РЕШЕНИЕ
№ 175
гр. Пловдив, 06.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Руска Ат. Андреева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно гражданско дело
№ 20235300503045 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 3589 от 04.08.2023 г. постановено по гр. д. № 16463/2022
г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив – ХV гр. състав, се признава за
установено в отношенията между Е. Д. М. и „Неткредит“ ООД, че клаузата на
чл. 6, ал. 1 от договор за потребителски кредит № 202204301056240108 от
30.04.2022 г. е недействителна като противоречаща на закона, заобикаляща
закона и противоречаща на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо, второ и трето от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК;
уважен е частично предявеният от „Неткредит“ ООД против Е. М. насрещен
иск за заплащане на сумата 614 лева, представляваща изискуема главница
(чиста стойност) по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата
на насрещната искова молба (09.01.2023 г.) до окончателното изплащане на
вземането, а за разликата до 736,37 лева изискуема главница, както и за
предявените акцесорни претенции – 4,99 лева, обезщетение за забава,
начислено върху просрочената главница за периода 02.09.2022 г. до
01.01.2023 г.; 80, 67 лева – възнаградителна лихва, дължима за периода
01.10.2022 г. – 01.01.2023 г.; 1,15 лева – обезщетение за забава, начислено
върху възнаградителната лихва, за периода от 02.10.2022 г. до 01.01.2023 г.,
исковете са отхвърлени, както и е разпределена отговорността за разноските
по делото.
1
Решението се обжалва с въззивна жалба от „Неткредит“ ООД в частта, с
която предявените от жалбоподателя насрещни искови претенции са
отхвърлени за горницата над присъдения размер от 614 лева до
претендирания размер от 736,37 лева – главница, и 80, 67 лева –
възнаградителна лихва, дължима за периода 01.10.2022 г. – 01.01.2023 г.,
както и в частта, с която е прието за установено, че клаузата на чл. 6, ал. 1 от
Договор за потребителски кредит № 202204301056240108 от 30.04.2022 г.,
сключен между дружеството и Е. Д. М., ЕГН: **********, е недействителна
като заобикаляща закона и в противоречие с добрите нрави.
Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана страна с правен
интерес от обжалването, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен
акт. Внесена е дължимата държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е
редовна и допустима.
Жалбоподателят счита, че произнасянето на първоинстанционния съд
по действителността на посочената по-горе договорна клауза е недопустимо.
Това било така, тъй като кумулативното съединяване на искове за нищожност
било допустимо само ако прогласяването на нищожността би имало различни
последици за страните в зависимост от порока на сделката, какъвто
настоящият случай не бил. Съдът не следвало да прогласява
недействителността на клаузата на всички предявени основания, а след
уважаването на иска за нищожност във връзка с едно от тях да остави
останалите без разглеждане. В останалите обжалвани части решението на
районния съд било неправилно – необоснован бил изводът на съда, че
размерът на неустойката следвало да се включи в ГПР по процесния договор
за кредит. На основание чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК неустойките изрично били
изключени като компонент на ГПР. По аргумент от Директива 2008/48,
транспонирана чрез ЗПК, в ГПР не следвало да се включват сумите, дължими
от потребителя поради неспазване на задълженията му по договора за кредит.
Моли съда да отмени първоинстанционния съдебен акт в обжалваните
части. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от Е. М. чрез
пълномощник – адв. М. М.. Въззиваемият счита обжалваното решение за
правилно и законосъобразно.
Моли съда да потвърди изцяло първоинстанционното съдебно решение.
Претендира разноски.
В жалбата и отговора не се сочат новонастъпили или новооткрити
обстоятелства, не се правят доказателствени искания и не се представят
доказателства.
Постъпила е и частна жалба от адв. М. М. – процесуален представител
на Е. Д. М., срещу определение № 11791/16.10.2023 г., постановено по гр.
дело № 16463/2022 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, с което е
оставена без уважение молбата му с правно основание чл. 248 от ГПК за
изменение на решение № 3589 от 04.08.2023 г. в частта за разноските, като се
2
определи и присъди адвокатско възнаграждение за отхвърлената част от
насрещния иск, както и като се присъди ДДС върху адвокатските
възнаграждения.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок, изхожда от
легитимиран субект с правен интерес от обжалването, подадена е срещу
обжалваем съдебен акт. Внесена е дължимата държавна такса. Предвид
изложеното, частната жалба е редовна и допустима.
Частният жалбоподател счита постановеното определение за
незаконосъобразно. Счита, че съобразно изхода на делото се дължало
адвокатско възнаграждение за отхвърлената част от исковете. Посочва, че
макар да е осъществявал безплатна правна помощ по смисъла на чл. 38 от
ЗАдв, тя се явявала облагаема доставка по смисъла на ЗДДС. Поради това
следвало върху определеното от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв
възнаграждение да се определи и присъди ДДС.
Моли съда да отмени обжалвания съдебен акт и да му присъди
възнаграждение и за отхвърлената част от насрещните искове, както и да
присъди ДДС върху определените възнаграждения.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на частната
жалба от насрещната страна. Оспорва доводите на жалбоподателя. Счита
жалбата за неоснователна.
В открито съдебно заседание жалбоподателят „Неткредит“ ООД,
редовно призован, не изпраща представител. Изпраща писмено становище по
съществото на спора.
В открито съдебно заседание въззиваемият Е. М., редовно призован, не
се явява и не се представлява. Изпраща писмено становище по съществото на
спора.
Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата
на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран от Е. М. с разрешаването на спора относно
действителността на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договор за потребителски
кредит № 202204301056240108 от 30.04.2022 г., сключен между последния и
„Неткредит“ ООД.
В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на договора за
кредит от 30.04.2022 г. г-н М. следвало да заплати на „Неткредит“ ООД сума
в общ размер 1236 лева – главница от 1000 лева при ГПР 49,72% и ГЛП
41.05% за срок от 12 месеца, а съгласно клаузата на чл. 6 от договора
следвало да заплати неустойка в размер на 1080 лева за непредоставяне на
гаранция по кредита. Тази клауза противоречала на добрите нрави, защото
неустойката излизала извън присъщите й фукции. Освен това била
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19. Заобикаляла чл. 33 от
ЗПК, както и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, защото въвеждала допълнителен разход за
3
потребителя, който следвало да се включи при изчисляването на ГПР.
Непосочването на действителния размер на ГПР в договора съставлявало
нелоялна търговска практика в нарушение на европейското и националното
законодателство.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Неткредит“ ООД е подал писмен
отговор, в който признава факта на сключването на договора за заем при
параметри: 1000 лева главница, ГПР 49,72%, ГЛП 41.05% и обща дължима
сума 1236 лева. Оспорва претенциите на ищеца посредством правни доводи.
Счита, че клаузата на чл. 6 от договора за кредит от 30.04.2022 г. е
действителна.
В срока за отговор на исковата молба „Неткредит“ ООД е предявило
насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
следните дължими суми по договора за кредит: 357,33 лева – падежирала
главница, ведно със законна лихва от подаването на иска до окончателното
изплащане; 4,99 лева – обезщетение за забава, начислено върху просрочената
главница за периода от 02.09.2022 г. до 01.01.2023 г.; 80,67 лева –
падежирала възнаградителна лихва за периода от 01.10.2022 г. до 01.01.2023
г.; 1,15 лева – обезщетение за забава, начислено върху падежиралата
възнаградителна лихва за периода от 02.10.2022 г. до 01.01.2023 г.; 379,04
лева – предсрочно изискуема главница за периода от 01.02.2023 г. до
01.05.2023 г., ведно с обезщетение за забава от датата на връчване на
насрещния иск на ответника до окончателното изплащане на задължението.
Дружеството е посочило, че на 28.06.2022 г. и 14.07.2022 г. Е. М. е направил
две плащания по кредита, всяко по 193 лева. Направило е изрично изявление
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с насрещния иск.
Ответникът по насрещната искова молба Е. М. е подал отговор в
законоустановения срок, в който оспорва исковете като си служи с правни
доводи за недействителността на целия договор и клаузата, предвиждаща
заплащане на възнаградителна лихва.
Районният съд е признал за установена недействителността на
атакуваната договорна клауза, след което е приложил чл. 23 от ЗПК, за да
уважи насрещните искови претенции в частта за 614 лева – главница (чиста
стойност), ведно със законна лихва, респ., за да отхвърли претенцията за
горницата до пълния претендиран размер на главницата от 736,37 лева, както
и за акцесорните претенции за лихви.
Следва да се премине към проверка на решението.
Между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит
№ 2022043001056240108 от 30.04.2021 г., по силата на който „Неткредит“
ООД се задължава да предостави на Е. М. сума в размер на 1000 лева, като
последният се задължава да я върне на 12 месечни вноски, при съответни
размери на ГЛП 41.05% и ГПР 49,72%. В изпълнение на задълженията си по
договора на 28.06.2022 г. и 14.07.2022 г. Е. М. е направил две плащания по
кредита, всяко по 193 лева, т. е. общо заплатената от него в полза на
4
„Неткредит“ ООД сума възлиза на 386 лева. По тези обстоятелства страните
не спорят. Така също не е спорно, а и документално се установява от разписка
за извършено плащане от 30.04.2022 г., че сумата от 1000 лева е предадена на
заемателя г-н М..
Съгласно т. 3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за
потребителски кредит на „Неткредит“ ООД (ОУ) в срок до края на
следващия ден от сключването на договора за потребителски кредит
кредитополучателят е длъжен да предостави гаранция по кредита, която може
да бъде: банкова гаранция, гаранция от небанкова финансова институция или
двама поръчители, а следващите подточки на т. 3.2 от ОУ детайлизират
множество критерии, на които трябва да отговарят поръчителите, както и
условия, при които кредитодателят може да приеме или да не приеме
гаранциите. В чл. 4, ал. 3 от договора за потребителски кредит е уговорено
допълнително, че гаранцията от банка или небанкова финансова институция
по т. 3.2 от ОУ следва да бъде за сума 1236 лева и да е със срок на валидност
02.05.2023 г.
Атакуваната клауза на чл. 6, ал. 1 от договора предвижда, че в случай,
че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл.
4, ал. 3 и ОУ, то той дължи неустойка в размер на 1080 лева.
Като взе предвид характеристиките на съглашението и на страните по
него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция,
а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за
задоволяване на свои лични потребности, липсват данни да действало с оглед
на професионалната си дейност. Потребителят Е. М. се ползва от защитата,
която императивните норми на закона предоставят.
За да избегне заплащането на уговорената в чл. 6, ал. 1 от договора
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранция,
потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – само един ден
– един от три лимитативно изброени вида обезпечение – гаранция от банка,
гаранция от небанкова финансова институция или двама поръчители.
Необходимо е не само това, а и гаранциите, респ. поръчителите, да отговарят
на множество високи изисквания (гаранциите – да са неотменяеми и
безусловни, а поръчителите – да имат доход поне 1500 лева, да са наети по
безсрочни трудови договори, да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие).
Нещо повече: дори след като осигури обезпечение, потребителят трябва да го
предложи за одобрение на кредитодателя, като получаването на това
одобрение е последното условие, превениращо активирането на неустоечната
клауза (т. 3.2.6-329 от ОУ). Предвид изложеното, може да се направи
обоснованият извод, че кредитодателят е поставил практически неизпълними
за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани
с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – 1000 лева. От тук следва, че
възникването на вземането по неустоечната клауза за кредитора е предвидимо
5
и очаквано.
Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът
на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от
длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за
кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване
се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът
да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – близка по
размер до размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да
предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на
размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по
чл. 6, ал. 1 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като
неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително плащане в
полза на кредитодателя.
Като се съобразят горните изводи, става явно, че задължението за
заплащане на сума в размер на 1080 лева въз основа на процесната договорна
клауза съставлява разход по кредита, дължим от потребителя, а не неустойка
от неизпълнение на негово задължение, каквито са оплакванията
жалбоподателя. С оглед на това обстоятелство, правилен е изводът на
районния съд, че тази сума е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото
съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК: „Годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.“ Това не е било сторено, тоест посоченият в
процесния договор за кредит размер на ГПР (49,72%) не отговаря на
действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се
приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е
така, понеже целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и
точна информация за реалните параметри на договора за кредит.
Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен
годишният процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Касае се до особен вид изначална
недействителност, тъй като причините за нея са били налице още при
сключването на договора (така напр. определение № 50536 от 3.11.2023 г. на
ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Петя Хорозова).
По аргумент за по-силното основание не пораждат действие като изначално
недействителни и отделните договорни клаузи. В настоящия случай,
доколкото съдът е сезиран с въпроса относно валидността на клаузата на чл.
6, ал. 1 от процесния договор, следва да се приеме, че тя е недействителна на
основание чл. 22 от ЗПК – поради нарушение на императивните норми на
ЗПК.
6
Въззивният съд намира, че разпоредбите на ЗПК са специални на тези
на ЗЗП, които са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на
недействителността на договорите, сключени с потребител. По тази причина
и доколкото се установи недействителността на атакуваната клауза по режима
на специалния закон с най-тесен обхват – ЗПК, то е безпредметно да се
разглеждат останалите наведени аргументи в полза на тази теза.
Що се касае до предявените от „Неткредит“ ООД насрещни искове, при
достигнатия извод за недействителност на целия договор, следва да се
приложат последиците по чл. 23 от ЗПК, а именно – потребителят да се
освободи от всички парични задължения по кредита, с изключение на това да
върне чистата стойност. Претенциите на насрещния ищец за заплащане на
възнаградителна лихва и обезщетения за забава следва да се отхвърлят.
Както се посочи по-горе, безспорно е, че Е. М. е заплатил на жалбоподателя
парична сума в размер на 386 лева. Тази сума следва да се приспадне от
чистата стойност на кредита, а кредитополучателят – да се осъди да върне
остатъка, възлизащ на 614 лева.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд решението по същество следва да бъде потвърдено,
като се премине към разглеждане на въпроса за законосъобразността на
определението за разноските.
По частната жалба:
По същество частната жалба е основателна. Това е така поради следните
съображения.
Становището, че предоставянето на правна помощ по реда на чл. 38, ал.
2 от ЗАдв съставлява облагаема доставка по смисъла на ЗДДС, респ. данъкът
следва да се включва в присъденото на адвоката възнаграждение, изразено в
посочената от частния жалбоподател съдебна практика, се споделя от
настоящия съдебен състав като актуално и преобладаващо. Основателно е
оплакването на частния жалбоподател за неправилност на
първоинстанционното определение поради неприсъждане на ДДС върху
адвокатското възнаграждение. Следва да се отмени определението на
районния съд, с което е отказано изменение на първоинстанционното
решение в частта за разноските и да се постанови ново, с което да се измени
решението, респ. да се присъди на адв. М. ДДС в размер на 80 лева към
присъдените 400 лева за възнаграждение.
Що се касае до второто оплакване на адв. М., че следва да му се
присъди възнаграждение и за защитата по насрещния иск съразмерно с
отхвърлената му част, съдът намира следното: възнаграждение за защитата по
съединения насрещен иск действително се дължи на адвоката, а възражението
на насрещната страна по жалбата не може да се сподели. Съдът обаче не е
обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия
адвокатски съвет при определяне на възнаграждението по всеки отделен иск,
7
а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение
в зависимост от правната и фактическата сложност на делото (аргумент от
решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22). В случая фактическата и
правна сложност на делото не са високи – събрани са само писмени
доказателства, проведено е само едно открито съдебно заседание, както и
съществува обилна и трайна съдебна практика, в която са изяснени спорните
правни въпроси. Отделно от това, защитата на ответника по насрещния иск е
почти идентична с тази по първоначално предявения такъв. Предвид
изложеното, съдът счита, че адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева
за цялостното процесуално представително по първоинстанционното дело е
съответно на посочените критерии – така, както е присъдено от първата
инстанция.
По разноските:
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и предвид изхода от спора следва да
се осъди „Неткредит“ ООД да заплати на адвокат М. М. адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева за въззивната инстанция (с включен
ДДС), съответно на фактическата и правна сложност на делото.
С оглед изхода от спора на „Неткредит“ ООД следва да се присъдят
разноски в размер на 93,75 лева – за държавна такса и възнаграждение на
юрисконсулт.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ определение № 11791 от 16.10.2023 г., постановено по гр.
дело № 16463/2022 г. по описа на РС – гр. Пловдив, XV гр. състав, като
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 3589 от 04.08.2023 г. по гр. дело № 16463/2022 г.
по описа на РС – гр. Пловдив, XV гр. състав, в частта за разноските, като:
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
„Неткредит“ ООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр.
***** (****), ***, да заплати на адвокат М. В. М. с личен № **********,
вписан в АК – гр. ****, още 80 лв. /осемдесет лева/, представляващи ДДС
върху присъденото адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство в размер на 400 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3589 от 04.08.2023 г. по гр. дело №
16463/2022 г. по описа на РС – гр. Пловдив, XV гр. състав, в частта, с която
предявените от „Неткредит“ ООД насрещни искови претенции са отхвърлени
за горницата над присъдения размер от 614 лева до претендирания размер от
736,37 лева – главница, и 80, 67 лева – възнаградителна лихва, дължима за
8
периода 01.10.2022 г. – 01.01.2023 г.
ОСЪЖДА Е. Д. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. *****, да заплати на
„Неткредит“ ООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление: гр.
***** (****), ****, парична сума в размер на 93,75 лв. /деветдесет и три лева
и седемдесет и пет стотинки/, представляваща съдебни разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на
предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9