№ 21001
гр. С., 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110174480 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба вх. №406904/13.12.2024 г., подадена от Т. Й. М. и С. К.
М., чрез адв. Х. и адв. С., срещу В. Г. Ц. и Ц. К. Ц., с която са предявени активно и пасивно
субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците В. Г. Ц. и
Ц. К. Ц., че ищците Т. Й. М. и С. К. М. са придобили в режим на съпружеска имуществена
общност, на основание придобивна давност, текла в периода от 26.10.2007 г. до 13.12.2024 г.,
правото на собственост върху недвижим имот с идентификатор 68134.1376.2059.1.92,
представляващ апартамент № 92, находящ се в гр. С., район „*****“, ж.к. „*****“ бл. 10, вх.
„Е“, ет. 1, с площ от 56,48 кв.м., заедно с избено помещение № 16 и 0.894 % идеални части
от общите части на сградата и съответните ид.ч. от правото на строеж върху мястото.
Ищците извеждат съдебно предявените субективни права при твърденията, че считано
от 26.10.2007 г. до 13.12.2024 г. владеят непрекъснато и необезпокоявано недвижим имот с
идентификатор 68134.1376.2059.1.92, представляващ апартамент № 92, находящ се в гр. С.,
район „*****“, ж.к. „*****“ бл. 10, вх. „Е“, ет. 1, с площ от 56,48 кв.м. Излагат доводи, че са
установили фактическа власт върху имота на основание сключен с Г. К. договор за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в
Нотариален акт № 63, том II, рег. № ****, дело № ****** г. по описа на нотариус Б.Я..
Твърдят, че владеят имота непрекъснато, считано от датата на смъртта на прехвърлителя Г.
К.. От 2007 г. до настоящия момент ответницата няколко пъти искала да й се предостави
достъп до процесния имот, но ищците категорично отказвали да удовлетворят искането й,
предвид правото им на собственост спрямо жилището. Сочат, че са извършили множество
подобрения в имота, като в по-голямата част от посочения период отдавали жилището под
наем. През 2021 г. ответницата В. Ц. предявила иск за прогласяване на нищожността на
процесния договор за прехвърляне на недвижимия имот срещу задължение за издръжка и
гледане, поради липса на съгласие. В тази връзка, с влязло в сила Решение №
12886/29.06.2024 г. по гр.д. № 69221/2021 г. по описа на СРС, 142 с-в, съдът прогласил
нищожността на процесния договор. След постановяването на съдебния акт ответницата, в
качеството й на законен наследник на Г. К., поискала от ищците да й предадат владението на
1
имота. Ищците за пореден път отказали да предадат имота на ответницата, доколкото
придобили същия на основание давностно владение в периода от 26.10.2007 г. до 27.10.2017
г. Твърдят, че по силата на сключен договор за дарение от 16.12.2024 г. ответницата
прехвърлила на сина си - Ц. К. Ц. процесния имот. Отбелязват, че до образуване на
настоящото дело ответниците не са упражнявали фактическа власт върху жилището.
Поддържат, че са придобили имота в режим на СИО, на основание придобивна давност. В
тази връзка, молят съда да признае за установено спрямо ответниците, че са придобили по
давност правото на собственост върху недвижим имот с идентификатор
68134.1376.2059.1.92, представляващ апартамент № 92, находящ се в гр. С., район „*****“,
ж.к. „*****“ бл. 10, вх. „Е“, ет. 1, доколкото са упражнявали фактическа власт спрямо същия
непрекъснато и необезпокоявано, считано от 26.10.2007 г. до 13.12.2024 г. Претендират
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците В. Г. Ц. и Ц. К. Ц., чрез адв. Т., са подали отговор
на исковата молба. Считат, че предявените искове срещу В. Ц. са недопустими, доколкото с
договор за дарение от 16.12.2024 г. същата е прехвърлила правото си на собственост спрямо
имота в полза на Ц. Ц.. Излагат доводи, че в производството по гр.д. № 69221/2021 г. по
описа на СРС, 142 с-в, съдът се е произнесъл по направеното от ищцата Т. М. възражение за
придобивна давност, което обуславяло недопустимостта на предявените искове. Оспорват
придобиването по давност на процесния имот от страна на ищците, доколкото същите са се
позовали на посоченото придобивно основание след прекъсване на давността. Твърдят, че
фактическата власт спрямо имота била упражнявана от Ц. Ц., както и че на 30.11.2021 г.
придобивната давност в полза на ищците била прекъсната. Сочат, че по силата на
констативен нотариален акт № ***, том II, рег. № ****, дело № 202/12.12.2024 г.,
ответницата се легитимирала като единствен собственик на имота, на основание съдебно
решение и наследство. Молят съда да остави без разглеждане предявените искове като
недопустими, евентуално да ги отхвърли като неоснователни.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа страна следното:
По делото е представено решение от 19.05.***8 г. по гр.д. № 1314/***8 г. на СОС,
влязло в сила на 14.06.***8 г., с което Г. Й. К. от гр. С., ж.к. „*****“, бл. 10, вх. „Е“, ап. 92, е
бил поставен под пълно запрещение.
