Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, ...03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на девети юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 11705
по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 18.06.2019 г. по гр. д. № 13859/2018 г. на СРС, I ГО, 167 с-в е признато
за установено по предявени искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
240, ал. 1 и 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, че М.И.К. дължи на „Ф.И.“ ЕАД
сумата 561. 98 лв., представляваща
главница по договор за потребителски заем от 28.01.2014г., сумата 31. 77 лв. –
договорна възнаградителна лихва за периода от 10.07.2014г. до 11.12.2014г., сумата
86. 64 лв., представляваща дължими такси за периода от 25.04.2014г. до
11.12.2014 г. и 164. 67 лв. – обезщетение за забава за периода от 10.07.2014 г.
до 30.05.2017 г. за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 17.07.2017 г. по ч. гр. дело № 46420/2017 г. на
СРС, II ГО, 50 състав. С решението са отхвърлени
предявените искове за разликата над 31. 77 лв. до 128. 88 лв. – възнаградителна
лихва, разликата над 86,64 лв. до 125,27 лв. – такси и разликата над 164. 67
лв. до 176,56 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Решението
в частта, с която са уважени предявените установителните искове по чл. 422 от ГПК, е обжалвано от ответника М.И.К., чрез назначения
ѝ особен представител. Наведени са доводи, че от представените по делото
договор за цесия и приложение към него не се установява процесните вземания да са
цедирани на ищеца, доколкото в тях не е направена пълна индивидуализация на
длъжника. По делото не се установявало и предоставянето на заемната сума, като
не са били ангажирани доказателства за извършването на услугата „домашно
посещение“, в рамките на която е следвало да бъдат фактически предадени
заемните средства. Поддържа се, че районният съд не е обсъдил подробно
изложените възражения за недействителност на договора, като противоречащ на
разпоредбите на Закона за защита на потребителите. Твърди се, че по делото са
налице данни за извършени от длъжника плащания, които не са били съобразени от
първоинстанционния съд. Излагат се съображения, че в нарушение на правилото на
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, към договора не е изготвен погасителен план.
Оспорва да е била предоставена услуга „домашно посещение“ и за нея не се дължи
възнаграждение. Навежда доводи за неправилно определяне на размера на
обезщетението за забава в размер на законната лихва. Оспорва претенциите да са
установени по размер, като районният съд е следвало да определи същия по реда
на чл. 162 от ГПК. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част и да отхвърли предявените искове.
Въззиваемият
„Ф.И.“ ЕАД оспорва жалбата в депозиран
писмен отговор, по подробно изложени съображения. Посочва, че при формирането
на претенцията са съобразени извършените от длъжника плащания. Поддържа, че
договорът съдържа цялата необходима информация по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Моли съда да остави без уважение въззивната жалба, като потвърди първоинстанционното
решение. Претендира разноски за въззивното производство.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната
част.
Предявени
са искове по чл. 422 от ГПК вр. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за
признаване на установено, че М.И.К. дължи на „Ф.И.“ ЕАД суми по договор за
потребителски заем от 28.01.2014 г., сключен с „П.Ф.Б.“ ООД, които са били
цедирани на ищеца с договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г.
Със
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 17.07.2017г.
по ч.гр.д. № 46420/2017 г. на СРС, 50-ти състав е разпоредено заплащането от
ответницата на ищеца на сумата 561. 98 лв. – главница по договор за
потребителски кредит № *********/28.01.2014г., ведно със законната лихва за
периода от 10.07.2017г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
128. 88 лв. за периода 25.04.2014 г.-11.12.2014г., лихва в размер на 176. 56
лв. за периода 25.04.2014 г. – 30.05.2017г., такса в размер на 125. 27 лв. за
периода от 25.04.2014г. до 11.12.2014г. и 125 лв. – разноски.
По
делото е представен договор за потребителски кредит № *********/28.01.2014г., по
силата на който „П.Ф.Б.“ ООД, в качеството му на кредитодател е предоставило на
М.И.К., в качеството ѝ на кредитополучател сумата от 600 лв. в заем.
Уговорена е договорна лихва в размер на 55% и годишен размер на разходите в
размер на 146 %. Страните са постигнали съгласие за предоставяне от страна на
кредитодателя на услугата „домашно посещение“, за която се дължи такса от
224,10 лв. Съгласно чл. 25 от договора, кредитът се предоставя в брой по
местоживеенето на кредитополучателя и седмичните вноски се събират също на това
място. Посочен е общ размер на кредита от 1094.46 лв., който следва да бъде
изплатен на 45 седмични плащания, всяко от 24. 33 лв. и последна вноска от 23. 94
лв. За ден от седмицата, в който следва да започнат да се извършват плащанията,
е определен вторник, като първото плащане следва да бъде извършено на
04.02.0214г. В чл. 27 от договора, кредитополучателят е декларирал, че е
получил пълният размер на кредита.
