РЕШЕНИЕ
гр. София, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание
на двадесет и осми май две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.
ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия
Сантиров гр. дело № 7158 по описа на
СГС за 2020 г., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 28676/2020
г., постановено по гр. дело № 2250/2019 г., по описа на СРС, ГО, 120 състав, частично
е уважен предявения от А.Д.Т. срещу Л.Х.К.,
осъдителен
иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД, за заплащане на сумата от 4500,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено
увреждане, причинени от незаконосъобразно поведение на ответника, изразяващо се
в разпространяване на клеветнически и обидни изрази, уронващи доброто име и
честта на ищеца чрез публикация във фейсбук профила на ответника, съдържаща клевети
и обиди, а именно,
че ищецът е „агент-доносник на ДС“, „нереализиран
поради некадърност“, „карикатура на политическия ни живот“, „смешен и жалък“, която публикация е била установена от ищеца
на дата 27.12.2018 г., ведно със законната лихва от датата на деликта -
27.12.2018 г. до окончателното плащане на сумата, като искът за разликата над
уважения размер от 4500,00 лв. до пълния предявен размер от 10000,00 лв., е
отхвърлен като неоснователен.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съразмерно на уважената
част от иска, сумата от 585,00 лв., представляващи разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която частично е бил уважен предявеният
осъдителен иск, е подадена въззивна жалба от ответника - Л.Х.К.,
чрез пълномощника си – адв. Цв. М., с надлежно учредена представителна власт по
делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа
се, че в нарушение на процесуалния закон, първоинстанционния съд не е съставил
протоколите от проведените съдебни заседания под диктовка на председателя на
състава, като това попречило на страната да възприеме дали пълните показания на
свидетелите са възпроизведени в протокола. Сочи още, че голяма част от
доказателствата били игнорирани от СРС, а искът бил уважен, макар и да не бил
доказан от обективна страна твърдения деликт, тъй като сам СРС посочил, че
представените извлечения от електронна страница на сайт и от фейсбук-страницата
му не били доказателство по смисъла на ГПК. Изтъква, че при синтактичен анализ
на използваните изразни средства се налагал извод, че ищецът се е обидил от
израза „нереализиран агент“, а не от квалификацията „агент“, като представените
от ищеца доказателства обосновавали извода, че на практика същият не е агент,
поради което нямало как да се обиди. Поддържа, че от показанията на свидетеля А.се
установявало, че цялата суматоха от публикацията траяла около половин до един
час. СвидетелятС.пък установявала обстоятелствата, че публикациите на ищеца
били оригинални и точни, винаги с конкретна лична позиция, която защитавал
аргументирано, а използваните в процесната публикация думи и изрази не били
цинични и обидни, а изразявали едно мнение и виждане на ответника в качеството
му на журналист. Твърди, че СРС е нарушил принципа на равенство и законност ,
като не е обсъдил представените от него доказателства, а използваните изразни
средства в публикацията не били обидни и опозоряващи, нито унизителни за честта
и достойнството. В тази връзка навежда доводи, че нямало данни публикацията да
е достигнала до широк кръг от читатели, а и към момента на същата ищецът бил
народен представител и като политик следвало да има по-висок праг на чувствителност
и толерантност към подобни изявления от страна на трети лица, а и соченият период,
в който ищецът търпял вреди, бил незначителен. Моли съда да отмени обжалваното
решение и отхвърли изцяло предявеният иск. Претендира разноски.
Въззиваемият – ищец А.Т., чрез пълномощника си – адв. Е.В.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения
срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата
по подробно изложените съображения. Моли съда да остави без уважение същата и
присъди направените по делото разноски.
Решението в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от
4500,00 лв. до пълния предявен размер от 10000,00 лв., не е обжалвано от ищеца и
е влязло в законна сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса
за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази оплакванията в жалбата, доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:
За да уважи частично предявеният иск за сумата от 4500,00
лв., първоинстанционният съд е приел, че публикуваната от ответника статия на
отворената и с неограничен достъп негова страница във Фейсбук, препечатана от
сайта „BIG5“, съдържа клеветнически твърдения за ищеца, които не са верни,
както и обидни изрази, унизителни за честта и достойнството на ищеца, следствие
на които същият е претърпял неимуществени вреди от преживените негативни емоции
и проваляне на новогодишните празници, доколкото деликтът бил извършен в края
на месец декември 2017 г.
