№ 3515
гр. София, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20231100511246 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Х. Д. Б. срещу решение №
6210/20.04.2023г., постановено по гр. д. № 32603/2021г. на СРС, 175 с-в, в
частта, в която съдът е уважил иска за сумата над 2000 лв. до присъдените с
решението 7000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – претърпян страх и безпокойство вследствие на
извършено от ответника на 04.06.2016г. престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. с
ал. 1 от НК – закана за убийство, за което ответникът е осъден с присъда от
25.01.2019г. по НОХД № 110/2018г. по описа на Районен съд – гр. Смолян,
влязла в сила на 06.06.2019г., ведно със законната лихва считано от
26.03.2018г. до окончателното изплащане на сумата.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение
по отношение на определения размер на обезщетението за неимуществени
вреди. Поддържа, че съдът не е обсъдил противоречията в показанията на
разпитаните свидетели. Моли решението да бъде отменено в обжалваната
част.
В установения от закона срок, въззиваемите Д. А. К. – К. и Б. АнаЛуиза
1
Ф. не са депозирали отговор на въззивната жалба.
Подадена е въззивна жалба и от Д. А. К. – К. и Б. А. Ф. срещу решение
№ 6210/20.04.2023г., постановено по гр. д. № 32603/2021г. на СРС, 175 с-в, в
частта, в която съдът е отхвърлил предявения от Д. А. К. – К. срещу Х. Д. Б.
осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 7300 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, от които 6300 лева за
заплатени транспортни разходи от Великобритания до България и обратно за
извършване на процесуално-следствени действия в досъдебното производство
и явяване в съдебните производства по НОХД № 110/2018г. на РС – Смолян и
ВНОХД № 10/2019г. на ОС-Смолян и 1000 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение за защита в досъдебното производство, както и в частта, в
която съдът е отхвърлил предявените от Б. А. Ф. срещу Х. Д. Б. осъдителни
искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 3000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди –
претърпян страх, притеснение и безсъние вследствие на описаното деяние и
сумата от 2445 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се транспортни разходи от Великобритания до България и
обратно за извършване на процесуално-следствени действия в досъдебното
производство и явяване по НОХД № 110/2018г. по описа на РС – гр. Смолян.
В установения от закона срок, въззиваемият Х. Б. е депозирал отговор
на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд в обжалваната част да
бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната
инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално
допустими.
Първоинстанционното решение е валидно, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си
по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и
задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
2
въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните
правила при приемане за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми,
дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации
и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да
е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира наведените с въззивните жалби доводи за неоснователни.
Предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност при основния
състав на непозволеното увреждане, са уредени в чл. 45 от ЗЗД и изискват да
се установи: осъществяване на поведение, което противоречи на конкретно
нормативно задължение или на общата забрана да се вреди другиму,
настъпване на конкретния твърдян в исковата молба вредоносен резултат и
наличието на пряка причинно-следствена връзка между настъпването на
вредата и поведението на делинквента.
Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи
фактически състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно
деяние, тоест такова действие или бездействие, което обективно да води до
накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или
правнозначима ценност от категорията на естествените права.
По въззивната жалба на Х. Б.:
Видно от приложеното към настоящето дело НОХД с Присъда №
2/25.01.2019 г. по НОХД № 110/2018 г. на РС Смолян, ответникът е признат
за виновен в това, че на 04.06.2016 г. около 19:00 ч. в с. Полковник
Серафимово, община Смолян, се е заканил с убийство на Д. А. К.-К., като
деянието било осъществено с насочване на огнестрелно оръжие и
квалифицирано по чл. 144, ал.3, вр. ал.1 НК, потвърдена с Решение №
232/06.06.2019 г. по ВНОХД № 10/2019 г. на ОС Смолян.
Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския относно това извършено ли е деянието,
неговата противоправност и вината на дееца.
Ето защо, посочените елементи на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД не
следва да се изследват отново в настоящето производство, като съдът намира
същите за доказани.
С оглед изложеното, на доказване в настоящето производство подлежат
3
вредите и техния размер. При определяне размера на обезщетението за
неимуществените вреди съдът следва да изхожда от критериите за
справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, но не като абстрактно понятие, а
съобразно конкретните обективни обстоятелства, свързани с поведението на
дееца и отражението на деянието върху личността и здравето на пострадалия
/ППВС № 4/23.12.1968 г., т.2/. Съдът следва да съобрази вида, характера и
тежестта на вредите, доказаните неимуществени вреди и негативното
отражение на инцидента върху психиката на ищеца. При определяне на
обезщетението съдът следва да съобрази и икономическите условия към
датата на деликта. Съдът следва да вземе предвид характера на уврежданията
и продължителността и интензитетът на претърпените болки и страдания.
За установяването на вредите и размерът им въззивникът ищец е
ангажирал гласни доказателства.
От показанията на св. П.Т. се установява, че след инцидента ищецът
бил много стресиран. Бил видимо „разтърсен“ и засегнат от случилото се,
имало промяна в емоционалното му състояние. Всеки път когато идвал в
селото непрекъснато мислил аз това. Преди инцидента бил в добри
взаимоотношения със съседите си, след това не се радвал като посещавал
селото и на закупената от него къща. Имало случаи, в които преценявал дали
да идва в селото, когато ответникът е бил там, тъй като те споделяли един
паркинг. В момента имал много здравословни проблеми, които според
свидетеля биха могли да бъдат повлияни от стреса.
Св. Л.Ч.-Т. посочва, че видяла Д. деня след инцидента. Д. й разказал за
случая, заеквал. След инцидента Д. бил уплашен, спрял да контактува с
останалите, затворил се към всички, изглеждал неадекватен и треперел.
Започнал да вдига кръвно, бил разочарован, дори мислел да продаде имота
си.
Съдът кредитира показанията на свидетелите на ищеца, като пълни и
безпротиворечиви и кореспондиращи със събраните по делото писмени
доказателства. И двамата свидетели са възприели състоянието на ищеца
непосредствено след извършване на престъплението, на следващия ден.
Субективните възприятия на свидетелите за последиците върху психическото
състояние на ищеца след настъпването на процесния инцидент са
непосредствени, поради което съдът им дава вяра. Настоящият съдебен състав
намира, че от показанията на разпитаните свидетели се установи, че на
ищеца са били причинени стрес, притеснения, които са дали отражение на
психиката му.
Действително, св. Т. не е бил пряк свидетел на случая, но както беше
отбелязано по – горе, по делото е налице влязла в сила присъда, която е
задължителна за гражданския съд относно това, че деянието е извършено. Ето
защо, показанията на този свидетел имат значение относно твърдените от
ищците настъпили вреди.
В частта, в която свидетелят посочва, че ищецът след инцидента има
4
много здравословни проблеми, които биха могли да бъдат повлияни от
стреса, съдът не кредитира, доколкото тези обстоятелства следва да се
установяват с други доказателствени средства. По делото не е ангажирана
съдебно – медицинска експертиза. Ето защо, дори да е имало влошаване на
здравословното състояние, то не може да се установи, че същото е в причинна
връзка с противоправното поведение на ответника.
СРС правилно не е кредитирал показанията на св. Т. в частта, в която е
посочил, че на ищеца му били необходими две години, за да се върне в
селото, тъй като по – нататък заявява, че това не е така, а и това обстоятелство
се опровергава и от показанията на св. Б.а. Правилно не са кредитирани и
показанията на св. Б.а относно соченото от нея, че след събитието нямало
видима промяна в поведението на ответника, а напротив, същият се усмихвал
и се държал нагло спрямо ищеца и неговата съпруга, доколкото на първо
място Б.а е съпруга на ответника, поради което същата се явава
заинтересована от изхода на делото.
Не се установява свидетелите на ищеца да са били „финансово
зависими“ от него. Действително същите посочват, че Т. е взимал Д. от
летището, когато са идвали в България, като нормално е за това Д. да заплати
изразходваното гориво. Това обаче не поставя свидетелите във финансова
зависимост. Не ги поставя и фактът, че Л. Т. е помагала с преводите или това,
че свидетелите са отсядали на гости на ищеца в Лондон. Напротив, това още
веднъж установява преките и непосредствените наблюдения на свидетелите.
В своето решение първоинстанционния съд ясно е изложил, че не
кредитира показанията на св. Т. относно двугодишното отсъствие от страната
след инцидента. Посочил е и, че не е налице причинна връзка между деянието
и твърдяното влошено здравословно състояние на ищеца., поради което
неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания. От друга
страна твърдяната от въззивника „категоричност на показанията“ на двамата
свидетели не може да обоснове извод за заинтересованост. Напротив, същите
са имали преки и непосредствени наблюдения върху емоционалното
състояние на ищеца и така са възпроизвели тези впечатления в показанията
си пред СРС. Показанията на свидетелите не са неясни и противоречиви и
правилно са били кредитирани от СРС. Единственото противоречие е при
разпита на св. Т., който първоначално посочва, че Д. не е идвал 2 години в
селото след инцидента, а след това заявява, че това не е така. Това обаче не
опорочава и не е основание да не се възприемат показанията му в останалата
част, доколкото са пълни и в съответствие с останалия събран по делото
доказателствен материал.
Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически,
психологически терзания на личността. Целта на обезщетението е не да
поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и
психологическо равновесие на пострадалото лице. Противоправното
поведение на ответника е било съпроводено с насочване на огнестрелно
5
оръжие спрямо ищеца, което е било и заредено, и е възбудило основателен
страх у пострадалия от осъществяване на заканата спрямо него. В този смисъл
съвсем нормално и естествено е всичко това да предизвика състояние на
притеснения и тревожност, неудобство и емоционален дискомфорт, които
негативни последици за душевния мир на ищеца несъмнено следва да бъдат
обезщетени, доколкото се намират в пряка и непосредствена последица от
извършеното спрямо него престъпно деяние. Към всички тези обстоятелства
следва да се добави и това, че в процесния случай не се установява агресията
на ответника не е предизвикана по никакъв начин от пострадалия. Отделно от
това, в стресовата ситуация, в която е бил поставен ищецът с насочено срещу
него оръжие, би било трудно установимо за него дали оръжието е било
заредено или не. Тоест самото насочване на оръжието е възбудило у него
основателен страх.
Посочената във въззивната жалба практика на СРС, РС Стара загора и
РС Сливница не е задължителна. Налице е и практика на ВКС в идентични
случаи. Така например с решение № 207/03.01.2018г. по НОХД № 1094/2017г.
ВКС, ІІІ НО е оставил в сила въззивно решение № 231 от 12.09.2017 г.,
постановено по внохд № 158/2017 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в
което за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от
деяние, в което подсъдимият е заплашвал пострадалата с насочен към нея
пистолет, е приет такъв от 10 000 лв. .
Ето защо, съдът намира, че неоснователни са изложените във
въззивната жалба оплакване, че СРС не е обсъдил обстоятелствата, имащи
значение за определяне размера на обезщетението и не е взел предвид
заинтересоваността на свидетелите на ищеца. Размерът, определен от СРС,
отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и е
съобразен с предназначението на обезщетението да поправи емоционалните
вреди, установени по делото. Изложените правни аргументи от районния съд,
въз основа на които е определил размера на дължимото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от пострадалия, са законосъобразни,
обосновани са при правилно прилагане на закона (чл. 52 ЗЗД) и след анализ
на събраните по делото доказателства, които се споделят изцяло от
настоящия състав и поради което същият счита, че постановеното решение е
правилно и следва да се потвърди изцяло в тази част.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
определеният от районния съд размер на обезщетение напълно съответства на
претърпените от пострадалия неимуществени вреди.
6
По въззивната жалба на Д. А. К. – К. и Б. А.-Л. Ф..
Относно имуществените вреди, претендирани от Д. А. К. – К.:
Претенцията за направени разходи за заплатени транспортни разходи от
Великобритания до България и обратно за извършване на процесуално-
следствени действия в досъдебното производство и явяване в съдебните
производства по НОХД № 110/2018г. на РС – Смолян и ВНОХД № 10/2019г.
на ОС-Смолян, е недоказана, поради което правилно е била отхвърлена от
СРС, поради следните съображения. Ищецът твърди, че за всяко заседание по
наказателното дело е идвал в България, за което е реализирал разходи за
самолетни билети.
По делото не са представени нито бордни карти, нито билети, нито
други разходооправдателни документи /платежни нареждания към самолетен
превозвач или др./
Единствените събрани в тази насока доказателства са показанията на
разпитаният по делото свидетел Т., който твърди, че той е взимал Д. и Б. от
летището – от София или от Пловдив, като Д. му плащал за горивото. Не
може да каже конкретните дати, на които ги е вземал от летището.
Свидетелката Ч. - Т. също не може да посочи дати. Свидетелите обаче не
посочват точен брой на пътуванията, точни дати, на коя дата и от кое летище
е взел/закарал ищеца. Нещо повече, от показанията на разпитаните по делото
свидетели се установява, че прибиранията на ищеца в България не винаги са
били свързани с извършените процесуално – следствени действия по
наказателното дело. Не се установяват и твърдените във въззивната жалба
процесуални нарушения, като в тази връзка СРС е изложил подробни мотиви,
които настоящият състав споделя.
Неоснователна е и претенцията за заплатеното адвокатско
възнаграждение за воденото наказателно производство. Направените
разноски за адвокатска защита в хода на наказателното преследване
действително съставляват имуществена вреда, но същата следва да бъде
доказано по основание и размер. В приложеното наказателно дело не е
представен договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорено
възнаграждение в размер на 1000 лева за защита на ищеца в досъдебното
производство. Не са представени и други доказателства, които да установяват
заплащане на тази сума от ищеца на процесуалния му представител. В
7
представените пълномощни в досъдебното производство се съдържа
единствено упълномощаване на процесуалните представители, но не е
уговорен конкретен размер на адвокатско възнаграждение. Липсват и
доказателства за заплащане на такова.
Относно имуществените и неимуществените вреди, претендирани от Б.
Ана – Луиза Ф.:
Както беше посочено по – горе, основният обективен елемент от
правопораждащия фактически състав на деликтна отговорност е извършване
на противоправно деяние, тоест такова действие или бездействие, което
обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес,
субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените
права.
В настоящия случай не се установява ответникът да е осъществил
такова противоправно поведение по отношение на ищцата. Влязлата в сила
присъда на Районен съд – гр. Смолян касае единствено престъпление,
извършено от ответника спрямо другия ищец К..
По делото не са събрани доказателства ищцата да е присъствала на
събитието или да е била заплашвана от ответника. Ето защо, правилно СРС е
заключил, че претенцията на ищцата за обезщетение за неимуществени вреди
се основава на съпреживяването на причинените на ищеца Д. К. негативни
емоции от ищцата като негова съпруга.
Липсата само на един от елементите на фактическия състав на чл. 45
ЗЗД води до недоказаност на иска, поради което е безпредметно да се
обсъждат останалите предпоставки за уважаване на иска.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС
следва да се потвърди изцяло.
По разноските:
Двете страни са направили разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство в еднакъв размер. С оглед отхвърляне на въззивните
жалби на всяка от страните, съдът не следва да присъжда такива.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6210/20.04.2023г., постановено по гр. д.
№ 32603/2021г. на СРС, 175 с-в.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9