Представен
е договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г., сключен между „П.Ф.Б.“
ООД и „Ф.И.“ ЕАД за прехвърляне на вземания по сключени от цедента договори за
потребителски кредит, посочени в приложение № 1 към договора. В приложение № 1
– списък на длъжниците и вземанията по чл. 2 към договора фигурира запис,
съдържащ единен граждански номер, съвпадащ с този на ответницата, датата на
сключване и номера на договора за кредит. По делото е предттавено изпратено от
цедента уведомление за извършено прехвърляне на вземания, за което няма данни
да е връчено на длъжника. По делото е представено и пълномощно, с което „П.Ф.Б.“
ООД упълномощава „Ф.И.“ ЕАД да уведоми длъжника за извършената цесия по реда на
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
За
да постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че с връчването на
особения представител на ответницата на препис на исковата молба и приложенията
към нея, включващи и уведомлението по чл. 99, ал.
3 от ЗЗД, на нея е било съобщено за извършената цесия и тя е породила действие
спрямо нея. Приел е, че годишен процент на разходите над 50 % противоречи на
добрите нрави и е нищожен, над посочения размер. Определил е размер на
задълженията при ГПР от 50 %. Приел е клаузата „домашно посещение“ за валидна и
обвързваща страните. С изложените мотиви е уважил частично предявените искове.
По
делото се установява сключването на договор за потребителски кредит № *********/28.01.2014
г. по силата на който „П.Ф.Б.“ ООД е предоставило на ответницата потребителски
кредит в размер на 600 лв. Неоснователни са изложените в жалбата доводи, че кредитната сума не е предоставена.
Член 27 от договор съдържа изрично изявления на ответницата, че е получила
пълния размер на кредита. Този извод не се разколебава от уговорката за
предоставяне на услуга „домашно посещение“, чрез която на кредитната сума се
предоставя на клиента по неговото местоживеене. Следва да се посочи, че
предаването на заемната сума на адреса на клиента е само част от услугата
„домашно посещение“, като неин основен елемент е събирането на вноските по
кредита от дома на кредитополучателя. В този смисъл, ангажирането с тази услуга
не изключва възможността за предаване на паричните суми при подписване на
договора.
С
договор за прехвърляне на вземания от 28.07.2016г. „П.Ф.Б.“ ООД е цедирало на „Ф.И.“
ЕАД вземанията по договора за кредит. Съдът намира за неоснователни изложените
във въззивната жалба доводи за липса на частно правоприемство по отношение на процесния
вземания. Съгласно чл. 2 от договора за цесия, вземанията, предмет на цесията
ще бъдат посочени в приложение № 1 към него. По делото е представено Приложение
№ 1 към договор за прехвърляне на вземания, в което фигурира единния граждански
номер, както и клиентския номер на ответницата-кредитополучател, номера и
датата на договора, както и размера на задължението към момента на прехвърляне.
Независимо, че не е посочено името на ответницата, приложението съдържа
достатъчно данни за пълната индивидуализация на цедираните права – техните
страни, правопораждащ факт и размер.
Що се касае до доводите, че
първоинстанционният съд не е взел предвид наличието на данни за погасяването на
задължения по договора, следва на първо място да бъде посочено, че с оглед
правилото на чл. 154 от ГПК, доказването на извършването и размера на
плащанията по договора е в тежест на ответницата, в какъвто смисъл са и
указанията, дадени от районния съд с доклада по делото. В случая такова
доказване не е проведено. От друга страна, претендираният от ищеца размер е
по-нисък от първоначалния общ размер на задълженията по договора, което води до
извод, че частичното погасяване на кредита е взето предвид от ищеца. В този
смисъл съдът няма основание да определя по реда на чл. 162 от ГПК погасителен ефект
на плащания, за които няма конкретни данни.
Настоящият съдебен състав намира за
неоснователни доводите на ищеца за недействителност на договора поради неспазването
на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК за включване в съдържанието на
договора на погасителен план. Договорът за кредит обективира погасителен план,
като съдържа достатъчно информация относима към посочените в ЗПК негови
елементи – посочен е размерът на погасителните вноски (24. 33 лв. и 23. 94 лв.
за последната), техния брой и периодичност /45 седмични вноски/ и датите на
плащане /всеки вторник на седмицата, считано от 04.02.2014 г./ Доколкото в
случая не са приложими различни лихвени проценти, договорът не следва да
съдържа информация за последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми.
Жалбата е основателна в частта
относно присъдените частично суми за възнаградителна лихва и за такси.
По отношение на възнаградителната лихва и
такси СРС е приел, че клаузите за възнаградителна лихва и такси са нищожни само
в частта, надхвърляща 50 % ГПР, като противоречащи на добрите нрави. В случая
договорът е подписан преди изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /ДВ., бр.
