№ 1000
гр. София, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100512220 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от А. Ц. П., действаща чрез процесуалния
си представител, срещу решение №20148040 от 29.06.2021 г., постановено по гр. д. №
8411/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 120 с-в. С посоченото решение е признато
за установено, че А. Ц. П. дължи на ищеца „УМБАЛ А.“ ЕАД на основание чл. 422 вр. с чл.
415 ГПК във връзка с чл. 109, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване, сумата от 550 лева,
представляваща задължение за проведено болнично лечение, ведно със законна лихва от
27.5.2019 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 17,42 лв. за периода от 29.01.2019
г. до 22.05.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 29705/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 120 с-в.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие със събраните
доказателства. Оспорва се като неправилен извода на районния съд, че получаването от
пациента на информацията по т.6, ал. 2 от чл. 86 от Закона за здравето не е обуславящо
задължението му да заплати за медицинските услуги и лечението, което му е предоставено.
Моли се решението да бъде отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В установения от закона срок, въззиваемият „УМБАЛ А.“ ЕАД, е депозирал отговор
на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Излага подробни аргументи за
законосъобразност на постановеното от районния съд решение. Претендира присъждане на
сторените във въззивното производство разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
1
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно приложимото право,
което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за основателни.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че А. Ц. П. е била лекувана в
болничното заведение на ищеца и че лечението са били направени разходи в размер на 550
лв. Безспорно е, че по време на лечението А. Ц. П. е била с прекъснати
здравноосигурителни права по смисъла на чл. 109, ал. 1 ЗЗО и същите не са били
възстановени, поради което и НЗОК не е заплатил на ищеца за извършените медицински
дейности по лечението на ответника. За неоснователни са намерени възраженията на
ответната страна, че не е била уведомена по чл. 86, ал. 2, т. 6 от Закона за здравето и поради
това не дължи заплащане на процесната сума.
Въззивният съд не споделя последния посочен извод на районния съд. Точно
обратното правото на всеки пациент да получи информацията по т.6, ал. 2 от чл. 86 от
Закона за здравето е обуславящо за задължението му да заплати за медицинските услуги и
лечението, което му е предоставено. В тази насока е и определение №378 от 14.04.2016 г.,
постановено по гр. д. № 903/2016 г., IV г. о. на ВКС. В случая без основание А. Ц. П. е била
лекувана като здравноосигурено лице, вместо същата да е била запозната, че не отговаря на
условията, при които НЗОК заплаща извършените медицински услуги, както и с
ценоразписа на ищцовото лечебно заведение. В тази връзка от медицинското заведение е
следвало да поискат от пациентката да подпише декларация за информирано съгласие и че
поема имуществената отговорност за оказаната й медицинска помощ. След като от „УМБАЛ
А.“ ЕАД не са уведомили ответницата при хоспитализирането й, че е с прекъснати
здравноосигурителни права, а са я третирали като здравно осигурен, и след като ищецът не е
изпълнил и задължението си по чл. 86, ал. 2, т. 6 ЗЗ при хоспитализирането на ответницата
да й даде информация за цената на всяка една медицинска услуга, манипулация, лечение и
лекарствените продукти в болничната помощ, по този начин – нарушавайки правата й на
пациент, са я лишили от възможността да възстанови здравноосигурителните си права, като
плати неплатените до момента вноски, да се откаже от лечението или да избере друго
лечебно заведение. След като ищецът не е изпълнил задължението си по чл. 86, ал. 2, т. 6 ЗЗ,
то той не би могъл да се възползва от собственото си виновно поведение за сметка на
ответницата, поставяйки я в крайно неблагоприятно положение и лишавайки я от
възможност да изпълни задължението си за плащане на дължимите здравноосигурителни
вноски и възстановяване на здравноосигурителните си права. Безспорно в разглеждания
случай ищецът не е доказал, че е изпълнил задължението си да уведоми ответницата, при
приемането й в болницата, че следва да заплати за извършените услуги по ценоразписа на
лечебното заведение, като по този начин я е поставил в невъзможност да плати
своевременно дължимите здравноосигурителни вноски. Поради бездействието си ищецът
следва да понесе разноските за лечението й. Съгласно изложеното предявеният иск с правно
основание чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК и чл. 109, ал. 1 от ЗЗО следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Такъв се явява и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
дължимо обезщетение за забава.
Предвид несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
2
решение следва да бъде отменено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По разноските за въззивната инстанция:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, на
въззивника се дължат разноски, но липсват данни такива да са извършени, поради което
въззивният съд не следва да се произнася по този въпрос.
Воден от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №20148040 от 29.06.2021 г., постановено по гр. д. № 8411/2020 г.
по описа на Софийски районен съд, 120 с-в, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените искове за признаване за установено, че
А. Ц. П. с ЕГН:********** дължи на ищеца „УМБАЛ А.“ ЕАД с ЕИК:**** на основание чл.
422 вр. с чл. 415 ГПК и чл. 109, ал. 1 ЗЗО, сумата от 550 лева, представляваща задължение за
проведено болнично лечение, ведно със законна лихва от 27.5.2019 г. до изплащане на
вземането, лихва в размер на 17,42 лв. за периода от 29.01.2019 г. до 22.05.2019 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 29705/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, 120 с-в.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3