№ 78
гр. Враца, 12.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Христо Н. Христов
при участието на секретаря Мария К. Ценова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20231400500074 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№ 1075 от 13.02.2023г., подадена от "Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя З. Р.,
чрез пълномощник юрк. Д. Д., против решение № 562/03.10.2022г.,
постановено по гр. дело № 415/2022г. на Районен съд - Враца, с което
дружеството e осъдeно да заплати на П. Л. П., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата 58,45 лева,
представляваща платена без основание по договор за потребителски кредит №
********** от 18.10.2021 г., както и анекс за допълнителна сума към същия
договор от 18.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на депозиране на исковата молба в съда - 03.02.2022 г., до
окончателното погасяване на вземането, сумата 350,00 лева, представляваща
разноски по делото, както и да заплати на мл. адв. И. Н., с адрес: ***, сумата
300,00 лева адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
1
Жалбоподателят твърди, че първоинстанционното решение е
неправилно и необосновано. На първо място изтъква, че договорът не е
сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и че погрешно
първоинстанционният съд е приел, че същият е недействителен, поради
неспазване на императивните изисквания за посочване на ГПР и по този
начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Поддържа,
че в Специалните условия на процесния договор изрично е посочен
действителният размер на разходите по кредита, който от своя страна
съответства на заложената законово допустима граница, определена в ЗПК, че
всички параметри по договора за кредит са били изначално известни на
кредитополучателя още на етап преддоговорна информация (обективирани в
СЕФ) и че същите са изрично, ясно и индивидуално определени в
съответствие с повелителните разпоредби на ЗПК. Посочва, че процесният
договор за потребителски кредит е съобразен изцяло по форма и съдържание с
императивните изисквания на Глава трета от ЗПК и с разпоредбите на ЗЗП,
конкретно чл. 148, ал. 3 от ЗЗП. Изтъква, че размерът на ГПР по договора е
изчислен изцяло в съответствие със законовата формула, разписана в
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, а формулата за изчисляване на
договорната лихва по кредита е описана в т.9.1. от Общите условия към
договора и стойността на същата е начислена и индивидуално определена в
Специалните условия по договора. Твърди, че предоставената допълнителна
незадължителна услуга, която кредитополучателят изрично е заявил и
заплатил, съответства изцяло на законовата възможност, уредена в чл. 10а,
ал.1 ЗПК, че таксата за бързо разглеждане няма задължителен характер и че
не е част от общите разходи по кредита и не следва да се включва в обхвата
на ГПР. Счита, че вещото лице, изготвило заключението по назначената
съдебно-счетоводна експертиза, не се е съобразило с приложимите ОУ и
начина на формиране на ГПР. Поради посочените по-горе съображения счита,
че първоинстанционното решение, с което се обявява договор № **********
за недействителен, поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, следва да бъде отхвърлено изцяло като неоснователно и недоказано.
Наред с това оспорва присъденото адвокатско възнаграждение с доводи, че
липсва основание за присъждането му, съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., тъй
като не е доказано по безспорен начин, че лицето попада в категорията лица,
2
посочени в тази норма - материално затруднено лице. Моли съда да отмени
изцяло като неправилно и необосновано решението на Районен съд Враца и
да му присъди сторените разноски пред първоинстанционния съд, както и
разноските пред настоящата инстанция.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна П. Л. П., ЕГН
**********, с адрес: ***, чрез мл. адв. И. Н. от САК, е постъпил писмен
отговор, с който оспорва изцяло като неоснователна въззивната жалба.
Въззиваемия твърди, че районният съд правилно и обосновано е приел, че
посоченият в договора за кредит размер на ГПР е неправилен и неотговарящ
на действителния такъв и че начислената и заплатена от него такса за
експресно разглеждане в размер 54, 87 лв. не се дължи на основание чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК. Смята, че клаузите в процесния договор, с които
незаконосъобразно се начисляват такси за експресно разглеждане са
съществени и основни за процесните договори, тъй като чрез тях ответното
дружество цели единствено придобиване на една сигурна печалба —
допълнително от възнаградителната лихва и без която клауза кредитодателят
не би отпуснал кредит, респ. не би сключил договора. Счита, че това
обстоятелство води до пълна недействителност на целия договор, а не само
на конкретната клауза. Въззиваемия счита възраженията на ответното
дружество за недължимост на адвокатско възнаграждение, на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА за неоснователни, доколкото по делото е представено
надлежно пълномощно с договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено предоставяне на безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 от ЗАдв в съответствие с установената практика на ВКС. Счита също,
че на ответното дружество не следва да бъдат присъждани разноски, като
обосновава твърдението си с чл. 6, пар. 1 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и практика на Съда на ЕС. Моли съда да остави без
уважение, като неоснователна въззивната жалба, да му присъди съдебно-
деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. за двете инстанции, както и да не
присъжда разноски на въззивното дружество. Прави и възражение за
недължимост и прекомерност на претендираното адвокатско/юрисконсултско
възнаграждение от процесуалния представител на ответното дружество,
доколкото не са представени доказателства за реалното му заплащане
3
(първични финансови документи).
В съдебното заседание страните не се представляват; изразили са
становища в депозирани по делото молби.
Във въззивната инстация не са събирани доказателства.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е от лице с
правен интерес в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е насочена против обжалваем
съдебен акт.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо,
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита, предявено с исковата молба на ищеца.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на
искова молба, подадена от П. Л. П. от гр.Враца срещу „4финанс” ЕООД
/понастоящем с фирма "Вивус.БГ" ЕООД/, ЕИК ***, гр. София, за заплащане
на сумата 58.45 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.
В същата се твърди, че на 17.10.2021 г. П. Л. П. сключил договор за
кредит № ********** с „4финанс” ЕООД за сумата 200.00 лева; обща сума за
връщане 258.45 лева, платима тридесет дни след сключването на договора
при годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.94 % и годишен процент разходи
/ГПР/ 49.60 %; уговорена такса за експресно разглеждане 51.72 лева.
Поддържа се, че ищецът заплатил на ответното дружество изцяло сумата по
посочения договор от 258.45 лева. Навеждат се доводи, че сключеният
договор за кредит е нищожен, като са изложени съображения за неспазена
предвидената от закона форма при сключването му; неспазена процедурата по
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, тъй като „4финанс” ЕООД не са предоставили на
потребителя изискуемата преддоговорна информация, не са получили
неговото валидно съгласие за сключване на договора, както и за условията,
при които може да се откаже от него; разменените електронни съобщения не
отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ, а електронните документи се явяват
неподписани такива, тъй като не е спазена процедурата по удостоверяване на
техния действителен автор /напр. да са подписани с квалифициран
електронен подпис/; нарушено изискване договорът да е написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи да се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, не по-малък от 12 пункта, в два екземпляра - по един
за всяка от страните по договора; нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22
4
ЗПК, тъй като не е посочен общият размер на кредита като съществен елемент
от неговото съдържание; нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй
като не е посочен годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита като
съществен елемент от неговото съдържание, както и общо дължимата от
потребителя сума по определения в приложение № 1 към ЗПК начин;
посочване на ГПР единствено като процент, без да са описани основните
данни, които са послужили за неговото изчисляване, като липсата на ясно
разписана методика за формиране на ГПР - кои компоненти са включени в
него и как се формира определеният в договора ГПР от 49,60 %, е в пряко
противоречие с императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и
чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК; неяснота каква част от ГПР е фиксираният лихвен
процент от 40,94 %; в съдържанието на ГПР не са включени всички останали
разходи, в това число и такса за експресно разглеждане; грешно посочване в
договора размера на ГПР, като действителният размер от 288 % е над
максимално установения праг на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въз основа
на тези и други подробно описани в исковата молба съображения се иска от
съда да постанови решение, с което да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от
ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД ответника „4финанс” ЕООД, с ЕИК: ***
да заплати на П. Л. П., ЕГН: ********** сумата 58.45 лева, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба -
03.02.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като се претендира
присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника
„4финанс” ЕООД; извън срока е постъпило становище от същия с вх.№ 5446 /
12.04.2022 г., с което оспорва предявения иск.
По делото не е спорно и от приложените по първоинстанционното дело
доказателства се установява, че на 18.10.2021 г. между „4финанс” ЕООД,
ЕИК: ***, като заемодател и ищеца П. Л. П., като заемател, е сключен
Договор № **********/18.10.2021 година за предоставяне на финансови
услуги /заеми/ от разстояние, по силата на който заемодателят предоставя на
заемателя сумата 100, 00 лв. за срок от 1 месец, с падеж на 17.11.2021 г.