35/23.07.2014г./, регламентираща минималния размер на ГПР по потребителски
кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите
разходи. Преценката на първоинстанционния съд за противоречие с добрите нрави е
правилна, тъй като при липса на нормативно определен предвиден размер, тази
преценка следва да бъде направена съобразно нейните функции. Съобразно съдебната практика, размерът на
лихвата не следва да води до несправедливо обогатяване на кредитора, като за
противоречаща на добрите нрави се приема уговорка относно размера на
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В
случая с уговорения лихвен процент от 55 % се създава значително неравновесие
между страните, тъй като същият води до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, респ. противоречи на добрите нрави. Ето защо уговорката за възнаградителна
лихва е изцяло нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД и не може да породи
правни последици. Поради изложеното не могат да бъдат споделени мотивите на
СРС, че е налице частично валидно
уговорено задължение. Претенцията за възнаградителна лихва е изцяло
неоснователна.
Неоснователна е и претенцията за
претендираните такси, които съгласно твърденията в исковата молба са начислени
за оценка на досието /30 лв./, за администриране на кредита /83. 64 лв./ и за
предоставяне на услуга „Домашно посещение“ /224. 10 лв./.
Въззивният
намира, че клаузите са недействителни, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Независимо, че нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК /регламентираща забрана за заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита/ не е била действаща към момента
на сключване на договора, на общо основание подобни клаузи са неравноправни,
независимо от липсата на изрична законова забрана за сключването им към
релевантния момент. С отделните услуги е предвидено предварително заплащане на
възнаграждение за услуги, които не са реално изпълнени, а някои от тях - такса
оценка на досие, са изцяло неясни за какви действия са уговорени, включително
преди или след сключване на договора. Таксата за услуга домашно посещение е
свързана с усвояването на сумата от кредитополучателя, т.е. с основното
задължение на ищеца да предостави заемната сума, но уговарянето като отделно
възнаграждение има за цел заобикаляне на закона, респ. налага извод за
нищожност на клаузата, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Отделно уговорената
услуга домашно посещение е изцяло недоказана. Поради изложеното, жалбата в
частта досежно присъдената сума 86. 64 лв. за такси е основателна.
Основателни се явяват и доводите за
неправилно изчисляване на дължимото обезщетение за забава в размер на законната
лихва, като същото, определено по реда на чл. 162 от ГПК, възлиза на сумата 140.
93 лв. Предвид изложеното, жалбата е основателна и в частта за уважаване на иска по чл. 86, ал.
1 ЗЗД на д сумата 140. 93 лв. до пълния присъден размер от 164. 67 лв.
Поради несъвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че М.И.К.
дължи на „Ф.И.“ ЕАД сумата 31. 77 лв. – възнаградителна лихва; сумата 86. 64
лв. – такси и за разликата над 140.93 лв. до 164. 67 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва, както и в частта за присъдените в полза на
ищеца разноски за разликата над сумата 405. 66 лв. до пълния присъден размер от
488.75 лв. – разноски в исковото производство и за разликата над 88. 19 лв. до
106.25 лв. – разноски в заповедното производство, а в останалата обжалвана част
решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С
оглед изхода на спора, на въззиваемия - ищец се дължат разноски в общ размер на
сумата 290. 50 лв. – разноски за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение, съобразно уважената част от въззивната жалба.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 18.06.2019г. по гр. д. № 13859/2018г. на СРС,
I ГО, 167 с-в в частта, с която е признато за
установено, че М.И.К. дължи на „Ф.И.“ ЕАД сумата 31. 77 лв. – възнаградителна
лихва; сумата 86. 64 лв. – такси и за
разликата над 140.93 лв. до 164. 67 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва, както и в частта,
с която е осъдена М.И.К. да заплати разликата над сумата 405. 66 лв. до пълния
присъден размер от 488.75 лв. – разноски в исковото производство и разликата над
сумата 88.
19 лв. до пълния присъден размер 106.25 лв. – разноски в заповедното производство и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХЪРЛЯ предявените
от „Ф.И.“ ЕАД срещу М.И.К. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на сумата 31. 77 лв. – договорна възнаградителна лихва за
периода 10.07.2014г.
-
11.12.2014г. и
сумата 86. 64 лв., представляваща дължими такси за периода
от 25.04.2014г. до 11.12.2014 г.,
както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата 140.93 лв. до 164. 67 лв. – обезщетение за забава в размер
на законната лихва, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 18.06.2019 г. по гр. д. № 13859/2018 г. на СРС, I ГО, 167 с-в в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М.И.К., ЕГН **********
да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 290.
50 лв. – разноски по делото.
Решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.