Представено е мнение на съвета по настойничество на Г. Й. К., с което е било дадено
съгласие процесният ап. № 92 да бъде прехвърлен на Т. Й. М. срещу поемане на задължение
от последната да осигури спокоен и нормален живот на прехвърлителя, като за целта е
прието да се сключи договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за
издръжка и гледане.
От представеното по делото удостоверение за граждански брак се установява, че на
26.08.1984 г. бил сключен граждански брак между С. К. М., роден на 31.10.1962 г., и Т. Й. Г.,
родена на 10.07.1963 г., която след брака се именува Т. Й. М..
Като доказателство по делото е представен Нотариален акт за прехвърляне на
недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 63, том II, рег. № ****, дело №
331 от 06.08.1999 г., по силата на който Г. Й. К., представляван от настойника си П. Й.а Г.,
прехвърлил на Т. Й. М., следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент № 92,
находящ се в гр. С., район „*****“, ж.к. „*****“ бл. 10, вх. „Е“, ет. 1, със застроена площ от
56,48 кв.м., заедно с избено помещение № 16, заедно с 0,894% ид.ч. от общите части на
сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, срещу
задължението на Т. Й. М. да поеме гледането и издръжката на Г. Й. К., като му осигури
спокоен и нормален живот, какъвто е водил досега, лично или чрез трети лица. Съгласно т. 2
от цитирания нотариален акт, Т. Й. М. заявила, че е съгласна и приема прехвърлянето на
2
недвижимия имот.
От представеното и прието като писмено доказателство по делото удостоверение за
наследници изх. № ГР0104-853/11.12.2012 г. се установява, че Г. Й. К. е починал на
26.10.2007 г. и е оставил за свой наследник по закон дъщеря си В. Г. Ц..
По делото е представен договор за наем на недвижим имот от 11.06.2021 г., съгласно
който С. М., в качеството му на наемодател, предоставил за временно и възмездно ползване
на Р.П., в качеството й на наемател, следния недвижим имот, а именно: „двустайния
апартамент в кв. *****“. По силата на чл. 5 от сключения договор наемателят се задължил
да заплаща на наемодателя месечна наемна цена в размер на 300 лв., която следвало да бъде
заплащана от 15-то до 20-то число на текущия месец за всеки следващ наемен месец.
Съгласно чл. 18 от договора, при подписването му наемателят предава на наемодателя сума
в размер на 300 лв., която да служи за обезпечение, в случай на извършване на посочени в
чл. 19 от договора нарушения. Съгласно чл. 22 от договора, същият бил сключен за срок от
12 месеца, считано от 11.06.2021 г.
От представеното по делото Решение № 12886 от 29.06.2024 г. по гр.д. № 69221/2021 г.
описа на СРС, ГО, 142 състав, влязло в сила на 15.10.2024 г., се установява, че е прогласен за
нищожен по предявения от В. Г. Ц. срещу Т. Й. М. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2
ЗЗД, сключеният между Г. Й. К. и Т. Й. М. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане от 06.08.1999 г., обективиран в нотариален акт № 63, том
II, рег. № ****, дело № ****** г., с който Г. Й. К. е прехвърлил на Т. Й. М. процесния
недвижим имот, а именно: апартамент № 92, находящ се в гр. С., район „*****“, ж.к. *****,
бл. 10, вх. Е, ет. 1, с площ от 56.48 кв.м., заедно с избено помещение № 16 и 0.894 % идеални
части от общите части на сградата и съответните ид.ч. от правото на строеж върху мястото.
Представена е по делото нотариална покана от 02.12.2024 г., изпратена от В. Г. Ц. до Т.
М. С. и Р. Х. П.-С.а, в която е било посочено следното: „Обръщам се към Вас с настоящата
нотариална покана в качеството ми на собственик на владения от Вас недвижим имот,
находящ се в гр. С., район „*****“, ж.к. *****, бл. 10, вх. Е, ет. 1, ап. 92, с площ от 56.48
кв.м….Въпреки опитите ми за доброволно уреждане на въпроса, към настоящия момент
Вие все още владеете недвижимия имот без каквото и да е правно основание…На
основание чл. 108 ЗС с настоящата нотариална покана Ви каня в 30-дневен срок, считано
от получаване на поканата, доброволно да напуснете владения от Вас имот като ме
снабдите с ключ от него. Ако продължите да използвате жилището в посочения по – горе
30-дневен срок ще ме възпрепятствате да си служа с вещта по предназначение, поради
което ще ми дължите обезщетение в размер на 400 лв. заедно с всички консумативни
разходи за ползването на имота за съответния период…“.
От представения Нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № ***,
том II, рег. № ****, дело № **** г., се установява, че на 12.12.2024 г., на основание чл. 587,
ал. 1 ГПК, В. Г. Ц. е била призната за собственик, на основание влязло в сила съдебно
решение и наследствено правоприемство, на процесния недвижим имот, а именно:
апартамент № 92, находящ се в гр. С., район „*****“, ж.к. „*****“ бл. 10, вх. „Е“, ет. 1, със
застроена площ от 56,48 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.1376.2059.1.92.
