РЕШЕНИЕ
гр.
София, 11.11.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на двадесети май две хиляди двадесет и първа година в
състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 6029 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 3 ГПК
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Ищцата А.М. твърди, че И.Ж. – наследодателката на
ответницата М.Ж. и ответникът К.М., който е бил ангажиран от И.Ж. като неин
адвокат, в периода 2007 г. – 2018 г. са предприели срещу ищцата процесуални
действия – съдебни и изпълнителни, чрез които са ѝ нанесли
вреди. Твърди, че тези действия са свързани с принудително събиране от нея на
задължение по запис на заповед от 27.02.2007 г. в размер на 130 100 евро.
Според ищцата това задължение не съществува, тъй като записът на заповед е
издаден във връзка с предварителен договор, до чието изпълнение не се е
стигнало, т.е. не се дължи плащане по каузалното правоотношение, свързано със
записа на заповед. Освен това оригиналът на менителничния ефект е върнат на
ищцата и поради това не се намира в държане на ответницата (съответно не е бил
и в държание на наследодателката ѝ), а също така счита, че записът на
заповед е нищожен. Ищцата посочва, че първоначално И.Ж. се е снабдила с
изпълнителен лист, издаден на 10.05.2007 г. въз основа на записа на заповед в
производство по чл. 237 ГПК (отм.). Твърди, че макар определението на СРС за
издаване на изпълнителния лист да е отменено и изпълнителният лист да е
обезсилен с определение на СГС от 14.08.2007 г. (в което е посочено, че липсва
падеж в записа на заповед и същият не е предявен на ищцата), И.Ж. и ответникът К.М.
са инициирали исково производство пред СГС за заплащане на сумата по записа на
заповед. Исковата молба е подадена на 24.09.2007 г., като с нея е предявен
частичен иск, по който първоначално е образувано гр. д. № 3641/2007 г. на СГС.
Ищцата сочи редица нарушения в извършените
процесуални действия от И.Ж. и от ответника К.М. в съдебното производство, сред
които са това, че адвокатът (ответникът К.М.) не е имал пълномощно за
предявяване на иска и за представителство по делото, не е заплатена цялата
дължима държавна такса по делото, въпреки че съдът накрая се е произнесъл по
целия размер на сумата по записа на заповед, приемайки изявление, направено от
ответника К.М., за увеличаването на размера на иска. Също така ищцата твърди,
че по делото пред СГС е представено копие от записа на заповед, заверено от
ответника К.М., в което не се съдържа отбелязването за издадения от СРС
изпълнителен лист в производството по чл. 237 ГПК (отм.).
Ищцата посочва, че въпреки произнасянето на съда
по целия размер на вземането той е отказал да допусне допълнително обезпечение
на иска до пълния размер (първоначално е допуснато обезпечение само за частично
предявения иск), като това определение е потвърдено от САС по гр. д. № 77/2008
г. на САС. Ищцата твърди обаче, че по същата частна жалба, по която се е
произнесъл САС по посоченото дело, впоследствие е образувано и гр. д. №
1986/2008 г. на САС, по което въззивният съд допуска поисканото допълнително
обезпечение. Така се стига до вписване на възбрани върху имоти на ищцата, един
от които (представляващ апартамент) според нея е несеквестируем. Ищцата твърди,
че е налице и друго дело – гр. д. № 2154/2008 г. на САС, по което също е
допуснато поисканото от ответника К.М. обезпечение, въпреки че това дело
всъщност представлява само празна папка. Посочва и че поисканите обезпечения са
допуснати от съда, без да се определя гаранция за ответницата.
В резултат от действията на И.Ж. и на нейния
адвокат ответника К.М. в производството по предявения срещу ищцата иск по
записа на заповед тя е осъдена по гр. д. № 12957/2009 г. на СГС да
заплати сумата от 130 100 евро, като решението е потвърдено и от САС по
гр. д. № 4012/2011 г. на САС. Ищцата сочи, че впоследствие по тези решения,
които не е отбелязано да са влезли в сила и съответно не са годни изпълнителни
основания, са издадени няколко изпълнителни листа срещу нея, в които е посочено
правно основание на искове, които не са предявявани – чл. 240 ЗЗД и
чл. 538 ТЗ.
Ищцата твърди, че въз основа на издадения срещу
нея изпълнителен лист е образувано и изпълнително производство – изп. д. №
20158490400711, въпреки липсата на годен и подлежащ на изпълнение съдебен акт и
без да е представен оригиналът на изпълнителния лист. В това производство,
според ищцата, съдебният изпълнител ползва допуснатите обезпечителни възбрани в
съдебните производства срещу нея и така според нея незаконосъобразно възлага
нейни имоти на наследодателката на ответницата И.Ж., която е взискател по
изпълнителното дело. Ищцата също така твърди, че съдебният изпълнител е продал
имотите на многократно занижени цени спрямо пазарните, както и че продаденият
апартамент е несеквестируемо жилище на ищцата, а също че някои от имотите (един
от продадените гаражи) дори не е собственост на ищцата.
Така ищцата твърди, че е осъдена да заплати
посочената сума въз основа на незаконосъобразни процесуални действия, извършени
от И.Ж. и от ответника К.М., които са съответно ищца и неин процесуален
представител по делата. Тези действия според ищцата включват и създаването на
заблуда, че ищцата дължи сумата по записа на заповед, което според нея не
отговаря на действителността, поради което и съдебните производства срещу нея
са опорочени, което опорочава и последващото изпълнително производство. Също
така посочва, че не е получила търсената от нея защита в съдебните
производства, като съдът не е съобразил изложените от нея съображения и не е
изяснил истината по делото, като така е накърнено правото на защита на ищцата и
е ограничен достъпът ѝ до правосъдие. Ищцата счита, че за подобно
развитие на производствата срещу нея съществен принос има ответникът К.М.,
който впоследствие става съдия в СГС, като ищцата излага съображения относно
това, че е възможно той да е повлиял при разпределението и разглеждането на
делата срещу нея.
