин Б. - баща на ответника не могат да установят пълно и главно наведените пороци във волята на ответника, доколкото свидетелят не е непосредствен наблюдател на събитията.
Поради изложените съображения и в упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски пред настоящата инстанция има въззиваемата страна и ищец в първоинстанционното производство. Въззиваемата страна претендира разноски в размер на 1 980 лв. - адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Въззивникът прави възражение за прекомерност на разноските. Интересът по разглеждания спор възлиза на сумата от 18 000 лв. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ минималният размер на адв. възнаграждение при този интерес възлиза на сумата от 1 070 лв. Настоящият съдебен състав, като взе предвид, че по делото е проведено едно о.с.з., въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивна жалба, но пълномощникът не се е явил в о.с.з., и като взе предвид обема от доказателствен материал и правната сложност на спорната материя намира, че дължимото се възнаграждение на представителят на въззиваемата страна възлиза на сумата от 1 070 лв., до която сума претендираното адв. възнаграждение следва да бъде намалено.
При тези мотиви, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 61341 от 09.03.2020 г. по гр.д.№ 37314/2019 г. на СРС, ГО, 141 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА П.К.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на М.И.М., ЕИК **********, с адрес: ***, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 1 070 лв., представляваща адв.възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.