РЕШЕНИЕ
№ 1038
гр. Варна, 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20223110113855 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Поизводството по делото е образувано по предявени от К. Ж. Г., действащ чрез адв.
П. П., против „С.-К.“ АД, действащ чрез адв. Х. Н., първоначално обективно кумулативно и
евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во, евентуално
предл. 2-ро, евентуално предл. 3-то от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за прогласяване
нищожността на договора за потребителски кредит № * от * г. поради противоречието му
със закона, евентуално поради неговото заобикаляне, евентуално поради противоречието му
с добрите нрави и за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 108.30
лева, представляваща недължимо платена сума във връзка с нищожния договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху вземането, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда, а именно 19.10.2022 г. до окончателното погасяване на
задължението.
Ищецът твърди в исковата молба, че на * г. между него и ответника е сключен
договор за потребителски кредит № *, по силата на който е усвоена главница в размер от
950.00 лева. Договорен бил годишен лихвен процент в размер на 36%, а предвиденият
годишен процент на разходите възлизал на 42.85%. Поддържа се, че в чл. 17 от процесния
договр страните уговорили в 3-дневен срок от подписването на сделката ищецът да обезпечи
кредита чрез солидарен длъжник или поръчител, или банкова гаранция. Било договорено, че
при неизпълнение на това задължение от страна на кредитополучателя, последният ще
дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа
1
на всеки транш. Размерът на неустойката възлизал на 1190.34 лева за усвоена главница от
950.00 лева. Сочи се, че в конркетия случай ищецът е заплатил в полза на ответника сумата
в общ размер на 1058.30 лева, включваща заетата сума от 950.00 лева, ведно с лихвата и
неустойката, за ползване на заетата сума за период от 19 дни.
Конкретно са релевирани следните основания за нищожност:
- Твърди се, че процесният договор от * г. е сключен в разрез с чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
тъй като шрифтът бил по-малък от 12, включително не била спазена и формата на договора,
доколкото волеизялвенията на страните не били материализирани нито на хартиен носител,
нито на друг траен носител;
- Договорът бил сключен и в разрез с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11
от ЗПК, доколкото вземането за неустойка представлявало скрито възнагражениет за
кредитора, което ответникът прикрил, обозначавайки го като неустойка и по този начин
същият се стремял да заобиколи забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като последният
изначално е очаквал ищецът да не изпълни задължението за осигуряване на лично
обезпечение и банкова гаранция и е следвало да го включи при формирането на ГПР, който
с неустойката би възлизал на 150%;
- Поддържа се, че договорът нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от
ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, поради което същият е нищожен и по арг. от чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП;
- Излага се, че заобикалянето на закона – в частност на чл. 19, ал. 4 и чл. 33, ал. 1 от
ЗПК представлявало самостоятелно основание за нищожност на договора по арг. от чл. 21,
ал. 1 от ЗПК;
- Сочи се, че договорът бил нищожен и поради накърняване на добрите нрави, тъй
като възнаградителната лихва надхвърляла повече от три пъти размера на законната лихва,
което обуславяло липсата на еквивалентност в насрещните престации;
Излага се, че в настоящия случай е неприложимо правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
тъй като клаузите в договора, уреждащи ГПР и годишния лихвен процент, са незаместими
по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при ГПР,
надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
В заключение моли за уважаване на предявените в условията на евентуалност
установителни искове за нищожност на договора за потребителски кредит.
С оглед нищожността на целия договор се претендира разликата над заплатената
заета сума в размер от 950.00 лева до пълния размер на престираната в полза на ответника
сума в размер на 1058.30 лева по арг. от чл. 23 от ЗПК.
Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника. Ответникът оспорва исковете по основание. Не оспорва твърдението, че страните
в производството са страни и по договор за потребителски кредит от * г., сключен от
разстояние, съобразно правилата на ЗЕДЕУУ, ЗПК и ЗПФУР, с предмет заета сума в размер
от 950.00 лева. Сочи, че срещу ползването на заетата сума ищецът се задължил да заплаща
възнаграждение, чийто размер не е прекомерен. Оспорва твърденията за нищожност на
2
целия договор, включително и на клаузата за неустойка. Твърди, че договорът е валиден и
годни е породил своите правни последици. Същият нито противоречи на закона, нито го
заобикаля. Не противоречи и на добрите нрави.