Ищцата твърди, че поради посочените действия срещу
нея в периода 2007 г. – 2018 г. тя е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи
се в стрес, унижение, уронване на честта и достойнството ѝ, тъй като е
оклеветена, че дължи голяма сума, което не е вярно, а това положение е довело и
до развода ѝ и влошаване на здравословното ѝ състояние. Твърди, че
е претърпяла и имуществени вреди, изразяващи се в разликата между пазарната
цена, на която е можела да продаде имотите, изнесени на публична продан в
изпълнителното производство, и цената, на която са продадени на публичната
продан. Поради това иска ответницата М.Ж. (като наследник на И.Ж.) да ѝ
заплати обезщетение за причинените на ищцата от действията на наследодателката
ѝ неимуществени вреди в размер на 20 000 евро, а ответникът К.М. – обезщетение
за причинените от неговите действия неимуществени вреди на ищцата в размер на 50 000
евро. За причинените ѝ от И.Ж. имуществени вреди ищцата иска ответницата М.Ж.
да ѝ заплати обезщетение в размер на 70 000 евро, представляващо
посочената разлика в цените за придобитите на публична продан от И.Ж. два
гаража – гараж № 7, находящ се в гр. София, ул. „********и подземен
гараж № 5, находящ се в гр. София, ул. „********. Претендира ответникът К.М.
да ѝ заплати обезщетение за причинените ѝ от него имуществени вреди
в размер на 150 000 евро, като тези вреди представляват посочената
разлика в цените по отношение на продадения на публична продан апартамент № 21,
находящ се в гр. София, ул. „********, който според ищцата освен това е
несеквестируемо нейно жилище и ответникът следва да е знаел това обстоятелство.
Претендира и законната лихва върху посочените суми от 04.05.2018 г. до
окончателното им изплащане. Претендира също така и разноски по делото.
Ответницата М.Ж. (наследник на починалата в хода
на производството ответница И.Ж.) оспорва исковете.
Не оспорва обстоятелството, че между наследодателката ѝ И.Ж. и ищцата е
проведено исково производство (сочените от ищцата дела на СГС от 2009 г. и на
САС от 2011 г.), като производството е по иск за заплащане на сума по запис на
заповед в размер на 130 100 евро и лихва за забава върху тази сума.
Ответницата посочва, че ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното
решение по отношение на главницата (с определение от 25.07.2014 г., поправено с
определение от 06.08.2014 г. по т. д. № 3135/2013 г. на ВКС, II т.о.), а
впоследствие с решение от 12.05.2016 г. е потвърдено въззивното и съответно
първоинстанционното решение и по отношение на претенцията за лихва за забава.
Ответницата не оспорва и че като обезпечение на предявените срещу ищцата искове
са допуснати възбрани върху притежаваните от ищцата 1/2 ид. части от посочените
от нея недвижими имоти – апартамент № 6 и гараж № 7, находящ се в гр. София, ул.
„********и апартамент № 21 и подземен гараж № 5, находящи се в гр. София,
ул. „********, като обезпеченията са допуснати с определение на СГС от
17.10.2007 г. по гр. д. № 3641/2007 г. и с определение от 04.11.2008 г. по ч.
гр. д. № 1986/2008 г. на САС. Ответницата посочва, че въз основа на
влезлите в сила съдебни решения в полза на наследодателката ѝ е издаден
изпълнителен лист, като не оспорва и заявеното от ищцата обстоятелство, че по
молба на наследодателката ѝ И.Ж. срещу ищцата е образувано изп. д. № 20158490400711
на ЧСИ с рег. № 849 за събиране на присъдените с посочените съдебни решения
суми. Не оспорва и това, че в хода на изпълнителното производство и въз основа
на наложените от съда обезпечителни възбрани са продадени на публична продан
1/2 ид. части от гараж № 7, находящ се в
гр. София, ул. „********, както и апартамент № 21 и подземен гараж № 5,
находящи се в гр. София, ул. „********, като двата гаража са възложени на И.Ж.
като взискател в производството и единствен наддавач на проданта. Ответницата
оспорва наличието на противоправно поведение от страна на наследодателката
ѝ И.Ж., като посочва, че извършените от нея процесуални действия в
исковото и изпълнителното производство са били насочени към това да получи
изпълнение на вземането си срещу ищцата, като поради това тези действия са
законосъобразни, включително с оглед на постановените в нейна полза съдебни
решения. Ответницата посочва и че цената, на която са продадени имотите на
ищцата на публична продан, е правилно определена съгласно изискванията на
закона, като освен това изтъква, че поначало определянето на цената в проданта
не е пряко зависимо от действия на взискателя. Излага съображения и за това, че
продадените на публичната продан имоти на ищцата не представляват
несеквестируемо имущество. Ответницата също така оспорва обстоятелството за
ищцата да са възникнали сочените от нея вреди, както и да е налице причинна
връзка между извършените от наследодателката на ответницата действия и твърдяните
от ищцата вреди. Възразява и че претенциите на ищцата са погасени по давност.
Претендира разноски.
Ответникът К.М. оспорва
исковете. Не оспорва обстоятелството, че е бил адвокат и като такъв е извършвал
действия като процесуален представил на И.Ж. в съдебните производства, сочени
от ищцата, до 25.08.2009 г., когато е престанал да бъде адвокат. Посочва, че в
извършваните от него действия се включват сочените от ищцата по подаване на
искови молби, жалби, молби за издаване на изпълнителен лист и др., но тези
действия, извършени в рамките на съответното съдебно производство, са напълно
законосъобразни. Посочва и че прилаганите от него по делата копия от документи,
са му предоставяни от клиента му и заверявани от него като адвокат, след
проверка за съответствие от външна страна на копието с оригинала, без да е
изследвал подписите под документите, което излиза извън пределите на дължимата
от адвоката грижа. Ответникът счита, че не е възможно ищцата да е била набедена
или оклеветена, тъй като верността на твърденията на И.Ж., съдържащи се в
подадената срещу ищцата искова молба, за това, че ищцата дължи съответните
суми, са впоследствие установени от съда. Ответникът посочва и това, че ищцата
не е претърпяла сочените от нея вреди, тъй като срещу нея е проведено
законосъобразно принудително изпълнение, при което са продадени нейни имоти.
