№ 3559
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100505492 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 934/17.01.2024 г., постановено по гр.д. № 33185/2022 г.
по описа на СРС, 148 състав, е признато за установено по предявени
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по
реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, че ответникът Н. П. Т., ЕГН
**********, дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********,
следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от 10.12.2021 г. по
ч.гр.д. № 24304/2021 г. по описа на СРС, 148 състав:
10 170,89 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ********** от 27.04.2020 г., ведно със законна лихва за периода
от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 28.04.2021 г., до
изплащане на вземането;
2597,77 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 05.09.2020 г. до 18.03.2021 г.
С решението частично е отхвърлен искът за възнаградителна лихва за
1
горницата над 2597,77 лв. до първоначално предявените 2611,45 лв.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание на чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 654,96 лв. за исковото производство, както и сумата от 305,45 лв. за
заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2
ЗАдв. ищецът е осъден да заплати на адв. Николай И. И. сумата от 400 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ в производството.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – Н. Т., която е насочена
срещу частта, с която е признато за установено, че последната дължи на ищеца
сумата от 400,63 лв. – горницата над 9770,26 лв. до пълния уважен размер
от 10 170,89 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ********** от 27.04.2020 г., ведно със законна лихва за периода от
28.04.2021 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 2597,77 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 05.09.2020 г.
до 18.03.2021 г.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на
постановеното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила,
необоснованост, нарушения на материалния закон. Въззивникът счита, че
процесният договор за кредит е недействителен поради противоречието му с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не бил посочен методът за
изчисляване на ГПР, липсвала методиката за неговото формиране и кои
компоненти са включени в него, а единствено била посочена неговата
абсолютна стойност. Изложени са съображения за недействителност и поради
нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, както и поради противоречието на
уговорената възнаградителна лихва с добрите нрави. При това положение и на
основание чл. 23 от ЗПК потребителят дължал връщането само на чистата
стойност на кредита, но не дължал лихви и други разходи по него. По делото
се установило, че въззивникът е извършил частични плащания по кредита,
които следвало да се отнесат към погасяване на главницата. Така мотивиран,
въззивникът моли решението да бъде отменено в неговите обжалвани части, а
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
2
ищеца в първоинстанционното производство – „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с който
я оспорва като неоснователна, като са изложени доводи, че процесният
договор за потребителски кредит е действителен. Счита, че решението на
районния съд е правилно в обжалваната част, поради което моли същото да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ответницата Н. П. Т. в частта, с която е
признато за установено, че дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430 ал. 1 от ТЗ, сумата до
размера от 9770,26 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ********** от 27.04.2020 г., както и от ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД
в частта, с която е отхвърлен искът му за договорна възнаградителна лихва за
разликата над уважения размер от 2597,77 лв. до пълния претендиран размер
от 2611,45 лв.
Подадена е и частна жалба с вх. № 121801/12.04.2024 г. от адв. К.Б. срещу
Определение № 13228 от 26.03.2024 г. по гр.д. № 33185/2022 г. по описа на
СРС, 148 състав, с което е оставено без уважение искането по чл. 248 ГПК за
изменение на решението в частта за разноските. Частният жалбоподател
счита, че определението е неправилно, поради което моли същото да бъде
отменено, като в негова полза бъде присъдена сумата от 34,31 лв. за оказана
безплатна правна помощ в хода на заповедното производство.
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД е подал отговор на частната жалба, като е оспорил
нейната основателност. Моли същата да бъде оставена без уважение.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са
предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, че ответникът Н. П.
Т., ЕГН **********, дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК
*********, следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от
10.12.2021 г. по ч.гр.д. № 24304/2021 г. по описа на СРС, 148 състав:
10 170,89 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № ********** от 27.04.2020 г., ведно със законна лихва за периода
3
от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 28.04.2021 г., до
изплащане на вземането;
2611,45 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода
от 05.09.2020 г. до 18.03.2021 г..
