Определение по дело №1917/2018 на Окръжен съд - Варна

                              О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

№………/…...01.2019г.

 

гр.Варна

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на трети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА СТОЯНОВА

                                                             ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА

 

като разгледа докладваното от съдия Карагьозова

въззивно частно търговско дело № 1917 по описа за 2018година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.274 от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба вх. №70361/29.10.2018г. по описа на ВРС на „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил Левски“ № 114, етаж Мецанин, срещу разпореждане №39254/04.10.2018г., постановено по ч.гр.д. №12315/2018г. по описа на Варненски районен съд, 46 състав, в частта, в която е отхвърлено подадено заявление на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу К.Н.Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, кв. Възраждане, бл. 64, вх. 3, ет. 8, АП. 72 за сумата 50.00 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение начислена за периода 06.07.2017 г. – 06.11.2017 г.; сумата 220,33 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения.

Във въззивната частна жалба, се поддържа, че разпореждането е незаконосъобразно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Подържа, че в заповедното производство не се проверява дали вземането съществува, а само дали е спорно. Преценката на съда в производството по чл.410 от ГПК се ограничава единствено до изложените от заявителя факти. Съответствието на твърдяните факти с действителното правно положение може да се установи само в евентуалния исков процес, в случай, че длъжникът оспори вземането. Като се е произнесъл по валидността на процесните клаузи съдът е превишил своите правомощия, като е обсъдил по същество обстоятелство, което стои извън предмета на заповедното производство.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е основателна, като съображенията за това са следните:

Производството за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК е предоставено като възможност за кредитора по облекчен ред да получи съдебно признаване и изпълнителен титул за свое изискуемо и ликвидно вземане срещу длъжника без да води исков процес при условие, че вземането не се оспорва от длъжника.

Разпоредбата на чл.411, ал.2 от ГПК вр. с чл.410, ал.2 от ГПК, предвижда, че съдът издава заповед за изпълнение, освен когато: 1. искането не отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и ал.3 и чл.128, т.1 и т.2 от ГПК и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; 3. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България; 4. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.

С обжалваното разпореждане подаденото от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ЕАД срещу К.Н.Т. заявление за издаване за заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е отхвърлено в частта относно сумата 50.00 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение начислена за периода 06.07.2017 г. – 06.11.2017 г. и сумата 220,33 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, поради наличие на отрицателната предпоставка по чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК – противоречие с чл.21, ал.1 от ЗПК, вр. чл.10а, ал.2 от ЗПК, вр. чл.33, ал.1 от ЗПК и чл.16 от ЗПК, представляващо основание за нищожност на договорните клаузи, в които същите са уговорени, поради тяхната неравноправност. 

Настоящият съдебен състав намира, че нищожността на договорни клаузи, поради неравноправният им за потребителя характер, е особен вид недействителност, който не попада в общите хипотези на противоречие със закона или с добрите нрави. В разпоредбата на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК е предвидено, че пречка за издаване на заповед за изпълнение е налице, когато незаконно или неморално е самото искане. В практиката противоречието със закона по смисъла на чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК се свързва например с хипотези, когато със заявлението е поискано предаването на движими вещи, извадени от граждански оборот, които са били предмет на престъпление или поставени под особен правен режим /наркотични вещества, взривни вещества, огнестрелни оръжия и боеприпаси, движими вещи, които са паметници на културата и т. н./, т.е. хипотези, при които незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение начин от самото искане. Законосъобразното осъществяване на фактите, на които искането по чл.410 от ГПК се основава, е извън обхвата на проверката при произнасяне по основателността на заявлението по чл.410 от ГПК, още повече, че подобна проверка несъмнено предполага запознаване с писмените доказателства, в които съответните факти са обективирани, а такива в производството по чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен да представя.

С оглед изложеното следва да се приеме, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Подобно произнасяне би означавало да се извърши преценка по същество относно съществуването на материалното право само въз основа на твърдения в заявлението, без запознаване с конкретното съдържание на клаузите, без възможност за тълкуването им във връзка с останалото договорно съдържание или за конвертирането или заместването им със съответстващата им диспозитивна норма. Формирането на извод за неравноправност в условията на едностранно и формално производство, без на заявителя да бъде дадена възможност да обоснове и докаже индивидуално договаряне, води до предрешаване на спор, който е възможно и да не съществува между страните. С оглед целта на заповедното производство да провери единствено ликвидността на вземането, наличието на евентуален спор относно валидността на правопораждащия факт следва да бъде разрешен по исков ред, тъй като изисква провеждане на двустранно състезателно производство.