Прави и възражение за погасяване на претенциите на ищцата по давност. Не
претендира разноски по делото.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По делото е безспорно, че между
ищцата А.М. и И.Ж. (наследодателка на ответницата М.Ж.) е съществувал правен
спор, при който И.Ж. е претендирала, че ищцата А.М. ѝ дължи сумата
130 100 евро – главница по запис на заповед от 27.02.2007 г., както и
лихва за забава върху тази сума. Във връзка с този спор са се развили различни
съдебни производства, които са завършили с осъждането на ищцата с влязло в сила
съдебно решение да заплати на И.Ж. посочената сума. Безспорно е също така, че
през по-голямата част от развитието на тези съдебни производства И.Ж. е
представлявана от ответника К.М. като упълномощен от нея адвокат (видно и от
представеното пълномощно от 25.04.2007 г.). Безспорно е това, че вследствие на
развилото се съдебно производство срещу ищцата е образувано и изпълнително
производство за събиране на присъдените на И.Ж. суми.
Спорните в настоящото
производство въпроси са очертани от твърденията на ищцата за това, че както И.Ж.,
така и нейният процесуален представител ответникът К.М., са упражнили
недобросъвестно предоставените им процесуални права както в съдебните производства,
така и в изпълнителното производство. Ищцата твърди, че те са извършили
противоправни действия с оглед на забраната за недобросъвестно упражняване на
процесуални права съгласно нормата на чл. 3 ГПК (идентична с разпоредбата на
чл. 3 ГПК (отм.)). Така наведените твърдения на ищцата налагат да бъде
разгледан ходът на различните производства, който се установява от
представените по делото молби, подавани от името на И.Ж. от нейния процесуален
представител ответникът К.М. (за част от тези молби), както и от представените
съдебни актове.
Последователност на развитието на производството между страните и извършени
от ответниците процесуални действия.
Първоначално И.Ж. е поискала
издаването на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание съгласно
чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) – въз основа на запис за заповед от 27.02.2007 г.
Това е видно от представената по делото молба за издаване на изпълнителен лист
на това основание от 25.04.2007 г., както и от определение от 09.05.2007 г.
по гр. д. № 9393/2007 г. на СРС, 54 състав, с което молбата е уважена и срещу
ищцата А.М. е издаден изпълнителен лист от 10.05.2007 г. за сумата 130 100
евро, дължима въз основа на посочения запис на заповед. С определение от
14.08.2007 г. по ч. гр. д. № 3134/2007 г. на СГС определението за издаване
на изпълнителен лист въз основа на записа на заповед е отменено и съответно
изпълнителният лист е обезсилен. В определението съдът е приел, че записът е на
заповед е платим на определен срок след предявяването му, като не са
представени доказателства за предявяване. Прекратено е и образуваното въз
основа на този изпълнителен лист изпълнително производство (видно от протокол
на ЧСИ от 16.08.2007 г.).
С молба от 20.08.2007 г. от името
на И.Ж. е поискано допускане на обезпечение на бъдещия ѝ иск срещу ищцата
А.М. за заплащане на сумата 130 100 евро по записа на заповед. Поискано е
налагането на възбрана върху шест недвижими имота. С определение от 20.08.2007
г. по гр. д. № 18512/2007 г. поисканото обезпечение е допуснато. В
определението е посочено, че бъдещият иск е с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД (сума, дължима по договор за заем), въпреки че според възпроизведените в
определението твърдения на молителката претенцията ѝ се основава на запис
на заповед от 27.02.2007 г. Обезпечението е допуснато срещу представяне на
гаранция. Трябва да се отбележи също така, че липсват данни (а и твърдения от
страна на ищцата) въз основа на това определение на съда да е издадена
обезпечителна заповед.
На 24.09.2007 г. от името на И.Ж.
е подадена искова молба, с която се иска да бъде осъдена А.М. да заплати сумата
по записа на заповед (видно от представеното по делото копие от исковата молба
с отбелязване на завеждането ѝ в регистратурата на съда), като по нея е
образувано гр. д. № 3641/2007 г. на СГС, I-1 състав. Искът е предявен като
частичен – за сумата 50 100 евро от общия размер на претенцията от
130 100 евро, както и за лихва за забава в размер на 1 000 евро. В
исковата молба е направено ново искане за допускане на обезпечение на така
предявения иск чрез налагане на възбрана върху същите шест недвижими имота,
предмет и на молбата за обезпечение на бъдещ иск от 20.08.2007 г.
С определение от 17.10.2007 г. по
посоченото гр. д. № 3641/2007 г. на СГС е допуснато обезпечение на частично
предявения иск за главница и на иска за лихва за забава, но само по отношение
на два от имотите – върху 1/2 ид. част от посочените от ищцата и описани
по-горе апартамент № 6 и гараж № 7. Съдът е приел, че с оглед на размера на
претенциите налагането на възбрана върху всички имоти би било прекомерно. В
определението като основание на предявените искове са посочени чл. 79 ЗЗД
(общото правно основание, което често е използвано в практиката за означаване
на претенция от неизпълнение на задължение, произтичащо от правна сделка,
включително и от едностранна) и чл. 86 ЗЗД (иск за заплащане на лихва за
забава). На 24.10.2007 г. е издадена и обезпечителна заповед в полза на И.Ж..
С две молби от името на И.Ж.,
подадени по гр. д. № 3641/2007 г. на СГС на 12.12.2007 г., е направено
изявление за увеличаване на размера на предявения иск за главница до пълния претендиран размер от 130 100
евро, както и за допускане на допълнително обезпечение на иска във връзка с
това. Като допълнително обезпечение е поискано налагането на възбрана върху три
недвижими имота (част от първоначално посочените в предходните молби). С
определение на съда от 13.12.2007 г., обективирано върху самата молба, е отказано
допускането на допълнително обезпечение, тъй като съдът е приел, че липсва
изменение на размера на иска, докато молбата за това не бъде връчена на
насрещната страна и съдът не го допусне с нарочно определение. С определение от
22.01.2008 г. по ч. гр. д. № 77/2008 г. САС е оставил в сила определението на
СГС, с което е отказано допускането на допълнително обезпечение на иска, но
единствено по съображение за това, че не е установено наличието на
обезпечителна нужда за И.Ж. (прието е, че поначало не необходимо изрично
определение на съда за допускане на увеличаването на размера на иска, за да
бъде допуснато допълнително обезпечение).
С последваща молба по гр. д. №
3641/2007 г. на СГС от 27.06.2008 г. от името на И.Ж. отново е поискано допълнително
обезпечение на предявените искове чрез налагане на възбрана върху същите имоти,
посочени в молбата от 12.12.2007 г., като молителката се е позовала и на вече
допуснатото от съда увеличение на размера на иска за главница. С определение от
30.06.2008 г., обективирано върху молбата, съдът е отказал до допусне
обезпечението поради липса на обезпечителна нужда, като е посочили и това, че
по искането вече е налице произнасяне с определението на САС от 22.01.2008 г.
По жалба на И.Ж. срещу определението
на СГС от 30.06.2008 г. с определение от 04.11.2008 г. по ч. гр. д. № 1986/2008
г. САС е отменил определението на СГС и е допуснал поисканото допълнително
обезпечение на предявените искове чрез налагане на възбрана върху посочените от
молителката три имота, а именно върху посочените от ищцата в настоящото
производство и описани по-горе 1/2 ид. част от апартамент № 21 и подземен гараж
№ 5, както и върху 1/2 ид. част от офис № 1 (последният имот е с адрес гр.
София, ул. „********“, партер). В определението си САС е посочил, че
основанието на предявените искове е чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД (аналогично на
определението на СГС от 17.10.2007 г.). Въз основа на определението на САС по
ч. гр. д. № 1986/2008 г. на 04.09.2009 г. е издадена обезпечителна заповед.
Следва да се посочи и това, че в определението си САС е разяснил, че молба за
допускането на обезпечение на иска може да се подава многократно, т.е. ако
искането не бъде уважено това не препятства повторното му заявяване. Също така
САС е посочил, че наличието на обезпечителна нужда за молителя при подадена
молба за обезпечаване на иска поначало се предполага (позовавайки се и на
теорията на гражданския процес – учебника по гражданско процесуално право на
проф. Живко Сталев).
Така въз основа на първоначалното
определение от 17.10.2007 г. по гр. д. № 3641/2007 г. на СГС и на
определението от 04.11.2008 г. по ч. гр. д. № 1986/2008 г. на САС е допуснато
обезпечение на предявените искове за главница, дължима по записа на заповед в
размер на 130 100 евро, и на лихва за забава върху нея в размер на
1 000 евро върху общо пет недвижими имота, сред които и сочените от ищцата
1/2 ид. части от апартамент № 6 и гараж № 7, находящи се в гр. София, ул. „********,
както и 1/2 ид. части от апартамент № 21 и подземен гараж № 5, находящи се в
гр. София, ул. „********.
С решение от 05.03.2009 г. по гр.
д. № 3641/2007 г. на СГС исковете срещу А.М. са уважени изцяло за главница
в размер на 130 100 лв. и за лихва за забава в размер на 8 291,46
евро (представляващ допълнително увеличен размер на този иск, видно от молба от
02.02.2009 г., подадена по делото на СГС). В решението на СГС като правно
основание на иска за главница е посочена нормата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД (вземане
по договор за заем), като в мотивите на решението също се обсъжда наличието на
заем между страните. Това решение е обезсилено от САС с решение по гр. д.
№ 1804/2009 г. на САС. Последното обстоятелство се установява от
представената по делото справка за движението на гр. д. № 12957/2009 г. на СГС,
според която посоченото дело на СГС по иск на И.Ж. срещу А.М. е образувано след
връщането на гр. д. № 3641/2007 г. от САС на 28.12.2009 г. От
посочената справка е видно, че новообразуваното гр. д. № 12957/2009 г. на СГС е
продължение на гр. д. № 3641/2007 г. на СГС, а образуването на същото дело
под нов номер пред първата инстанция след връщането му от въззивната инстанция
е следствие от обезсилване на решението и връщането му за ново разглеждане. В
случая това обстоятелство е обусловено от произнасянето на СГС с решението от
05.03.2009 г. по гр. д. № 3641/2007 г., в което съдът е присъдил
процесната сума въз основа на договор за заем, а не на запис на заповед,
каквото основание на задължението е посочено в исковата молба (т.е. съдът се е
произнесъл по непредявен иск).
Така съдебното производство по
исковата молба, заведената от И.Ж. срещу А.М. на 24.09.2007 г., е продължило в
СГС под нов номер – гр. д. № 12957/2009 г. на СГС. По това дело е
поставено решение на 24.02.2010 г., с което исковете са уважени в посочените
по-горе размери, като по отношение на иска за главница на дълга от 130 100
евро е посочено правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 534 (вероятно
поради техническа грешка е посочено чл. 534 ТЗ, вместо чл. 535 ТЗ) – 538 ТЗ,
т.е. посочена е общата норма, предоставяща иск за изпълнение на задължения,
произтичащи от сделка, свързана с препращане към специалните норми на ТЗ,
уреждащи записа на заповед. Съществено в случая е и това, че в мотивите на
съдебното решение ясно е посочено, че задължението на А.М. произтича от запис
на заповед.
Решението на СГС от 24.02.2010 г.
е оставено в сила с решение от 19.03.2013 г. по гр. д. № 4012/2011 г. на САС. В
мотивите към решението САС е разгледал направеното от А.М. възражение за това,
че процесният запис на заповед е свързан със сключен между страните
предварителен договор, по който тя няма задължения за плащане на сумата. Съдът
е приел, че подобна връзка не се установява и съответно възражението е
неоснователно.