В заключение се моли съдът да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендира се присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.
В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не
се представлява. С молба от 22.02.2023 г. поддържа исковата молба и моли за уважаването
й. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. В условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, представлява се от адв.
Х. Н., чрез който поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на
исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
За успешното провеждане на предявените искове по чл. чл. 26, ал. 1, предл. 1-во,
евентуално предл. 2-ро, евентуално предл. 3-то от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД,
ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че
между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит, който е подписан в
разрезр с императивните правила за поведение, нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП и
че същият противоречи на добрите нрави; че в изпълнение на договора, страдащ от сочените
пороци, е престирал в полза на ответника сумата в размер от 108.30 лева.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване по тези факти, включително
следва да установи по несъмнен начин, че е получил претендираната сума от 108.30 лева на
годно и валидно правно основание, а при установяване на горното от ищеца – да докаже, че
е погасил претендираните парични вземания, както и да докаже всички свои
правоизключващи, правоотлагащи и правоизменящи възражения.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че на * г. между ищеца и ответника от разстояние е сключен
договор за потребителски кредит № * с предмет заета сума от 950.00 лева, който факт се
констатира по делото и от ангажирания на л. 66 електронен документ, възпроизведен на
хартиен носител като препис, заверен от страната /л. 32 – л. 64/. От приобщеното експертно
заключение по назначената СКТЕ, което съдът кредитира като компетентно изготвено,
пълно, ясно, обективно и неоспорено от страните, се установява, че представените по делото
разпечатки са идентични с наличните при ответника и по делото дигитални документи.
Системата на дружеството е записала хронологично стъпките по време на кандидатстването
за кредит, промените по него и избора на бутона „подпис“. Потребителят е имал вече
създаден профил в сайта на кредитора-ответник и към този момент не е била нужна
повторна проверка за идентичността му. Вещото лице сочи, че е изпълнена процедурата по
кандидатстване за договор за кредит № *, доколкото в базата данни на ответното дружество
има регистрация на лице с лични данни на ищеца. Последният е изпълнил заложената
процедура по кандидатстване и е получил документ към кредита – Договор и Общи
условия.
В о.с.з. вещото лице поддържа заключението си и допълва, че размерът на шрифта на
договора е 12.
I. Относно положителните установителни искове за нищожност на договора за
потребителски кредит № */* г., обективно съединени в условията на евентуалност:
По възражението за нищожност на договора по арг. от чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 от
ЗПК съдът съобрази, че процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние № * от
3
* г. е сключен при условията на ЗПФУР. Съгласно чл. 6 от цитирания нормативен акт,
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при което от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние – едно или повече, т. е. не е необходимо едновременното им физическо
присъствие /арг. от чл. 6 във вр. с § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР/ - напр. електронни формуляри в
интернет, разговори по телефон, кореспонденция по имейл и др. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и
ал. 2 от ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя, като за доказване предоставянето на
преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага
чл. 293 от ТЗ, а за електронните изявления – Закона за електронния документ и електронния
подпис /с ДВ бр. 85/24.10.2017 г. е променено заглавието му на Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги/. Нормата на чл. 18, ал. 5 от ЗПФУР
предвижда, че за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и
чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите.
В настоящия случай кореспонденцията между кредитора и кредитополучателя е била
електронна. От заключението на вещото лице по назначената СКТЕ се установи, че "С. К."
АД е финансова институция, която предоставя онлайн кредити чрез интернет сайта си „s.”,
на който всеки кандидат може да се регистрира и попълни заявка за отпускане на кредит.
