ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 12.02.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ „Е” въззивен състав, в закрито заседание на дванадесети февруари
две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 15908
по описа за 2018 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 1,
т. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от ответниците
по делото – Г.Н.У. и З.Б.У., частна въззивна жалба срещу Определение № 409729
от 17.05.2018 г., постановено по гр. д. № 60488/2016 г. по описа на СРС, 82
състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата им по реда на чл. 248,
ал. 1 от ГПК за изменение на Решение № 358214 от 12.03.2018 г., в частта за
разноските.
Частните жалбоподатели навеждат
оплаквания, че обжалваното определение е неправилно, тъй като същото е постановено
в нарушение на процесуалния закон. Сочат, че неправилно са били осъдени да
заплатят в полза на ищеца разноски за юрисконсултско възнаграждение,
поддържайки че „Т.С.“ ЕАД не са представили списък по чл. 80 ГПК. Изтъкват, че
разноските за държавна такса не са определени правилно, тъй като първоинстанционният
съд е приложил стара редакция на чл. 72 ГПК, а процесуалните норми действат
занапред. Поддържат, че в конкретния
случай не са налице четири обективно кумулативно съединени искове, както и че
не следва да заплащат разноските за изслушаната СТЕ, тъй като не са оспорили
размера на иска, а само неговото основание. Моли обжалваното определение да
бъде изменено в посочения в жалбата смисъл.
В законоустановения срок ответникът
по молбата – „Т.С.“ ЕАД не е взел становище по жалбата.
Жалбата е процесуално
допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от страни, имащи
правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен акт, като е заплатена
дължимата държавна такса.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С обжалваното Определение от 17.05.2018
г., първоинстанцционният съд е уважил частично молбата на жалбоподателите по реда на чл. 248,
ал. 1 от ГПК за изменение на Решение № 358214 от 12.03.2018 г., в частта за
разноските, приемайки че ответниците дължат сумата от 50,00 лв. /двамата х
25,00лв./ за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, сумата
от 100,00 лв. /двамата х 50,00лв./ за
държавна такса, съобразявайки, че са уважени срещу всеки един от ответниците
само 2 от 4-те обективно кумулативно съединените искове, както и разноски за
изслушаната СТЕ, като за необходимостта
от същата е прапратил към мотивите на постановеното решение.
Съгласно задължителните указания за органите
на съдебната власт дадени в т. 12. от Тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство, като в конкретния случай
първоинстанционният съд е присъдил юрисконсултско възнаграждение в минимален
размер от 50,00 лв.
Неоснователни са и оплакванията, че първоинстанционният съд без
наличието на списък по чл. 80 ГПК е присъдил в полза на ответника и разноските
направени в заповедното и в първоинстанционното производство. Това е така, тъй
като наличието на списък по чл. 80 ГПК е предпоставка само в случаите, когато
страната иска изменение на решението в частта за разноските, но не е
предпоставка за присъждането изобщо на такива. Съгласно приетото с т 2 на
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, списъкът по чл. 80 ГПК
има правно значение само когато се иска изменение в частта за разноските,
съобразно което същият съставлява необходимо условие за допустимост на
искането. Това обаче не е относимо към присъждането на разноските в
производството. Или липсата на списък не е пречка за присъждане на разноски
съобразно доказателствата по делото, в каквато насока са също и задължителните
за съдилищата указания дадени мотивите към на т. 8 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 6
от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид оплакването в жалбата, че ищецът не е
представил доказателства, че реално е направил разноски за юрисконсултско
възнаграждение следва да се отбележи, че с Решение № 10/29.IХ.2016 г.
на Конституционния съд по конституционно дело № 3/2016 г. е било отхвърлено
искането на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност
на чл. 78, ал. 8
от Гражданския процесуален кодекс (в сила от 1.III.2008 г.). Същото
искане е било отхвърлено и по отношение прогласяването на
противоконституционност на разпоредбата на чл. 161, ал.
1, изр. 3-то ДОПК. Следователно възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК е дължимо във всички случаи, когато юридическо лице е било
защитавано в гражданския процес от юрисконсулт, както е в конкретния случай. Тъй
като, както се посочи по горе, юрисконсултското възнаграждение се дължи, без да
е необходимо да се представят доказателства за неговото заплащане, то и за
определяне на размера му съдът следва да съобрази нормативната уредба,
действаща към момента, в който най-късно страната може да заяви претенцията си
за този вид разноски, а именно приключване на съдебното дирени и даване ход на
устните състезания.
Несъстоятелни са и оплакванията, че
първоинстанционният съд е определил в нарушение на процесуалния закон дължимата
от ищеца държавна такса. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно
действащата редакция на чл. 72, ал. 1 ГПК към момента на подаване на исковата
молба – 27.10.2016 г. за предявените с една молба кумулативно съединени искове
се събира държавна такса по всеки иск. В случая предявените с исковата молба искове
/за заплащане стойността на ползваната топлинна енергия, дялово разпределение и
лихва за забава върху тези главници/ почиват на различно основание и имат
характеристиките на отделни искове предявени при условията на обективно
съединяване, поради което законосъобразно СРС е събрал ДТ по всеки един от
четирите обективно кумулативно и пасивно субективно съединени иска в
съответствие с разпоредбата на чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК.
В заключение следва да се отбележи,
че преценката за необходимостта съда да назначи вещо лице се извършва и служебно – чл. 195, ал. 1 ГПК, в
който аспект са и задължителните указания дадени в т. 3 от ТР № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, поради което въпросът, повдигнат от ответниците в отговора на
исковата молба е достатъчен да обоснове необходимостта от допускане на СТЕ. Ето
защо жалбоподателите, в съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК,
дължат направените от ищеца разноски за
СТЕ съразмерно на уважената част от исковете.
С оглед изложените правни
съображения обжалваното Определение следва да бъде потвърдено.
Съгласно разпоредбата на чл. 274,
ал. 4 ГПК определението не подлежи на обжалване.
Воден от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 409729 от 17.05.2018
г., постановено по гр. д. № 60488/2016 г. по описа на СРС, 82 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
е окончателно и не
подлежи на обжалване.
СЛЕД
ВРЪЩАНЕ НА ДЕЛОТО СРС
следва да предприеме действия по администрирането на Молбата за отмяна на Решение
№ 358214 от 12.03.2018 г. и изпращането й на ВКС, каквото искане е инкорпорирано
в ЧЖ, както е точно констатирано от първоинстанционния съд, който е и разменил
книжата във връзка с молбата за отмяна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: