№ 2030
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100509884 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 17213/23.10.2023 г., постановено по гр.д. №19184/2022 г.
по описа на СРС, ГО, 49 състав, С. А. Е., ЕГН **********, е осъден да заплати
на В. С. Ю., ЕГН **********, на основание чл.31, ал.2 от СК сумата от
7429,55 лева, обезщетение за лишаване от ползването на ½ част от семейното
жилище-апартамент №1, находящ се в гр. София, жк. „*******, за периода от
06.08.2019 до 06.04.2022, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното изплащане.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство С. А. Е., в която се твърди, че
обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че са
заведени няколко идентични иска за заплащане на обезщетение за различни
периоди, като по гр.д. 75053/2017 г. на СРС, ГО, 156 състав искът на ищцата
бил отхвърлен, като мотивите по това дело влизат в противоречие с
обжалваното решение. Въззивникът сочи, че не владее имота, а го посещава
от време на време за да го наглежда, като ищцата също имала ключ от имота.
Навежда, че живее в провинцията и не е пречел по никакъв начин на ищцата
да ползва имота, която имала ключ от имота и противоправно му била отнела
всички движими вещи от него. Въззивникт сочи, че ищцата умишлено крие
настоящия си адрес с цел да не получава изпратените й нотариални покани да
получи ключ от имота, което представлявало злоупотреба с право. Моли се за
1
отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск
Въззиваемата В. С. Ю. оспорва подадената въззивна жалба. Сочи, че по
гр.д. 75053/2017 г. на СРС, ГО, 156 състав съдът е отказал допускането на
поисканите привременни мерки с определение, което има действие и значение
само в производството по делбата и не се ползва със сила на пресъдено нещо.
Поддържа се, че с предоставяне по сила на съдебното решение за
прекратяване на сключения брак между страните на цялото жилище за
ползване само и единствено от съпруга С. Е., автоматично се ограничават
правата на другия съсобственик – бившата съпруга В. Ю.. Сочи се, че не е
необходимо ответникът да е ползвал лично имота, нито е необходимо да е
била изпращана покана, за да дължи заплащане на обезщетение. В отговора се
твърди, че изпратените покани от ответника за предаване на ключ от имота
нямат отношение към основателността на предявения иск, а отделно касаят
период, различен от процесния. Моли се за потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
е допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни
материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да
следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд
намира следното:
Производството е образувано по предявен от В. С. Ю. е предявила срещу
С. А. Е. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС вр. чл.57 СК за заплащане на
сумата от 7429,55 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на ½ част от семейното жилище-апартамент №1, находящ се в гр.
София, жк. „*******, за периода от 06.08.2019 до 06.04.2022, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Пред въззивната инстанция не е спорно, че С. А. Е. и В. С. Ю. са
сключили граждански брак на 18.04.1987 г., както и че по време на брака
ищцата и ответникът в режим на съпружеска имуществена общност са
придобили по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот
процесния апартамент №*******, в жилищна сграда в кв. „*******”,
гр.София. Не е спорно също така, че с Решение №137168 от 05.06.2017 по
гр.дело №13503/2016, СРС, 84 състав на основание чл.50 СК е одобрено
постигнатото споразумение между С. А. Е. и В. С. Ю. и е прекратен
2
сключеният между тях брак. С решението семейното жилище, находящо се на
адрес:гр.София, ж.к. „*******, е предоставено за ползване на С. А. Е. без
посочен срок на ползване и без да е посочен дължим месечен наем, но и без
да е посочено, че предоставянето на ползването е безвъзмездно. В решението
е посочено, че В. С. Ю. е напуснала семейното жилище, както и че от брака
няма ненавършили пълнолетие деца. С влизане в сила на решението за
прекратяване на брака е прекратена и съпружеската имуществена общност
между страните /чл.27,ал.1 СК/ при равни /по ½ ид.ч./ дялове за съпрузите –
арг. от чл. 28 СК.
Съгласно чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода, когато семейното
жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът
предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има
жилищна нужда, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът
служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Постановената
мярка относно ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна
съдебна администрация - не е акт на правораздаване, тъй като не признава,
нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но
определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права.
При регламентиране на ползването на семейното жилище законодателят е
изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност,
освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в
споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за
послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от
чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия съпруг,
тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко
време от заемодателя /чл. 249 ЗЗД/. Когато постигнатото съгласие е за
възмездно ползване, е без значение дали тази отношения възникват от
решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК или чл. 50
СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга
несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е
предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 СК. Това не променя
естеството на възникналите правоотношения. Ако ползването е възмездно,
неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по
отношение на ползващия и когато ползването е предоставено въз основа на
утвърдено от съда споразумение. Законодателят не е възприел разрешение,
при което съдът да се произнася служебно за размера на наемната цена,
изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да постигнат съгласие за
този размер. Предоставил е възможност на всяка от страните да сезира съда с
искане за това, като не е определил срок в който същото може да бъде
направено. Такова искане може да бъде направено както в бракоразводния
процес, така и след неговото приключване с отделен иск. За периода от
влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното
жилище до настъпването на условието за прекратяване на правото на
ползване и предоставянето на достъп на другия съпруг (преустановяване на
3
ползването или осъществяване на съвместно ползване) или до определяне по
реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг – съсобственик
има право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Ето защо когато
имотът е съсобствен, в т.ч. придобит по време на брака, но въпросът за
ползването му не е изрично уреден при прекратяването на брака – както е в
настоящия случай, специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК не намира
приложение, а се прилага общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като
обезщетението се съизмерва със средния пазарен наем, т.е. обезщетението по
чл. 31, ал. 2 ЗС съвпада с наема по чл. 57, ал. 2 СК. В този случай отправянето
на покана не е необходимо, тъй като правоотношението по ползването на
семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като
възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща
наемна цена – в този смисъл Определение № 441 от 14.06.2012 год. на ВКС по
ч.гр.дело № 352/2012 год., IV г. о., ГК, Определение № 196 от 07.04.2014 год.
на ВКС по ч.гр.дело № 1568/2014 год. , I г. о., ГК и Решение № 96 от
14.03.2016 год. на ВКС по гр.дело № 4842/2015 год., IV г. о., ГК, Решение №
71 от 29.06.2018 год. на ВКС по гр.дело № 2750/2017 год., II г. о, ГК, Решение
№ 199 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр.дело № 154/2017 год., I г. о, ГК,
Определение № 501 от 21.12.2020 год. на ВКС по гр.дело № 2683/2020 год., I г.
о, ГК.
След влизане в сила на решението по бракоразводното дело, с което
ответникът е получил ползването на целия жилищен имот, притежаван в
съсобственост с ищцата, той й дължи обезщетение за ползването на нейната
идеална част от общата вещ в размер на средномесечния пазарен наем,
считано от датата на влизане в сила на решението, като не е нужно да е
ползвал фактически вещта, нито ползването да е било за лични нужди. С
предоставяне цялото жилище за ползване на съпруга, се ограничават правата
на другия съсобственик – бившата съпруга /ищцата/, което е форма на лично
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС – виж Решение № 133 от 04.07.2013
год. на ВКС по гр. дело № 535/2012 год., IV г. о., ГК.
По отношение довода във въззивната жалба, че ищецът не ползва имота и
че е отправял покани до ищцата да й предаде ключ от жилището, въззивният
съд намира следното: посочените обстоятелства биха имали значение, само
ако е за време след като правото на ползване е прекратено – поради изтичане
на срока или настъпването на други обстоятелства. В този случай в тежест на
ищеца е да докаже осъществяването на тези обстоятелства, както и че не
ползва вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността. По делото
нито се твърди, нито се установява настъпването на обстоятелства, които да са
довели до погасяване възникналото по силата на Решение №137168 от
05.06.2017 по гр.дело №13503/2016, СРС, 84 състав право на ползване. В
допълнение следва да се посочи, че по делото не са представени доказателства
ищцата да е ползвала процесния недвижим имот, каквито твърдения са
наведени от въззивника. От показанията на свид. Ю.С., които въззивният съд
изцяло кредитира като логични, последователни и безпристрастно дадени, се
4
установява, че ответникът живее в процесния апартамент, като до м.
октовмри – ноември 2022 г. свидетелката е виждала ответника в апартамента.
От показанията на свидетелката се установява още, че през 2016 г. ищцата
излязла на квартира и от тогава не живее в имота, ищцата нямала ключ от
имота, а ответникът бил сменил патрона на бравата на входната врата на
апартамента.
Относно довода на въззивника по отношение приетото в решението по
гр.дело №74053/2017 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, в частта му, в която е
отхвърлено искането на В. С. Ю. по чл. 344, ал. 2 ГПК за осъждане на С. А. Е.
да заплаща месечно обезщетение в размер на 300 лв. за ползването на
процесния недвижим имот, въззивният съд намира следното: решението в
посочената част има характера на определение /за допускане на привременни
мерки/ и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като с него не се
разрешава материално-правен спор между страните.
От заключението на изготвена СТЕ се установява, че пазарният наем за
процесния апартамент е 14 859 лева за периода от 06.08.2019 до 06.04.2022г.,
като ищцата като собственик на ½ ид.ч. от имота има право на обезщетение в
размер на половината от общата пазарна цена, т.е. на 7429.55 лева. Ето защо и
предявеният иск се явява изцяло основатен.
С оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата
страна. Въззиваемият претендира адвокатско възнаграждение в размер от 1100
лв., но въззивникът е направил възражение за прекомерност на основание
чл.78,ал.5 ГПК. Въззивният съд намира възражението за основателно с оглед
фактическата и правна сложност по делото, цената на иска и вида на
извършените процесуални действия, като възнаграждението следва да бъде
намалено на 900 лв.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 17213/23.10.2023 г., постановено по гр.д.
№19184/2022 г. по описа на СРС, ГО, 49 състав.
ОСЪЖДА С. А. Е., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78,ал.1
ГПК да заплати на В. С. Ю., ЕГН **********, разноски в размер от 900 лв.
5
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6