№ 209
гр. София, 06.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Пламен Дацов
Членове:Димитър Фикиин
Светла Букова
при участието на секретаря Красимира Г. Г.а
в присъствието на прокурора С. Г. Т.
като разгледа докладваното от Светла Букова Въззивно частно наказателно
дело № 20231000600492 по описа за 2023 година
С решение от 06.04.2023 г. по нчд № 154/23 г. по описа на ОС- Видин е признато
решение от 12.08.2020 г., издадено от административен орган в Република Австрия за
налагане финансова санкция на М. Е. Г. в размер на 920 евро, с левова равностойност
1 799.36 лв. за нарушение на правилата за движение по пътищата.
Срещу така постановеното решение е постъпила жалба от санкционираното
лице, в която се излагат доводи за незаконосъобразност, свеждащи се до изтекла
погасителна давност за изпълнение на решението, която по българския закон е по-
благоприятна и изтекла към 30.10.2022 г. Освен това част от посочените нарушения не
са били извършени, тъй като в посочения времеви период Г. се е намирал в България.
Поради това се иска отмяната на съдебния акт и постановяване на отказ за изпълнение
на издаденото решение.
В съдебно заседание санкционираното лице и защитникът му не се явяват, но от
последния е депозирана молба с изразено в нея становище, че се поддържа жалбата с
доводите в нея, като се иска отмяна на решението.
Представителят на Софийска апелативна прокуратура счита, че решението е
правилно и законосъобразно, а доводите в жалбата са неоснователни, поради което
следва да се потвърди атакувания съдебен акт.
1
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните, прие за установено следното:
Производството пред окръжния съд за признаване и изпълнение в България на
решение на несъдебен орган на Република Австрия за налагане на финансова санкция
е било образувано във връзка с постъпило Удостоверение по чл.4 от Рамково решение
2005/214/ПВР на Съвета от 12.04.2013 г. относно прилагането на принципа за взаимно
признаване на финансови санкции, изпратено чрез Централния орган по чл.8, ал.1 от
ЗПИИКОРНФС.
В производството по чл.32, вр. чл.16 и по чл.34, вр. чл.20 от ЗПИИКОРНФС
следва да се провери налице ли е влязло в сила решение за налагане на финансови
санкции спрямо български гражданин, издадено от държава членка на ЕС и дали
същото е придружено от Удостоверение по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на
Съвета на Европа. Според приложените по делото писмени документи, сред които
решение от 12.08.2020 г. на Окръжно управление Н. А. З. и удостоверение по чл.4 е
видно, че спрямо българския гражданин М. Е. Г. /с посочени индивидуализиращи
данни/ е било постановено решение № ВН – ND/03/201000012650/20 от 12.08.2020 г.,
издадено от Окръжно управление Н. А. З., Република Австрия, в сила от 30.10.2020 г.
за налагане на финансова санкция в общ размер на 920 евро за нарушения,
санкционирани по реда на чл.134, ал.1 от Закон за моторните превозни средства вр. с
чл.7 от Регламент /ЕО/ № 561/2006 и чл.32, ал.1 от Регламент на ЕО 165/2014. От
фактическа страна нарушенията, за които е била наложена санкцията, се изразяват в
това, че на 27.02.2020 г. в 11.33 ч. в Никелсдорф, А4, отсечка на пътя 65 км посока
Виена Г. като водач на товарен автомобил с рег. № ******** и ремарке рег. №
******** не е спазил изискване за почивка от минимум 45 м., че неправилно е
използвал цифровото контролно устройство – неправилна употреба „извън обхват“ в
менюто на тахографа, като последното е реализирано и на 16.02., 17.02., 18.02., 21.02 и
26.02. 2020 г.
При преценката си относно необходимите реквизити на представеното
удостоверение и данните за наказаното лице, първостепенният съд е направил
законосъобразни изводи за наличието на предпоставките по ЗПИИКОРНФС за
признаване на решението на австрийските власти. Налице е влязло в сила решение на
компетентен орган на издаващата държава за налагане на финансова санкция и
наказаното лице има местожителство в изпълняващата такава. На следващо място
правилно е счетено, че Г. е наказан за нарушение на чуждото законодателство,
регламентиращо правилата за движение по пътищата, за което съгласно чл.30, ал.2, т.1
от ЗПИИКОРНФС не се изисква двойна наказуемост. В рамките на настоящото
производство съдът не би могъл да обсъжда наличието на основание за
санкционирането на лицето, доколкото е от значение единствено безспорно
2
установеното обстоятелство по налагане на санкция именно за описаните деяния. В
този смисъл е изричната разпоредба на чл.34, ал.2 от ЗПИИКОРНФС, предвиждаща
възможност за отмяна на решението и основанията за издаването му единствено от съд
на издаващата държава в съответствие с нейното законодателство. Поради това и не
подлежи на изследване въпросът дали е извършено някое от деянията, за които е
наложена процесната санкция, каквото искане на практика се съдържа в жалбата с
направеното в нея оспорване реализирането на част от нарушенията с оглед
различното местонахождение на жалбоподателя към сочените дати. Възможността за
оспорване на решението е била налице и същата реално му е била предоставена, видно
от стореното отбелязване за това в представеното удостоверение /т.3.3/ за лично
връчване на решението на 15.10.2020 г. с изричното уведомяване за правото на
повторно разглеждане или обжалване, в което лицето може лично да участва и което
позволява преразглеждане на делото по същество, представяне на нови доказателства,
което може да доведе до отмяна на първоначалното решение. След като
жалбоподателят не се е възползвал от това си право своевременно и решението е
влязло в сила, то и без основание на този етап се правят доводи в обсъжданата насока,
чието разглеждане в настоящото производство е недопустимо. По делото не се
установяват данни, позволяващи извод, че така направеното отбелязване в
удостоверението не отговаря на действителното фактическо и правно положение.
Такива твърдения не се правят пред въззивния съд и от страна на самото
санкционирано лице, което е редовно уведомено, но не взема лично участие по делото.
От друга страна с оглед специфичния характер на настоящото производство като израз
на взаимно доверие между членовете на ЕС, по подобие на процедурата по изпълнение
на Европейска заповед за арест, не е необходимо извън стореното отбелязване в
удостоверението за уведомяването на лицето, да са представени документи,
удостоверяващи това. Поради това и настоящият състав прие, че е спазено условието
за обсъжданото уведомяване и счете, че не е налице такова основание за постановяване
на отказ за признаване на решението, каквато възможност предвижда т.9 на чл.35 от
ЗПИИРКОРНФС. Въз основа на редовното удостоверяване на тези обстоятелства
следва да се приеме, че на санкционирания Г. надлежно е била предоставена
възможност за атакуване на решението, упражняването на които права е зависело
изцяло от неговата воля.
На следващо място правилно съдът е счел, че не е налице и някое от
факултативните основания по чл.35 от ЗПИИРКОРНФС за постановяване на отказ за
признаване на решението, доколкото е установено, че представеното удостоверение е
пълно и в съответствие с постановеното решение, срещу санкционираното лице за
същото деяние не е постановено и приведено в изпълнение решение за налагане на
финансова санкция в друга държава /РБ или трета държава/, не е изтекла погасителна
давност за изпълнение на наказанието /отбелязана е такава на 30.10.2023 г./, не е
3
налице имунитет или привилегии, препятстващи изпълнението на решението и
деянието е извършено на територията на издаващата държава. Освен това решението
се отнася за деяние, което по българското законодателство съставлява
административно нарушение относно правилата за движение по пътищата и в този
смисъл не е налице основанието по т.7 на чл.35 от закона.
Основното възражение на санкционираното лице за изтекла изпълнителска
давност на решението за налагане на санкцията е изцяло пренебрегнато в атакуваното
решение в разрез със задълженията на съда в тази насока. Същото въобще не е било и
отбелязано, като направено от страна на лично явилия се в процеса жалбоподател,
поради което и с основание е отправен упрек към дейността на първата инстанция. В
съответствие с правомощията си, въззивният съдебен състав счете, че по същество
направеното оспорване е неоснователно, тъй като приложимата в случая давност за
изпълнение на наложената санкция е тази по австрийския закон, която не се спори, че
не е настъпила. Изтичането на давност по българското законодателство съобразно
чл.35, т.3 от ЗПИИРКОРНФС би могло да има търсеният от жалбоподателя ефект на
отказ да се признае и допусне изпълнение на решението само в случай, че е налице и
изрично предвиденото кумулативно условие санкционираното деяние да е подсъдно на
български съд. В процесния случай това очевидно не е така според изложените факти и
направеното отбелязване в представеното решение и приложено удостоверение, чиято
проверка по същество не би могла да бъде извършвана по вече посочените по-горе
съображения. Поради това изцяло неоснователни са и доводите в жалбата както за
липсата на извършена преценка относно наличието на основание за отказ в хипотезите
на чл.35, т.5, б. „а“ и „б“ ЗПИИРКОРНФС /при деяния, попадащи под юрисдикцията на
РБ или извън територията на издаващата държава/, така и за прилагане на сочената по
българското законодателство /чл.82, ал.1, б. „а“ ЗАНН/ по-благоприятна давност.
С оглед изложените съображения за неоснователност на депозираната жалба и
цялостна законосъобразност на постановения съдебен акт, съдът счете, че не се налага
отмяна или изменение на същия, поради което
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.04.2023 г. по нчд № 154/23 г. по описа на ОС-
Видин, с което е признато решение от 12.08.2020 г., издадено от административен
орган в Република Австрия за налагане финансова санкция на М. Е. Г. в размер на 920
евро, с левова равностойност 1 799.36 лв. за нарушение на правилата за движение по
пътищата.
Решението е окончателно.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5