Р Е Ш Е Н И Е

                                                     №

                                        град София, 17.11.2020 год.

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в съдебно заседание на  четвърти ноември  през две хиляди и двадесета година, в състав :

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

МЛ.СЪДИЯ КРИСТИНА ГЮРОВА

 

при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова  гр. д. № 15410/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Ф.-Н.И.ООД срещу съдебно решение от 22.07.2019 г., постановено по гр.д. № 61420/2018 г. по описа на СРС, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 13 377,88 лв. неустойка по договор за посредничество за продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане, предвид нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави.

Въззивникът твърди, че съдът неправилно е приел, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, излага, че същият неправилно е тълкувал разпоредбите на договора. В тази връзка посочва, че съдът е приел, че неустойката противоречи на добрите нрави, защото води до възможност за въззивника да получи както възнаграждението, уговорено по договора за посредничество, така и неустойката, при което въззиваемия ще следва да заплати три пъти договореното първоначално възнаграждение. Освен това заявява, че съдът е допуснал процесуални нарушения довели до неправилност на съдебното решение като не е разгледал заявените от ответника възражения в поредността, в които са посочени от него с отговора на исковата молба. С оглед това твърди, че съдът е следвало първо да разгледа възражението за прекомерност на неустойката, а едва ако намери същото за неоснователно – това за нищожност на клаузата за неустойка.

Предвид горното моли съда да отмени обжалваното съдебно решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск в пълния размер.

В законоустановения срок е подаден отговор на въззивната жалба от страна на В.К.К., ответник в първоинстанционното производство, с което се излагат доводи за нейната неоснователност и се иска от съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

Софийски   градски   съд,   като   обсъди   събраните   по   делото  доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице, срещу акт, подлежащ на обжалване и в законоустановения срок.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността   на  решението,  по  допустимостта  му  –  в  обжалваната  част,  като  по  останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен по отношение на приложението на относимите към правния спор императивни правни норми.

Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по отношение на неговата правилност съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията за това са следните:

Пред въззивната инстанция не е спорно, че между страните е налице валидно облигационно отношение, възникнало въз основа на сключен посреднически договор, по силата на който въззивникът следва да осъществи посредническа дейност и да предложи купувач на имота на въззиваемия, както и въззиваемият е поел задължението да продаде имота си чрез въззивника. Няма спор за това, че в изпълнение на договорните си задължения въззивникът е намерил и „довел“ купувач за имота на въззиваемия, както и не се спори, че въпреки поетите договорни задължения от страна на въззиваемия да уведоми въззивника за сключената сделка, същият е сключил с доведения от въззивника купувач „скрита“ сделка, като не е платил и дължимото съобразно т. I, т.2 възнаграждение на посредника в минимален дължим размер ( съобразно цената на извършената сделка) от 2 850 евро без ДДС.

От представения по делото договор за посредничество при продажба на недвижим имот от 21.03.2017 г. е видно, че в раздел 3 т. 7 е уговорено, че при извършване на сделка между въззиваемия и осигурен от въззивника купувач, без за това да е уведомен въззивникът или т.нар. по договора „прикрита сделка“, въззиваемият дължи на въззивника неустойка в размер на двукратния размер на уговореното възнаграждение. Доколкото в настоящия случай с оглед цената на сделката, това възнаграждение е в минималния размер от 2850 евро без ДДС, то неустойката е в размер на 5700 евро без ДДС или равностойността от 13 377,88 лв. с ДДС.

На първо място съдът намира за неоснователно възражението на въззивника, че съдът е допуснал процесуално нарушение като първо е разгледал възражението за нищожност на клаузата за неустойка и съответно с оглед изхода по него не е разгледал възражението на ответника за прекомерност на неустойката. С оглед характера на възраженията и служебното задължение на съда да следи за противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави, съдът не намира, че първоинстанционният съд е действал законосъобразно като на първо място е разгледал именно въпросът за действителността на клаузата, от решението на който се определя  дали да се разгледат и останалите възражения.