От представения по делото Договор за потребителски кредит №
**********/27.04.2020 г. се установява, че между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД в
качеството на кредитодател и ответника Н. П. Т. в качеството на
кредитополучател е възникнало облигационно отношение, по силата на което
страните са уговорили отпускане на кредит за потребителски цели в размер на
10 299,97 лв. Кредитът се погасява с 37 месечни вноски в размер на по 529,71
лв. (37-мата е в размер на 529,73 лв.). Общата стойност на плащанията възлиза
на 19 599,29 лв., посочени са ГПР в размер на 48,79 % и лихвен процент в
размер на 46,67 %. В договора е инкорпориран погасителен план, в който са
посочени месечните вноски като крайна стойност, част главница, част лихва,
падеж на всяка от тях и оставаща главница в лева.
В чл. 16.2. от договора страните са се съгласили, че при просрочие на три
последователни месечни погасителни вноски, считано от падежната дата на
последната от трите, вземането на кредитора за главница става предсрочно и
незабавно изискуемо в пълен размер и върху него започва да се начислява
законна лихва по чл. 9.4. от договора (лихва за просрочие в размер на
законната лихва), без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора
за настъпване на предсрочната изискуемост.
Договорът за кредит е подписан от двете страни на всяка страница, като
истинността на подписите не е оспорена от ответника.
Във връзка с установяването на договорните отношения между страните
по делото са представени Заявление за рефинансиране на задължение от
27.04.2020 г., Заявление-декларация за установяване на договорни
отношения от 27.04.2020 г., Уведомление за предсрочна изискуемост от
21.01.2021 г., както и Обратна разписка за писмо, съдържащо „Уведомление
за предсрочна изискуемост по дог № **********“. Писмото е получено лично
от ответника на 18.03.2021 г., което не се оспорва от последния. Представено е
и Извлечение от банкова сметка на ответника, от което се установява
предаването на заемната сума.
Горепосочените документи са представени и в оригинал, като в съдебно
4
заседание съдът е направил констатация след оглед и използване на
компютърна конфигурация, че текстът на договора е в размер 12, шрифт „Arial
Narrow“. Страните не са имали забележки по констатациите.
От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС
съдебносчетоводна експертиза се установява, че по процесния договор е
платена сума в размер на 535,40 лв., с което е погасена първата месечна
вноска в размер на 529,71 лв. и лихва за забава в размер на 5,69 лв. за периода
от 05.08.2020 г. до 03.09.2020 г. Дадени са два варианта на непогасени
задължения по договора към датата на подаване на заявлението по чл. 417
ГПК. Вещото лице потвърждава установеното от Извлечението от сметката на
ответника, че заемната сума е предадена на кредитополучателя на 27.04.2020
г., което представлява усвояване на кредита. ГПР е в размер на 48,79 % – както
е посочен в договора.
С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с
която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
400,63 лв. – горницата над 9770,26 лв. до пълния уважен размер от 10
170,89 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №
********** от 27.04.2020 г., ведно със законна лихва за периода от 28.04.2021
г. до изплащане на вземането, както и сумата от 2597,77 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 05.09.2020 г. до 18.03.2021 г.
В частта, с която искът за възнаградителна лихва е частично отхвърлен,
5
както и в частта, с която е признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 9770,26 лв. – част от главница по процесния договор за
кредит, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на
валидно възникнала облигационна връзка по договор за потребителски
кредит, по силата на който ответникът има задължение за връщане на
получена в заем сума; предаване на заетата сума от кредитодателя на
ответника; изискуемост на претендираните вземания – редовна/предсрочна;
уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост при
твърдение за такава; размер и период на вземането – главница,
възнаградителна лихва.
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, ако твърди
наличие на такива.
Във връзка със служебното задължение на съда да следи за
неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ищеца
е и да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и
съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Няма спор, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, по
аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на
ЗПК, съответно на ЗЗП. Безспорно е обстоятелството, че договорът за
потребителски кредит е сключен на 27.04.2020 г. при действащи Закон за
потребителския кредит (Обн. ДВ. бр. 18 от 5 Март 2010 г.) и Закон за защита
на потребителите (Обн. ДВ. бр. 99 от 9 Декември 2005 г.). Страните по делото
не спорят и по отношение на съдържанието на същия такова, каквото се
установява от доказателствата по делото. Безспорно кредитодателят е
предоставил на кредитополучателя заетата сума, видно от представените по
делото доказателства.
По делото е установено, че ищцовото дружество е изпратило
уведомление за предсрочна изискуемост на задължението за главница, което
6
уведомление е получено лично от ответника. Доколкото решението на
първоинстанционния съд не е обжалвано от ответника в частта, с която е
признато за установено, че дължи на ищеца главница в размер на 9770,26 лв.
по процесния договор за кредит, поради което решението е влязло в сила в
тази част, то следва да се приеме, че констатациите на районния съд по
отношение на настъпилата предсрочна изискуемост са правилни. Отделно от
горното на основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти,
които са се осъществили до момента на формирането на силата на пресъдено
нещо – края на съдебното дирене във въззивната инстанция, към който момент
е настъпила и редовната изискуемост на претендираните вземания за
главница.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания относно действителността
на процесния договор, като въззивникът е посочил, че договорът е
недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 и 12 ЗПК, както и
вследствие нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради
противоречие на същата с добрите нрави.
При служебна проверка на процесния договор във връзка с изискванията
на чл. 7, ал. 3 ГПК въззивният съд констатира, че същият е недействителен
поради неясно и неразбираемо за потребителя посочване на начина на
формиране и изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР), който
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съществен елемент на договора за
потребителски кредит.
ГПР е задължителен елемент на всички договори за потребителски
кредит, чието значение многократно е подчертавано в практиката на СЕС.
Целта е осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор (вж. в този смисъл съображение 19 от
Директива 2008/48, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10, т. 70,
Решение от 09.11.2016 г. по дело C‑42/15, т. 67 и 70). ГПР се изчислява по
един и същи начин в Европейския съюз, поради което е възможно да бъдат
сравнявани договори, сключени в различни държави. Следователно
значението на ГПР не се свежда само и единствено до това потребителят да е
наясно какви са задълженията му по договора за кредит.
Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за
кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може
7
служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при
непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за
освободен от лихви и разноски (вж. в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по
дело C-714/22, т. 53; Определение от 16.11.2010 г. по дело C‑76/10, т. 77).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Следва
извод, че стойността на ГПР включва само разходите, които потребителят
следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно
изпълнение на задълженията.
§ 1, т. 1 ДР на ЗПК гласи, че общ разход по кредита са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Договорът за кредит не изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради това, че в същия не е посочено ясно и разбираемо за потребителя по
какъв начин е формиран и изчислен ГПР. В т. 66 от мотивите на Решение от
20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС изрично е посочено, че на непосочен в
договора ГПР се приравнява и хипотеза, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисление, но без да се предоставят
необходимите данни за изчислението. В Определение № 1991/16.07.2024 г.
по т.д. № 510/2024 г. на I Т.О. на ВКС е посочено, че „не е достатъчно ГПР да
бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти“. В
Определение № 1369/27.05.2024 г. по т.д. № 333/2024 г. на II Т.О. на ВКС
8
върховните съдии обясняват, че „при неяснота относно начина на формиране
на стойността на ГПР (…) договорът за потребителски кредит е
нищожен“. Следователно в договора за кредит следва да бъдат посочени
всички разходи, включени в ГПР, по ясен и разбираем за потребителя начин. В
настоящия случай такова посочване не е направено.
Отделно от горното въззивният съд приема, че клаузата по договор №
**********/27.04.2020 г. за възнаградителна лихва в размер на 46,67 %
годишно противоречи на добрите нрави, поради което и е нищожна.
Добрите нрави са морални, неписани норми, на които законът е придал
правно значение, като е предвидил за нарушаването им правна последица,
идентична с тази при несъблюдаването на законовите разпоредби. Добрите
нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях, а за
спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията
и предпоставките за валидност на договорна клауза за възнаградителна лихва
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
По същността си възнаградителната лихвата представлява цена на парите
като капитал, но и цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал. Така възнаградителната лихва е капитал, чиято
стойност нараства с времето. Затова и при преценка за съответствието на
уговорената лихва с добрите нрави може да се съобразява размера на
законната лихва за забава. Следва да се съобрази обаче и пазарната цена на
този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на
предоставянето на капитала – риска от невъзстановяването му, включително с
оглед на дадените обезпечения; наличието или не на неравноправно
третиране на икономически слаби участници в оборота; дали е използван
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на
друг и др. Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за
нищожна поради противоречие с добрите нрави, ако излиза извън присъщите
функции.
9
Съгласно Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. годишният размер
на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния
лихвен процент на Българската народна банка плюс 10 процентни пункта. Към
датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент на БНБ
е бил 0 %, което прави размера на законната лихва 10 %. В настоящия случай
договореният лихвен процент в размер на 46,67 % надвишава размера на
законната лихва 4,667 пъти, което не съответства на типичните функции на
възнаградителната лихва.
Договорът е сключен за срок от 37 месеца, а средният размер на лихви по
банкови кредити към 2020 г. /по статистика на БНБ, оповестена официално на
сайта на БНБ/ е в пъти по-нисък от уговореното с процесния договор.
Кредитополучателят е икономически по-слабият субект, който е имал
недостиг на средства, поради което е пристъпил към сключване на договор за
потребителски кредит. Съдът приема, че при сключването на договора
заявителят като икономически по-силен субект се е облагодетелствал за
сметка на потребителя, уговаряйки лихва в размер от 46,67 % годишно без
същата да съответства на типичните функции на възнаградителната лихва,
което е недопустимо и представлява несправедливо високо възнаграждение
за кредитора.
За да се приеме, че нищожността на отделни клаузи в договора води до
нищожност на целия договор, следва да бъде установено, че без тези клаузи
договорът не би бил сключен, тъй като би станал неприложим – арг. от чл. 26,
ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора без нищожните клаузи следва да се
разбира възможността останалите действителни клаузи на договора да бъдат
изпълнени, без да се променя характерът на договора. Нищожните клаузи
следва да могат да бъдат заменени по право от повелителни или от
диспозитивни правни норми. Ако това е невъзможно, т.е. договорът не може
да се изпълнява без нищожните клаузи, то целият договор е нищожен – така
Решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, I-во ТО .
Доколкото процесният договор за заем е двустранен и възмезден, то
въззивният съд стига до извода, че същият не би бил сключен без наличие на
валидна клауза за възнаградителна лихва. Противното би означавало да
отпадне възмездността на договора, а оттам и икономическият интерес на
заемодателя да отпуска заеми на потребители. Възнаградителната лихва
10
представлява цената на предоставените от заемодателя парични средства, а в
закона не съществуват императивни или диспозитивни правила, които да
бъдат приложени при нищожност на клаузата за възнаградителна лихва,
поради което въззивният съд приема, че нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави влече след себе
си нищожност на договора в неговата цялост.
При горните изводи на съда правната последица е недействителност на
договора за потребителски кредит – чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което води
до дължимост единствено на чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК, но не
и на лихви и други разходи по кредита. Главницата е в размер на 10 299,97 лв.,
а по делото се установи, че ищецът е заплатил сумата от 535,40 лв., погасила
първата погасителна вноска и лихва за забава върху просрочена вноска. Тези
суми следва да бъдат отнесени към погашението единствено на главницата по
договора за кредит, поради което следва да се приеме, че непогасената част от
главницата по договора възлиза на 9764,57 лв. Решението на
първоинстанционния съд е влязло в сила за сумата от 9770,26 лв., поради
което и съобразявайки ограниченията на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивната жалба
на ответника е изцяло основателна, а решението на първоинстанционния съд
следва да бъде отменено в обжалваната част, с която е признато за установено,
че ответникът дължи на ищеца горницата над 9770,26 лв. до пълния
претендиран размер от 10 170,89 лв., както и че ответникът дължи на ищеца
сумата от 2597,77 лв. – възнаградителна лихва. Признанието на ищеца в
исковата молба, че ответникът е заплатил в хода на процеса сумата от 440 лв.,
не променя изводите на въззивния съд.
По частната жалба:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК с вх. №
23031064/28.04.2021 г. за заплащане на следните суми: 10 170,89 лв. главница
по договор за потребителски кредит № ********** от 27.04.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението /28.04.2021 г./ до
окончателното плащане, 2805,94 лв. възнаградителна лихва за периода
05.09.2020 г. – 18.03.2021 г. и 245,51 лв. мораторна лихва за периода
05.09.2020 – 16.04.2021 г.
Срещу издадената на 10.12.2021 г. заповед за изпълнение и в срока по чл.
11
414 ГПК е подадено възражение с вх. № 23009622/16.05.2022 г. В същото адв.
К.Б., пълномощник на длъжника Н. П. Т., е посочила, че доверителят не
дължи претендираните в заповедта суми, че доверителят декларира, че е
материално затруднено лице, поради което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Във
възражението е инкорпориран и списък по чл. 80 ГПК, от който е видно, че се
претендират 1000 лв. Представен е и договор за правна помощ и съдействие
от 16.05.2022 г., както и пълномощно в полза на адв. Билева.