С определение от 25.07.2014 г.
ВКС не е допуснал касационно обжалване на решението на САС от 19.03.2013 г. по
отношение на иска за главницата, като е приел, че въззивният съд се е
произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, включително задължителната
такава. Допуснато е касационно обжалване по отношение на иска за лихва за
забава, като с решение на ВКС от 12.05.2016 г. е оставено в сила решението на
САС и по отношение на този иск.
Междувременно И.Ж. е поискала издаването
на изпълнителен лист въз основа на решението на САС от 19.03.2013 г. Молбата е
подадена на 05.08.2014 г. пред ВКС, тъй като делото към този момент е висящо
пред този съд след допускането на касационно обжалване по иска за лихва за
забава. Делото е изпратено до компетентния да се произнесе по тази молба САС и
за присъдената сума за главница от 130 100 евро е издаден изпълнителен
лист на 24.09.2014 г., както е отбелязано и върху поставения печат върху гърба на
решението на САС. В издадения изпълнителен лист на два пъти са допуснати
очевидни фактически грешки. Това е видно от представените по делото молби от
името на И.Ж. от 03.10.2014 г. до САС, в която е посочено, че в изпълнителния
лист е сгрешено фамилното име на И.Ж., както и от 28.10.2014 г. до ВКС, и от
12.12.2014 г. до САС, в които е посочено, че в новоиздадения изпълнителен лист
е сгрешено правното основание на вземането, като е посочено, че то е чл. 240,
ал. 1 ЗЗД. Последното е видно и от представения по делото изпълнителен лист от
24.09.2014 г., издаден по гр. д. № 4012/2011 г. на САС, в който е
посочено, че сумата на главницата се дължи на основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД. Представен е и последният издаден по делото на САС изпълнителен лист от
22.12.2014 г., в който коректно е изписано името на И.Ж., както и правното
основание на задължението за главница, съответстващо на постановените съдебни
решения – чл. 538 ТЗ (задължението на издателя да изплати сумата по записа на заповед).
Следва да се посочи също така, че описаните по-горе молби за издаване на
изпълнителен лист и за поправка на допуснатите в него грешки, са подавани или
лично от И.Ж., или от нейно име от адвокат И.В., а не от ответника К.М., от
когото са подавани молбите и жалбите в хода на исковото производство,
представени по настоящото дело.
Въз основа на последния посочен
изпълнителен лист от 22.12.2014 г., издаден по решението от 19.03.2013 г. по
гр. д. № 4012/2011 г. на САС, на 26.06.2015 г. от името на И.Ж. адвокат И.В.
е подала молба за образуване на изпълнително производство срещу ищцата А.М., по
която е образувано изп. д. № 20158490400711 на ЧСИ с рег. № 849. Представените
по делото молби, подавани в хода на изпълнителното производство от името на И.Ж.,
също са подавани само от адвокат И.В.. С молбата за образуване на производство
е поискано да бъдат изнесени на публична продан четири от имотите, върху които
са наложени възбрани с посочените по-горе две определения на СГС и САС, а
именно 1/2 ид. части от апартамент № 6 и гараж № 7, находящи се в гр. София,
ул. „********, както и 1/2 ид. части от апартамент № 21 и подземен гараж № 5,
находящи се в гр. София, ул. „********. Видно от представените по делото
постановления за възлагане на имот, издадени от съдебния изпълнител по
посоченото изпълнително дело съответно на 18.10.2017 г. и на 01.12.2017 г. след
проведени публични продани 1/2 ид. части от двата гаража са възложени на
взискателката И.Ж., а 1/2 ид. част от апартамент № 21 е възложен на трето лице
– В.В.. Следва да се посочи, че по делото не са представени доказателства за
това на публична продан да е продаден и последният от четирите сочените от
ищцата имота – апартамент № 6, находящи се в гр. София, ул. „********.
Междувременно с определение от
24.07.2018 г. по приключилото към този момент с влязло в сила решение гр. д. №
12957/2009 г. на СГС са отменени допуснатите обезпечения на исковете. Това
определение е отменено с определение от 02.08.2019 г. по ч. гр. д. № 3670/2019
г. на САС, където е прието, че наложените като обезпечения на исковете възбрани
не следва да бъдат вдигани, тъй като те ползват и купувачите на публичната
продан и съответно осигуряват непротивопоставимост на последващи вписани права
върху имотите спрямо купувачите.
По отношение на твърденията за недобросъвестно упражняване на процесуални
права от ответниците и понесените от ищцата вреди.
Нарушаването на задължението за
добросъвестно упражняване на процесуалните права по смисъла на чл. 3 ГПК (също
чл. 3 ГПК (отм.)) се изразява в извършване на злоупотреба с предоставените на
страната процесуални права, т.е. упражняването им, въпреки че страната знае, че
не ги притежава, както и когато те се упражняват не с оглед на целта, за която
са предоставени, включително когато на страната е известно, че чрез
упражняването на съответното процесуално право (предявяване на иск, искане за
издаване на изпълнителен лист, образуване на изпълнително производство) тя не
защитава свое материално право.
В конкретния случай предявеният
от И.Ж. срещу ищцата А.М. иск за заплащане на сума по запис на заповед е уважен
с влязло в сила съдебно решение (след като ВКС не е допуснал касационно
обжалване на решението на САС по гр. д. № 4012/2011 г. на САС, съответно
потвърдил е решението в частта за присъдена лихва за забава). Съгласно чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за всички съдилища в страната. Поради
това и в настоящото производство следва да се зачете силата на пресъдено нещо,
с която е установено, че съществува задължение на ищцата А.М. към И.Ж. да
заплати сумата 130 100 евро по запис на заповед от 27.02.2007 г., както и
лихва за забава върху тази сума.
Именно с оглед задължението на
съда да зачете силата на пресъдено нещо на друго влязло в сила решение (чл. 297 ГПК) в настоящото производство не може да бъдат преразглеждани въпросите,
свързани с възникването и съществуването на задължението по записа на заповед.