Констатира се още, че в базата данни на дружеството "С.-К." АД фигурира профил на лице
на име К. Ж. Г., с ЕГН **********, към който профил има заем с номер * от * г., като
процедурата по кандидатстване е спазена.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗЕДЕУУ електронното изявление е словесно изявление,
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и
представяне на информацията. Автор на електронното изявление е физическото лице, което
в изявлението се сочи като негов извършител, а титуляр на електронното изявление е
лицето, от името на което е извършено електронното изявление – чл. 4 от същия закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ във вр. с чл. 3, т. 35 от Регламент на
Европейския парламент и на Съвета от 23.07.2014 г. "електронен документ" означава всяко
съдържание, съхранявано в електронна форма, вкл. в текстови запис, а съгласно ал. 2
писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ
електронно изявление. За "електронен подпис" по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ във
вр. с чл. 3, т. 10 от Регламент /ЕС/ № 910/2014 се считат данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва. Според нормата на чл. 13, ал.
4 от ЗЕДЕУУ правната сила на електронния подпис и усъвършенствания електронен подпис
е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните.
Крайният извод на съда е за доказаност на основанието на вземанията, а именно
наличието на сключен от разстояние между страните договор за потребителски кредит от *
г., който не противоречи на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, което обуславя несъстоятелността на
възраженията в тази насока.
По възражението за нищожност по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1 от ЗПК
настоящият съдебен състав съобрази, че от съдържанието на ангажирания договор се
констатира още, че уговореният между страните годишен лихвен процент възлиза на 36%, а
ГПР – 42.58%. Така общата сума за връщане по заема е равна на 1 188.06 лева, формирана от
заетата сума и договорната лихва. Срокът за погасяване на заема е 12 месеца, като
месечните вноски са посочени в погасителния план – неразделна част от договора. Съгласно
чл. 1, ал. 9 от договора, страните са уговорили задълженията по кредита да бъдат обезпечени
с поръчител или банкова гаранция. Чл. 17, ал. 1 от договора предвижда в срок от 3 дни от
4
сключването на договора кредитополучателят да осигури договорените обезпечения, като
при бездействие от негова страна същият дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение – арг. от чл. 27, ал. 1. Видно е от погасителния план, че размерът на месечната
фиксирана вноска възлиза на 198.20 лева, включваща освен заетата сума и договорната
лихва и вземането за неустойка. Т.е. общо дължимата сума по кредит възлиза на 2 378.36
лева.
Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика
отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо
правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.
24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 149 - чл.
148 от ЗЗП/.
Всякога кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение
на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за
платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна
страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по
кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото
състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/,
като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да
откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая осигуряването на обезпечение
не е предварително условие за сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е
преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Така, поставяйки
изискване за последващо осигуряване на поръчители или банкова гаранция, без дори да е
налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без
основание прехвърля риска от лошата си преценка в тежест на длъжника.
Следва да се посочи също, че по отношение на първата алтернатива за обезпечаване
на задължението /поръчителство от физическо лице/ поставените изисквания към
поръчителя са многобройни и несъобразени с размера на предоставения заем, като за част от
тях кредитополучателят не би могъл да получи информация в определения тридневен срок,
доколкото това е свързано с евентуални запитвания от различни държавни институции
/НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се отбележи също, че да се вменява на
кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е заемател или поръчител
по друг кредит с кредитора "С. К." АД, който сам разполага с тази информация, се намира в
противоречие с изискванията на добросъвестността. Тази информация кредитополучателят
би могъл да получи много по-трудно от кредитодателя, който с оглед предмета на дейността
си, има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените
обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на кредитополучателя, съчетано с
определянето на изключително кратък срок за изпълнението им, води до извод, че клаузата е
предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни и единствената й цел е
да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Дори само поради тези
особености на естеството на задължението, което обезпечава, неустойката накърнява
добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД /така т. 3 на ТР № 1
от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
На следващо място, при анализа на клаузата за неустойка, настоящият съдебен състав
намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен
ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение,
което е още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави.
Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата сума и да плати
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Така изцяло
липсва обезпечителният елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно
5
и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника /съгласно чл. 27, ал. 2 от
договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение, неустойката
се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита/.
Ето защо в случая не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не
гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника,
нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна,
но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за
предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на предвидения тридневен
срок за обезпечаване на задължението по кредита, кредиторът не би могъл да търпи вреди от
липсата на обезпечение, тъй като дори първата погасителна вноска още не е била дължима.
Вярно е, че съгласно чл. 93, ал. 1 от ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена
неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени.
Очевидно е в случая, че неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в
никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на кредитополучателя
да върне заетата сума. Включена по този начин като падежно вземане /арг. от чл. 27, ал. 2 от
договора/, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък
към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на кредитодателя,
което е единствената цел на начисляването й.
На наследващо място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от
ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка
в полза на кредитора всъщност се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната
лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
/когато същите са били реално очаквани от кредитора/, съобразно разпоредбата на чл. 71 от
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на категоричния извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити.
Ето защо настоящият съдебен състав счита за основателно наведеното в исковата
молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11, т. 10 от ЗПК и заобикаляне
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка, която
според погасителния план възлиза на 1 190.29 лева, съставлява скрит добавък и следва да
бъде включена в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания
законов текст е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на
законната лихва.
В случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължението, с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля посочения в договора – 42.58% и възлиза на около 150%. Така
размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната
лихва – 50%, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговорената неустойка се
6
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите. От съществено значение е и
фактът, че размерът на неустойката /1 190.29 лева/ надхвърля с почти 25% този на
отпуснатия кредит /950.00 лева/.
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от
ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
Крайният извод на съда е за основателност на иска за нищожност на договора за
потребителски кредит поради противоречието му с императивна правна норма, на основание
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
С оглед основателността, на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД съдът
не дължи произнасяне по евентуалните искове за нищожност на договора по чл. 26, ал. 1,
предл. второ и чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, тъй като вътрешно процесуалното условие
за това не е сбъднато.
II. Относно осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД, обективно съединен в условията на кумулативност:
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други
разходи.
Видно е от ангажираната разписка /л. 8/, че на 21.09.2022 г. ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата в размер от 1 058.30 лева за погасяване дълга по процесния
договор за кредит. Съобразно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и предвид
изложените съображения за нищожност на договора разликата над 950.00 лева /чистата
стойност на кредита/, т. е. сумата от 108.30 лева, е получена при начална липса на правно
основание и подлежи на връщане, което обуславя крайния извод за основателност на
осъдителния иск.
Съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, поради
което основателно се явява и акцесорното искане за заплащане на законната лихва считано
от 19.10.2022 г. /датата на входиране на исковата молба в деловодството на РС-Варна/ до
окончателното изплащане на задължението.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане и представените
доказателства, на ищцата следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство
разноски, чийто общ размер възлиза на 100.00 лева – държавна такса.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв в полза на адв. П. П. следва да се
присъди адвокатски хонорар в размер от 400.00 лева, имайки предвид цената на иска,
нормативноустановения минимум по Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждение, както и фактическата и правна сложност на делото и обема на оказаното
професионално съдействие.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1,
7
предл. първо от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, в отношенията между К. Ж. Г.,
ЕГН ********** и „С.-К.“ АД, ЕИК *, че Договорът за потребителки кредит № * от * г.,
сключен между страните, е нищожен поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД вр. чл. 23 от ЗПК, „С.-К.“
АД, ЕИК * да заплати в полза на К. Ж. Г., ЕГН ********** сумата в размер от 108.30 лева
/сто и осем лева и тридесет стотинки/, представляваща платена без основание сума по
Договор за потребителки кредит № * от * г., ведно с обезщетението за забава съизмеримо
със зкаонната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.10.2022 г.
до окончателното погасяване на задължението.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „С.-К.“ АД, ЕИК * да заплати в полза
на К. Ж. Г., ЕГН ********** сумата в общ размер от 100.00 лева /сто лева/, представляваща
държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, „С.-К.“ АД, ЕИК * да
заплати в полза на адв. П. П., вписан в АК - гр. С., с рег. № *, БУЛСТАТ * сумата в общ
размер от 400.00 лева /четиристотин лева/, представляваща адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна в
двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8