С Разпореждане № 20040162/06.06.2022 г. по ч.гр.д. № 24304/2021 г. по
описа на СРС, 148 състав, са дадени указания на заявителя да предяви
установителен иск в срока по чл. 415 ГПК.
Заявителят е предявил иск в срок, поради което се е развило исково
производство.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу акт, който подлежи на обжалване с частна жалба
съгласно чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е частично основателна.
Съдебната практика е константна в разбирането си, че твърдението на
адвоката, че доверителят му е материално затруднено лице, е достатъчно, за да
се приеме, че са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ следва да бъдат съобразени извършените от
процесуалния представител правни действия, както и правната и
фактическата сложност на делото.
Подаването на възражение по чл. 414 ГПК представлява формална пречка
за влизане в сила на заповедта за изпълнение. Процесуалният закон не е
поставил изисквания относно съдържанието на същото, като то следва да бъде
обосновано само при възражение по чл. 414а ГПК – плащане на
претендираното задължение в срока по чл. 412, т. 8 ГПК. Възражението може
да бъде абсолютно немотивирано, което е в унисон със същността на
заповедното производство като такова по предварителна проверка дали
вземането, претендирано в заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
е спорно или не.
12
В настоящото производство действията на процесуалния представител
адв. Билева се изразяват единствено в подготвяне на немотивирано
възражение по чл. 414 ГПК. Отразената в същото декларация за материална
затрудненост на доверителя, направеното искане за присъждане на сума в
размер на 1000 лв. по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., както и представеният списък
с разноски не могат да бъдат квалифицирани като предоставена адвокатска
защита.
Районният съд е приел, че за заповедното производство не се следват
разноски в полза на длъжника, тъй като заповедното производство е
прераснало в исково.
Въззивният съд приема, че за заповедното производство се дължат
разноски за процесуално представителство в полза на длъжника. По
отношение на размера намира следното:
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално ниво, която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
реалните пазарни цени на услугите в страната.
В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 г. и С-428/16 г. на
СЕС също е посочено, че за да не се стигне до ограничаване на
конкуренцията, съдът е длъжен при присъждане на разноските да се съобрази
с легитимните цели.
По отношение на правната и фактическата сложност на делото следва да
бъде отбелязано, че предявените претенции са за дължими суми по договор за
потребителски кредит, каквито претенции масово биват предявявани в
районния съд.
Именно с оглед абсолютната бланкетност на подаденото от адв. Билева
възражение по чл. 414 ГПК въззивният съд приема, че справедливото
овъзмездяване на положения от последната труд, изчислен съобразно чл. 36,
ал. 2, изр. 2 ЗАдв. и в съответствие с решението на СЕС, е в размер на 50 лв.
Следователно определението, с което е оставена без уважение молбата по чл.
248 ГПК на заявителя в заповедното производство, е неправилно и следва да
13
бъде отменено, а обжалваното решение следва да бъде изменено в частта за
разноските, като в полза на адв. Билева бъдат присъдени 13,05 лв. за
предоставена безплатна правна помощ в заповедното производство съобразно
изхода на спора пред настоящата инстанция.
С частната жалба са претендирани разноски в размер на 15 лв. за
заплатена държавна такса. Съдът приема, че предметът на производството по
чл. 248 ГПК не е самостоятелен като предмет на адвокатска защита и не
следва да се допуска кумулиране на нови съдебни разноски в процес относно
разноски. В този смисъл са Определение № 254/05.08.2020 г. по ч.т.д. №
810/2020 г. на ВКС, 1-во ТО; Определение № 278/01.07.2020 г. по ч.гр.д. №
1338/2020 г. на ВКС, 3-то ГО; Определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. №
4561/2018 г. на ВКС, 3-то ГО. Предвид горните мотиви искането за
присъждане на съдебни разноски в настоящото производство не следва да се
уважава.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има само въззивникът
ответник.
По разноските, сторени в производството пред СРС:
Ищецът е претендирал и доказал сторването на разноски в исковото
производство в общ размер от 655,65 лв. (включително определените от съда
100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, с който размер въззивният съд
следва да се съобрази). С оглед изхода от настоящото производство на същия
се следват 501,15 лв., поради което първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати
на ищеца горницата над 501,15 лв. до присъедините 654,96 лв.
Ищецът е претендирал и доказал извършването на разноски в
заповедното производство в размер на 305,45 лв. (ведно с определеното от
съда юрисконсултско възнаграждение). При съобразяване с изхода от
настоящото производство на същия се следват 233,47 лв., поради което
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за
разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца горницата над
233,47 лв. до присъедините 305,45 лв.
В решението си първоинстанционният съд е определил адвокатско
14
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в полза на адв. И. в
размер на 400 лв., като я е присъдил нему изцяло. Ищцовото дружество не е
възразило срещу произнасянето на съда по този въпрос, поради което
решението в тази част не следва да бъде ревизирано.
По разноските, сторени във въззивното производство:
Въззивникът ответник, който единствено има право на разноски при този
изход от спора, е претендирал такива в размер на 25 лв. – за държавна такса.
Претендирано е и адвокатско възнаграждение в полза на адв. М. Л. за
предоставена безплатна правна помощ, за което е представен Договор за
правна помощ и съдействие. Сторените разноски следва да бъдат възложени в
тежест на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.
При предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА съдът
определя по справедливост присъжданото адвокатското възнаграждение.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално ниво, която определя минимални размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НМРАВ има
само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с
посочените в нея минимални размери.
Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I
Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства
на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и
Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
15
Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и
много други.
Съобразявайки, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
както и че не са събирани доказателства пред въззивната инстанция, в която е
проведено само едно заседание, а спорът е със сравнително висок материален
интерес, съдът приема, че справедливият размер на адвокатско
възнаграждение възлиза на 400 лв. Същото следва да се присъди в полза на
адв. М. Л..
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 934/17.01.2024 г., постановено по гр.д. №
33185/2022 г. по описа на СРС, 148 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено по предявени обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, че
ответникът Н. П. Т., ЕГН **********, дължи на ищеца „Ти Би Ай Банк“
ЕАД, ЕИК *********, следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение от 10.12.2021 г. по ч.гр.д. № 24304/2021 г. по описа на СРС, 148
състав:
400,63 лв. – горницата над 9770,26 лв. до пълния уважен размер от 10
170,89 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ ********** от 27.04.2020 г., ведно със законна лихва за периода от
28.04.2021 г. до изплащане на вземането;
2597,77 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 05.09.2020 г. до 18.03.2021 г.
както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Н. П. Т., ЕГН
**********, е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца
16
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, сумата над 501,15 лв. до
присъедините 654,96 лв. – разноски в исковото производство, и над 233,47
лв. до присъедините 305,45 лв. – разноски в заповедното производство, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415
ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430,
ал. 1 и 2 ТЗ, че ответникът Н. П. Т., ЕГН **********, дължи на ищеца „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, следните суми, за които е издадена заповед
за изпълнение от 10.12.2021 г. по ч.гр.д. № 24304/2021 г. по описа на СРС, 148
състав:
400,63 лв. – горницата над 9770,26 лв. до пълния уважен размер от 10
170,89 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит
№ ********** от 27.04.2020 г., ведно със законна лихва за периода от
28.04.2021 г. до изплащане на вземането;
2597,77 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 05.09.2020 г. до 18.03.2021 г.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Н. П. Т., ЕГН **********, сумата от 25 лв.,
представляваща платена държавна такса във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адв. М. Л. Л., със
служебен адрес гр. София, ул. ****, сумата от 400 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за настоящото производство.
ОТМЕНЯ Определение № 13228 от 26.03.2024 г. по гр.д. № 33185/2022 г.
по описа на СРС, 148 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 934/17.01.2024 г., постановено по гр.д. №
33185/2022 г. по описа на СРС, 148 състав, в частта за разноските, като
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК на адв. К.И.Б., със служебен адрес гр. София, ул. ****,
сумата от 13,05 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.
2 ЗАдв. за заповедното производство.
17
Решението в частта, с която съдът се е произнесъл по въззивната жалба,
подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок, считано от връчването му на страните,
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Решението в частта, с която съдът се е произнесъл по частната жалба,
подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред Върховния
касационен съд с частна касационна жалба в едномесечен срок, считано от
връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18