Възникването на предявеното притезателно право за
заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно
(деликтно) основание, е предпоставено от осъществяване в обективната действителност
на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. деяние (волеви акт
на ответника, извършен чрез действие или бездействие), 2. противоправност
(несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети
правила поведение и фактическо осъщественото от дееца), 3. причиняване на
неимуществени вреди, 4. причинно-следствена връзка между противоправното деяние
и настъпилия вредоносен резултат, като това противонормено поведение да е
виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на имуществената
отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
Между страните в настоящето производство не съществува
спор относно обстоятелството, че ответникът е журналист, както и че на личната
си Фейсбук страница се съдържа посочения в исковата молба линк, който препраща
до процесната статия, публикувана на 26.12.2018 г. в 23:14 ч., с автор
ответникът Л.К., до която достъпът е свободен и същата е отбелязана като
публична, както и че статията е била препечатана от сайта „BIG5“ на 27.12.2018
г.
В исковата
молба ищецът твърди, че частта от статията, със следното съдържание: „Сам по
себе си Т. е една карикатурна илюстрация на политическия ни живот. И става още
no-смешен и жалък, когато скача и плюе един млад, умен, интелигентен и перспективен
човек, какъвто е К.З.. Ако Т. е забравил, ще си позволя да му припомня, че
Зарков се образова в чужбина. Владее езици и би могъл да се реализира някъде
там, на Запад. Но предпочете да се върне у нас и да се опитва да промени нещо в
кочината, създадена от някогашните и днешните работодатели на Т., един
нереализиран поради некадърност агент-доносник на ДС, негоден дори да бъде депутат
от ПГ на ГЕРБ.“, съдържа обидни квалификации и клеветнически твърдения, с което
е била засегната частта и достойнството му, както и доброто му име, а следствие
на това е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и
страдания. Съдържанието на статията се установява и от приложената по делото
разпечатка от фейсбук страницата на ответника, както и такава от сайта „BIG5“,
които не са били надлежно оспорени.
По
отношение оплакванията в жалбата, касаещи необоснованост на извода на първоинстанционния
съд, че ответникът е извършил противоправното деяние обида, чрез използване на
изразите в статията „…Сам по себе си Т. е една карикатура на политическия ни живот….,
И става още по-смешен и жалък…“, следва да се отбележи, че ностаящият състав на
съда намира същите за основателни. Поначало обида би била налице, в хипотеза,
че написаното е унизително за честта или достойнството на ищеца (чл. 146, ал. 1 НК). Принципно унизителният характер на казаното следва да се преценява на
основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване,
като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността,
дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи,
както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат
от пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично,
непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата.
В този смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното
мнение, което по същество представлява критика на някого и обидата. За да е налице
обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството
на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и
цинични. Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, а мнението
представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на
личности и събития.
При
обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под
формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание
засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се
обективират с такава цел.
Ето
защо при преценка основателността на предявения иск, касаещ твърдения за нанесена
обида, на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай че същите
са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране
отговорността на ответника. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на
проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната
действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на дееца, само
ако представляват обида. В този смисъл са задължителните разяснения, дадени с
постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения (решение № 85 от 23.03.2012
г. по гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29.012010 г. по
гр. д. № 92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. №
1376/2011 г., ГК, ІV ГО на ВКС и др.).
Дори
оценките и мненията обаче, следва да са изградени върху някаква подкрепяща ги
достатъчна фактическа база. Липсата на достатъчно фактическо основание в
подкрепа на оценъчните съждения означава злоупотреба със свободата на слово,
което е виновно и противоправно поведение (Pedersen and Baadsgaard v. Denmark
[GC], no. 49017/99, § 76, ECHR 2004 XI; Jerusalem v. Austria, no. 26958/95, §
43, ECHR 2001-II и Решение № 369/2015 г. по гр. д. 2 098/2015 г. IV Г. О. на
ВКС). Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да подложи на изследване и
преценка дали конкретно изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание,
освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен
злепоставящ факт. Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно,
следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява
злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели.
В
контекста на изложено, след внимателен прочит на статията, и с оглед поводът,
във връзка с който е написана, както и синтактичен разбор на същата, настоящият
състав на съда приема за необоснован извода на СРС, че с написаното в статията
ответникът е извършил деянието обида. Използваните изрази „Сам по себе си Т. е
една карикатура на политическия ни живот…., И става още по-смешен и жалък…“, е
една политическа метафора, чрез която авторът изразява мнение по политическа
тема, давайки своята оценка и своята гледна точка по отношение предишен
коментар на Т. също на политическа тема. Съдът приема, че в никой от процесните
изрази не се съдържат неприлични, вулгарни или цинични думи - епитети, ругатни
или такива, съдържащи унизителни съждения, поради което и в процесния случай не
е налице обида. В тази връзка следва да се отбележи, че свободата на словото е
основно човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично
общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата на словото е в „основите на
демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и
реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens v. Austria, ж. № 9815/82;
РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са променливи, но и идеи,
които „обиждат, шокират и притесняват“. Това са изискванията за плурализъм,
толерантност и широкомислие, без които няма демократично общество – така делото
Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49. Съгласно правилото на чл. 10,
ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека Ограничението на свободата на
словото винаги трябва да преследва поне една от следните легитимни цели –
интереса на националната и обществената сигурност, териториалната цялост,
предотвратяването на безредици или престъпления, защита на здравето, на морала,
на репутацията или правата на другите, предотвратяването на разкриване на
секретна информация, гарантирането на авторитета и безпристрастността на
правосъдието, като изброяването е изчерпателно.
Нещо
повече, че следва да се държи сметка и за обстоятелството, че ищецът Т. е бивш
депутат и политолог, както и че процесната статия е свързана именно с
изразяване на политическа позиция относно коментар на ищеца по отношение на
друг политик – К.З.. Затова обществената и политическа дейност извършавана от Т.
изисква по-голям праг на търпимост към критики. Статусът „публична личност“ се
свързва със заеманата от лицето позиция, извършваните дейност, ролята им в
обществения живот, влиянието му върху обществените събития. В §7 от Резолюция
1165/1998 г. на СЕ е посочено, че лица, заемащи обществени длъжности и/или
използващи публични средства, както и в по-широк смисъл всички, които играят
определена роля в публичния живот, било то в политиката, икономиката,
изкуството, социалната или образователната сфера, спорта или всяка друга
сфера…“ тези лица доброволно и преднамерено излагат себе си на общественото
внимание и на вниманието на медиите
По
отношение оплакванията в жалбата, касаещи извършване на деликт чрез клеветническо
твърдение, следва да се отбележи, че според настоящият съдебен състав, при правен
анализ на всяка публикация съдът трябва да вземе за изходна точка установеното
в националното право престъпление „клевета“ (чл. 147 НК), което предвижда кое
поведение при изнасяне на фактически твърдения е неправомерно. Съгласно
систематичното тълкуване на двете алинеи на чл. 147 НК, „клевета“ е такова
поведение на едно лице, при което се разгласяват на поне един човек, различен
от наклеветеното лице, твърдения за това, че едно лице е извършило
престъпление, или пък за факти, които по друг начин увреждат доброто има на
това лице, и тези факти не са верни (не съответстват на обективната
действително, на това, което действително се е случило). Следователно чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 147 НК установява забрана за излагане на неистински
твърдения за факти.
От
друга страна за разлика от наказателното право, за което е предвидено изчерпателно
изброяване на всички видове престъпления и неуредените като престъпления правонарушения
не са обект на наказателноправна регламентация (чл. 5, ал. 3 от Конституцията
на Република България), гражданскоправната уредба на непозволеното увреждане
(чл. 45, ал. 1 ЗЗД) въвежда задължение за обезщетение на вреди от всяко
противоправно поведение. Противоправно поведение е увреждането на всяко
защитено от правото благо. Такова благо е и защитата на доброто име, за която
чл. 32, изр. 2 Конституцията на Република България изрично урежда, че поражда
субективно право на защитата. Следователно на обезщетяване по реда на чл. 45 и
сл. ЗЗД подлежат не само вредите от клевета, а и всяка друга форма на
изразяване, която уврежда доброто име на едно лице.
Действително
тази защита има своите граници, доколкото увреждането на доброто име става чрез
употреба на слово или мнение, а свободното изразяване е правно благо, което
само по себе си е предмет на конституционна (чл. 39, ал. 1 КРБ) и международноправна
(чл. 10, пар. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи, наричана още „Европейската конвенция“ или „ЕКПЧ“) защита. Следователно
изводът на съда дали е налице противоправно поведение при употреба или
разпространение на слово (текст) следва да се основава на преценка за баланса
между посочените по-горе две основни права (на защита на доброто име и на
свободното изразяване на мнение). В този смисъл се е произнесъл и Европейският
съд по правата на човека (ЕСПЧ) в константната си практика, обобщена в §§ 83 –
89 от решението си по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associés с/у
Франция (жалба 40454/07).
Ето
защо, за да установи дали е налице противоправно поведение или защитена от
правото на свободно изразяване реч, съдът (доколкото неговата дейност може да
представлява намеса от страна на държавата в свободното упражняване на
последното право) следва да извърши преценка на две обстоятелства: 1) дали
използваните от въззивника К. изразни средства попадат в обхвата на правото на
свободно изразяване на мнение (чл. 10, пар. 1 ЕКПЧ); 2) дали е оправдано
използването им в случай, в който може да се засегне доброто име на друго лице
(чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ).
В тази
връзка на първо място следва да се изясни обхватът на правото на свободно
изразяване по въпроса какви изявления и относно какви обстоятелства въобще
подлежат на защита като „изразено мнение“. Съгласно практиката на Европейският
съд по правата на човека (ЕСПЧ) изразяването на мнение винаги се състои от две
части – излагане на твърдения за факти и оценъчно съждение, основано на тези
факти (вж. § 46 от решението по дело Lingens с/у Австрия, жалба № 9815/82; § 63
от решението по дело Oberschlick с/у Австрия, жалба № 11662/85, и § 76 от
решението по дело Pedersen & Baadsgaard с/у Дания, жалба № 49017/99). В
това отношение е прието, че оценъчните съждения сами по себе си не подлежат на
проверка за вярност, тъй като такава не може да бъде проведена спрямо тях (вж.
§ 46 от решението по дело Lingens с/у Австрия, жалба № 9815/82, и § 41 от
решението по дело Petrina с/у Румъния, жалба № 78060/01). Въпреки това тези
съждения, които претендират, че представляват логично заключение, изградено
върху определени факти, подлежат на проверка на основание на това дали фактите,
върху които се основава изразеното ценностно съждение са установени или не, тъй
като ако такава проверка не се направи ще се позволи да се правят прекомерно
засягащи твърдения (така § 76 от решението по дело Pedersen & Baadsgaard
с/у Дания, жалба № 49017/99, и § 43 от
решението по дело Jerusalem с/у Австрия, жалба № 26958/95).
В
контекста на изложеното следва да се отбележи още, че на проверка за истинност,
както бе посочено по-горе, подлежат фактическите твърдения, само те могат да
ангажират отговорността на автора /в случая журналиста К./ и само ако са неверни
и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй
като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат
да ангажират отговорността на автора само ако представляват обида. Съдът, обаче
е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от автора
/журналист по професия/, съответно каква
част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно
дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на
словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ. – така Решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д.
№ 1486/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; делото Lingens v. Austria.
Следва
да се има предвид и обстоятелството, че разпоредбата на чл. 10, т. 1 от КЗПЧОС
не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга
достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и
възможността тя да се отстоява. Рамките, до който се простира тази свобода, се
определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството
на гражданите.
Действително
свободата на словото е основно човешко право от фундаментално значение за
съвременното демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно, че свободата
на словото е в „основите на демократичното общество и едно от базовите условия
за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек“ – делото Lingens v.
Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г. Защитават се не само идеи, които са
променливи, но и идеи, които „обиждат, шокират и притесняват“. Това са изискванията
за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма демократично
общество – така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49.
Съгласно правилото на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека
Ограничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне една от
следните легитимни цели – интереса на националната и обществената сигурност,
териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления, защита
на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите, предотвратяването
на разкриване на секретна информация, гарантирането на авторитета и
безпристрастността на правосъдието, като изброяването е изчерпателно. Ако
свободата на словото засяга репутация и добро име, тя може да бъде ограничена в
определени рамки. Това ограничение се налага, за да се защитят третите лица,
когато се разгласяват неверни и позорящи ги обстоятелства или се засягат
тяхното достойнство и чест. Но тук е необходимо внимателно да се балансира
между това ограничение и свободата на словото като ценност за демократичното
общество.
В
епохата на „интернет“, чрез който се осъществява достъп до уебсайтове, блогове,
лични постове във фейсбук и другите социални мрежи, физическите лица много
лесно могат да разпространяват информация, засягаща всяко друго лице. По този
начин се увеличават и възможностите за нарушаване правата на личността чрез
публикации в Интернет. Ето защо при такова нарушаване на права, когато са
увредени интересите на физическо лице, може да се търси съдебна защита и
обезщетение за неимуществени вреди.
В
конкретния случай, настоящият състав на съда намира, че при смислов анализ и
синтактичния разбор на използвания в статията израз „…създадена от някогашните
и днешните работодатели на Т., един нереализиран поради некадърност
агент-доносник на ДС, …“, в контекста на цялото съдържание на статията, недвусмислено
се съдържа твърдение и се създава у непредубедения читател информация, че Т. е
агент на бившата ДС, който обаче, според оценката на автора, не се е развил
професионално в достатъчна степен, поради своята собствена неспособност. По
своята правна същност изразът представлява клеветническо твърдение , тъй като в
българското общество агент-доносник на ДС е изпълнен с отрицателна конотация,
увреждаща и петняща доброто име на едно лице в обществото. Това произтича от обстоятелството,
че Държавна сигурност е бивша българска служба
за разузнаване и контраразузнаване, активна в периода 1925 г. - 1990
г., една репресивна структура, принадлежаща към тоталитарният режим
на Българската комунистическа партия. От
историческа гледна точка, формираното обществено мнение на свободно и демократично
мислещите хора в Република България, е че дейността на ДС се свързва с политическа репресия, насочена към потискане,
ограничаване или пряко нарушаване на основни граждански права и свободи.
Аргумент в тази насока е и обстоятелството е същата е принадлежала към режим,
който е обявен за престъпен със Закона за обявяване на комунистическия режим в
България за престъпен /Обн. ДВ. бр.37 от 5 Май 2000г./. От друга страна,
от представените по делото от ответника писмени доказателства – Писмо рег. №
14-00.262-9 от 21.11.2006 г. на министъра на отбрана, писмо рег. № 1187 от
27.09.2006 г. на директора на НРС и писмо с рег. № КИ-К-18-13675 от 20.07.2018
г. на председателя на КРДОПБГДСРСБНА, се установява, че не са открити
документи, които да установяват принадлежността на ищеца А.Т. към органите на
Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА. Ето защо подобно твърдение,
за такъв позорящ факт, уронва доброто име на човек в обществото и рефлектира
отрицателно върху обществената оценка за неговата личност.
В
правната норма, уредена в чл. 39, ал. 1 КРБ, е регламентирано основното право
на гражданите на свободно мнение и неговото разпространие чрез слово - писмено
или устно, като конституционният законодател е ограничил упражняването на това
конституционно право, като то не може да се използва за накърняване на правата
и доброто име на другиго. А достойнството и честта на личността са основни
неотменими и неограничаеми лични субективни права на всеки един човек – арг.
чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ, във вр. с чл. 57, ал. 3 КРБ, поради което, когато те
се накърняват при упражняването на правото на изразяване на мнение, това
поведение осъществява признаците на гражданския деликт, доколкото вината в
гражданското право се приема като мярка за дължимо поведение, при която следва
да се положи дължимата грижа, за да не настъпят вреди за другиго, поради което
и в конкретния случай уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция за вина не е оборена.
Разпоредбата
на чл. 10, т. 1 КЗПЧОС
прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването
на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата обаче не дава
право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на
други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се
отстоява. Следователно, материалноправните предели, до които се простира тази
свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и
достойнството на гражданите. Те не могат да използват правото за свободно
разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Когато при
упражняването на това право се накърнява достойнството или честта на другиго,
лицето, което е изрекло клеветническо твърдение, отговаря за причинените вреди.
Ето
защо въззивният съд намира, че използвания в статията израз „…създадена от някогашните
и днешните работодатели на Т., един нереализиран поради некадърност
агент-доносник на ДС, …“, е не само противоправно, тъй като е отправено в противоречие
с нормите на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 39-41 от Конституцията на Република
България, както и чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека, но то е
в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите неимуществени вреди –
преживените от ищеца негативни емоции в навечерието на новогодишните празници
на 2019 г., психичен дискомфорт и стрес, които обстоятелства се установяват от
показанията на изслушаната по делото като свидетел Десислава Атанасова. Показанията
на този свидетел съдът намира за последователни и непосредство възприети,
поради което намира за обективи и кредитира с доверие.
Съдът
намира за неоснователни и оплакванията за липса на причинно-следствена връзка.
В случая, деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тъй като при
мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, то ест,
ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се
констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и
настъпилия вредоносен резултат (т. нар. адекватна теория за
причнно-следствената връзка). Необходимо е обаче, причинният процес да се
ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е
достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на
обстоятелствата. – така Решение № 101 от 23.09.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5531/2014 г., IV г. о., ГК.
Няма
съмнение, че доброто име е неимуществено благо и засягането може да причини и
други болки и страдания, вкл. да се отрази на обективното здравословно и психическо
състояние на личността. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди,
които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не
биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в
правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968
г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие.
То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на
обезщетението.
В
контекста на изложеното, както и с оглед възприетото, че е налице обида, основателно
се явява оплакването на въззивника, че размерът на присъденото обезщетение в размер
на сумата от 4500 лв. не отговаря на критериите за справедливост, уредени в правната
норма на чл. 52 ЗЗД. Настоящият съдебен състав при преценка на всички събрани
по делото доказателства приема, че предвид при определяне на обезщетението
трябва да бъдат взети краткотрайността на преживените негативни емоции в
навечерието на новогодишните празници на 2019 г. и преживения психичен
дискомфорт /само няколко дни/, както и обстоятелството, че ищецът Т. е бивш
депутат и политолог, т.е. същият е „публична личност“. При определяне размера
на обезщетението следва да бъде отчетено и обстоятелството, че периодът на
преживените неприятни усещания е бил кратък /няколко дни/, обстоятелството че
по делото не се установява публикацията да е достигнала до широк кръг от хора,
както и че ответникът К. е също журналист, който, макар и в нарушение на чл.
39, ал. 1 КРБ, да е упражнил правото си на свободно мнение и неговото
разпространие чрез слово – в случая писмено, то същият с процесната статия е
изразил личната си позиция, като по делото не се установява от процесната
публикация да са произтекли по-тежки последици от констатираните по горе. Следователно,
вземайки предвид всички обективни обстоятелства по делото, въззивният състав
намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от
процесния деликт, изразяващ се в клеветническо твърдение, възлиза на 250,00 лв.,
като отчете и обстоятелството, че с факта на самото осъждане на ответника се
постига моралната част от обезщетението, доколкото в настоящата хипотеза обезщетението
е заместващо, а не компенсаторно. До този размер следва да бъде уважен
предявеният осъдителен иск, като за разликата над този размер до уважения
размер от 4500,00 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
Следва
да се отбележи, че по делото не се установяват твърдените във въззивната жалба
процесуални нарушения допуснати от СРС при съставяне на протоколите от проведените
съдебни заседания и същите отговарят на формалните изисквания на чл. 150 ГПК.
