№ 1133
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100512528 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20132603 от 05.06.2021 г., постановено по гр. д. № 44222/2018 г. на
Софийски районен съд, 28 състав, е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД по предявения
от Ц. В. К. срещу Н. Ц. К. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор за прехвърляне
на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт
№ 46. том I, per. № 2786, дело № 42/2015 г. на нотариус Р.Р., вписан в регистъра на
Нотариалната Камара под № 104, с район но действие СРС, вписан в СВ под акт № 42, том
XVII, вх.№ 8291/19.02.2015 г., дело № 5533, парт. 355213, с който ищецът е прехвърлил на
ответника ½ идеална част от следния недвижим имот, находящ се в гр. Нови Искър, ул.
****, а именно: поземлен имот с идентификатор 00357.5346.277 по ККР, целият с площ от
382.00 кв.м., с трайно предназначение на територията „урбанизирана“, начин на трайно
ползване: „ниско застрояване /до 10 м./“, с номер по предходен план 841 /осемстотин
четиридесет и първи/, квартал 31 /тридесет и първи/, парцел II /втори/, заедно с построената
в него съгласно одобрен архитектурен проект и разрешение за строеж № 0059 от 27.08,1999
г. на гл. архитект на Столична община, район „Нови Искър“, изградена на етап „груб
строеж“ жилищна сграда с идентификатор 00357.5346.277.2., със застроена площ от 74.00
кв.м., брой етажи 2, състояща се от приземен етаж с гараж, котелно помещение, склад,
тоалетна и стълбище; първи жилищен етаж с антре, кухня, спалня, дневна, баня-тоалетна и
тераса, срещу поетото задължение от страна на ответника за гледане и издръжка, с което да
осигури на ищеца спокоен и нормален начин на живот, при запазено за ищеца пожизнено и
безвъзмездно право на ползване върху имота.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство - Н. Ц. К.,
действащ чрез процесуалния си представител. Изложените доводи във въззивната жалба са
за неправилност на решението. Поддържа се, че районният съд необосновано е заключил, че
не е полагал грижи за баща си и не му е осигурявал неговата издръжка. Изтъква се, че в
процесния договор са уговорени ограничения в обема на задълженията за гледане и
1
издръжка, които според въззивника произтичат от използваните изрази „да поеме гледането
и издръжката на баща си Ц. В. К., като му осигури спокоен и нормален живот, какъвто е
водил до сега докато е жив“. Посочва се, че прехвърлителят е могъл да се справя сам, нямал
е специфични нужди, поради което е невъзможно да е налице неизпълнение. Заявява се, че
приобретателят по договор е осигурил необходимите грижи и издръжка съобразно доходите
си и стандарта си на живот. Твърди се също така, че дори и да се приеме, че е налице
неизпълнение, то същото е незначително и не може да представлява основание за разваляне
на договора. Моли се решението да бъде отменено, като предявеният иск бъде изцяло
отхвърлен. Претендира се присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски.
Ответникът по въззивната жалба - Ц. В. К. не е депозирал в законовоустановения срок
отговор на въззивна жалба. Същият е починал на 30.05.2022 г., като на негово място е
конституиран на основание чл. 227 ГПК неговият син П. Ц. К., като другият син на
починалия - Н. Ц. К. е участвал към този момент като въззивник и затова не е конституиран.
Въззиваемият П. Ц. К., действащ чрез процесуалния си представител, е оспорил въззивната
жалба в проведеното открито съдебно заседание по делото. В молба, представляваща
писмена защита, се изтъкват съображения за правилност и законосъобразност на решението
на районния съд. Претендира се присъждане на сторените във въззивното производство
разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване единствено относно приетите за
доказани факти и приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материалноправни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и
правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд
споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените
с въззивната жалба доводи за неоснователни. За да постанови обжалваното съдебно решение,
първоинстанционният съд правилно е съобразил релевантната фактическа обосновка.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които е уважил предявеният
иск, са законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и след анализ на
събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
Безспорно се установява от съвкупната преценка на събраните в
първоинстанционното производство доказателства, в т.ч. от съдебно-медицинска
експертиза, която и въззивният съд кредитира изцяло като компетентно и обективно
изготвена, че прехвърлителят по процесният договор Ц. В. К. е страдал от тежки
заболявания, за чието се лечение се изисквало непрекъснат прием на лекарства и спазването
на специален хранителен режим. Това от своя страна е свързано с разход на допълнителни
средства от над 400 лева месечно. Размерът на получаваната от Ц. В. К. пенсия е
приблизително 350 лева, от което следва категоричният извод, че той е имал нужда от
издръжка. Прогресивно влошаващото му се здравословно състояние несъмнено е породило и
2
нуждата му от грижи. Ето защо житейски логична е отправената покана, озаглавена
„нотариална“, до длъжника по процесния договор - Н. Ц. К., която същият е получил на
04.12.2017 г., видно от приложеното към исковата молба известие за доставяне. Напълно
неоснователно адресатът на поканата оспорва получаването й. Дори и да допуснем, че
същата не е получена, обстоятелството че страните по договора са живели в една и съща
къща, изключва незнанието на приобретателя по договор за нужди от гледане и издръжка, от
които е имал нужда прехвърлителя.