От представения Нотариален акт за дарение на недвижим имот № ***, том II, рег. №
***, дело № ***** г., се установява, че на 16.12.2024 г., в течение на производството по
настоящото дело, В. Г. Ц. дарила на сина си Ц. К. Ц. процесния недвижим имот, а именно:
апартамент № 92, находящ се в гр. С., район „*****“, ж.к. „*****“ бл. 10, вх. „Е“, ет. 1, със
застроена площ от 56,48 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.1376.2059.1.92.
По делото е представен договор за наем на недвижим имот от 21.12.2024 г., съгласно
3
който Ц. К. Ц., в качеството му на наемодател, предоставил за временно и възмездно
ползване на Т. М. С. и Р. Х. П.-С.а, в качеството им на наематели, следния недвижим имот, а
именно: апартамент № 92, с площ от 56,48 кв.м., находящ се в гр. С., район „*****“, ж.к.
„*****“ бл. 10, вх. „Е“, ет. 1. По силата на чл. 2, ал. 1 от сключения договор наемателите се
задължили да заплащат на наемодателя месечна наемна цена в размер на 400 лв., която
следвало да бъде заплащана до 21-во число на месеца в брой. Съгласно чл. 1, ал. 2 от
договора, същият бил сключен за срок от една година, считано от 21.12.2024 г.
От представените от ответниците и приети като писмени доказателства по делото
разписки се установява, че за периода м.12.2024 г. – м.05.2025 г. Р. Х. П. е заплащала на Ц. К.
Ц. парични суми, както следва: на 26.12.2024 г. – 400 лв., с основание за превода „депозит за
наем“; на 22.01.2025 г. – 550 лв., с основание за превода „наем и ток“; на 18.02.2025 г. – 400
лв., с основание за превода „наем“; на 24.03.2025 г. – 200 лв., с основание за превода „наем“
и на 22.05.2025 г. – 400 лв., с основание за превода „наем“.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите И.Ф.К. и М.Д.
М. (на страната на ищците).
Свидетелят И.Ф.К. заявява, че от петдесет години живее в гр. С., ж.к. „*****“, бл. 10,
вх. Е, ап. 91. Изяснява, че познава Т. и С. М.и от много години, тъй като в съседния на
неговия апартамент живеел възрастен съсед - Г. К., а Т. била негова племенница и заедно с
майка й идвали да се грижат за човека. Свидетелства, че от 2007 г. в апартамент № 92
живели наематели, които били допуснати от Т. и нейната майка. Свидетелят заявява още, че
е от две години е домоуправител в процесната сграда и не познава лице с имена В. Ц.. През
цялото време в ап. 92 имало наематели, като майката на Т., а именно П. отдавала под наем
апартамента. Също така заявява, че Т. и нейната майка идвали в апартамента, докато е имало
наематели. Когато е имало нужда от ремонт във входа на блока, свидетелят К. се обаждал на
Т. и съответно тя заплащала разходите за ремонти. Наемателите също заплащали някакви
такси и впоследствие се разбирали с Т. или П.. Изяснява още, че познава сегашните
наематели на процесния апартамент № 92 - Т. се казвал мъжът, а жена му се казвала Р.. Те
живеели в процесния апартамент от около две години, както и към настоящия момент, като
били допуснати в този апартамент от Т. и нейната майка. Заявява, че миналата година
разбрал за възникналия спор за собственост относно процесния апартамент. Изяснява, че до
2007 г. Г. К. живеел в този апартамент, а след това, поради влошаване на състоянието му, Т.
и нейният съпруг го взели в апартамента на сестра му, тъй като бил болен от паркинсон и
трудно подвижен. Свидетелят твърди, че не знае да е сключван друг или нов договор за наем
на процесния апартамент № 92, както и не знае за периода от 2007 г. до 2024 г. да е имало
спор за собственост относно този апартамент и съответно някой да не е допускал ищците до
същия.
Свидетелят М.Д. М. – първи братовчед на Т. Й. М., показанията на който съдът
преценява по реда на чл. 172 ГПК, заявява, че е запознат с предмета на настоящото дело,
свързан със спор за собственост за апартамент, находящ се малко преди стадион
„Локомотив“. Свидетелства, че е посещавал този апартамент със С. - мъжът на Т., за
отстраняване на щети след наемателите, които живели там, като свидетелят помагал на С. за
водопровода, за отстраняване на течове, за дограмата и за поставяне на решетки на
прозорците. Доколкото знае апартаментът бил собственост на Г. К. - вуйчо на Тантяна и брат
на нейната майка. Изяснява, че през 2009 г. – 2010 г. слагали решетки на апартамента, който
се намира на първия етаж, като през годините никой не е създавал пречки да имат достъп до
апартамента, но е чувал от С., че трети лица, които нямат отношение към тази собственост,
са се опитвали да влизат и за това направили решетките и сменили патрона на ключалката.