Съдът не може да преразгледа въпросите за това дали действително е издаден
запис на заповед от ищцата А.М., дали той е нищожен, дали е свързан със
задължение по договор и съответно дали това задължение е възникнало, както и
дали е налице погасяване на задължението по записа на заповед (или по
договора). Всички тези въпроси могат да бъдат разгледани само в производството,
в което И.Ж. е потърсила защита на вземането си като кредитор по записа на заповед.
При това следва да се отбележи, че съдът в това производство е разгледал
подобни възражения на А.М.. В решението на САС по гр. д. № 4012/2011 г. е
разгледано възражението за недължимост на сумата по записа на заповед поради
недължимост на свързаното с нея задължение по договор между страните.
Обстоятелството, че възражението на ищцата не е уважено в посоченото съдено
производство не означава, че то или други възражения във връзка с вземането по
записа на заповед могат да бъдат повдигнати отново в настоящото производство. Това
би противоречало на стабилитета на съдебното решение при разрешаването на
повдигнатите пред съда правни спорове между страните. Именно поради това по
отношение на част от предявените в настоящото производство искове делото е
прекратено.
С оглед на наведените от ищцата
твърдения за това, че тя не е осъдена да заплати сумата от 130 100 евро на
основанието в издадения срещу нея изпълнителен лист, по който е образувано
изпълнителното производство срещу нея, следва да се посочи следното. Както се
изясни по-горе, всички подавани от И.Ж. и от нейно име молби са насочени към
защита на вземането ѝ по записа на заповед от 27.02.2007 г., издаден от
ищцата. Такива са както молбата за издаване на изпълнителен лист на основание
чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) (на несъдебно изпълнително основание, каквото
представлява записът на заповед), така и исковата молба, молбите за
обезпечаване на бъдещ и на вече предявените искове. В тези молби до съда
изрично е заявено, че И.Ж. претендира заплащане на сумата само на основание
записа за заповед. Именно на това основание е издаден изпълнителен лист и в
производството по чл. 237 ГПК, на това основание е постановено и влязлото в
сила решение на СГС от 24.02.2010 г., което е оставено в сила с решение от
19.03.2013 г. по гр. д. № 4012/2011 г. на САС, което от своя страна не е
допуснато до касационно обжалване от ВКС.
Действително налице са и други
правни основания на вземането, посочени в някои от съдебните актове, които бяха
разгледани по-горе. В определението на СГС от 20.08.2007 г. за допускане на
обезпечение на бъдещ иск и в решението от 05.03.2009 г. по гр. д.
№ 3641/2007 г. като основание на вземането е посочено чл. 240, ал. 1 ЗЗД
(договор за заем). Такова основание обаче не е било заявявано от И.Ж. (видно от
разгледаните по-горе доказателства). Освен това по допуснатото обезпечение не е
издадена обезпечителна заповед, т.е. това произнасяне на съда няма отношение
към ищцата в настоящото производство и нейните права, а решението от 05.03.2009
г. е обезсилено от въззивната инстанция, т.е. то също няма правни последици. В
съдебните актове, с които е допуснато обезпечение на вече предявените искове на
И.Ж., като основание на иска за главница е посочено чл. 79 ЗЗД. Както се посочи
по-горе обаче, това е общата разпоредба в българското право, която урежда правата
за кредитора при неизпълнено задължение, произтичащо от правна сделка,
включително и от запис на заповед. Във влязлото в сила решение на СГС от
24.02.2010 г. това правно основание е прецизирано, като общата норма на
чл. 79 ЗЗД е обвързана със специалните норми на чл. 535 – 538 ТЗ, уреждащи
записа на заповед, от което е видно, че задължението на ищцата А.М. е
установено именно въз основа на записа на заповед (както това е разгледано и в
мотивите на решението, а също и в мотивите на решението на САС и последващото
определение на ВКС). Както беше също така разяснено по-горе, срещу ищцата на
три пъти са издавани изпълнителни листове въз основа на решението на САС от
19.03.2013 г. по гр. д. № 4012/2011 г., но това е било необходимо, тъй като в
първоначално издадените изпълнителни листове е сгрешено името на И.Ж. или
правното основание на вземането (вероятно погрешно преписано от обезсиленото
решение на СГС). В последния изпълнителен лист от 22.12.2014 г., с който са
поправени допуснатите в предходните грешки и въз основа на който е образувано
изпълнителното производство срещу ищцата, е посочено коректното право основание
на вземането – чл. 538 ТЗ, уреждащ задължението на издателя на записа на
заповед за изплати дължимата по него сума на кредитора.
След като с влязло в сила съдебно
решение е установено, че ищцата А.М. дължи сумата от 130 100 евро по
записа на заповед от 27.02.2007 г., не е възможно упражнените от И.Ж.
(включително чрез действията на процесуалния ѝ представил ответникът К.М.)
процесуални права в рамките на съдебните производства или на изпълнителното
производство да са упражнени недобросъвестно. Упражняването на тези права е
било необходимо, за да получи И.Ж. изпълнение на задължението на ищцата А.М..
С оглед на изложените от ищцата
съображения във връзка с различните съдебни производства следва да се посочи и
следното. Обстоятелството, че искането на И.Ж. за издаване на изпълнителен лист
на основание чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) е оставено без уважение (след като
определението на СРС е отменено от СГС), не препятства И.Ж. да предяви иск за
заплащане на сумата по записа на заповед. Това е така, тъй като производството
по издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.
237, б. „е“ ГПК (отм.) е факултативно за кредитора. Той може да използва този
ред за защита, но не е длъжен, още повече че постановените в това производство
съдебни актове (определения) не се ползват със силата на пресъдено нещо като
съдебните решения. Поради това дори и при отхвърляне на молбата на кредитора за
издаване на изпълнителен лист на посоченото основание, той може да предяви иск,
за да защити вземането си. Това положение е аналогично на уреденото в сега
действащия ГПК, при което при отхвърляне на заявлението за издаване на заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, кредиторът дори получава изрично
указания, че може да предяви иск за осъждане на длъжника си на същото основание
(чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК). Следователно в разглеждания случай предявяването на
иск от И.Ж. след отхвърляне на заявлението ѝ за издаване на изпълнителен
лист на основание чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) също не представлява злоупотреба с
процесуални права от нейна страна.