Формираният от настоящия съдебен състав извод не противоречи на европейското законодателство и съдебна практика, които макар и задължителни за националните съдилища на държавите-членки, следва да се прилагат при отчитане на спецификите на правната система и да бъдат имплементирани съответно, особено когато се касае за директиви, както е в настоящия случай. Преди всичко следва да се посочи, че нито Директива 2008/48 за договорите за потребителски кредит, нито Директива 2009/22 за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, предвиждат процесуални механизми, които да задължават националните юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи като съдържащата се в процесния договор. В решение C-618/10 СЕС действително приема, че в заповедното производство съдът следва да приложи правилата на директивата и без наличие на възражение, но при определени условия - при наличие на необходимите фактически и правни данни. Посоченото уточнение следва да се тълкува в смисъл, че в процедури, в които не се използват доказателства, съдът не е длъжен да прави подобна проверка. В мотивите на същото решение изрично е посочено, че при липса на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания правилата за провеждането на националните заповедни производства се уреждат във вътрешното право на държавите членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения, нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза. Разяснено е също така, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство и за неговото развитие и особености пред различните национални инстанции.

 От друга страна следва да се има предвид, че практиката на СЕС поначало съобразява принципа за състезателност в процеса, като например в Решения на СЕС C-472/11 и СЕС С-243/08 СЕС приема, че ако съдът служебно установи основания за нищожност, следва да даде възможност на страните да вземат становище по нея, като след като бъде уведомен, потребителят може да се откаже от защитата, в случай че националното право го допуска. В рамките на заповедното производство, с оглед целената с него бързина и опростеност на процеса, липсва процесуална възможност за провеждането на този квази-процес относно процеса. До издаване на заповедта за изпълнение производството има едностранен характер. Едва с връчването на заповедта за изпълнение производството се транформира в двустранно, като в полза на длъжника потребител е предвидено улеснено средство за защита чрез подаване на бланкетно възражение по образец, което е пречка за стабилизиране на заповедта. Посочената правна уредба създава достатъчни гаранции за правото на защита на длъжника, които са достъпни за всички субекти, включително и тези без юридическо образование, още повече, че формулярът се връчва на длъжника едновременно със заповедта и ведно с указания за попълването му. С оглед изложеното не би могло да се приеме, че националната уредба прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на потребителските права на длъжника. Напротив предвидена е облекчена процедура по оспорване на вземанията с подаването на немотивиран формуляр. Следва да бъдат съобразени също така и настъпилите след Решение C-618/10 на СЕС законодателни промени в ГПК, създаващи допълнителни гаранции срещу неприсъственото стабилизиране на заповедта за изпълнение в хипотезите, когато същата е връчена с прилагане на фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК, в които случаи е предвидено служебно пренасяне на спора в двустранно исково производство, в което длъжникът лично или чрез служебно назначен от съда особен представител да упражни процесуалните си права. 

С оглед горното съдът намира, че разпореждането на районния съд в атакуваната му част е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, като вместо това се постанови издаване на заповед за изпълнение за претендираните вземания за неустойка и разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения.

Предвид отмяната на атакувания акт в частта за процесните вземания, се налага същият да бъде ревизиран и в частта за разноските, като същите бъдат присъдени в размер на 51.27 лв., представляващи разлика над 23.73 лв. до дължимите 75лв., от които 25 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.26 от НЗПП.

Така мотивиран, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ОТМЕНЯ Разпореждане №39254/04.10.2018г., постановено по ч.гр.д. №12315/2018г. по описа на Варненски районен съд, 46 състав, в частта, в която е отхвърлено подадено заявление на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу К.Н.Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, кв. Възраждане, бл. 64, вх. 3, ет. 8, АП. 72 за сумата 50.00 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение начислена за периода 06.07.2017 г. – 06.11.2017 г.; сумата 220,33 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

 

ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в полза на “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, с ЕИК *********, против К.Н.Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, кв. Възраждане, бл. 64, вх. 3, ет. 8, АП. 72 за сумата 50.00 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение начислена за периода 06.07.2017 г. – 06.11.2017 г.; сумата 220,33 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, както и за сумата от 51.27 лв., представляваща разликата над присъдените 23.73лв. до дължимите 75лв. разноски в заповедното производство.

 

ВРЪЩА делото на РС Варна за издаване на заповед за изпълнение, съобразно настоящото определение.

 

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                              2.