№ 9647
гр. София, 29.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 77 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети август през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИВАНКА П. БОЛГУРОВА
като разгледа докладваното от ИВАНКА П. БОЛГУРОВА Гражданско дело
№ 20211110166601 по описа за 2021 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1,
вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл.
240, ал.1 ЗЗД, чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.240,ал.2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Кредит Инс“ АД е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Н. Д. Ш. за заплащане на сумите, както
следва: сумата от 666,68 лв., представляваща неплатена главница по Договор
за потребителски кредит „Екстра“ №93614/14.11.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от подаване на заявлението – 23.08.2021г. до окончателното
изплащане, сумата от 144 лв., представляваща възнаградителна лихва за
периода от 14.04.2020г. до 14.08.2020г., сумата от 346,30 лв. – такса „Гарант“
за периода от 14.04.2020г. до 14.08.2020г. и сумата от 117,28 лв. – мораторна
лихва за периода от 15.04.2020г. до 17.08.2021г. След постъпило възражение
по реда на чл.414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията,
предмет на издадената заповед за изпълнение.
Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 93614/14.11.2019г. по реда на чл. 6 ЗПФУР
– чрез предоставяне на финансови услуги от разстояние. Съгласно договора
ищецът е предоставил на ответника заем под формата на потребителски
1
кредит в размер на 1200 лв., а ответникът се задължил да върне
предоставения кредит, ведно с договорената възнаградителна лихва и такса
„Гарант“, като общият размер на задължението бил 2 361 лв., платимо на
девет месечни вноски. Първите четири вноски по кредита били заплатени
изцяло, по петата воноска с падеж 14.04.2020г. ответникът направил частично
плащане в размер на 154,70 лв., а по вноски от 6 до 9 не е осъществил
никакво плащане. Поддържа, че при кандидатстването за отпускане на
кредита, ответникът е имал възможност да предостави банкова гаранция за
обезпечаване на бъдещото си задължение или да избере опция да му бъде
предоставена такава от дружество, с което ищецът има сключен договор.
Ответникът избрал втората алтернатива, като по този начин се задължил да
плаща такса „Гарант“, начислявана към ежемесечните вноски по кредита.
Ищецът поддържа, че има сключен договор за предоставяне на гаранция по
потребителски кредити от 25.10.2014г. с „Бикнел корп“ ООД, съгласно който
„Бикнел корп“ ООД в качеството на дружество гарант се задължавало да
гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити
съгласно сключени договори за потребителски кредити между кредитодателя
и кредитополучатели. Моли съда да установи вземанията така, както са
предявени в заповедното производство. Претендира разноски.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът Н. Д. Ш. оспорва
предявените искове. Излага доводи, че предвиденият в договора за кредит
годишен процент на разходите надвишава петкратния размер на законната
лихва, поради което на основание чл.19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК същият е
нищожен. Сочи, че в предоставения на ответника Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит не било
посочено задължението за заплащане на такса „Гарант“, нито размерът .
Твърди, че заплащането на посочената такса е разход по кредита, поради
което следва да се включи в годишния процент на разходите. Направено е
възражение, че се дължи връщане единствено на чистата стойност по кредита
– задължение, което било изпълнено, доколкото ответникът бил изплатил на
ищеца сумата от 1204,14 лв., за което били представени платежни
нареждания с исковата молба. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По исковете по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1
2
ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД, чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
За основателността на исковете в тежест на ищеца е пълно и главно да
докаже наличието на валидно договорно правоотношение между страните по
договор за потребителски кредит с твърдяното съдържание, получаване на
паричната сума от ответника – кредитополучател, уговорения начин за
връщане на усвоените суми, падежа на уговорените дължими вноски за
връщане на заема и настъпване на падежа на задължението за връщане на
претендираните вноски по кредита.
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
Безспорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 14.11.2019 г. същите са сключели договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 93614, по силата на който ищецът е предоставил на
ответника сумата в размер на 1 200 лв. за задоволяване на текущи нужди, като
последният се е задължил да върне същата ведно с лихвите на 9 месечни
вноски. Не е оспорва и обстоятелството, че ответникът е заплатил на ищеца
сумата от 1 204,14 лв. по процесния договор преди депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК – 23.08.2021г.
От представената по делото Заявка № 93614 за сключване на договор от
разстояние „Екстра“ с дата на одобрение 14.11.2019г. се установява, че
ответникът е избрал кредитодателят да ангажира дружество гарант за
гарантиране връщане на вноските му по кредита, за което се е съгласил да
заплати в полза на кредитодателя такса „Гарант“, включена в погасителния
план като част от дължимите месечни вноски. Уговореният размер ГЛП по
договора е фиксиран на 36 %, а ГПР е фиксиран на 49,70 %.
С оглед наведеното от страна на ответника възражение за нищожност на
процесния договор и предвид задължението на съда да следи служебно за
нищожност на клаузи, създаващи неравноправност в случаите, когато страна
по правоотношението е потребител, то настоящият съдебен състав намира, че
следва да обсъди валидността на клаузите относно уговорения ГПР и
дължимата такса „Гарант“.
Съобразно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 1 ДР на ЗПК,
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита), представляват общ
разход по кредита. В този смисъл и възнаграждението за предоставяне на
поръчителство е разход, който се обхваща от понятието „общ разход по
3
кредита за потребителя“ и следва да се включи към ГПР.
В разглеждания случай получаването на кредита е било обусловено от
предоставянето на гаранция, доколкото съгласно чл. 8.2., раздел VIII на
общите условия, на които се подчинява и процесното правоотношение между
страните, предоставянето на гаранция е посочено като задължително условие
за отпускане на кредита. Избирайки кредитодателят да ангажира дружество
гарант за гарантиране връщане на вноските му по кредита,
кредитополучателят се е задължил да заплати такса в размер на 837 лв. По
правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по
него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът
да има двустранен и възмезден характер – както е в случая, тъй като
кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя
чрез кредитодателя, като в този случай поръчителството е близко до договора
за застраховка.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, което означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума.
Общото задължение на ответника е еквивалентно на вписаните в
погасителния план сборни плащания, в които изрично е посочено и
задължението за такса „Гарант“ в размер на 837 лв. – месечният размер на
вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както
и горница от 93 лв., представляваща дължимата за месеца част от таксата
„Гарант“. Плащането на посочената такса, обаче, не е отразено като разход
при формирането на оповестения ГПР – 49,70 %, въпреки че е включен в
общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не
е съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК. При отчитането на таксата
„Гарант“ като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително
завишен /над 100 %/. Клаузите в договор, предвиждащи размер на ГПР
надвишаващ определените в чл.19, ал. 4 ЗПК размери, са нищожни – чл. 19,
ал. 5 ЗПК, поради което и с оглед гореизложеното настоящият съдебен състав
намира, че нищожна е и процесната уговорка за заплащане на поръчителско
възнаграждение.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка
от уговорките, макар формално процесният договор да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
4
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия
избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето. Процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Макар и ЗПК да е специален закон,
разпоредбата на чл. 23 ЗПК представлява материалноправна разпоредба,
която урежда единствено и само последиците от недействителността на
договора за потребителски кредит. Тази разпоредба обаче не се различава по
нищо от разпоредбата на чл. 34 ЗЗД, уреждаща двустранната реституция. В
случаите, при които договорът бъде прогласен за нищожен/унищожен
страните си дължат връщане на даденото като насрещни престации на
основание – чл.55, вр.чл.34 ЗЗД /решение №403/10.01.2012г. по гр.д.
№1543/2010г., ВКС, III ГО/.
От събраните по делото доказателства се установи, че ответникът е
извършил погасителни плащания по кредита общо за сумата от 1204,14 лв.
при чистата стойност на същия в размер на 1200 лв., като между страните не е
спорно, а и се установява от доказателствата, че плащанията са извършени
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по 410
ГПК.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира предявените
искове за изцяло неоснователни, поради което същите следва да бъдат
отхвърлени.
По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на иска в тежест на ищеца е да докаже възникването
на главното парично задължение, настъпването на неговата изискуемост,
както и размера на обезщетението за забава в размер на законната лихва.
Съдът не формира правни изводи за наличие на главен дълг, поради което
искът за заплащане на лихва за забава върху главницата следва да се
отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има
право на разноски, но доколкото същият до приключване на устните
състезания не е заявил искане, а и не е представил доказателства
действително да е сторил такива, не му се следват.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Кредит Инс“ АД, ЕИК *********, срещу Н.
Д. Ш., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД,
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.240,ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, за признаване за установено, че Н. Д. Ш., ЕГН **********, дължи на
„Кредит Инс“ АД, ЕИК *********, сумата от 666,68 лв., представляваща
неплатена главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
93614/14.11.2019г., сумата от 144 лв., представляваща възнаградителна лихва
за периода от 14.04.2020г. до 14.08.2020г., сумата от 346,30 лв. – такса
„Гарант“ за периода от 14.04.2020г. до 14.08.2020г. и сумата от 117,28 лв. –
мораторна лихва за периода от 15.04.2020г. до 17.08.2021г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 48680/2021г. по описа на СРС,
77-ти състав.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6