Както се посочи, в хода на
производството по предявения иск, както и преди предявяването му, И.Ж. е
поискала (чрез процесуалния си представител ответника К.М.) на няколко пъти
допускане на обезпечение на исковете за главница и лихва. Тези действия също не
представляват злоупотреба с процесуални права, тъй като (както е отбелязал и
САС в определението по ч. гр. д. № 1986/2008 г.), определението на съда, с
което е отказано да бъде допуснато обезпечение на иска, не препятства ищеца да
поиска отново обезпечаване на иска, тъй като тези определения не се ползват със
сила на пресъдено нещо, а съответно нямат стабилитета на съдебните решения.
Отделен въпрос е, че в случая е поискано допълнително обезпечаване, което е
резултат от увеличаването на размера на предявения иск. Освен това, както се
изясни и по-горе, произнасянията на САС с определения от 22.01.2008 г. по ч.
гр. д. № 77/2008 г. и от 04.11.2008 г. по ч. гр. д. № 1986/2008 г. по частни
жалби, подадени от И.Ж., не са по отношение на един и същ акт на СГС.
Произнасянията са при обжалване на две различни определения на СГС, съответно
от 13.12.2007 г. и от 30.06.2008 г., като при обжалването на второто е
допуснато и пълното искано обезпечение на предявените искове.
Въпросът за това дали
обезпеченията са допуснати при определяне на гаранция или без такава не може да
бъде разглеждан на плоскостта на злоупотреба с право от страна на молителя в
обезпечителното производство. Според чл. 391, ал. 1 и ал. 2 ГПК (съответно чл.
310, ал. 1 и ал. 2 ГПК (отм.)) обезпечението се допуска, ако искът е подкрепен
с убедителни писмени доказателства или при предоставяне на гаранция, като съдът
може да определи гаранция, дори и при наличие на убедителни писмени
доказателства. Следователно определянето на гаранция като условия за допускане
на обезпечение на иска е резултат от преценката, която съдът прави на
представените по делото писмени доказателства, и няма отношение към действията,
извършени от молителя.
Ищцата сочи и различни
процесуални нарушения, които според нея са извършени в хода на исковото
производство от И.Ж. и процесуалния ѝ представител. Сред тях са и
незаплащането на държавна такса по предявения иск и във връзка с увеличаването
на размера му, както и липсата на пълномощно за процесуалния представител
(ответника К.М.). Подобни обстоятелства не могат да представляват
недобросъвестно упражняване на процесуални права. Те са свързани с надлежното
упражняване на правото на иск и представляват нередовности на извършеното
процесуално действие, за които съдът след служебно, давайки указания на
страните (чл. 101 и чл. 129, ал. 2 и ал. 5 ГПК, съответно чл. 100, ал. 1 и ал.
4 ГПК (отм.)). Съответно при отстраняване на нередовностите процесуалното
действие се счита за редовно извършено от момента на извършването му. Отделен
въпрос в случая е, че заплащането на държавна такса е въпрос на събиране на
публично вземане на държавата, което може да стана и след приключване на
делото, ако съдът е пропуснал да стори това предварително (чл. 77 ГПК,
съответно чл. 60 ГПК (отм.)). Липсата на представено пълномощно също така винаги
може да се поправи чрез представянето му или чрез потвърждаване на извършените действия
от представлявания, като в случая И.Ж. недвусмислено е демонстрирала, че
одобрява извършените в хода на съдебните производства от нейно име действия,
като се е възползвала от издадения в резултат на тези производства изпълнителен
лист.
Сочените от ищцата обстоятелства,
свързани с представените пред съда, разглеждащ иска срещу нея, доказателства,
също не могат да бъдат определени като недобросъвестно поведение от страна на И.Ж.
или на процесуалния ѝ представител. Ищцата посочва, че представеното
копие на записа на заповед на съдържа отбелязване за издадения изпълнителен
лист. Това обстоятелство не би могло да има значение с оглед на защитата на
правата, която търси в това производство И.Ж., нито би могло да накърни защитата
на ищцата в него, тъй като, както се посочи, този изпълнителен лист е бил
обезсилен и съответно издаването му няма правно значение. Ищцата също така
твърди, че И.Ж. и процесуалният ѝ представител не са представили пред
съда всички доказателства и са заблудили съда за това, че ищцата дължи сумата
по записа на заповед. В тази връзка следва да се отбележи, че всяка от страните
в производството е свободна да представи всички доказателства, които прецени,
че подкрепят нейната теза, като при определени обстоятелства може да поиска
другата страна или трето лице да бъдат задължени да представят намиращи се у
тях документи. По този начин правото на ищцата в настоящото производство да
защити своите права и законни интереси в гражданския процес е гарантирано и
принципно не зависи от действия на насрещната страна. Поради това не може да се
приеме и че съдът е бил въведен в заблуждение, тъй като той е постановил
решението си въз основа на събраните по делото доказателства, а ищцата е имала
равна с насрещната страна възможност да участва при събирането им.
По делото не са представени и
доказателства за твърденията на ищцата относно това ответникът К.М. по някакъв
начин да е повлиял върху разпределението или разглеждането и решаването на
съдебните производства, особено на производството по предявения срещу ищцата
иск за заплащане на сумата по записа на заповед.
Във връзка с образуваното срещу
ищцата изпълнително производство следва да се посочи, че поправеният
изпълнителен лист от 22.12.2014 г., въз основа на който е образувано и
изпълнителното производство срещу нея, е издаден въз основа на решението от
19.03.2013 г. по гр. д. № 4012/2011 г. на САС. Според чл. 404, т. 1 ГПК
(съответно чл. 237, б. „а“ ГПК (отм.)) осъдителните решения на въззивните съдилища
представляват основание за издаване на изпълнителен лист, независимо че не са
влезли в сила. Поради това в случая изпълнителният лист е издаден на годно
основание. Това, че в изпълнителното производство съдебният изпълнител е
предприел изпълнителни действия срещу три от имотите, по отношение на които са
допуснати обезпечителни възбрани, също е в съответствие с предназначението на
тези обезпечителни мерки – да защитят интереса на кредитора (както се посочи,
поради тази причина те са запазени и след приключването на исковото
производство).
Другите сочени от ищцата нарушения, допуснати в
хода на изпълнителното производство, от които ищцата твърди, че за нея са
настъпили вреди (особено имуществени такива), са свързани с това, че съдебният
изпълнител е продал имотите на многократно занижени цени спрямо пазарните, че
продаденият апартамент е несеквестируемо жилище на ищцата, а един от
продадените гаражи не е нейна собственост.
На първо място следва да се посочи, че по делото
не са представени доказателства относно несъответствието между цените на
имотите, достигнати на публичната продан, и действителните пазарни цени към
този момент. Не са представени и доказателства за това, че продаденият
апартамент (ид. част от него) представлява несеквестируемо жилище на ищцата.
Поради това следва да се приеме, че не са налице сочените от ищцата нарушения,
които не се установяват по делото. Освен това по отношение на цените на имотите
следва да се посочи, че поначало пазарната цена е тази цена, която може да се
постигне на свободния пазар, т.е. цената, която информиран купувач е готов да
заплати и информиран продавач е готов да получи за определен имот. Поради това
именно публичната продан, която се разгласява по предвидения в закона начин,
предоставя възможност за определянето на действителната пазарна цена на имота.
Отделно от посоченото по-горе следва да се има
предвид и това, че действията на взискателя нямат отношение към определянето на
цената, от която ще започне проданта, нито към въпроса за това дали имотът
представлява секвестируемо имущество и дали е действително собственост на
длъжника. Началната цена на проданта се определя от съдебния изпълнител и той
проверява собствеността върху имота. По отношение на несеквестируемостта, тя
също следва да се провери от съдебния изпълнител, включително по възражение на
длъжника. Поради това не е възможно сочените от ищцата обстоятелства да са
резултат от недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на
взискателката И.Ж. в изпълнителното производство. Последното обстоятелство,
сочено от ищцата – това, че един от продадените имоти не е нейна собственост –
не би могло и да причини вреди за ищцата, ако действително не е продаден обект
от нейното имущество.
В обобщение, следва да се посочи, че всички
разгледани по-горе процесуални действия, извършени от И.Ж., включително чрез
процесуалния ѝ представител ответника К.М., представляват упражняване на
предоставени от закона процесуални права на И.Ж. за защита на вземането ѝ
по записа на заповед, издаден от ищцата А.М., чието съществуване и дължимостта
на сумата е установено с влязло в сила съдебно решение. Конкретните разгледани
действия и начина на упражняването на съответните права също не сочи на наличие
на злоупотреба с процесуални права в съдебните или изпълнителното производство
срещу ищцата, тъй като те са упражнени за постигане на законна цел. Поради това
сочените от ищцата действия на ответниците не са противоправни.
В допълнение следва да се посочи и че по делото не
са представени доказателства, от които да се установява настъпването както на
сочените от ищцата неимуществени вреди, така и на имуществените вреди. За
последните, както се посочи по-горе, следва да се приеме, че те не биха могли и
да настъпят за ищцата.
Тъй като не се установява да е налице
противоправно поведение от страна на ответниците, изразяващо се в недобросъвестно
упражняване на техни процесуални права в сочените от ищцата съдебни и
изпълнително производства, нито се установява да са налице настъпили за ищцата
неимуществени или имуществени вреди, предявените искове следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни. С оглед на това не е необходимо да се разглеждат
напрените от ответниците възражения за погасяването на претенциите на ищцата по
давност.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата М.Ж. следва да се присъдят направените от нея разноски по
делото, които възлизат общо на 600 лв. С оглед оспорването на разноските,
направено от ищцата, макар и то да не е конкретизирано, следва да се посочи, че
по делото е представен договор за правна защита и съдействие, от който се
установява, че присъдените разноски на ответницата действително са извършени от
нея за заплащане на адвокатско възнаграждение на процесуалния ѝ
представител по делото, а техният размер е значително по-нисък от този,
определен в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения с
оглед размера на предявените искове.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковете
на А.Б.М., ЕГН **********,
адрес *** срещу М.С.Ж., ЕГН **********,
адрес *** с правно основание чл. 3 ГПК вр.
с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 евро – обезщетение
за неимуществени вреди и на сумата 70 000 евро – обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в разликата между действителната пазарна цена
и цената, на която са продадени на публична продан гараж № 7, находящ се в
гр. София, ул. „********и подземен гараж № 5, находящ се в гр. София,
ул. „*******, които вреди са причинени от недобросъвестно упражняване на
процесуални права от страна на И.Ж. (наследодател на М.Ж.) като ищца в
производството по гр. д. № 3641/2007 г. на СГС, I-1 състав и свързаните с него
съдебни производства, както и като взискател по изп. д. № 20158490400711 на ЧСИ
с рег. № 849.
ОТХВЪРЛЯ исковете
на А.Б.М., ЕГН **********,
адрес *** срещу К.Н.М., адрес *** с правно
основание чл. 3 ГПК вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 50 000
евро – обезщетение за неимуществени вреди и на сумата 150 000
евро – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между
действителната пазарна цена и цената, на която е продаден на публична продан апартамент
№ 21, находящ се в гр. София, ул. „*******, които вреди са причинени от
недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на К.М. като
процесуален представител на И.Ж. – ищца в производството по гр. д.
№ 3641/2007 г. на СГС, I-1 състав и свързаните с него съдебни производства, както и като взискател
по изп. д. № 20158490400711 на ЧСИ с рег. № 849.
ОСЪЖДА А.Б.М., ЕГН **********, адрес *** да заплати на М.С.Ж., ЕГН **********, адрес *** сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: