№ 7105
гр. София, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110175195 по описа за 2024 година
Ищецът Р. П. Л. твърди, че на 5.9.2023г.e сключила с ответника „Вива Кредит „ АД,
сключили договор за потребителски кредит№ *, при който й била предоставена в заем
главница от 2200лева, с фиксиран ГЛП 40,32 % , ГПР 49,50 %, като общият размер на
плащането възлизал на 2836,80 лева. Твърди, че впоследствие разбрала, че следва да заплати
сумата от общо 5530,20 лева, които, освен главница и възнаградителна лихва, включвали и
такса за експресно разглеждане, съгласно чл.1,ал.2 и 3 и 4 от договора и неустойка за
непредставено обезпечение, съгласно чл.4, ал.1 и 2. Счита, че договорът е нищожен, тъй
като съдържа неравноправни клаузи – ГЛП възлиза на 0,11 % на ден, като лихвата е
прекомерна, като надвишава трикратният размер на законната лихва, поради което и
клаузата е нищожна, като противоречаща на добрите нрави; ГПР, посочен в договора, не е
действителният , същият е увеличен по скрит начин, тъй като в него не е включена
допълнителната такса и неустойка.;Счита, че тъй като не са спазени разпоредбата на
чл.11,ал.1,т.10 ЗПК / липсва методика за формиране на ГПР, неясно е кои разходи по
договора го формират; в погасителния план е посочена сумата 5530,20 лева, което означава,
че таксата и неустойката следва да се включват в ГПР, като по този начин, неговият размер
надвишава 50 %, допълнителната услуга не съставлява реално предоставена възможност или
преференциално условие, което да обосновава заплащането на възнаграждение, като е
налице забраната на чл.10а ЗПК, таксата е начислена във връзка с процедурата по усвояване
на кредита. Разпоредбата е и неравноправна. Разпоредбата за неустойка е нищожна –
противоречие със закона и добрите нрави, противоречи на чл.32,ал.4 ЗПК, като клаузата
заобикаля и разпоредбата на чл.71 ЗЗД-; същата излиза извън присъщите й функции. Твърди
се, че е внесла : на 5.10.2023г.- думата 368,68 лева, на 4.11.2023г.- сумата 368,68 лева, на
4.12.2023г- сумата 368,68 лева, на 17.1.2024г.- сумата 1959,69 лева, на 31.1.2024г.- сумата от
1
1060,41 лева, общата сума 4126,14 лева, поради което предявява: иск за признаване на
договора за кредит за нищожен, съединен евентуално с иск за признаване на разпоредбите на
чл.1,ал.2 и 3 и 4 и чл.4, ал.1 и 2, за нищожни, съединен кумулативно с осъдителен иск за
връщане на сумата 1926,14 лева – изплатена по нищожния, както се твърди, договор, като в
о.с.з., СРС допусна увеличение на предявения осъдителен иск за сумата от 2296,14 лева.
Ответното дружество в срока за отговор, оспорва допустимостта на исковете за
нищожност, с довод, че не е налице правен интерес / интересът на ищеца се извлича от
твърдението, че все още се търсят суми и искането ответникът да бъде обвързан от силата на
пресъдено нещо относно твърдението за нищожността на догоовра/, по основателността, се
сочи, че в ДПК, относно методиката за ГПР, приложимо е само първото базово допускане
на т.3, б.а на приложение 1 към ЗПК, което е посочено императивно в закона, следователно
не е нарушена разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК. Счита се, че неустойката не следва да се
включва в ГПР, поради разпоредбата на чл19, ал.3 ЗПК. Таксата е за допълнителна услуга,
избрана доброволно от ищцата, и също не следва да се включва в ГПР, тъй като плащането
не е за действие свързано с усвояването на кредита, а действие, което предхожда във времево
отношение усвояването и управлението на ДПК, като услугата не е със задължителен
характер, поради което и ГПР не надвишава 50 %. Сочи се, че ДПК е сключен по искане на
ищцата, поради което се счита, че уговорките са индивидуални, защото на ищеца е дадена
възможност да влияе на съдържанието на разпоредбите. Относно неустойката, сочи се, че
същата е предвидена, за да дисциплинира длъжника, кредиторът е поел по – голям риск като
ищцата е имала изборът да не сключи договора, или в 14-дневен срок от сключването, да се
откаже от него, като върне само главница, като същата не следва да се включва в ГПР, който
се изчислява в момента на сключване на договора, а неустойката се дължи на по – късен
етап, както и на основание чл.19,ал.3 ЗПК. Разпоредбата на чл.33 ЗПК не намира
приложение, като разпоредбата на чл.71 ЗЗД е неприложима. Оспорва се твърдението за
противоречие със закона, защото не са нарушени императивни правни разпоредби,
включително чл.71 ЗЗД.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК във връзка с
чл. 26 ЗЗД – противоречие с добрите нрави, заобикаляне на закона, противоречие със
закона по цитираните разпоредби – по отношение договора за кредит съединен, при
условие на евентуалност, с установителен иск за нищожност на конкретна разпоредба от
договора за кредит и кумулативно съединен осъдителен иск за връщане на сумата над
главница, която ищцата твърди, че е върнала, с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД.