Заявява също така, че е имало наематели в апартамента след смъртта на вуйчото Г. К., който
починал през 2007 г., а след неговата смърт апартаментът бил отдаден под наем от Т., като
през годините е имало смяна на различни наематели. Твърди още, че около 2018 – 2019 г.
4
разбрал, че дъщерята на Г. К., която не знае как се казва, е изявявала някакви претенции
относно собствеността на този апартамент.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
По допустимостта на исковете:
Настоящият съдебен състав приема, че предявените субективно съединени искове са
процесуално допустими, тъй като от изложените фактически твърдения в обстоятелствената
част на исковата молба е налице правен интерес за ищците от водене на установителен иск за
собственост, доколкото правото им на собственост върху процесния недвижим имот се
оспорва от ответниците.
Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато
има интерес от това.
Следователно допустимостта на установителните искове за собственост като
самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес. Този правен
интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между
страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е
собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с
фактически или правни действия. Подаването на молба за издаване и издаването в полза на
ответника на констативен нотариален акт за собственост на основание чл. 587, ал. 1 или ал. 2
ГПК (въз основа на писмени документи или по обстоятелствена проверка) е такова действие,
тъй като с издаването на такъв нотариален акт се създава несигурност за правото на
собственост на действителния собственик на имота и се нарушава неговото право
пълноценно да упражнява правомощията си на собственик предвид възможността лицето,
посочено в нотариалния акт за собственост, да се разпореди с имота. В този смисъл е
Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150 от 1985 г. на ОСГК на ВС. На
още по-голямо основание следва да се приеме, че такова действие е извършването на
прехвърлителна сделка от несобственик (разпореждането с чужда вещ), тъй като с това
правно действие несобственикът в най-сериозна степен оспорва и отрича правото на
собственост на действителния собственик, като конкретно отрича правомощието му да се
разпорежда със собствената му вещ. В тази хипотеза, ако собственикът предяви иск само
против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на
собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик,
праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по
делото. Това ще наложи воденето на нов процес отделно срещу него, което би било
процесуално неикономично. Затова действителният собственик има правен интерес да
установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия
(изявена воля за прехвърляне на несобствения имот) фактически е оспорил правото на
собственост на действителния собственик. Насочвайки иска както срещу приобретателя на
вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй
като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на
двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост. Ето защо в Тълкувателно
решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, изрично е прието, че е
налице правен интерес от предявяване на иск за собственост и срещу лице, което се е
разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба.
От гореизложеното следва, че са изцяло неоснователни възраженията в отговора на
исковата молба за недопустимост на предявените искове, а именно, че към момента на
предявяване на исковата претенция В. Г. Ц. не била собственик на процесния недвижим
имот, тъй като с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ***, том II, рег. №***,
дело №208 от 16.12.2024 г., дарила имота в полза на Ц. К. Ц., който пък бил придобил
5
правото на собственост преди датата на подаване на исковата молба от ищците в настоящото
производство.
Неоснователни са и доводите на ответниците, че предявените искове срещу В. Г. Ц. са
недопустими, тъй като възражение за придобивна давност било релевирано от Т. М. в
производството по гр.д. 69221/2021 г. по описа на СРС, 142 състав. В този смисъл следва да
бъде изяснено, че предметът на производство по цитираното гражданско дело по описа на
СРС, 142 състав, не е иск за собственост относно процесния недвижим имот, а иск за
недействителност на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу поемане на
задължение за издръжка и гледане, като в решението по това дело изрично е посочено, че
възражението за изтекла придобивна давност е неотносимо към предмета на този спор,
поради което не е било разгледано от съда. При уважаване на такъв иск ще бъде установена
липсата на придобивно основание за владелеца, но правният ефект на съдебното решение по
чл. 26 от ЗЗД не се разпростира по въпросите за собствеността и владението на вещта.
Съдебното решение няма да формира сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността,
тъй като произнасянето е само в мотивите на съдебния акт (в този смисъл е Решение № 1395
от 28.11.2022 г. на САС по в. гр. д. № 1243/2022 г.). Силата на пресъдено нещо единствено на
решението, с което е уважен положителен установителен иск за собственост преклудира
всички възражения (както тези, които са направени, така и пропуснатите) срещу
съществуването на признатото право на собственост, които се основават на факти и
обстоятелства, възникнали до момента на приключване на съдебното дирене пред
последната инстанция по същество, включително и правоизключващите и
правоунищожаващите възражения (така Решение № 513 от 26.01.2012 г. на ВКС по гр. д. №
890/2010 г., IV г. о., ГК). Ето защо доводите на В. Г. Ц. биха били относими, ако в предходно
развило се производство по иск за собственост относно процесния недвижим имот е било
релевирано от Т. М. възражение за придобивна давност, а в случая предходен иск за
собственост не е бил предявяван.
По основателността на исковете:
Според правната доктрина придобивната давност е способ за придобиване на право на
собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези
права в продължение на определен от закона срок от време. Нормативната й уредба е в глава
VІІІ от Закона за собствеността (ЗС), наименована „придобиване и изгубване на вещни
права” в разпоредбите на чл. 79-86 ЗС. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия
състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ
като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на
чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС и допълнително добросъвестност и
юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Правната последица – придобиване
на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически факти.
За да е налице владение, следва да се установят в процеса на доказване две материални
предпоставки (юридически факти), при проявлението на които възниква това оригинерно
придобивно основание – 1) в продължение на определен период от време (чл. 79 ЗС) едно
лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и
спокойно фактическата власт върху определена вещ като корпорално обособен обект, като
това фактическо господство като фактическо отношение следва да се изразява в действия,
които съответстват на вещните правомощия на собственика (обективният признак на
владението) и 2) фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене, а именно
да се държи вещта като собствена, чрез извършване на фактически и правни действия, които
съответстват на вещните правомощия, част от предметното съдържание на сложното вещно
право на собственост (субективният признак на владението). Кумулативното установяване
на горепосочените елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е в тежест на ищците
при условията на пълно и главно доказване - чл. 154, ал. 1 ГПК.
6
Според разясненията по т. 10 от ППВС № 6/***4 г., правно основание за добросъвестно
владение по чл. 70, ал. 1 ЗС могат да бъдат транслативните сделки, когато същите са
валидно сключени. Годно правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС са прехвърлителни
сделки, административни актове, конститутивни съдебни решения, с които се прехвърля
вещното право, които не са нищожни. Единственото изключение, което законодателят
допуска по отношение на валидността на основанието е, ако тази нищожност се дължи на
порок във формата, за която приобретателят не е знаел. Нищожните сделки не съставляват
годно правно основание за упражняване на добросъвестно владение и когато тази
нищожност е изрично прогласена, подобна сделка може да бъде основание за упражняване
на недобросъвестно, а не за упражняване на добросъвестно владение. В тази хипотеза
собствеността може да бъде придобита при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС – в този смисъл виж
например Решение № 147 от 06.02.2017 год. на ВКС по гр.дело № 499/2016 год., ІІ г. о., ГК.
В случая прогласената на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД (липса на съгласие) нищожност
на договора за прехвърляне на недвижимия имот срещу задължение за издръжка и гледане
изключва добросъвестността, поради което приложима е общата 10 годишна давност.
Предвид гореизложеното, за да бъдат уважени предявените положителни
установителни искове, в доказателствена тежест на ищците е да докажат, в условията на
пълно и главно доказване, наличието на твърдяното правно основание, годно да ги направи
собственици на процесния недвижим имот – придобивна давност, текла в периода от
26.10.2007 г. до 13.12.2024 г.
На така заявеното придобивно основание ответната страна В. Г. Ц. противопоставя
правоизключващи права, като твърди, че се е снабдила с Констативен нотариален акт ***,
том II, рег. № ****, дело №202 от 12.12.2024 г., въз основа на който към този момент се
легитимира като собственик на процесния недвижим имот, а от своя страна ответникът Ц.
К. Ц. поддържа, че впоследствие е станал собственик на имота на основание договор за
дарение, обективиран в Нотариален акт № № ***, том II, рег. №***, дело №208 от 16.12.2024
г.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 11/21.03.2013
г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, нотариалният акт, с който се признава правото на
собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална
доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за
принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните
свидетелстващи документи за факти. Тъй като нотариалното производство е едностранно и
не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ
принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което
има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се
изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта,
така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание
или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след
издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е
необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства настоящият
съдебен състав приема, че ищците са придобили правото на собственост върху процесния
Апартамент № 92, на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност по чл. 79, ал. 1
ЗС, като аргументите за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да е налице
владение, годно да произведе правни последици, е необходимо упражняването на
фактическа власт за себе си да е постоянно и непрекъснато (да няма случаен характер, а да е
израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуално владение на
7
други лица за период по-дълъг от шест месеца), да е спокойно (да не е установено с насилие
или по скрит начин), да е явно (да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да
научи за това - всеки заинтересован, включително и собственикът да може да разбере, че
фактическата власт се упражнява от владелец, който владее за себе си, а не от държател,
който държи имота за друг) и да е несъмнено (да няма съмнение, че владелецът държи
вещта, както и за това, че я държи за себе си).
За да се реализира придобиване по давност следва да са доказани и двата елемента на
владението - упражняване на фактическа власт (обективният елемент) и изявено намерение
за своене за себе си (субективният елемент). Обективният елемент на владението
фактическата власт върху вещта включва фактически действия, които трябва да се изразяват
в недвусмислено манифестиране на власт върху имота, а по съдържание те трябва да са като
действията на собственик и да не са търпими действия, т. е. спорадични и извършвани със
съгласието на собственика. Субективният елемент на владението - намерението за своене за
себе си, т.е. да се държи вещта като собствена, чрез извършване на фактически и правни
действия, които съответстват на вещните правомощия, част от предметното съдържание на
сложното вещно право на собственост, е психическо състояние, което е трудно доказуемо,
поради което е установена законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Тя обаче е установена в
полза на владелеца, а не на държателя - предполага се, че владелецът държи вещта като
своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Чрез нея с оглед на това, което
обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно
субективния признак на владението (animus domini) – намерението да се държи вещта като
своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния признак на владението (corpus) –
упражняване на фактическа власт върху вещта. Намерението се изразява външно чрез
различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на
собственика. Без правно значение е дали владелецът знае кой е собственик на вещта.
Действията, манифестиращи намерението за своене обаче следва да могат да стигнат до
собственика (когато това е възможно). Владението следва да се осъществява постоянно,
спокойно, явно и да е несъмнително. Осъществяването на всеки един от тези признаци се
преценява конкретно въз основа на установените факти. Тежестта на доказване на двата
елемента на владението и признаците му е на лицето, което се позовава на придобивна
давност, като по отношение непрекъснатостта на владението е установена презумпция в
полза на владелеца с чл. 83 ЗС (така Решение № 50087 от 19.10.2022 г. по гр. д. № 3914/2021
г. по описа на ВКС, ІІ г.о.). При доказване на факта на осъществявана фактическа власт
върху имота за осъществил се, следва да се приеме и предполагаемият факт за наличие на
намерение същият да се държи като свой. Презумпцията размества тежестта на доказване и
при твърдение, че владелецът не е владял за себе си, оспорващият трябва да докаже това.
В частност, за да докажат своето право, т.е. фактическият състав на оригинерното
придобивно основание – давностно владение, ищците са поискали, а съдът е допуснал и
събрал гласни доказателства чрез разпит на свидетелите И.Ф.К. и М.Д. М., от показанията на
които непротиворечиво се установява, че за период от повече от 10 години, считано от
26.10.2007 г. ищците са осъществявали явно, спокойно и несмущавано владение върху
имота.
Така от показанията на свидетеля И.Ф.К., който е незаинтересован от изхода на спора и
от петдесет години живее в сградата, в която се намира процесният апартамент, се
установява, че още от 2007 г. в ап. 92 живеели наематели по договор за наем, които били
допуснати от Т. М. и нейната майка. От показанията на свидетеля К., който е и
домоуправител в процесната сграда, се установява също така, че когато е имало нужда от
ремонт във входа на блока, се е обаждал на Т. М. и съответно тя заплащала разходите за
ремонти, като наемателите също заплащали такси и впоследствие се разбирали с Т. или
нейната майка. Свидетелят К. изрично заявява също така, че не познава ответната страна В.
Ц., като едва през миналата година разбрал за възникналия спор за собственост относно
8
процесния апартамент. В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетеля М.Д. М.,
преценени по реда на чл. 172 ГПК, от които се установява, че след смъртта на Г. К.
процесният апартамент е бил отдаден под наем от Т. М., като през годините са се сменяли
различни наематели. Установява се също така от показанията на свидетеля М. М., че е
посещавал процесния апартамент със С. - мъжът на Т. М., за отстраняване на щети след
наемателите, които живеели там, като свидетелят помагал за водопровода, за отстраняване
на течове, за дограмата и за поставяне на решетки на прозорците, като около 2018 – 2019 г.
разбрал, че дъщерята на Г. К. е изявявала някакви претенции относно собствеността на този
апартамент. На следващо място, показанията на свидетелите кореспондират с представения
от ищците договор за наем на недвижим имот от 11.06.2021 г., неоспорен от ответниците,
съгласно който С. М., в качеството му на наемодател, предоставил за временно и възмездно
ползване на Р.П., в качеството й на наемател, процесния недвижим имот.
Необосновани се явяват правните доводи на ответниците, обективирани в отговора на
исковата молба и писмената защита, че претендираното право на собственост от страна на
ищците в настоящия процес било непротивопоставимо на ответника Ц. К. Ц., тъй като
същият се явявал трето добросъвестно лице, което придобило собствеността преди
образуване на настоящото дело, респ. преди вписване на исковата молба в Имотен регистър
при Агенция по вписванията. Следва да бъде изяснено, че вписването на исковата молба за
собственост има само оповестително действие - да даде гласност на правния спор относно
имота, а не оповестително-защитно действие, каквото имат актовете по чл.114, б. „в“ ЗС,
поради което не създава правна защита на лицата, придобили от несобственик,
независимо дали са вписали своя акт преди или след вписването на исковата молба
(така Определение № 60270 от 18.06.2021 г., постановено по гр.д. № 1334/2021 г. по описа на
ВКС, II г.о.). Влязлото в сила решение, с което този иск се уважава, установява със сила на
пресъдено нещо и по отношение на приобретателя на спорното право от ответника, че
ищецът, а не ответникът – праводател е собственик на прехвърления имот, независимо дали
приобретателят на спорното право е участвал като страна по делото и независимо дали
исковата молба е била вписана. Невписването й не може да доведе до запазване на правото
на собственост, придобито от праводател, който не го е притежавал, тъй като при
оповестително действие на вписването, при преценката за съществуването на правото, е от
значение дали праводателят е бил собственик (в този смисъл е Определение № 60270 от
18.06.2021 г., постановено по гр.д. № 1334/2021 г. по описа на ВКС, II г.о.).
От гореизложеното следва, че договорът за дарение на процесния недвижим имот от
16.12.2024 г., обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № ***, том II, рег.
№ ***, дело № ***** г., не може да легитимира дарения като собственик, тъй като дарителят
не е бил собственик. Договорът не е породил вещно-правно действие, тъй като никой не
може да прехвърли повече права, отколкото притежава (nemo dat quod non habet).
Неоснователни са и доводите на ответниците, че придобивната давност на ищците е
била прекъсната преди изтичане на установения в закона срок. На първо място следва да се
отбележи, че с оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция, оспорващото правата на
владелеца лице следва да установи, че фактическата власт е била упражнявана за другиго и
ако доказателства за осъществяването на факти, които да сочат, че вещта се държи за
другиго не бъдат представени, следва да се приеме, че фактическата власт е била
упражнявана с намерение за своене (Решение № 140 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. №
4755/2008 г., I г. о., ГК). В случая ответниците на са представили никакви доказателства за
прекъсване на давността в периода от 26.10.2007 г. до 26.10.2017 г. В тази връзка следва да
бъде посочено, че характерно за правовата държава е предвидимостта, на която почива и
защитимият интерес, изводим от оправданите правни очаквания. Това осигурява институтът
на придобивната давност. Ето защо бездействието на ответника В. Г. Ц. да утвърди правата
си по отношение на фактически упражняващия ги владелец, води до утвърждаване на
фактическото положение. На следващо място, неоснователно е възражението на
9
ответниците, че завеждането на гр.д. № 69221/2021 г. описа на СРС, ГО, 142 състав, е
прекъснало придобивната давност, която е текла в полза на ищците по настоящото дело.
Искът по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е облигационен, няма за предмет вещни права и по никакъв
начин не е насочен и не засяга владението на имота, ако и последният да е предмет на
нищожния договор. Предявяването на иска за нищожност и неговото уважаване води
единствено до превръщане на владението от добросъвестно в недобросъвестно с оглед
недействителността на правното основание за неговото придобиване. То по никакъв начин
обаче не засяга и не смущава продължаващото от приобретателя по нищожния договор
недобросъвестно владение, което ако продължи достатъчно дълго време, може да доведе и
до придобиване по давност. Това е така, тъй като недобросъвестното владение може да се
осъществява само върху чужда вещ. Затова, без правно значение е дали владелецът знае кой
е собственик на вещта и какви действия е предприел този собственик за защита на
собствеността си, щом тези действия не са насочени пряко и не засягат осъществяваното
владение. От значение биха били само действия, предприети срещу владението на
несобственика, тъй като само такива действия смущават това владение (аргумент от
Решение № 180 от 24.10.2011 г. по гр. д. № 344/2011 г. по описа на ВКС, ІІ г.о., Решение №
1055 от 1.05.2017 г. на САС по в. гр. д. № 6053/2016 г., и др.). Също така, отговор на въпроса
за правното значение на предявените искове от собственика срещу владелеца на един
недвижим имот и дали придобивната давност може да бъде прекъсната с иск на
собственика, насочен срещу лицето, чрез което се упражнява владението на имота, е даден в
Решение № *** от 28.10.2016 г. постановено по гр. д. № 2182 /2016 г. по описа на ВКС, I г.о.
По поставения въпрос касационният състав е приел, че собственикът на вещта има на
разположение различни искове срещу владелеца, с които да защити свои субективни права.
Когато владението е придобито чрез нищожна прехвърлителна сделка, собственикът може да
предяви иск за прогласяване на тази нищожност. При уважаване на такъв иск ще бъде
установена липсата на придобивно основание за владелеца. Правният ефект на съдебното
решение по чл. 26 ЗЗД не се разпростира по въпросите за собствеността и владението на
вещта. Съдебното решение няма да формира сила на пресъдено нещо по въпроса за
собствеността, тъй като произнасянето е само в мотивите на съдебния акт. Собственикът би
могъл да предяви и установителен или осъдителен иск за собственост на вещта. Една от най-
важните последици от предявяването на тези искове е смущаване на владението и
прекъсването на придобивната давност, която е текла до този момент. Тези последици
настъпват при уважаване на исковете – чл. 116, б. "б" ЗЗД вр. чл. 84 ЗС. Само исковете за
собственост, но не и исковете по чл. 26 ЗЗД смущават владението и прекъсват
придобивната давност. Това следва от приетото в т. VІ. 13 на ППВС № 6/***4 г.; Решение
№ 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 401/12.01.2012 г. по гр.
д. № 895/2010 г. на ВКС, І г.о., и др. Изрично в практиката на ВКС се приема, че исковете за
нищожност на придобивното основание на ответника не прекъсват придобивната давност –
Решение № 401/12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. по описа на ВКС, І г.о., Решение № 170
от 11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г. по описа на ВКС, І г.о.