Уговорено е, че кредитът се олихвява с лихвен процент за срока на кредита в
размер на 40,88 %, че възнаградителната лихва, дължима от заемателя, е 3,36
лв., а годишният процент на разходите е 49, 50%. Представен е и анекс към
същия договор от 18.10.20121 г. за допълнителна сумата от 100.00 лева
5
главница, като общо дължимата сума по кредита възлиза на 261.59 лева, от
които 6.72 лева възнаградителна лихва и 54.87 лева - такса бързо
разглеждане.
По делото са представени и Общи условия, уреждащи отношенията
между „4финанс” ЕООД, ЕИК: *** и неговите клиенти по повод
предоставяните от дружеството финансови услуги /заеми/ от разстояние.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, в което вещото лице е установило, че общата сума, която П. Л. П.
е изплатил на 03.11.2021 г. по договор за кредит № ********** и Анекс за
допълнителна сума към Договор за кредит № **********/18.10.2021 г. е в
размер на 258.45 лв. На 03.11.2021 г. при ответника е постъпила изплатената
от П. Л. П. сума, като разпределението е следното: главница - 200.00 лева,
лихва - 3.67 лева и такса бързо разглеждане - 54.87 лв. Вещото лице е
установило, че реално ГПР в проценти възлиза на 350.70%.
Страните не са оспорили заключението на вещото лице, същото е
прието и съдът го кредитира като правилно, обективно и пълно.
Други относими доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от правна страна районният съд е квалифицирал
иска като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
заплащане на платена без основание сума по договор за потребителски
кредит. Съдът е приел за безспорно наличието на облигационно
правоотношение между страните, възникнало от сключен помежду им
договор № ********** от 18.10.2021 г., както и анекс за допълнителна сума
към договора за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние, по
който ответното дружество е предоставило на ищеца сумата 200, 00 лв., както
и че ищецът е изпълнил задължението си да върне дължимите по договора
суми в полза на ответника. Спорът между страните, според районния съд, е
относно действителността на договора. Съдът е приел, че процесният договор
за кредит е с характер на потребителски договор, поради което на основание §
13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), спрямо него се
прилагат освен правилата на ЗПК, и правилата на ЗЗП, а така също и ЗПФУР,
тъй като договора има правната характеристика на договор, сключени от
разстояние по смисъла на ЗПФУР. Тъй като самият ищец е признал, а и е
установено от събраните доказателства, че ищецът е получил сумата по
договора за кредит, както и че е заплатил дължимите по него погасителни
6
вноски, първоинстанционния съд е направил извода, че ищецът не е оспорвал
действителността на изявлението си за сключването му, поради което същият
не може да се позовава на евентуалната му нищожност поради несключването
му в предвидената форма или неподписването му с електронен подпис. Съдът
е приел също, че договорът за кредит е сключен в писмена форма и
съдържанието му е представено на еднакъв шрифт с размер не по-малко от 12
пункта, с което е изпълнено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, че са спазени и
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 12, ал.2, т. 8 и т. 9а,
както и че чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, са неприложими към вида на договора, също
че е посочен общият размер на кредита, уговорен е фиксиран лихвен процент
за срока на договора, изпълнено е и изискването да съдържа погасителен
план, доколкото продължителността на договора е един месец, както и на
анекса към него, както и че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК,
като в чл. 8 от общите условия е уредено правото на потребителя да се откаже
от договора, както и срока и другите условия за упражняването му,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент на ден.
Районният съд е приел за основателни доводите на ищеца относно неспазване
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, тъй като в
процесния договор кредиторът се е задоволил единствено е посочването като
абсолютна стойност на ГПР и липсва ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 49, 50 %. Сдът е констатирал, че
посоченият лихвен процент от 40, 88 % не е ясно как точно се съдържа в ГПР
и как е изчислена по отношение на общия ГПР, като по този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Приел е, че нито
договора за кредит, нито общите условия съдържат методика, по която да се
изчислят разходите по кредита, както и че в същите не се съдържат данни за
параметрите на формиране на ГПР, че освен това не са посочени и
допълнителни допускания, взети предвид при изчисляването му, съобразно
7
нормата на чл.19, ал.2 ЗПК. При липсата на данни за наличие на конкретни
разходи по кредита, които се включват в ГПР, не става ясно как е формиран
същият от 49, 60 %. С оглед изчисленият от вещото лице по изслушаната
съдебно - счетоводна експертиза ГПР в проценти от 350.70%, районният съд е
приел, че е заобиколено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на
това основание формулираната клауза е нищожна на основание чл. 21, ал. 1
ЗПК. Поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът е
приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен, съгласно чл.
22 ЗПК, като в този случай съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят е следвало да
върне на ответника само главницата - заемната сума, отпусната и усвоена от
потребителя въз основа на договора, но не и лихва или други разходи по
кредита. Въз основа на всичко изложено съдът е приел, че искът е
основателен изцяло и сумата 58,45 лева подлежи на връщане, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 03.02.2022 г. до
окончателното й погасяване.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в
първоинстанционното производство доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички
относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената от
районния съд фактическа обстановка правилно е установена, поради което
изцяло се споделя от въззивния състав. В хода на въззивната проверка нови
факти не се твърдят, не са събирани и нови доказателства; при анализа на
доказателствата, съдът не намира основание за установяване на нови
фактически положения, различни от установените от районния съд.
Въззивната инстанция споделя изложените от районния съд мотиви,
довели до извода за основателност на исковата претенция, като препраща към
тях на основание чл. 272 ГПК.
В отговор на наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът
намира за необходимо да изложи допълнително фактически и правни
съображения в подкрепа на извода за основателността на предявения иск.
Заявените в исковата молба обстоятелства и направеното искане, дават
основание на окръжния съд да приеме, че предявеният иск за сумата 58,45
лева, получена от ответното дружество по договор за потребителски кредит
без правно основание, поради нищожност на договора, е с правно основание
чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД.
8
Съгласно чл.55, ал.1 от ЗЗД който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Фактическият състав на иска по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД предвижда, че
когато ищецът е дал нещо на ответника при начална липса на основание /още
при самото получаване/, ответникът следва да го върне.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД ищецът следва да
докаже само плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е
установил плащането, ответникът следва да установи наличието на правно
основание за получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната
причина за разместването на благата, тъй като именно наличието на това
основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу
него иск да бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен
начин, че има определено основание да я задържи, то той дължи нейното
връщане.
В настоящия случай, в тежест на ищеца бе да установи, при условията
на главно и пълно доказване, заплащане в полза на ответното дружество на
претендираната с исковата молба сума. При доказване на този факт, в тежест
на ответника бе да докаже твърдяното основание за получаването на тази
сума – валидно правоотношение, възникнало от сключен между страните
договор за потребителски кредит, и да задържи получената въз основа на него
престация в патримониума си.
По делото се доказа, че ищецът П. Л. П. е получил в заем от ответното
дружество сумата 200 лева и е върнал на същото сумата 258, 45 лева.
Получаването на сумите не се оспорва от ответника по делото, поради което
факта на получаване и задържане на сумата от ответника е доказан.
Спорен по делото е въпроса за наличието на основание за получаването
на процесните суми.
Под основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД се разбира
наличието на съществуващо между страните правоотношение, даващо
възможност на една от страните да иска предаването на дадена вещ или
плащането на определена парична сума, както и да задържи полученото, респ.
задължение на страната, която е дала престацията към страната, която е
получила същата. Липсата на основание е общ елемент на всички състави на
неоснователното обогатяване, като съставът на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
предполага начална липса на основание, като между даващия и получаващия
9
не следва да съществува правоотношение, което да поражда задължение за
изпълнение. Именно затова се дължи връщане на престацията на
предоставилата я страна. Ако основанието съществува (осъществили са се
фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от
нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяне
или прекратяване по други причина на сделката), искът е неоснователен.
С исковата молба ищецът е въвел доводи за нищожност на договора за
потребителски кредит, въз основа на който е заплатил процесната сума на
ответното дружество, поради което съдът изследва наличието на посочената
недействителност.
При извършен анализ на съдържанието на договора от 17.10.2021г. и
анекса към него, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в ЗПК, а по силата
на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в ЗЗП. Законът въвежда
императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Разпоредбата на чл.
21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а
според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е
недействителен. Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл. 143-148 ЗЗП.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като възражение.
В настоящия случай съдът намира, че клаузата в договора за
потребителски кредит за заплащане на такса за бързо разглеждане на
искането за отпускане на кредит, е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави, неравноправност и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Според настоящия състав на съда посочената уговорка е във вреда
на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя.
10
На първо място, тъй като таксата за бързо разглеждане на документите
представлява разход за потребителя по договора за потребителски кредит по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, то същата следва да се включи в годишния
процент на разходите, като основен критерий за длъжника при определяне на
финансовата тежест на кредита. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер
би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се
увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. В случая
уговореният размер на тази такса е почти една трета част от размера на
кредита, като не е ясно въз основа на какви критерии е формиран този
необосновано висок размер, което е допълнително основание да се приеме, че
по същество тази уговорена "такса" оскъпява по скрит начин кредита и води
до неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение и
на добрите нрави. По този начин с клаузата за такса за бързо разглеждане на
документите реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което я
прави нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Наред с изложеното, съдът счита, че посредством начисляването на
таксата се цели преодоляване на ограниченията, които императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК поставя пред кредиторите, а именно, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата, и въвеждане на допълнителни плащания,
чиято дължимост е изцяло свързана с усвояване на кредита. Подобни клаузи
противоречат на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследват забранена от закона цел
да се присъди още едно допълнително плащане, чиято сума не е включена в
размера на ГПР.
Предвид горното се налага извода, че договорната клауза, предвиждаща
дължимост на процесната такса за бързо разглеждане на документите е
нищожна поради противоречието й със закона и добрите нрави и поради
неравноправност. Нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за заплащане на такса за бързо разглеждане на документите за
отпускане на заема. Следователно, ищецът не дължи на ответника сумата 58,
45 лева, представляваща задължение за заплащане на такса за бързо
разглеждане на документи по Договора за кредит от 17.10.2021 г.
В заключение, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на
11
процесната сума от ответника, като получена без основание, е доказан и
основателен, както по същество е приел и първоинстанционният съд, чиито
правни изводи настоящият съдебен състав споделя, при което въззивната
жалба е неоснователна, а атакуваното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде изцяло потвърдено.
Решението е правилно и в частта за разноските, които съдът е присъдил
на адвокат И. Н. от САК - пълномощник на ищеца, осъществил неговото
процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Определеният размер на адвокатското възнаграждение е минимален,
съобразен е с цената на предявения иск и с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. По делото на лист 13
е представен сключен между ищеца П. П. и адвокат И. Н. от САК договор за
правна защита и съдействие от 15.02.2022 г., в който е отразено, че правната
защита и представителство са безплатни на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В задължителната практика на ВКС се приема, че на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв на адвоката се дължи заплащане на адвокатско
възнаграждение, съобразно изхода на спора, когато е предоставил безплатна
правна помощ. Приема се, че е предоставена безплатна правна помощ, когато
упълномощеният адвокат и страната са сключили представен по делото
писмен договор, в който уговорките им са записани и конкретно е посочено,
че предоставянето на правна защита и съдействие е безвъзмездно.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съдът не може да
присъжда възнаграждение по чл. 38 ЗА, ако няма доказателства за наличие на
предпоставките на чл. 38, ал. 1 ЗА. Практиката на ВКС е в обратен смисъл -
определение № 1199 от 25.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4224/2013 г., IV г. о.,
определение № 656 от 16.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2523/2016 г., II т. о.,
решение № 353 от 6.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 892/2015 г., IV г. о. и др.
Съгласно тази практика на ВКС, получилата безплатна адвокатска помощ
страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл.
38, ал. 1, т. т. 1-3 от ЗАдв - достатъчно е правната помощ да е предоставена
безплатно на някое от тези основания и това да е отразено в договора между
страната и нейния адвокат или в пълномощното на последния. Осъдената за
разноски насрещна страна не може да оспорва правото на адвоката да получи
възнаграждение съгласно чл. 78 ГПК за нейна сметка по съображения, че в
действителност материалното състояние на безплатно представлявания не е
12
затруднено.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция
пълномощникът на ищеца - адвокат И. Н. от САК е поискал да му бъдат
присъдени разноски за правна защита и съдействие при условията на чл. 38,
ал.1, т. 2 ЗА в размер на 400 лева. С оглед изхода на делото и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК въззивното дружество следва да бъде осъдено да му заплати
тази сума.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на въззивника не се
следват разноски за въззивното производство.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид гореизложеното, на основание чл.272 ГПК, Врачанският окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 562/03.10.2022г., постановено по гр. дело
№ 415/2022г. на Районен съд - Враца.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, във вр. е чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА
„ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, с
предишно наименование „4финанс” ЕООД, ДА ЗАПЛАТИ на адв. И. Н. -
САК, с адрес: ***, сумата 400,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред въззивната
инстанция на П. Л. П., ЕГН ********** – въззиваем по в.гр.д. № 74/2023г. на
Окръжен съд – Враца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
13
2._______________________
14