Спорния въпрос, повдигнат пред въззивната инстанция, е правилно ли първоинстанционният съд е приел, че процесната клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Въз основа на представените пред него доказателства първоинстанционният съд е приел, че договорната клауза за неустойка, обективирана в раздел III, т. 7 от договора за посредничество е нищожна, тъй като не отговаря на обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката. Съдът е приел, че в конкретния случай уговорената неустойка е в двоен размер на това, което е следвало да получи въззивникът, ако договорът бе изпълнен коректно, като дава възможност освен двойния размер на възнагражденията, въззивникът да получи отделно и редовно дължимото възнаграждение т.е. три пъти уговореното първоначално възнаграждение. Предвид това, като е отчел, че неустойката, макар и санкционна се съизмерява по правило с размера на вредите, които са настъпили от неизпълнението, е приел, че същата противоречи на добрите нрави и съответно е нищожна.

Настоящият съд намира, че съдът действително неправилно е приел, че в крайна сметка въз основа на постигнатите договорености, въззивникът има право да получи и възнаграждението по договора и неустойката за неизпълнение т.е. три пъти първоначално уговореното възнаграждение. Претенцията за изплащане на възнаграждението би възникнала само в случай на пълно и точно изпълнение на договора от двете страни. В случай на неизпълнение, какъвто безспорно е налице в настоящата хипотеза ( сключването на т.нар. прикрита сделка), за изправната страна по договора, а именно въззивника, е възникнало единствено и само правото да получи договорената неустойка.

При проверката дали уговорената неустойка нарушава добрите нрави, съдът преценява равнопоставеността на страните, реципрочност на задълженията, неоправдано висока база за начисляване, превишаваща многократно действителните вреди на кредитора, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др., вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване /Решение № 140 от 20.03.2006 г. на ВКС по т. д. № 408/2005 г., Търговска колегия, I о., докладчик съдията Р. К., Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Т. К., Определение № 7 от 12.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 626/2009 г., II т. о., ТК, докладчик председателя Лидия И. и Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОС TK, докладчици председателят М. Б. и съдията Е. М., Решение № 482 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Ф./.

В настоящия случай, като взе предвид и посочената горе практика на ВКС, съдът намира, че неустойката в размер на двойния размер на възнаграждението се явява в противоречие с добрите нрави и обосновава извода за нищожност на клаузата, с която същата е установена между страните. Към момента на сключването на процесния договор за посредничество, очаквания размер на вредите от неизпълнението му  е всъщност размера на договореното възнаграждение. Неустойката покрива именно тези вреди, поради което тя следва да е съизмерима с тях, за да запази своята обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.  Видно е обаче че в настоящия случай неустойката е уговорена в двоен размер на неизпълненото задължение да се заплати възнаграждение и така тя нито е съизмерима с очакваните към момента на сключването на договора за посредничество вреди, нито е в рамките на санкционната си функция, особено като се има предвид, че въззивникът е търговец и  като такъв е значително по – запознат с финансовите и правни последици от сключването на сделката и нейното неизпълнение отколкото въззиваемият.

С оглед приетото горе съдът намира, че така както е уговорена неустойката по договора, тя излиза извън пределите на присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, предвид което е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

С оглед изложеното, макар и при различни мотиви, съдът намира, че обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора само въззиваемият има право на разноски за въззивното производство, които съставляват заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3600 лв. с ДДС. Срещу претендираните разноски за адвокатско възнаграждение е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, при съобразяване на действащата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждение и липсата на фактическа и правна сложност на спора. С оглед това съдът приема, че на въззиваемия следва да се заплатят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. без ДДС или 1200 лв. с ДДС.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

 

                                                      

                                                            Р  Е  Ш И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 22.07.2019 г., постановено по гр.д. № 61420/2018 г. по описа на СРС, ведно с определение от 16.09.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, Ф.-Н.И.ООД, ЕИК *****, със съдебен адрес:*** чрез адвокат И.А. да заплати на В.К.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис 4 чрез адв. М. Г. сумата от 1200 лв. с ДДС, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                           ЧЛЕНОВЕ : 1.                        2.