С оглед
на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала,
не съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд, решението
на СРС – в обжалваната част, следва да бъде отменено за разликата над присъдената
сума от 250,00 лв. до сумата от 4500 лв. Първоинстанционното решение в частта
за разноските, която по своето правно естество представлява определение, следва
да бъде отменено за сумата над 37,50 лв. – съдебни разноски, сторени от ищеца
пред СРС, до присъдените от 585 лв.
При
този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК, съразмерно на уважената част от предявената въззивна жалба, в
полза на въззивника К. следва да се присъдят направените съдебни разноски пред
въззивната инстанция в размер на сумата от 1029,44 лв., представляваща сбора от
заплатената ДТ и заплатеното адвокатско възнаграждение по Договор за правна
защита и съдействие от 28.05.2021 г., а в полза на въззиваемия Т., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК следва да се присъди сумата от 55,56
лв.,представляващи разноски съразмерно на отхвърлената част от жалбата.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – арг. чл. 280, ал. 3. т. 1 ГПК,
във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 28676/2020 г.,
постановено по гр. дело № 2250/2019 г., по описа на СРС, ГО, 120 състав, В ЧАСТТА, с която Л.Х.К., ЕГН **********,
е осъден да заплати на А.Д.Т., ЕГН **********, на основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл.
52 ЗЗД, сумата над 250,00 лв. до уважения размер от 4500,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено
увреждане, причинени от незаконосъобразно поведение на ответника, изразяващо се
в разпространяване на клеветнически израз, уронващи доброто име и честта на
ищеца чрез публикация във фейсбук профила на ответника, съдържаща клевети и
обиди, а именно, че ищецът е „агент-доносник на ДС“, „нереализиран поради
некадърност“, „карикатура на политическия ни живот“, „смешен и жалък“, която
публикация е била установена от ищеца на дата 27.12.2018 г., ведно със законната
лихва от датата на деликта - 27.12.2018 г., както и в частта, с която Л.Х.К. е осъден да заплати на А.Д.Т., разноски
за производството пред СРС за разликата над сумата от 37,50 лв. до присъдената
сума от 585 лв. , ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от А.Д.Т., ЕГН **********,*** – адв. Е.В., срещу Л.Х.К., ЕГН **********,***
– адв. Ц.М., осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД, за
разликата над сумата от 250,00 лв. до уважения размер от 4500,00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено
увреждане, причинени от незаконосъобразно поведение на ответника, изразяващо се
в разпространяване на клеветнически израз, уронващи доброто име и честта на
ищеца чрез публикация във фейсбук профила на ответника, съдържаща клевети и
обиди, а именно, че ищецът е „агент-доносник на ДС“, „нереализиран поради некадърност“,
„карикатура на политическия ни живот“, „смешен и жалък“, която публикация е
била установена от ищеца на дата 27.12.2018 г., ведно със законната лихва от
датата на деликта - 27.12.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 28676/2020 г.,
постановено по гр. дело № 2250/2019 г., по описа на СРС, ГО, 120 състав, В ЧАСТТА, с която Л.Х.К., ЕГН **********,
е осъден да заплати на А.Д.Т., ЕГН **********, на основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл.
52 ЗЗД, сумата от 250,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинени от незаконосъобразно
поведение на ответника, изразяващо се в разпространяване на клеветнически израз,
уронващ доброто име и честта на ищеца чрез публикация във фейсбук профила на
ответника, а именно, че ищецът е „нереализиран поради некадърност агент-доносник
на ДС“, която публикация е била установена от ищеца на дата 27.12.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на деликта - 27.12.2018 г.
ОСЪЖДА А.Д.Т., ЕГН **********,*** –
адв. Е.В., да заплати на Л.Х.К., ЕГН **********,*** – адв. Ц.М., на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, сумата от 1029,44 лв., представляваща
разноски в производството пред СГС.
ОСЪЖДА Л.Х.К., ЕГН **********,*** –
адв. Ц.М. да заплати на А.Д.Т., ЕГН **********,*** – адв. Е.В., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, сумата от 55,56 лв.,представляващи
разноски в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването на препис на страните пред ВКС, при условията на
чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: