Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-A въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
младши съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа
докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 13320 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 – чл. 273 ГПК.
С
Решение
№ 20200717 от 17.09.2020 г., постановено по гр. д. № 24831/2019 г. по описа на
СРС, 77 състав, Софийски районен съд е уважил предявеният от
„Т.2.“ ЕООД срещу „Б.р.к.“ АД иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 9 259 лева, представляваща подлежащи на връщане на
основание чл.
24, ал.1 от Наредба за определяне на реда и размера за заплащане на продуктова
такса и сключен между
страните договор № **********/09.07.2018 г., платени
на ответника продуктови такси при внос на 9 броя автобуси, впоследствие
изнесени от Република България, ведно със законната лихва, считано от
предявяване на иска – 24.04.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както
и на основание чл. 78, ал.1 ГПК направените по делото разноски в размер на 1
450.04 лева.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника в производството, с която се
излагат оплаквания за неправилност на съдебния акт поради допуснати от първия
съд нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Според
жалбоподателя първоинстанционният съд не е анализирал задълбочено и в пълнота
събраните по делото доказателства, в резултат от което е достигнал до
неправилни изводи за основателност на предявения иск. Поддържа се, че
неправилно съдът е приел, че ищецът е извършил износ на пуснатите от него на
българския пазар МПС, а от доказателствата по делото е било установено, че той
ги е продал в Република България на трети за спора лица. Изложени са подробни
съображения, че доколкото не е извършил нито износ, нито вътреобщностна
доставка, ищецът не се явява носител на претендираното вземане. Намира за
неотносимо към предмета на настоящия спор обстоятелството дали процесните МПС
са били изнесени извън Република България от трети за спора лица, чуждестранни
граждани, които са придобили собствеността върху същите.
На
следващо място с жалбата се поддържа, че ответникът е изпълнил своите задължения
за събиране, повторна употреба, оплозотворяване и рециклиране на отпадъци от
МПС за декларираните от ищеца МПС. Счита, че не подлежат на връщане платените
от ищеца възнаграждения, за които са изпълнени целите за оползотворяване, тъй
като последното би противоречало на ЗУО и наредбите по прилагането му. В тази
връзка се позовава не заповед № 413/31.05.2019 г. на министъра на околната
среда и водите, от която е било видно, че организацията е изпълнила целите по
чл. 8 от Наредбата. Изпълнението на целите за 2019 г. според въззивника по
делото е било установено от съдържанието на писмо, изх. № 107/04.09.2019 г. до
директора на Изпълнителна агенция по околна среда, справка за ИУМПС и писмо от
ПУДООС.
На
последно място жалбоподателят акцентира, че съгласно чл. 24, ал. 7 от Наредбата
за определяне на реда и размера за заплащане на продуктова такса платеното
възнаграждение следвало да се възстановява по ред, определен с договора,
сключен с организацията, а такъв договор не е бил представен от ищеца, а
ответникът е оспорил подписването и съществуването на такъв договор. Също така
ищецът не е установил в производството между страните да е бил договорен ред за
възстановяване на платените такси, с оглед което искът бил неоснователен само
на това основание.
В
обобщение на заявените с жалбата доводи от въззивния съд се иска да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявения от ищеца иск.
Въззиваемият
„Т.2.“ ЕООД оспорва въззивната жалба с доводи за нейната неоснователност, като
поддържа, че решението е правилно и съответства на приложимия материален закон.
Изтъкват се съображения за приложението на чл. 14, ал. 1 и чл. 15, ал. 1 ЗУО и
задълженията на ответника, във връзка с които са били заплатени и процесните
такси. В конкретния случай внесените от ищеца на територията на Република
България МПС впоследствие са били изнесени / изведени / изпратени от
територията на страната, то такова задължение за ответника вече не
съществувало, т.е. вече е била отпаднала необходимостта от продуктовата такса.
Поддържа се, че за да му се дължи връщане на продуктовата такса не е необходимо
лично да е извършил износа на процесните МПС. Счита, че смисълът на понятието
„износ“ е относителен при наличието на митническо пространство на територията
на ЕС. Заявено е искане обжалваното решение да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част.
При
извършената служебно проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно
решение е валидно, като същото е процесуално допустимо.
По
оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба за неправилност на съдебното
решение, поради допуснати от първоинстанционният съд нарушения на материалния и
процесуалния закон въззивният съд следва да посочи следното:
СРС
е бил сезиран с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 24, ал.1 и ал. 7 от Наредба за определяне на реда и размера за
заплащане на продуктова такса.
С
исковата молба ищецът твърди, че е търговско дружество, осъществяващо внос и
продажба на употребявани МПС, предимно автобуси. Поддържа, че за осъществяване
на целите по ЗУО участва в колективна система за оползотворяване на отпадъци
чрез ответника, също търговско дружество, на което по силата на сключен договор
заплаща продуктова такса при внос на автомобили на територията на Република
България. С исковата молба ищецът твърди, че е заплатил на ответника сумата от
9259 лева, продуктови такси за 9 бр. МПС, които впоследствие е продал на чуждестранни
граждани, които са регистрирали автомобилите извън територията на България.
Преди предявяване на иска ищецът е поканил ответника да му върне заплатените
такси, но последният е отказал поради обстоятелството, че в сключения помежду
им договор не е бил предвиден ред за връщане на таксата.
В
съдебното заседание, проведено пред първоинстанционния съд на 12.11.2019 г.
ищецът е уточнил, че искът е предявен на договорно основание, във връзка с
което съдът е констатирал нередовности на исковата молба и е дал по реда на чл.
129, ал. 4, вр. ал. 2 ГПК указания на ищеца за отстраняване на същите.
С
молба, вх. № 5193917/20.11.2019 г., ищецът е уточнил, че между страните е бил
сключен договор № **********/09.07.2018 г. по образец, като ищецът не разполага
с екземпляр от същия, без да са уточнени причините за това – дали същият е бил
изгубен, унищожен или екземплярът не му е бил предаден в производството не е
било установено.
С
молба, вх. № 5204507/05.12.2019 г. ищецът е заявил, че отношенията между
страните са основани на договор с
посочения номер, екземпляр от който не може да бъде представен като
доказателство по делото.
С
отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск, като е признал
факта на сключване на договор между страните на 09.07.2018 г. Не е оспорено
обстоятелството, че ищецът е задължено лице по смисъла на ЗУО и че е изпълнил
задълженията си за заплащане на продуктова такса за процесните 9 бр. МПС.
Оспорил е да дължи връщане на заплатените такси с оглед изпълнението на своите
задължения по ЗУО. Оспорено е обстоятелството, че ищецът е извършил износ/вътрешнообщностна
доставка на автомобилите, за които е била заплатена продуктовата такса.
От
събраните по делото писмени доказателства документи и заявените в хода на
производството от страните становища се установява, че не е спорно по делото,
че ответникът е организация за оползотворяване по смисъла на чл. 14, ал.2, т. 2
ЗУО, получила разрешение по смисъла на чл. 81 ЗУО от министъра на околната
среда и водите за извършване на тази дейност със срок на действие на
разрешението от 01.01.2018г. до 31.12.2022г. Не е спорно също така, че
ответното дружество е организация по
оползотворяване на излезли от употреба моторни превозни средства.
Не
се спори между страните и относно обстоятелството, че ищецът осъществява
търговска дейност по внос и продажба на употребявани моторни превозни средства,
като за целите ЗУО участва в колективна система за оползотворяване на
отпадъците чрез ответника.
Ответникът
не оспорва и обстоятелството, че ищецът е внесъл на територията на страната 9
бр. употребявани МПС за продажба на българския пазар.
От
приетите като писмени доказателства по делото 9 броя фактури, придружени с
касови бонове, издадени от ответника в периода от 18.12.2018г.
до 11.03.2019г. с получател ищеца се установява, че последният е заплатил
продуктова такса съгласно издадени от ответника 9 броя удостоверения /също
представени по делото/ за процесните МПС в общ размер на търсената сума – 9259
лева. Не се спори, че сумата е получена от ответника.
Видно
е, че в отговор на отправено от ищеца до ответника искане за връщане на
заплатените продуктови такси, ответникът е отказал възстановяване на сума в
търсения размер, позовавайки се на липса на ред за въстановяване на продуктови
такси в сключения между страните на 09.07.2018 г. договор. В представените 9
броя удостоверения, издадени от ответника на ищеца, въз основа на които са били
съставени и обсъжданите фактури, е посочено, че същите се издават въз основа на
договор № ********** от 09.07.2018 г.
По
делото като писмено доказателство е прието писмо, изх. № Д-376/27.03.2019 г. от
изпълнителния директор на Предприятието за управление на дейностите по опазване
на околната среда до ищеца, съгласно което ПУДООС не дължи възстановяване на
заплатените от ищеца продуктови такси, доколкото същите не са били заплатени по
сметка на предприятието.
Ответникът
не оспорва също така, че процесните 9 броя МПС са били продадени от ищеца на
чуждестранни лица, че договорите за покупко-продажба са били сключени на
територията на Република България, както и че на купувачите са били издадени
разрешения за временно движение. В съдебното заседание, проведено на 12.11.2019
г, пред първоинстанционния съд, ответникът е заявил, че не оспорва, че
автобусите са били изнесени от трети лица извън територията на страната.
В
съдебното заседание, проведено на 21.07.2020 г., ответникът е оттеглил
признанието на факта на сключване на договор между страните.
При
така установеното от фактическа страна въззивният състав на съда приема, че предявеният
иск правилно е бил квалифициран от първоинстанционния съд, като претенция,
произтичаща от договор, какъвто в производството е установено, че е бил сключен
между страните. Независимо, че процесуалният представител на ответника е
оттеглил признанието на факта на сключване на договора, в производството са
представени писмени доказателства, като анализирани в съвкупност, същите обуславят
извода, че на 09.07.2018 г. между ищеца и ответника в качеството му на
организация по оползотворяване на отпадъци от МПС е бил сключен договор по
смисъла на чл. 14 ЗУО.
Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗУО лицата, пускащи на
пазара продукти, след употребата на които се образуват масово разпространени
отпадъци, отговарят за разделното им събиране и третиране, както и за постигане
на съответните цели за разделно събиране, повторна употреба, рециклиране и/или
оползотворяване, определени с наредбите по чл. 13, ал. 1. Ал. 2 предвижда, че
лицата по ал. 1 изпълняват задълженията си:
1.
индивидуално, или
2.
чрез колективни системи, представлявани от организация по оползотворяване.
По делото е установено, че ищецът изпълнява
задълженията си по ЗУО чрез колективна схема, като за целта е сключил с
ответника като организация по оползотворяване договор съгласно чл. 14, ал. 5
ЗУО.
Чл. 59, ал. 1 ЗУО
предвижда, че продуктова такса в размер и по ред, определени с наредба на
Министерския съвет, се заплаща от:
1. лицата по чл. 14, ал. 1, пускащи на пазара
продукти, след чиято употребата се образуват масово разпространени отпадъци,
които не изпълняват задължения и цели по реда на чл. 14, ал. 2 за разделно
събиране, повторна употреба, рециклиране и/или оползотворяване на отпадъците
съгласно този закон и наредбите по чл. 13, ал. 1;
2. лицата по чл. 14, ал. 2, т. 1, изпълняващи
задълженията си индивидуално, които не са изпълнили цели по чл. 14, ал. 1;
3. организациите по оползотворяване, които не са
изпълнили цели за разделно събиране, повторна употреба, рециклиране и/или
оползотворяване на масово разпространени отпадъци на задължените лица по чл.
14, ал. 2, т. 2, членуващи в организацията;
4. лицата по чл. 14, ал. 2, т. 2, членуващи в
организация по оползотворяване, които не са й заплатили уговореното
възнаграждение и/или не са й предоставили информация относно количествата
продукти, пуснати на пазара;
5. лицата по чл. 14, ал. 2, т. 2, членуващи в
организация по оползотворяване, в случаите на отчетени по-малки количества
продукти от действително пуснатите на пазара за съответния отчетен период;
6. (нова – ДВ, бр. 105 от 2016 г.) лицата, които не са
представили доклад с фактически констатации по чл. 18, ал. 1.
На основание чл. 59, ал. 1 ЗУО с постановление на
Министерски съвет е приета Наредбата за определяне на реда и размера за
заплащане на продуктова такса.
Разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Наредбата предвижда,
че продуктова такса по чл. 1 се заплаща при пускане на пазара на Република
България на пластмасови торбички за пазаруване и на продукти, след употребата
на които се образуват масово разпространени отпадъци, определени с наредбите по
чл. 13, ал. 1 ЗУО. Съгласно ал. 2 продуктова такса не се заплаща от лицата,
които участват в колективна система, представлявана от организация по оползотворяване,
или от лицата, които индивидуално изпълняват задълженията за разделно събиране,
повторна употреба, рециклиране и/или оползотворяване на отпадъци по реда на
наредбите по чл. 13, ал. 1 ЗУО, с изключение на лицата, които пускат на пазара
пластмасови торбички за пазаруване.
В чл. 3, ал. 1, т. 2 от наредбата е регламентирано
задължение за заплащане на продуктова такса за моторни превозни средства (МПС)
от категории M1, M2, M3, N1, N2 и N3 по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 1, т. 2,
букви "а", "б" и "в" и т. 3, букви "а",
"б" и "в" от Закона за движение по пътищата съгласно
приложение № Съгласно изричната разпоредба на чл. 3, ал. 4 от Наредбата продуктовата такса се счита за включена в продажната цена
на съответния продукт, а ал. 5 предвижда, че лицата, които пускат на пазара на
Република България продуктите по ал. 1, могат отделно да показват на крайните
потребители размера на продуктовата такса, включена в продажната цена.
В разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от наредбата е
регламентиран срокът за заплащане на продуктовата такса - до 15-о число на
текущия месец по сметката на Предприятието за управление на дейностите по
опазване на околната среда (ПУДООС) към Министерството на околната среда и
водите от лицата, които не участват в колективна система, представлявана от
организация по оползотворяване, или не изпълняват задълженията си индивидуално.
С оглед проведеното от законодателя разграничение
между продуктова такса и възнаграждение, което лицето, участващо в колективна
система, представлявана от организация по оползотворяване, заплаща на
последната, следва да се приеме, че легитимиран да получи заплащането на
продуктовата такса е ПУДООС, а ако лицето, за което са възникнали задължения по
ЗУО, участва в колективна система, представлявана от организация за
оползотворяване на отпадъци по силата на сключен с такава организация по реда
на чл. 14 ЗУО договор, то дължи на тази организация, чрез която изпълнява
задълженията си по ЗУО, възнаграждение. В този смисъл възнаграждението е
различно плащане, което е алтернативно на продуктовата такса. В подкрепа на
това разбиране са и разпоредбите на приетата въз основа на законовата делегация
на чл. 13, ал. 1 ЗУО наредба за излезлите от употреба моторни превозни
средства, като за целите на разрешаване на настоящия правен спор не се налага
по-задълбочено обсъждане на същите.
Ясно проличава законодателното разграничение между
задължението за плащане на продуктова такса към ПУДООС и възнаграждението,
което лице, сключило договор с организация за оползотворяване, представляваща
колективната система дължи, доколкото последното изпълнява вменените му по
силата на ЗУО задължения чрез тази система, респективно чрез организацията за
оползотворяване. На първо място, продуктовата такса се дължи по силата на
законовите разпоредби, като нормативноустановени са както нейните размери,
както и срокът за заплащането ѝ. Възнаграждението, което се дължи на
организацията за оползотворяване, респективно неговият размер е въпрос на
договорна свобода и следва да се уговори между страните по договора. Последното
е намерило отражение дори в разпоредбите на чл. 24 от Наредбата за определяне
на реда и размера за заплащане на продуктова такса. Съгласно ал. 1 на посочения
член лица, които не са производители на пластмасови торбички за пазаруване и на
продукти по чл. 3, ал. 1 и изпращат от територията на страната към територията
на друга държава – членка на ЕС, и/или изнасят такива с вече платена продуктова
такса в ПУДООС или заплатено възнаграждение на организация по оползотворяване,
имат право на възстановяване на платената такса или възнаграждение въз основа
на документи, удостоверяващи съответния износ и/или изпращане. Ал. 2 – ал. 6 на
цитирания член регламентират реда и необходимите документи за връщането на
заплатената продуктова такса от ПУДООС. Ал. 7 на чл. 24 от Наредбата предвижда,
че платеното на организация по оползотворяване възнаграждение се възстановява
на лицата по ал. 1 по ред, определен в договора с организацията.
В конкретния случай релевантна за спора е разпоредбата
на чл. 24, ал. 7 от Наредбата за определяне на реда и размера за заплащане на
продуктова такса. Ищецът, чиято е тежестта за това в производството, не
установява страните да са постигнали договореност относно реда и условията, при
които се дължи връщане на заплатеното в полза на ответника възнаграждение по договора.
Не е налице способ съдът да запълни тази празнота и да приеме, че ответникът
дължи връщане на заплатеното му от ищеца възнаграждение по силата на сключения
помежду им договор, а доколкото не се касае за продуктова такса, заплатена в
полза на ПУДООС, разпоредбите за връщане на същата на правоимащо лице не биха
могли да бъдат приложени и да запълнят липсващото съдържание на договора.
Дори да се приеме, че се касае за продуктова такса,
както се поддържа от ищеца, продуктовата такса се счита за включена в
продажната цена на съответния продукт, а лицата, които пускат на пазара на
Република България продуктите, за които се дължи заплащане на продуктова такса,
могат отделно (от продажната цена) да показват на крайните потребители размера
на продуктовата такса, включена в продажната цена. Следователно при покупката
на стока, подлежаща на облагане с продуктова такса, купувачът е този, който „възвръща“
стойността ѝ на задълженото за заплащането ѝ съгласно ЗУО и
наредбата лице. Ето защо и правоимащо да иска възстановяване на вече платена
продуктова такса в хипотеза на изпращане от територията на страната към
територията на друга държава – членка на ЕС, и/или на износ на такива продукти,
за които вече е била платена продуктова такса, е лицето, което е заплатило
продуктовата такса и извършва износ/изпраща стоки със заплатена такса към
държава членка на ЕС. Ако стоката вече е била продадена на българския пазар с
включена с продажната ѝ цена продуктова такса /съгласно изискването на чл.
3, ал. 4 от Наредбата/ и след това същата се изпраща/изнася от територията на
страната, право на възстановяване на платената продуктова такса ще има
купувачът по сделката. Да се приеме обратното, а именно, че легитимирано да
иска възстановяването ѝ е лицето, пуснало стоката за първи път на пазара,
е в противоречие с принципа за недопускане на неоснователното обогатяване,
доколкото това лице вече е получило стойността на заплатената в изпълнение на
задължението му по ЗУО и Наредбата такса като част от продажната цена за вещта.
В подкрепа на този извод е и изискването на чл. 24, ал. 2, т. 1 от Наредбата.
Ето защо и основателни се явяват наведените с въззивната жалба доводи, че за
ищеца липсва материална легитимация да иска възстановяване на заплатените от него
като продуктова такса суми. Последният, като продавач по договор, сключен с
трето за спора лице, е следвало да калкулира и да получи като част от
продажната цена продуктовата такса, заплатена за всяко МПС, доколкото сделките
са осъществени на територията на Република България, т.е. на българския пазар.
В този смисъл новият собственик по всеки един от договорите за покупко-продажба
се явява лицето, което изнася / извежда съответното МПС от територията на
Република България.
Аналогично е и разрешението, дадено от законодателя в
чл. 24, ал. 1 от Наредбата по отношение на възнаграждението, заплатено на
организацията за оплозотворяване на отпадъци.
С
оглед изложеното и като се има предвид, че правното основание на предявения иск
предопределя пределите на търсената от страната защита, претенцията на ищеца е
неоснователна. Според въззивния състав на съда ищецът не е установил в
производството, че е носител на процесните вземания на обща стойност 9259 лева,
които да му се дължат въз основа на сключения между страните договор №
**********/09.07.2018 г. С оглед несъвпадението на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, решението на първия съд следва да бъде отменено, а
предявеният от ищеца иск – отхърлен като неоснователен.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се отмени и в частта за разноските. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първоинстанционното производство се
следват на ответника. Същите са в размер на 1900 лева – заплатено адвокатско
възнаграждение. За въззивното производство разноските, сторени от въззивника,
са в размер на 2085,18 лева – заплатени държавна такса и адвокатско
възнаграждение. Сума в посочения размер на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва
да се възложи в тежест на въззиваемия.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20200717 от
17.09.2020 г., постановено по гр. д. № 24831/2019 г. по описа на СРС, Гражданско
отделение, 77 състав, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Т.2.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу „Б.р.к.“ АД, ЕИК *******, иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 24, ал. 1, вр. ал. 7 от Наредбата за
определяне
на реда и размера за заплащане на продуктова такса за сумата от 9259 лева,
представляващи подлежащи на възстановяване
по договор № **********/09.07.2018 г., продуктови такси, заплатени в периода от
18.12.2018 г. до 11.03.2019 г. при внос на 9 броя автобуси.
ОСЪЖДА „Т.2.“ ЕООД, ЕИК *******,
да заплати на „Б.р.к.“ АД, ЕИК *******, сумата от 1900 лева – разноски за
производството по гр.д. № 24831/2019 г. по описа на СРС, 77 с-в, както и сумата
от 2085,18 лева – разноски за настоящото производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.