Самият Н. Ц. К. признава, че поради влошените отношения с баща си не е могъл да
му осигурява грижи и че поради липсата на доходи в периода 2017 г. – 2018 г. не е могъл да
му дава издръжка. Съгласно трайно установената практика на ВКС, която се споделя
напълно от настоящия съдебен състав, влошените отношения между страните по договора за
прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издържа и гледане не са основание за
неизпълнение на длъжника по него. Освен това по делото са недоказани твърденията на Н.
Ц. К., че влошените отношения с баща му са по вина на последния. Точно обратно, предвид
възрастта и влошеното здравословно състояние на нуждаещия се от издръжка и гледане
длъжникът по процесния договор е бил задължен да положи специални усилия за
подобряване на отношенията, каквито нито се твърди, нито се доказва, че са положени.
Напълно недоказани са и твърденията, че в периода преди предявяване на исковата молба
ответникът е изпитвал материални затруднения и затова не е осигурявал издръжка. Видно от
приетата от въззивния съд като доказателство информация от НАП е, че през периода 2017
г. – 2018 г., с изключение на няколко месеца, Н. Ц. К. е получавал съответно трудово
възнаграждение. Освен това съгласно трайно установената практика на ВКС, която също се
споделя напълно от настоящия съдебен състав, дори и задълженото лице по процесния
договор да е в материално затруднение да осигури издръжка, това не би могло да го
освободи от отговорност. Поради изложените съображения и за въззивният съд е доказано
по категоричен начин виновно неизпълнение на задълженията за гледане и издръжка от
страна на въззивника в настоящото производство.
Неоснователни са възраженията на въззивника, посочени във въззивната жалба.
Тълкувайки съдържанието на процесния договор, обективирано в нотариален акт № 46. том
I, per. № 2786, дело № 42/2015 г. на нотариус Р.Р., въззивният съд не установява ограничения
в обема на поетите задължения за гледане и издръжка. Използваните изрази „да поеме
гледането и издръжката на баща си Ц. В. К., като му осигури спокоен и нормален живот,
какъвто е водил до сега“, са показателни, че не е уговаряно никакво ограничение е тази
насока. Напълно несъстоятелна, предвид установената фактическа обстановка по делото, са
твърденията, че Ц. В. К. не е имал нужда от грижи и издръжка. Както вече беше посочено
такава нужда е безспорно доказана. Напълно необосновани са и възраженията, че в
разглеждания случай е налице евентуално незначително неизпълнение. В периода 2017 г. –
2018 г. длъжникът не е доказал например, че е полагал въобще някакви грижи за баща си.
Освен това престацията на приобретателя за натурална грижа и издръжка спрямо
прехвърлителя е неделима по своя характер и следва да се осъществява постоянно и в пълен
обем. Тази престация е с продължително изпълнение, същата е единна и неделима, дължи се
непрестанно и предвид обема и характера на поетите задължения, всяко неизпълнение,
независимо дали е пълно или частично, поражда право за кредитора да претендира разваляне
изцяло на договора. Ето защо престирането от време навреме не е точно изпълнение на
договора от страна на длъжника. Прехвърлителят не е длъжен да сочи в какво се състои
неизпълнението, нито да доказва липсата на изпълнение. В тази насока е например решение
№ 217/26.05.2011 г. на ВКС по гр.д. № 999/2010 г., III г.о.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се потвърди.
За по-голяма яснота следва да бъде посочено, че е неоснователно искането за
прекратяване на част от съдебното производство с оглед настъпилата в хода на въззивното
производство смърт на ищеца и въззиваем Ц. В. К.. Действително един от двамата му
наследници по закон - Н. Ц. К., участва в производството като насрещна страна – съответно
3
ответник и въззиваем. Това в разглеждания случай обаче не може да доведе до частично
прекратяване на производството. След така приживе Ц. В. К. е предявил процесния иск с
правно основание чл. 87, ал. 3 ГПК, неговото материално право на иск е упражнено. В хода
на съдебното производство настъпва само процесуално правоприемство по реда на чл. 227
ГПК вр. с чл. 273 ГПК, което е различно по характер от материалното такова, поради което
няма пречка само някои от правоприемници да продължат участието в процеса – в
разглеждания случай това е П. Ц. К.. Съденото производство би могло да бъде прекратено
единствено при пълно сливане на насрещните страни.
По разноските във въззивното производство:
Въззиваемият на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК има право на разноски за
изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева за процесуално
представителство във въззивното производство. В тази насока е представен списък по реда
на чл. 80 ГПК и липсва възражение за прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20132603 от 05.06.2021 г., постановено по гр. д. №
44222/2018 г. на Софийски районен съд, 28 състав.
ОСЪЖДА Н. Ц. К. с ЕГН:********** да заплати на П. Ц. К. с ЕГН:********** на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на
1200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд с касационна жалба в 1-месечен срок от получаването на препис, при
обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4