Р Е Ш
Е Н И Е №….
Гр. София, 06.08.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска Роси Михайлова
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия З. Иванова в. гр. д. № 5590 по описа на съда за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 31348/03.02.2020 г. на СРС, 138 с - в, по гр. д.
№ 41694/2017 г. , е „С.Т." АД, ЕИК********е осъден да заплати на „С."
ООД, ЕИК ********, на
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 372, ал.1 ТЗ вр. чл. 367 ТЗ
сумата от 711. 04 лв., представляваща
неизплатена част от дължимо възнаграждение по договор за превоз на стоки,
обективиран в транспортна заявка № 50161008968/29.11.2016 г., за което е
издадена фактура № **********/27.12.2016 г., ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба - 28.02.2017 г. до окончателното изплащане, като иска е
отхвърлен за разликата над сумата от 711. 04 лв. до размера от 1 200 лв. като
погасен чрез прихващане с вземане на „С.Т." АД в размер на
488, 96 лв., представляващо извършени разходи за повторно натоварване на
превозваните стоки по договор за превоз на стоки, обективиран в транспортна
заявка № 50161008968/29.11.2016 г. Ответникът е осъден на основание чл. 78, ал.
1 ГПК за заплащане на сумата от 296. 27 лв. разноски по делото.
Срещу решението в частта, в която иска е уважен, е
подадена въззивна жалба от ответника „С.Т.“ АД. Излага доводи за допуснати нарушения на материалния
и процесуален закон и необоснованост. Поддържа, че съдът не се е произнесъл в
цялост по всички направените от ответника възражения за прихващане със суми за
неустойки за забава и за неизпълнение на задълженията за ежедневно оформяне на
статуса на превоза, въпреки че е установил правилно фактическата обстановка във
връзка със спорните правоотношения. СРС неоснователно се е произнесъл само по
едно от четирите възражения на ответника, с аргумент, че другите три са
направени евентуално и под условие ако първото възражение бъде уважено, да не
се разглеждате останалите три. Поддържа, че е установено неизпълнение на
договорните задължения от ищеца, както и направено от ответника изявление за
прихващане в размер на 1 200 лв., неустойка за неизпълнение, с вземането
на ищеца от 3 716, 07 лв., като разликата от 2 516, 08 лв. е била
коректно заплатена в полза на ищеца по банков път. Според ответника решението е
постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, понеже съдът не е
разгледал всички заявени от него възражения за прихващане, въпреки че ги е
приел за разглеждане. Излага доводи, че искането до съда е било ако не зачете
действието на извънсъдебните прихващания, да уважи съдебно направените възражения
за прихващане, като прихване насрещните вземания до размера на най-малкото.
Поддържа още, че ако съдът беше разгледал всички възражения, щеше да стигне до
извод за погасяване на цялата претенция на ищеца. Според ответника основателността
на възраженията е доказана по убедителен начин, като липсват възражения от
ищеца за недължимост или за прекомерност на неустойките. По делото е безспорно,
че ищецът е бил неизправна страна по договора за превоз, тъй като е установено
закъснение в доставката от 7 дни, за което се дължи неустойка за всеки ден
закъснение. Ищецът не е информирал ответника за местонахождението на товара
всеки ден, съгласно изискванията на договора, както и не е изпратил навреме
документите за превоза. За тези неизпълнения той дължи неустойки, съгласно т.
4. 4. 5., т. 4. 2. 10, вр. с т. 3. 6. 1., т. 3. 7 и т. 3. 12, от договора, на
които ответникът има право. Моли решението да бъде отменено в оспорените части,
а претенцията да бъде изцяло отхвърлена, като погасена чрез прихващане. Претендира
разноски за двете инстанции. Прави възражение по претенцията за адвокатско
възнаграждение с доводи, че не са представени доказателства за реалното му
заплащане.
Въззиваемата страна – ищецът „С.“ ООД, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението е правилно в оспорените части, постановено при
съобразяване на събраните по делото доказателства. Неоснователно се твърди, че
СРС не е разгледал всички възражения за прихващане за претендирани неустойки от
ответника. Напротив, съдът е разгледал възраженията, като е уважил само едно от
тях и е намалил дължимата на ищеца сума за превозно възнаграждение с това
вземане на ответника. Съдът обосновано е направил извод, че вземанията за
неустойки на ответника не са ликвидни. Твърди, че ищецът не е приемал условията
на заявката на ответника, като транспортната услуга е на основание устна
уговорка между страните, а в представената заявка липсва подпис на представител
на дружеството. Включените в заявката неустойки за абсурдни за обичайно
извършваните транспортни услуги, а и дължимостта им не е доказана в процеса. Според
ищеца ответникът цели да не заплаща извършените транспортни услуги чрез
претендиране на определени от него неустойки. Поддържа, че съгласно чл. 4 от
Конвенция СМR договорът
за превоз се доказва с товарителница, подписана от двете страни. Това е
документа доказващ осъществения транспорт. Ако ответникът е имал забележки, е
следвало да те бъдат вписани в товарителницата, а такива отбелязвания не са
направени. Поддържа, че получателят е приел стоката без възражения и по делото
не са събрани доказателства за претърпяна щета или пропусната полза от
ответника. Моли да се потвърди решението в оспорената част. Претендира разноски.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема
следното :
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Относно неговата законосъобразност съдът е обвързан от изложеното в
жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни
норми.
Решението е валидно и допустимо
постановено в оспорената уважителна част и следва да се разгледат съображенията
изложени в жалбата относно неговата незаконосъобразност.
В частта, в която искът е отхвърлен да
пълния предявен размер, решението е влязло в сила, като неоспорено от ищеца.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск за
заплащане на остатък от превозно възнаграждение за извършен от ищеца превоз по
заявка договор от 29.11.2016 г., по маршрут – товарен пункт България -
разтоварен пункт Грузия.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че
възникналите между страните правоотношение са с източник договор за
международен превоз на стоки по смисъла на чл. 1, т. 1 от Конвенцията за
международен автомобилен превоз на товари (наричана за краткост Конвенция CMR),
доколкото мястото на приемането на стоката за превоз и мястото на доставянето
ѝ, се намират в две различни държави - България и Грузия, поради което към процесното правоотношение са приложими разпоредбите на Конвенцията CMR, като общата нормативна уредба на договора за превоз, която
се съдържа в чл. 367 - чл. 378 ТЗ се прилага само доколкото в специални
международни и вътрешни актове не са регламентирани различни правила - съгласно
чл. 379 ТЗ.
В практиката на ВКС е възприето
становище, което се споделя и от настоящият състав, че договорът
за международен автомобилен превоз е неформален консенсуален договор и за
неговото сключване е достатъчно доказване наличието на съвпадение на
насрещните волеизявления на съконтрахентите. (така в решение № 135/05.10.2011 г. по т.
дело № 1103/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.) Съгласно чл. 9, т. 1 от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (СMR)
товарителницата удостоверява, до доказване на противното, условията на договора и получаването на стоката от превозвача, а съгласно
чл. 4 нейната липса не засяга превозното правоотношение.
Независимо, че СРС е квалифицирал
претенцията само по чл. 367 ТЗ, вр. с чл. 372 ТЗ и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, при
постановяване на решението той е съобразил нормите на Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), като е разгледал всички относимите към спора
факти.
Релевантните факти към основателността на
иска за дължимост на превозното възнаграждение са: наличие на превозно
правоотношение между страните, елемент от което е заплащането на превозно
възнаграждение, изпълнение на задълженията на превозвача по него, както и
неизпълнение на задължението за заплащането на възнаграждението от задълженото
лице и настъпил падеж за това.
По делото не е било
спорно и от доказателствата се установява, че между страните са съществували
договорни правоотношения за извършване на международен транспорт по заявки –
договори с изх.№ 50161006680/02.09.2016 г. - с маршрут България – Гърция и изх.
№ 50161008968/29.11.2016 г. с маршрут България – Грузия. По силата на договорите за
превоз на стоки ищецът е извършил международен превоз на стоки. Не е спорен и
размера на договореното възнаграждение, както и че по първата заявка - договор
то е в размер на 660 лв. с ДДС, като е изплатено изцяло, съгласно фактура от
07.09.2016 г.
Съгласно втората заявка
- договор за международен транспорт изх. № 50161008968/29.11.2016 г., ищецът, в
качеството на превозвач, се е задължил да превози стоки, както следва: от
товарен пункт София, България, дата и час на товарене : 30.11.2016 г., 12.00
ч., до разтоварен пункт Тбилиси, Грузия, дата и час на разтоварване: 07.12.2016
г., 8. 00 ч., при договорено навло в размер на 3 716.07 лв. със срок за плащане
1 работен ден след получаване на документите по чл. 3. 12.
Пред
СРС е представена международна товарителница CMR за процесния превоз,
като ответникът не е оспорил факта, че той е извършен от ищеца.
Представена
е и фактура № **********/27.12.2016 г. за транспорт от България до Грузия,
поръчка 50161008968 на обща стойност 3 716. 08 лв. Ответникът не оспорва
осчетоводяването на процесната фактура.
Представена
е фактура № **********/03.01.2017 г., издадена от „ В.П.Е." ООД, за
допълнителни разходи за претоварване на стока от България за Тбилиси, Грузия,
на обща стойност 586.75 лв., в това число данъчна основа 488. 96 лв. и начислен
ДДС в размер на 97.79 лв.
По съществото на
спора, като съобрази въведените във въззивното производство възражения,
настоящият състав намира, че СРС обосновано е направил извод от обсъдените доказателствата,
че между страните се установява възникване на материално правоотношение по
договор за международен превоз на товари, съгласно заявка - договор с изх. №
50161008968/29.11.2016 г.
Както
се посочи, разпоредбите на чл. 4 и чл. 9 от Конвенцията предвиждат, че
договорът за превоз се установява с товарителница (като форма за доказването
му), като до доказване на противното тя удостоверява условията на договора и
получаването на стоката от превозвача. Основателно СРС е приел, че действителност
на договора за международен превоз не зависи от издаването, редовността или
изгубването на товарителницата, тъй като договорът по правило е неформален, а
товарителницата е само доказателство за сключването му.
Като
се съобразят приетите доказателства, обоснован е и извода на СРС, че по
процесния договор за международен автомобилен превоз се установява изпълнение на
задълженията на превозвача – ищец за превоз и доставка на стоката на посочения
в договора адрес, както и получаването на стоката без възражения и забележки,
съгласно представената международна товарителница.
Предвид
изложеното следва, че за ответника, като възложител по договора, е възникнало
задължение да заплати възнаграждение в уговорения в договора размер от
3 716, 08 лв.
В
производството не е спорно и се установява
от представеното извлечение за транзакциите по банкова сметка ***, че с платежно
нареждане от 10.01.2017 г. по
сметката на ищеца е наредена сумата от 3 176. 08 лв. С тази сума е погасено изцяло задължението по заявка – договор от
02.09.2016 г. и 2 516, 08 лв. от задължението по процесния договор за
превоз до Грузия. Тези обстоятелства не се оспорват от ответника.
След като искът е основателен, в
съответствие с материалния закон СРС е разгледал правопогасяващото възражение
на ответника за съдебно прихващане с негово вземане към ищеца.
Във връзка с основните доводи на ответника
във въззивното производство относно поредността възраженията за прихващане,
въззивният състав намира следното :
СРС
е приел за разглеждане въведените от ответника при условията на евентуалност възражения
за прихващане с негови вземания, в следната поредност, изрично заявена в
отговора на исковата молба : първо със сумата от 488. 96 лв., представляваща
извършени разходи за повторно натоварване на превозваните стоки, евентуално -
със сумата от 1 114. 80 лв., неустойка за забава при изпращането на фактурата
за превоза и придружаващи документи съгласно т. 4. 2. 6 от договора за превоз,
след това със сумата от 350 лв. - неустойка за забава в изпращането на
товарителницата съгласно т. 4. 2. 6 от договора и накрая - със сумата от 400
лв. - неустойка за неизпълнение на задължение за ежедневно информиране за
статуса на превоза съгласно т. 3. 6. 1 от договора.
Въззивният състав констатира, че всяко от
възраженията за прихващане с посочените суми и в последователността поискана от
ответника, е направено при условията на евентуалност в отговора на исковата
молба, а не общо, както твърди ответника в жалбата, и така е прието за
разглеждане в производството. Ответникът е посочил изрично, че прави възражение
за прихващане между претенцията от
1 200 лв. първо с нанесени му вреди в размер на 488, 96 лв., като ако се приеме
това възражение за прихващане за неоснователно, при условие на евентуалност, ответникът
е искал да са разгледат останалите три възражения с твърдените от него вземания
към ищеца, в поредността изброена по - горе.
Като
съобрази отговора на исковата молба, както и определението по чл. 140 ГПК с
доклада по делото, в което са приети за разглеждане евентуалните възражения за
прихващане на ответника, въззивният състав намира за изцяло неоснователни доводите
в жалбата, че неоснователно и в нарушение на процесуалния закон СРС се е произнесъл само по едно от
четирите възражения на ответника, с аргумент, че другите три са направени под
условие и ако първото възражение бъде уважено, да не се разглеждате останалите
три.
В
практиката се разграничават хипотезите на материалноправно прихващане и на съдебно прихващане, като насрещно възражение срещу
вземането на ищеца по иска за погасяване на двете вземания до
размера на по-малкото от тях. При материалноправното
прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД, двете насрещни вземания трябва да са
еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от
който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане,
заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането
не е ликвидно, нито изискуемо. Приема се, че в тази хипотеза на съдебно
прихващане погасителния ефект настъпва след като влезе в сила решението, тъй
като от този момент вземането става ликвидно и безспорно. (в
този смисъл решение № 113 постановено по гр.
дело № 1274/2013 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС решение № 35 от
25.07.2017 г. по т. д. № 3164/2015 г., т. к., І ТО).
В
случая основателно СРС е разгледал възраженията за съдебно прихващане след като
е приел, че извънсъдебното прихващане, на което се позовава ответника с негови
насрещни вземания за неустойки по договора за превоз, не е породило желаното
правопогасяващо действие, доколкото не се установява ликвидност на вземането на
ответника за неустойка.
Както
се посочи, съобразно изрично направените от ответника изявления в отговора на
исковата молба, СРС е разгледал на първо място възражението за съдебно прихващане
с вземане на ответника към ищеца за сумата от 488, 96 лв. - извършени разходи за
допълнителни работи по повторно подреждане, укрепване и подсигуряване на товара
във връзка с процесния превоз.
Като
е съобразил в съвкупност писмените и гласни доказателства по делото СРС
обосновано е приел, че се установява претърпяна от ответника вреда във връзка с
изпълнението на процесния превозен договор, изразяваща се направени
допълнителни разходи за пренатоварване на стоките, предмет на процесния договор
за превоз, за което „В.П.Е.“ ООД е издал фактура № **********/03.01.2017г. на
обща стойност 586.75 лв.
От гласните доказателства събрани пред СРС -
показанията на свидетеля Преслав Светославов Петков се установява, че вредата е
в причинна връзка с неизпълнение на задължението на ищеца да осигури
необходимото оборудване на товарния автомобил за укрепване на товара съобразно
договореното по процесната заявка-договор за извършване на международен
транспорт с изх. № 50161008968/29.11.2016 г.
След като е било установено наличието на наличие
на две насрещни, съдебно предявени парични вземания на ищеца и на ответника
установени по размер и произтичащи от договорното правоотношение, съдът
основателно е уважил първото по ред възражение за прихващане със сумата от 488.
96 лв. - разходи направени от ответника за повторно натоварване на стоките,
предмет на договора. СРС е приел, че искът за заплащане на превозно
възнаграждение е основателен до размер от 711. 04 лв. (след извършено
погасяване чрез прихващане).
Въззивният състав не намира основание за
промяна на решението в оспорената част.
След
като е уважил първото възражение за прихващане, направено от ответника, в
съответствие с процесуалния закон съдът е приел, че не се е реализирало процесуалното
условие за произнасяне по останалите предявени в условията на евентуалност възражения
за прихващане със вземания със сумата от 1 114. 80 лв. - неустойка за забава
при изпращането на фактурата за превоза и придружаващи документи съгласно т. 4.
2. 6 от договора за превоз, със сумата от 350 лв., неустойка за забава в
изпращането на товарителницата съгласно т. 4. 2. 6 от договора и със сумата от
400 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за ежедневно
информиране за статуса на превоза съгласно т. 3. 6. 1 от договора.
Настоящият
състав споделя изцяло изводите на СРС по този въпрос. Както се посочи вече, ответникът
изрично е заявил, че иска съдът да се произнесе по следващите три възражения
само ако приеме първото за неоснователно.
Доколкото решаващите изводи на
въззивният съд съвпадат с тези на СРС, жалба е неоснователна, а обжалваното
решение следва да се потвърди в оспорената уважителна част. Този извод се отнася и
до частта, в която са присъдени разноски в полза на ищеца.
По
разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция, право на разноски има ищецът. Понеже до приключване на устните
състезания в настоящата инстанция ищецът не е представил доказателства за
направени разноски, такива не са присъждат в негова полза.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 31348/03.02.2020 г. на СРС, 138 с -
в, по гр. д. № 41694/2017 г., в частта, в която „С.Т."
АД, ЕИК********е
осъден да заплати на „С.“ ООД, ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 372, ал.1 ТЗ вр. чл. 367 ТЗ
сумата от 711. 04 лв., представляваща неизплатена част от дължимо възнаграждение по договор за
превоз на стоки, обективиран в транспортна заявка № 50161008968/29.11.2016г.,
за което е издадена фактура № **********/27.12.2016 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба - 28.02.2017 г. до окончателното изплащане
и разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване,
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.