Настоящият състав споделя напълно тази съдебна практика и приема, че придобивната
давност не се прекъсва с предявяване на иск по чл. 26 ЗЗД за нищожност на сделката,
съставляваща придобивно основание на владелеца (така и Решение № 260027 от 4.01.2022 г.
на СГС по гр. д. № 12834/2020 г., потвърдено с Решение № 1395 от 28.11.2022 г. на САС по
в. гр. д. № 1243/2022 г.). Правните действия, извън изброените в чл. 116 ЗЗД, не могат да
смутят владението и да прекъснат придобивната давност. Също така, придобивната давност
не може да се счита за прекъсната и с извънсъдебни спорове между собственика на имота и
владелеца, с подаването на молби и заявления до административни органи от лице, с които
се заявяват собственически права върху имота и т. н.
На трето място, изложените по – горе изводи на съда не се променят по никакъв начин
от представения с отговора на исковата молба договор за наем, сключен на 21.12.2024 г.
10
между Ц. К. Ц., от една страна като наемодател, и Т. М. С. и Р. Х. П.-С.а, в качеството им на
наематели. Владението на ищците от 26.10.2007 г. до 27.10.2017 г. е достатъчно, за да покрие
десетгодишната придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. С изтичането на давностния срок,
както и с позоваването на изтеклата давност в исковата молба по настоящото дело е
настъпило и придобиването на собствеността от ищците върху процесния имот. Съгласно
задължителните указания по ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК,
позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79
ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността,
зачитани към момента на изтичане на законовия срок.
За пълнота на изложеното следва да бъде посочено изрично, че придобивният способ
по чл. 79, ал. 1 ЗС може да се осъществи, ако владелецът упражнява фактическата власт
върху вещта чрез другиго. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС,
определяща владението като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи, лично или чрез другиго, като своя. В този смисъл наемателите на процесния имот са
упражнявали фактическа власт върху същия за владелците Т. Й. М. и С. К. М..
Ето защо настоящият състав приема, че заявеният от ищците придобивен способ по чл.
79, ал. 1 ЗС се е осъществил и същите са придобили процесния имот по давност, в режим на
съпружеска имуществена общност, чрез упражнявано от тях, лично или чрез наемателите,
владение в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска, при липса на
доказателства по делото придобивният давностен срок да е прекъсван на основанието по чл.
81 ЗС или да е прекъсван или спиран на някое от основанията по чл. 115 или 116 ЗЗД,
приложими на основание чл. 84 ЗС (така Решение № 109 от 20.01.2024 г. на ВКС по гр. д. №
92/2023 г., I г. о., ГК).
От гореизложеното следва, че предявените положителни установителни искове за
собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС се явяват основателни
и следва да бъдат уважени.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят на ищците направените по делото разноски за държавна такса в
размер на 238,66 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 4500 лв., съгласно
представения договор за правна защита и съдействие от 01.11.2025 г., в който е отразено, че
сумата е заплатена в брой и в тази част има характера на разписка, т.е. общо 4738,66 лв.
Претендираната от ищците сума в размер на 23 лв. за вписване на исковата молба не следва
да бъде присъждана, тъй като по делото не са представени доказателства за заплащането на
сума в посочения размер.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС
по отношение на В. Г. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр.С., ж.к. „*****“, бл. ***, вх. „Б“, ет.
4, ап. 21, и Ц. К. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „*****“ № 18, ет. 5, ап. 16, че Т. Й.
М., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „****“, бл. ***, вх. „Б“, ет. 4, ап. 36, и С. К. М.,
ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „*****“ № 10, вх. „Е“, ет. 1, ап. 2, са собственици, на
основание придобивна давност, на следния недвижим имот: Апартамент № 92, находящ се в
гр. С., район „*****“, ж.к. „*****“ бл. 10, вх. „Е“, ет. 1, с площ от 56,48 кв.м., представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1376.2059.1.92, който апартамент се
намира в сграда с идентификатор 68134.1376.2059.1, разположена в поземлен имот с
идентификатор 68134.1376.2059, при съседи: на същия етаж – самостоятелен обект с
11
идентификатор 68134.1376.2059.1.93, самостоятелен обект с идентификатор
68134.1376.2059.1.91, под обекта – няма, над обекта - самостоятелен обект с идентификатор
68134.1376.2059.1.95, заедно с избено помещение № 16 и 0.894 % идеални части от общите
части на сградата и съответните ид.ч. от правото на строеж върху мястото.
ОСЪЖДА В. Г. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр.С., ж.к. „*****“, бл. ***, вх. „Б“, ет. 4,
ап. 21, и Ц. К. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „*****“ № 18, ет. 5, ап. 16, да
заплатят на Т. Й. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „****“, бл. ***, вх. „Б“, ет. 4, ап.
36, и С. К. М., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „*****“ № 10, вх. „Е“, ет. 1, ап. 2, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 4738,66 лв., представляваща сторените в
производството пред СРС разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12