Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............../08.03.2021 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на шести ноември през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина Тодорова, като
разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7288 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 421372 от 04.06.2018 г. постановено
по гр.д. № 80443/2015 г. на СРС, 118 състав, e признато за
установено по реда
на чл. 422 ГПК, че П.Х.Н. дължи на „Т.С.” ЕАД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 1934.53 лева,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот - апартамент № 25, находящ се в гр. София, ж.к.
“******, аб.№ 123711, за периода от 01.04.2012 г. до
30.04.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 25.5.2015 г. до изплащане
на вземането, мораторна лихва в размер на 363.17 лева
за периода от 31.5.2012 г. до 11.5.2015 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 01.06.2015г. по
ч.гр.д.№ 28478/2015г. по описа на СРС, 118 състав, като е отхвърлен иска по чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над
сумата от 1934.53 лева до пълния предявен размер от 1968.97 лева, като
неоснователен. С решението първоинстанционният
съд се е произнесъл и по разноските, дължими между страните съгласно чл.78,
ал.1 от ГПК и чл.78, ал.3 от ГПК. Решението е постановено при участие на трето
лице- помагач на страната на ищеца- „Т.С.” ЕООД-София.
Това решение е обжалвано в срок от ответницата
П.Х.Н. чрез пълномощник адв.А.А.,
в частите, в които исковете срещу нея са били уважени, с оплаквания за
неправилност на решението като постановено при нарушение на материалния и на
процесуалния закон и необоснованост. Конкретно се правят оплаквания за
неправилност поради липса на доказателства за дължимост
на исковите суми поради липсата на доказателства, които да обосноват извод за доставка
на топлинна енергия /ТЕ/ в сочения от
ищеца обем и стойността й, а по отношение иска за забава- че не е доказано
изискуемостта на вземането и размера на търсената сума за забава. Оспорва
събраните по делото документи, като частни такива- справка, да има обвързваща доказателствена стойност, поради което не следвало да бъде
обсъждана СТЕ, която е дала заключение
само по данни от ищеца, при което соченото в СТЕ количество ТЕ за имота на
ответника се явявало неправилно определено, при което не се дължала и цената за
услугата дялово разпределение. Оспорва и да има решение на ОС за договор с ФДР,
оспорва да има отчетени показания на ТЕ от ФДР Моли да се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните
част, вкл. и в частта за разноските, като исковете се отхвърлят изцяло, прави и
искане за разноски. Допълнително пред въззивния съд
твърди, че е сключила споразумение с ищеца, и че търсената главница е била
заплатена и ответницата нямала задължение към ищеца, за което ангажира ново
писмено доказателство- електрона справка от сайта на ищеца.
Не са подадени отговори по въззивните жалби от насрещната им страна в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба след този срок, подадена за
открито съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира разноски за въззивната инстанция вкл. за защита от юрисконсулт, без
списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение, е валидно, а
в обжалваните части, които само са предмет на въззивно
разглеждане, е и допустимо.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правни
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба на ответницата относно преценката на
събраните по делото доказателства и значението на липсващите такива, касаещи
доставката, отчитането и заплащане на ползвана топлинна енергия /ТЕ/ за битови
нужди за жилищния имот на ответницата..
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е основал
решението си на база приетите по делото доказателства за качеството потребител
на ТЕ на ответницата като собственик на топлоснабдено
жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответницата по доставка на ТЕ при договор при Общи
условия, обвързващо ги, и за размера и цената на реално доставената ТЕ за
жилището им, установен от приетата по делото съдебно-техническа експертиза,
забавата в плащането и размера на лихвата за забава, определена от съда по реда
на чл.162 от ГПК. Изложените от първоинстанционния
съд фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо
да ги повтаря, с изключение само на частта относно изпадането в забава за
вземанията за цена на ТЕ за м.03.м.04.2014 г.
По оплакванията с
жалбата и твърдението за плащане на главницата,
настоящият въззивен
състав добавя следното:
Събраните по делото писмени
доказателства и СТЕ сочат размера на задълженията за цената на ТЕ за исковия
период за жилището по показанията на измервателните уреди в жилището /показания
0,00/ и за ТЕ за топла вода на база показанията на пломбирани водомери или брой
лица, и ТЕ за сградна инсталация, полагаща се за
обема на жилището на ответницата.
За да уважи предявените искове
за главница, и обусловения иск за мораторна лихва за
забава, първоинстанционият съд не се е позовал на
представените от ищеца фактури и др. едностранно съставени документи само, а на
приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която е дала заключение и въз
основа на документи , приети по делото -
документите за отчет, носещи и подпис на абоната- от 19.05.2012 г. , 24.05.2013
г., 24.04.2014 г. и индивидуалните изравнителните
сметки от третото лице-помагач „Техем сървисиз“ ЕООД. Ето защо
оплакването по въззивната жалба на ответника за
допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния
съд относно кредитиране на СТЕ се явява неоснователно. В случая СТЕ е съобразявала и съставени от третото лице
индивидуални справки за отопление и топла вода и за дялово разпределение,
документи за главен отчет, подписан от ответната страна, които документи са и приети
по делото в откритото съдебно заседание пред СРС на 03.10.2017 г. При
преценката на тези същи доказателства, въззивният съд
прави същите изводи, като тези направени от първоинстанционния
съд, за установеност с тези доказателства на реално доставено количество ТЕ и потребена от ответника
за процесното жилище за исковия период. СТЕ потвърждава правилността
на направените от ФДР изчисления по изравнителните сметки относно ТЕ за
отопление на имота, за топла вода и за сградна
инсталация като съобразени с показанията на измервателните уреди в имота и в
сградата, и нормативната уредба. Ответникът като етажен собственик дължи цената на реално потребената
ТЕ не само за притежаваното от тях жилище в тази сграда-етажна собственост, но
и за ТЕ за отопление на общите части, също и за сградната
инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът съобрази т.2 от ТР № 2/
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и
ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП,
вр. пар.1 от ДР на ЗЗП,
съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната
мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да плащат цената на
реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на
сградата.
Неоснователно е оплакването по
жалбата за липса решение на ОС на ЕС за сключване на договор с топлинен
счетоводител–ФДР/. Такъв е приет по делото-протокол от 26.04.2002 г. и договор
между ЕС и ФДР от 30.09.2002 г., видно е от него, че за ФДР е избрано „Техем сървисиз“ ЕООД. Събраните по делото писмени доказателства
сочат, че през исковия период е било извършвано дялово разпределение от третото
лице-помагач на ищеца- „Техем сървисиз“
ЕООД, което дружество е било избрано от ОС на Етажната собственост на сградата,
в която се намира процесното топлоснабдено
жилище, да извършва именно услугата дялово разпределение по решение по протокол
от 22.04.2002 г.и сключен въз основа на това решение договор с „Техем сървисиз“ ЕООД .Независимо
от липсата на ново решение на ОС на ЕС на сградата, където е процесното жилище и на договор между ЕС и ФДР, след изтичане срока на
този от 2002 г. , не може да бъде възприето схващането, че направеното от ФДР
отчитане и разпределение на ТЕ в ЕС, е невалидно. Съгласно чл. 65, ал. 2 от отменената през 2020 г. Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, но действаща в исковия период, при
прекратяване на договора за дялово разпределение, или при заличаване на лицето
по чл. 139а ЗЕ от публичния регистър, потребителите на топлинна енергия или
асоциацията по чл. 151, ал. 1 от ЗЕ, са длъжни в едномесечен срок от
уведомлението по, ал. 3 на същия член да изберат друго лице. Ето защо
ответникът като етажен собственик, не би могъл да черпи права от неправомерното
си бездействие и това на ЕС, още повече, че очевидно и от представените
документи по делото за отчети и дялово разпределение/изравнение, изпълнението
на задълженията по договора от ФДР, която е и трето лице-помагач на ищеца по
делото, е продължило и след 3 годишния срок по договора от 2002 г. Този договор касае задълженията на страните по
него, а не и тези между потребител и доставчик на топлинна енергия, и няма
изрична форма за валидността му, когато е сключен с лице, регистрирано по реда
на чл. 139б от ЗЕ. По делото не са представени доказателства за нов избор от ЕС
на друга ФДР, различно от Техем сървисиз
ЕООД , при което избраната от ЕС ФДР още през 2002 г. е продължила да извършва
валидно дяловото разпределение.
Ответницата не доказа, че е
заплатила исковите суми, или дори част от тях- напр. главницата, както твърди
пред въззивния съд. Доказателство за споразумение
между страните или доказателства за плащане по смисъла на чл.76 от ЗЗД-
разписка, финансов бон или друг документ, издаден от ищеца, не са ангажирани в преклузивните срокове по ГПК. Приетото от въззивния съд като ново доказателство - отпечатан на
хартиен носител електронен документ –справка от интернет сайта на ищеца за
липса на задължение на ответницата към дата 06.11.2020 г. , не представлява
доказателство за плащане на исковите суми, тъй като тази справка няма характер
на разписка по смисъла на чл.77 от ЗЗД, не е подписан документ, не е ясно от
кого изхожда, поради което няма характер и на признание от ищеца за получено
плащане. Такава справка не е предвидена и в ОУ на ищеца като документ, който да
удостоверява погасяване на задължения или липсата на задължения. Ето защо
твърдението на ответницата пред въззивния съд, че е
сключила споразумение с ищеца или че е заплатила изцяло или частично исковите
суми, остана недоказано.
По отношение на иска за лихва за
забава, такава се дължи върху главниците за цена на ТЕ за исковия период до
м.02.2014 г. вкл., по реда на ОУ от 2008 г., по които не се изисква
потребителят да бъде канен да плати, и е налице забава от изтичане на 30 дни от
края на месеца, за който се дължи цената на ТЕ. При ОУ, в сила от м.03.2014 г.,
обаче, за да изпадне потребителят в забава, кредиторът-ищец трябва да публикува
фактурите на сайта си, което по делото не е било доказано, поради което
възражението на ответницата за липсата на забава е основателно, но само за
прогнозната сума за тези тези 2 месеца- общо 85,01 лв. и за изравнителното доплащане в размер на
179,37 лв. за целия отоплителен сезон м.05.2013-м.04.2014 г. Следователно лихвите
върху тези главници не се дължат, и съдът ги определя тези недължими лихви за
забава в размер на общо 49,60 лв. по реда на чл.162 от ГПК. Искът за
обезщетение за лихви за забава в размер над 313,56 лв. до уважения размер 363,17
лв. следва да бъде отхвърлен, което налага отмяна на решението в тази част. В
останалите обжалвани части, в които исковете за главница и лихви са уважени,
решението следва да се потвърди като правилно.
Налага се следователно и
намаляване на размера на разноските, които ответницата дължи на ищеца, на
342,07 лв. за исковото, и над 81,89лв. за заповедното производство, съразмерно
на отхвърления размер на иска за лихви. Въззивният
съд не следва да увеличава размера на присъдените на ответницата разноски за
заповедното производство с първоинстанционното
решение, защото счита, че за заповедното производство не се дължи самостоятелно
възстановяване на разноски за адвокат. Подаването
на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за исков процес по чл.422 от ГПК, за същото няма задължение да се мотивира, одобрен е и образец. По
възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за
предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само
формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не израз на материално правната защита на
длъжника, и липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за
материалното право, поради което длъжникът няма вземане за разноски в
заповедното производство / в този смисъл определение № 140/19.03.2020 г. по ч.
т. д. № 236/2020 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 45/23.01.2019 г. по
ч.т.д. № 3074/2018 г., ТК, І т.о. на ВКС/. Ето защо за направените разноски за
адвокат в заповедното производство, на длъжника не се дължи от ищеца
възстановяване на разноски. Такива се дължат за реализирано в последствие исково производство по чл.422 от ГПК. Но съобразно чл.271, ал.1, изр.второ , вр.
чл.278, ал.4 от ГПК, въззивният съд не може да
промени определения от първоинстанционния съд за
дължим размер от 0,30 лв.
По разноските за въззивната инстанция :
Съобразно изхода на спора, въззивника-ответник има
право на възстановяване на разноски в размер на 8,70 лв. съответен на уважената
част от жалбата, размер от внесената държавна такса по жалбата.
Съгласно чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би
имала право на разноски пред въззивната инстанция,
които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако
беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на
защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к.
единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване
на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която претендира
уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита
осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната
страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.
Решението няма да подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.
първо от ГПК, вр.
чл.113 от ГПК/ ДВ, бр.100/2019 г./, тъй като цената на исковете е под 5000лв. Воден
от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 421372 от 04.06.2018 г. постановено по
гр.д. № 80443/2015 г. на СРС, 118 състав, В ЧАСТТА в която e признато за
установено, че П.Х.Н. дължи на „Т.С.” ЕАД,
на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата над 313,56 лв. до 363,17 лв. лихва
за забава за периода от 31.5.2012 г. до 11.5.2015 г., и В ЧАСТТА, в които е
осъдена П.Х.Н. да заплати на „Т.С.” ЕАД,
разноски на осн.
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК над 342,07 лв. за исковото, и над 81,89лв. за
заповедното производство, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.С.” ЕАД ***, СРЕЩУ П.Х.Н. с ЕГН **********,***, иск на основание чл. 86 ЗЗД за установяване дължимост на сумата над 313,56 лв. до 363,17 лева лихва за
забава за периода от 31.5.2012 г. до 11.5.2015 г., за която разлика е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 01.06.2015г. по ч.гр.д.№ 28478/2015г. по
описа на СРС, 118 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 421372 от 04.06.2018 г. постановено по
гр.д. № 80443/2015 г. на СРС, 118 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които
исковете са били уважени, и в частта
относно отговорността за разноските, съобразно и горния отменителен
диспозитив за разноските по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, да
заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на П.Х.Н. с ЕГН **********, сумата 8,70
лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.