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, СРС е отделил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че на 5.9.2023г страните са сключили
договор за потребителски кредит, в който е вписано, че на ищцата се предоставя в заем
главница от 2200лева, с фиксиран ГЛП 40,32 % , ГПР 49,50 %, с посочване, в самия договор,
2
че за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката
за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем, в размер 1616,10 лева, със срок на договора – 15 месеца, 15
вноски, че съгласно чл.4, потребителят е следвало да предостави на кредитора обезпечение,
като при неизпълнение на това задължение, съгласно чл.4,ал.2 от договора, дължи неустойка
от 1077,30 лева, че таксата е неустойката са разсрочени, посочени като част от
погасителната вноска, като общият размер на плащането, без такса и неустойка възлиза на
2836,80 лева, а с такса е неустойка – 5530,20лева, че ищцата е заплатила на ответника : на
5.10.2023г.- сумата 368,68 лева, на 4.11.2023г.- сумата 368,68 лева, на 4.12.2023г- сумата
368,68 лева, на 17.1.2024г.- сумата 1959,69 лева, на 31.1.2024г.- сумата от 1060,41 лева,
общата сума 4126,14 лева, както и че ако аритметично която и да е сума – за такса за
експресно разглеждане, или за неустойка, се включи в ГПР, то е същият ще надвиши 50 %.
СРС е съобщил на страните, че на съда е известно служебно, че към датата на
сключване на договора за кредит, размерът на законната лихва възлиза на 10 %
Представена е справка, изготвена от кредитора, без подпис на потребител, от която е
налице извънсъдебно потвърждение от страна на кредитора, че на ищцата е начислена
неустойка по чл.4,т.2, ал.2 от договора от 1077,30 лева, такса експресно разглеждане от
1616,10 лева, като за период от 5.10.2023г.-31.1.2024г., ищцата е заплатила общата сума
4496,14 лева на кредитора, с която последният е погасил 2200лв – главница, 325,73 лв лихва,
354,31 лв неустойка, сумата 1616,10 лева такса експресно разглеждане, като няма неплатени
задължения.
Съгласно разпоредбата на чл..22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на …
чл.11, т.7-12 ЗПК…, договорът е нищожен. Общото между всички цитирани основания за
нищожност на договора е, че за да е нищожен договора, то за тези задължения по договора в
него следва да липса информация, така че при сключването на договора както и при
неговото изпълнение от длъжника, за последния да е неразбираемо на първо време, каква
част от месечната вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част за погасяване на
вземането по главница, дали се дължи лихва. Същевременно, ако има други разходи, такси
по договора, те следва да са посочени в него. Поради възмездният характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно
правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на интересите им, трябва
да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се
допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с
първоначално определените срокове.
В договора е посочено единствено, че погасителната вноска е 296,86 лева,
3
посочени са падежи,като е посочено, че вноската погасява „част от дължимите главница,
лихва и такса за експресно разглеждане” – неясно е каква част от посочените в погасителния
план вноски погасява главница, каква лихва, каква – цитираната такса.
Не е изпълнено и изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на
разходите по кредита, общата сума, при съответния годишен процент на разходите, дължима
от потребителя към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съответно, за потребителя е неясно какви са
разходите му кредита, и по какъв начин заплащането на месечната вноска от 296,86 лева ще
се отрази на главницата, на възнаградителната лихва, както и на посочената такса.
И това основание е достатъчно да се посочи, че на основание чл.22 ЗПК, договорът е
нищожен, поради непосочването на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Освен че липсва подобна
регламентация, по изричното разпореждане на ЗПК, прави договора недействителен.
Предвид така изложеното и доколкото размерът на главницата е виден от представената
разписка, приложима е разпоредбата на чл. 23 от ЗПК , съгласно която при обявяване на
недействителност на договора, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По отношение неустойката - видно от разпоредбата на чл.4,ал.1 от договора, в
посочен срок, длъжникът следва да предостави обезпечение на кредитора, в противен
случай, на основание чл.4,ал.2 от договора, дължи неустойка, която се разсрочва заедно с
погасителните вноски, в който случай вноската възлиза на 368,68лв.
Разпоредбата на чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка
клауза в договор, сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално уговорена и в негова
вреда; 2.не отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца, и тези на потребителя. Клаузата,
въпреки че е включени в договора, са типизирани, следователно не може да се приеме, че са
били индивидуално уговорени с ответника. Тази неустойка не отговаря и на изискването за
добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация. ВКС е разгледал
въпроса за налачието на противоречие с добрите нрави при сключване на договор, като
постановките са приложими и при разглеждането на отделните разпоредби на един
двустранен договор. Така например, с решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011
г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната
практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при
двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те
са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД.
Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона.
4
Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това
дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на
страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да
установява действителната обща вола на страните, формирана от всичките им уговорки,
да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в
частност продажбата е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на
действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от
закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да
се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т. е.
удовлетворяване на значим допустим от закона интерес“.
Неизпълнението на задължението на ответника да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори
на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с обезщетението за забава,
като същата неустойка увеличава задължението на заемателя с 1/2 , като не предвижда
насрещно задължение за кредитора. В общия случая, предоставянето на обезпечение е
условие за сключване на договора, респективно при непредоставянето му от страна на
кредитополучателя, кредиторът не би предоставил заемната сума или ако я предостави, това
ще се отрази на размера на уговорената лихва – към повишаването й. Изхождайки от
характера на неустойката – да обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се
налага същите да бъдат установявани по размер, следва изводът, че от непредоставянето на
обезпечение не може да настъпи вреда, доколкото обезпечението представлява
допълнителна гаранция за изпълнение на едно парично задължение. Вреди могат да
настъпят от неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне заетата
сума, но липсата на обезпечение не представлява вреда, а е фактор, свързан с кредитния
риск. Поради тази причина съдът приема, че непредставянето на обезпечение не може да се
санкционира с неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпените вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Поради изложеното, неустойката не удовлетворява значим законов интерес, нито изпълнява
обезпечителната си функция, поради което и нищожна, защото води до неоснователно
обогатяване на кредитора.
Относно претенцията за такса за експресно разглеждане на документи.
Разпоредбата на чл.10а ЗПК предвижда възможност на кредитора да събира такса и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но при
две условия – първо – да не се изискват такси за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита / чл.10а,ал.2/ и второ, за едно и също действие да не се събира
такса повече от веднъж. /ал.3, същата разпоредба/ Законът въвежда правилото видът,
размерът /***на таксата/ и действието, за което тя ще се събира, да бъдат ясно и точно
определени в договора. Цитираните от съда разпоредби са императивни, тъй като въвеждат
правила, приложими в гражданско правоотношение, които не могат да се дерогират, дори
5
при съгласие на страните. За императивните разпоредби и дали същите са нарушени, съдът
следи служебно и без наличието на възражение от ответната страна в посочения смисъл.
При систематическото тълкуване на разпоредбите, се налага извод, че таксата е
дължима, само ако е уговорено по ясен и разбираем начин за какъв вид действие ще се
събира тя, какъв е нейният размер. Същевременно, дори ясно да е посочено горното,
кредиторът не може да събира такса, ако същата е свързана с усвояването или управлението
на кредита. Таксата е посочена, че е платима разсрочено, както и общият размер на
плащанията с нея. Аритметично, таксата възлиза на 636,80лв.
Разпоредбата, предвиждаща събиране на такса , е нищожна. Въпреки че е предвидена
в договора, таксата е свързана с управлението и усвояването на кредита – това
обстоятелство е посочено в самия договор. Обстоятелството, че е посочено, че се събира
такса за вече свършена услуга е опит да се заобиколят посочените по – горе императивни
разпоредби. Клаузата възлага допълнителна финансова тежест за потребителя, оскъпява
цената на кредита и по съществото си представлява реализирана за кредитора печалба.
Посочената такса несъмнено се явява разход по кредита, който не е свързан с допълнителни
услуги, тъй като се отнася до основния предмет на договора – отпускането на кредита, като
не е ясно нито каква бързина се предоставя спрямо кредит, при който няма такава такса,
нито какво налага разходи за забързано отпускане на кредита и въобще дали ответникът е
правил такива. Съдът съобразява, че ответникът едностранно е наложил на ищцата
заплащане на тази такса, която представлява почти половината от главницата по договора за
кредит, което води до извод, че таксата е въведена с цел ответното дружество да се обогати.
При изложеното, СРС намира, че и неустойката, и таксата съставляват общ разход по
кредита, поради което и следва да се включат в ГПР. По делото е отделено за безспорно, че
ако, аритметично, която и да е сума – за такса за експресно разглеждане, или за неустойка, се
включи в ГПР, то е същият ще надвиши 50 %, посоченият в договора ГПР е по – нисък от
действително предвидения по договора, което се получава чрез заобикаляне на закона –
предвижда се, чрез въвеждане на института на неустойката и таксата – позволено от закона
правно средство, да се постигне забранен от закона резултат – нарушаване на разпоредбата
на чл.19,ал. ЗПК, който забранява ГПР над 5 пъти законната лихва. Ето защо, поради
заобикаляне на закона, целият договор е нищожен. По същество, доколкото разпоредбата
на договора, предвиждаща ГПР, не може да се замести по право с разпоредба на закона, нито
волята на страните да може да се замести от съда с тълкуване на останалите разпоредби на
договора, то и нищожната разпоредба на договора, посочваща ГПР, влече нищожност на
целия договор, защото същият не би бил сключен от ответното дружество както без
разпоредбата, предвиждаща неустойката и такса за експресно разглеждане, от договора,
така и без ГПР.
На основание чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД, даденото въз основа нищожен договор, следва да
се върне изцяло на ищеца и искът е основателен изцяло, като неговият размер е установен
със справката, представена от ответното дружество - за период от 5.10.2023г.-31.1.2024г.,
ищцата е заплатила общата сума 4496,14 лева на кредитора, с която последният е погасил
6
2200лв – главница, 325,73 лв лихва, 354,31 лв неустойка, сумата 1616,10 лева такса
експресно разглеждане, като на основание чл.23 ЗПК, при недействителност на договора,
ищцата дължи плащане само на чистата стойност на заема, или 2200лева, вече платени от
нея. На основание чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД, останалата сума подлежи на връщане от ответника,
поради което и искът по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, до увеличения му размер, е основателен, заедно
с обезщетение за забава, в размер на законната лихва от предявяването му.
Ищцата претендира разноски. Доказани са разноските от 171,85 лева – държавна
такса. По делото е представен договор, сключен с адвокат, от който е видно, че ответницата
се представлява безплатно, като материално – затруднено лице. Ето защо, на основание
чл.38,ал.2 ЗАдв, на процесуалния й представител следва да се определи адвокатско
възнаграждение, което да се възложи на ответника.
Възраженията на ответното дружество по присъждането на възнаграждение,
направени в отговора, са, както следва: ищцата не е материално – затруднено лице, защото е
заплатила държавна такса; присъждането на адвокатско възнаграждение не следва да
обогатява адвоката; не следва да се присъжда ДДС; СРС следва да слезе под минимума по
Наредба.
Минималните размери на адвокатските възнаграждения са в доста по – висок размер
от дължимата държавна такса, затова първото възражение е неоснователно. Относно
твърдението за неоснователно обогатяване на адвоката, СРС намира, че такова би имало, ако
по установените образувани още две дела от същата ищца, със същия процесуален
представител, ищцата е заплатила адвокатско възнаграждение. Както СРС е посочил на
страните, и по останалите дела ищцата е представлявана безплатно. СРС не обсъжда довода
относно ДДС – не е направено такова искане.
По искането за присъждане на възнаграждение под минимума. При съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че защитата и по
трите иска е една и съща, спорният въпрос, разгледан от съда е относно ГПР, в която посока
е и защитата на ищеца, същата защита не изисква множество процесуални действия, защита
по доводи, поради което и при условие, че разглеждането на делото е приключило в едно
открито съдебно заседание / без присъствие на страните/, по един спорен и то правен
въпрос, следва да се определи възнаграждение от общо 600 лева. СРС намира, че по този
начин се спазва Решение по съединени дела C-427/16 и C428/16 ЧЕЗ Електро България и
Решение по дело C‑438/22 , че съдът не е обвързан с минималния размер в Наредбата, а
възнаграждението се определя с оглед фактическата и правна сложност на делото.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от Р. П. Л. ЕГН ********** с адрес *,
против Вива КредитАД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление град София,
7
ж.к.Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, бл.Силвър Център, етаж 2, ап.73Г, иск, че
договор за паричен заем № */5.9.2023г., е нищожен, на основание чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените евентуални искове за признаване на
разпоредбите на чл.1,ал.2 и 3 и 4 и чл.4, ал.1 и 2, от договора за кредит, за нищожни.
ОСЪЖДА Вива Кредит АД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
град София, ж.к.Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, бл.Силвър Център, етаж 2, ап.73Г да
заплати на Р. П. Л. ЕГН ********** с адрес *, на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД общата сума
2296,14 лева, от които 325,73 лв лихва, 354,31 лв неустойка, сумата 1616,10 лева такса
експресно разглеждане, заедно със законната лихва от 15.11.2024г. до плащането, както и
сторените разноски от 171,85 лева.
СУМАТА е платима от ответника на ищцата Р. П. Л. по сметка
BG59FINV91501017739748.
ОСЪЖДА Вива Кредит АД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
град София, ж.к.Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру № 28, бл.Силвър Център, етаж 2, ап.73Г
да заплати на адвокат Л. К. Б., САК, ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността:
град София, улица Триадица № 5Б, етаж 3, офис 311 сумата 600 лева за осъществено
безплатно процесуално представителство по делото.
Адвокатското възнаграждение е платимо доброволно от ответника по сметка на
адвокат Б. BG68FINV915010E0408635.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8