№ 19082
гр. София, 21.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110134256 по
описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
21.11.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 34256/2023 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от Р. Д. Н – А срещу КМО, като се твърди, че на основание
устройствения правилник на МО, приет с ПМС № 54/2010 г., изменен с ПМС № 5/21.01.2014
г., ответникът е със статут на военно формирование от въоръжените сили на Република
България и представлява самостоятелно поделение, второстепенен разпоредител с
бюджетни кредити, което е на пряко подчинение на министъра на отбраната. Поддържа, че
страните се намирали в служебно правоотношение въз основа на Договор за кадрова военна
служба № 538/4 от 19.07.1996 г., по силата на който за последно ищцата заемала длъжността
„Щабен асистент“ в сектор „Секретариат“ на Центъра за изследване, изграждане и
усъвършенстване на способностите на НАТО за управление на кризи и реагиране при
1
бедствия. Навежда доводи, че със Заповед № КВ-111/27.02.2023 г. била освободена от
изпълнението на заеманата длъжност, считано от 16.03.2023 г., като на основание чл. 227,
ал. 1 от ЗОВСРБ било изплатено обезщетение при освобождаване от военна служба в общ
размер от 37 996,00 лева, а на основание чл. 199 от ЗОВСРБ – обезщетение за неизползван
отпуск в общ размер от 10571,26 лв. за 3 дни през 2009 г., 14 дни през 2013 г., 11 дни през
2014 г., 14 дни през 2015 г., 18 дни през 2020 г., 24 дни през 2021 г., 23 дни през 2022 г. и 8
дни през 2023 г. Инвокира съображения, че посочените обезщетения са определени
неправилно, тъй като били изчислени на база брутно трудово възнаграждение, към което не
било включено ежемесечно заплащано допълнително възнаграждение в размер на 300 лева,
съгласно чл. 35 Наредба № Н-15 от 27.04.2010 г. Аргументира, че посоченото допълнително
месечно възнаграждение представлявало такова с постоянен характер, поради което на
основание чл. 234 ЗОВСРБ следвало да се вземе предвид при определяне на дължимите
обезщетения. Предвид изложеното ищцата счита, че ответникът дължи още сумата от
6000,00 лева, представляваща обезщетение при освобождаване от военна служба по чл. 227,
ал. 1 ЗОВСРБ, и сумата от 1475,00 лева, представляваща обезщетение за неизползван отпуск
по чл. 199 ЗОВСРБ – за 115 дни за периода от 2009 г. до 2023 г. Иска ответникът да бъде
осъден да заплати претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като
исковете се оспорват. Твърди, че не оспорва, че между страните е било налице служебно
правоотношение, по силата на което ищцата е заемала посочената в исковата молба военна
длъжност, както и че със Заповед № КВ-111/27.02.2023 г. е освободена от същата. Счита
обаче, че възнаграждението по чл. 35 Наредба № Н-15 от 27.04.2010 г. не било с постоянен
характер, тъй като това не било посочено изрично в текста на цитираната разпоредба,
поради което и същото не следвало да се взема предвид при определяне на дължимите
обезщетения. Аргументира с оглед Закона за държавния служител, че при определяне на
дължимото обезщетение следвало да се вземе предвид единствено размерът на основната
заплата, но не и на допълнителните възнаграждения. Навежда довод, че с оглед Решение на
КЗД включването на възнаграждението по чл. 35 Наредба № Н-15 от 27.04.2010 г. към
базата за определяне на обезщетенията по чл. 227, ал. 1 и чл. 199 ЗОВСРБ би
представлявало непряка дискриминация съгласно Закона за защита от дискриминация. Иска
претенциите да бъдат отхвърлени.
С Протоколно определение от 26.10.2023 г., съдът на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е
допуснал изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 199 ЗОВСРБ чрез
неговото увеличени, като същият се счита предявен за сума от 1669,33 лева.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ и чл. 199 ЗОВСРБ.
Претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ е обусловена от
проявлението в обективната действителност на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) ищцата да е заемала военна служба при ответника, от която е
освободена, 2) прослужени години служба, съобразно предвиденото в закона, като
военнослужещ; 3) установяване на размера на брутното месечно възнаграждение, дължимо
към датата на освобождаването от военна служба, изчислен съобразно чл. 234 от ЗОВСРБ,
което е в тежест на ищцата, а ответникът следва да установи пълно и главно, че е заплатил
претендираното обезщетение.
Спорното материално право за претендираното обезщетение за неизползван отпуск
по чл. 199 ЗОВСРБ е обусловено от проявлението в обективната действителност на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ищцата да е заемала военна
2
служба при ответника, от която да е освободена; 2) ищцата да е имал право на отпуск за
съответната година, който да не е ползван; 3) установяване на размера на брутното месечно
възнаграждение, дължимо към датата на освобождаването от военна служба, изчислен
съобразно чл. 234 от ЗОВСРБ; 4) работодателят да не е заплатил обезщетението при
прекратяване на трудовото правоотношение. Първите три материални предпоставки следа да
бъдат доказани от ищцата, а ответникът следва да установи пълно и главно, че е заплатил
претендираното обезщетение.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявено за безспорно, че: 1) страните са се намирали в служебно
правоотношение въз основа на Договор за кадрова военна служба № 538/4 от 19.07.1996 г.,
по силата на който ищцата е заемала длъжността „Щабен асистент“ в сектор „Секретариат“
на Центъра за изследване, изграждане и усъвършенстване на способностите на НАТО за
управление на кризи и реагиране при бедствия; 2) че ищцата е освободена от военна служба
със Заповед № КВ-111/27.02.2023 г.; 3) че ищцата не е ползвала отпуск в следната
продължителност: 3 дни през 2009 г., 14 дни през 2013 г., 11 дни през 2014 г., 14 дни през
2015 г., 18 дни през 2020 г., 24 дни през 2021 г., 23 дни през 2022 г. и 8 дни през 2023 г.
Обявените за безспорни обстоятелства се подкрепят и от представените по делото
писмени доказателствени средства, които настоящият съдебен състав кредитира.
Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ от която се установява, че в
структурата на работната заплата на ищцата е изплащано допълнително трудово
възнаграждение в размер на 300,00 лева за периода от 21.09.2016 г. до 15.03.2023 г.
Изяснено е, че съгласно фиш за работната заплата за м.01.2023 г. на ищцата е начислено
бруто трудово възнаграждение в размер на 2449,81 лева за 21 отработени дни, а с оглед фиш
за работна заплата за м.03.2023 г. за 10 отработени дни е начислено брутно трудово
възнаграждение в размер на 1113,53 лева. Експертът е уточнил, че от предоставена му
справка за парично обезщетение при освобождаване от длъжност обезщетението е
определено на базата на сумата от 1899,80 лева, като не е взето предвид и начислявано
допълнителното трудово възнаграждение по чл. 35 от Наредба № Н-15 от 27.04.2010 г., като
е посочено по пера как е формирана посочената основа. Изяснено е, че за неизползван
платен годишен отпуск от 115 дни е определено обезщетение от 10571,26 лева, съответно за
дължими 20 работни заплати – сумата от 37996,00 лева. Вещото лице е посочило, че ако се
приеме, че сумата от 300,00 лева има постоянен характер, обезщетението по чл. 227, ал. 1
ЗОВСРБ в размер на 20 заплати следва да бъде от още 6000,00 лева, съответно
обезщетението по чл. 199 ЗОВСРБ следвало да бъде в размер на допълнителен размер на
1669,33 лева. В о. с. з. от 26.10.2023 г., вещото лице е посочило, че с оглед Наредбата и от
счетоводна гледна точка допълнителното възнаграждение има постоянен характери и е
заплащано ежемесечно.
Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и
добросъвестно. Експертът е отговорил изчерпателно на поставените задачи, като по делото
липсват доказателства, че вещото лице е заинтересовано от изхода на правния спор или е
недобросъвестно.
В случая основният спорен въпрос между страните е дали допълнителното
възнаграждение е имало постоянен характер, т. е. дали следва да се вземе предвид при
определяне на БТВ, като основа за определяне на дължимите обезщетения.
Разпоредбата на чл. 218 ЗОВСРБ предвижда, че брутното месечно възнаграждение на
военнослужещите се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни
възнаграждения с постоянен и непостоянен характер.
Според правилото на чл. 234 ЗОВСРБ Обезщетенията на военнослужещите по този
закон се определят на базата на брутното месечно възнаграждение, дължимо към датата на
3
освобождаването от военна служба, на отстраняването от длъжност, на преместването, на
увреждането или на смъртта на военнослужещия, което включва: 1. основното месечно
възнаграждение; 2. допълнителни месечни възнаграждения за продължителна служба, за
специфични условия при изпълнение на военната служба с постоянен характер и за
образователна и научна степен "доктор" или за научна степен "доктор на науките".
В дефинитивната разпоредбата на § 1, т. 19 от ДР на ЗОВСРБ е предвидено, че
„Допълнителни възнаграждения с постоянен характер“ са допълнителните възнаграждения,
които се изплащат ежемесечно заедно с основното месечно възнаграждение за постоянно
съществуващи фактори, утежняващи условията за изпълнение на военната служба за
заеманата длъжност.
Съгласно нормата на чл. 35, ал. 1 (Нов – ДВ, бр. 86 от 2014 г., в сила от 17.10.2014 г.,
изм., бр. 101 от 2015 г., в сила от 22.12.2015 г., Изм. – ДВ, бр. 96 от 2018 г., в сила от
20.11.2018 г.) Наредба № Н-15 от 27.04.2010 г. за условията, размерите и реда за изплащане
на допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната
служба на военнослужещите и за специфични условия на труд на цивилните служители от
Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната
и Българската армия, на военнослужещите и цивилните служители, изпълняващи военна
служба/командировани за изпълнение на длъжности в Центъра за изследване, изграждане и
усъвършенстване на способности на НАТО за управление на кризи и реагиране при
бедствия като международна военна организация на територията на страната, се изплаща
допълнително месечно възнаграждение в размер 300 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да извърши граматическо,
систематично, телеологическо и историко-политическо тълкуване на посочените норми.
В случая от граматическа и систематична гледна точка няма съмнение, че
допълнителното месечно възнаграждение в размер на 300,00 лева за определена категория
военнослужещи и цивилни лица има характер на допълнително, но и постоянно
възнаграждение, поради което то е част и брутното им трудово възнаграждение, което се
взема като основа за определяне на дължимите по закона обезщетения. От теологическа
гледна точка, целта на подобно обезщетение е да се възнаградят допълнително положените
усилия от тези категории лица, като се отчете и спецификата на работата, за която по чл. 35,
ал. 1 от Наредба № Н-15 от 27.04.2010 г. се определя това допълнително възнаграждение,
като изменението на наредбата още през 2018 г. е мотивирано от това тази категория лица да
се поставят и да се третират в еднакво положение с останалите военнослужещи с оглед
установена дискриминация от КЗД – така мотивите за изменение на Наредба № Н-15 от
27.04.2010 г. (обн., ДВ, бр. 36 от 2010 г., изм. и доп., бр. 98 от 2010 г., бр. 49, 82 от 2011 г.,
изм. и доп., бр. 59, 80 от 2012 г., изм. и доп., бр. 10, 56 и 86 от 2014 г., изм., бр. 101 от 2015
г., изм. и доп., бр. 11, 31 и 84 от 2016 г., доп., бр. 10, 49 и 66 от 2018 г.) – „ В решението си
КЗД препоръчва на министъра на отбраната да предприеме действия за изменение на
Наредба № Н-15 от 27 април 2010 г. за условията, размерите и реда за изплащане на
допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба
на военнослужещите и за специфични условия на труд на цивилните служители от
Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на
отбраната и Българската армия, като приравни условията за определяне на допълнителни
възнаграждения на военнослужещите и цивилните служители, изпълняващи длъжност в
Центъра за изследване, изграждане и усъвършенстване на способности на НАТО за
управление на кризи и реагиране при бедствия, с цел спазване на принципа за равенство в
третирането. С изменение на разпоредбата на чл. 35 от наредбата, се предвижда правна
възможност за военнослужещите и за цивилните служители от международните
организации на територията на страната - NFIU, Центъра на НАТО, DCM-F да
получават при еднакви условия допълнителните възнаграждения за специфични условия при
4
изпълнение на военната служба, съответно за специфични условия на труд, както и
еднакъв размер на тези възнаграждения. По този начин препоръките в решението на КЗД
ще бъдат изпълнени.“. Тоест, при подобно историко-политическо тълкуване на релевантната
правна разпоредба на чл. 35, ал. 1 от Наредбата, следва извод, че ако се приеме, че
допълнителното възнаграждение няма постоянен характер и не е част от структурата на
брутното трудово възнаграждение, то практически не се постига целта на законодателя,
респ. ако обезщетението не бъде взето предвид като част от БТВ, то практически би се
достигнало до непряка дискриминация по признак „лично положение“. Подобно тълкуване е
правно недопустимо и практически няма да доведе до целите вложени в изменението на
Наредбата към 2018 г., което тълкуване чрез логическият способ за reductio ad absurdum
(свеждане до абсурд) би довело до нетърпимо правно положение, което ще накърни със
сигурност до накърняване на правата на лицата обхванати от обема на разпоредбата на чл.
35, ал. 1 от Наредбата.
Гореизложеното от съда се потвърждава и от последващото изменение на наредбата
към 13.10.2023 г., което както правилно отбелязва в устните състезания ищеца – да има
действие pro futuro – за в бъдеще индицира тълкувателен извод при телеологическото и
историко-политическото тълкуване и развитието на нормативната уредба, доколкото самото
изменение от 13.10.2023 г. не изменя характера на допълнителното възнаграждение, а по-
скоро поради неточната формулировка внася допълнително уточнение, което в крайна
сметка потвърждава извършената по-горе нормативна интерпретация (interpratatio) от съда.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че са установени пълно и главни всички
материални предпоставки, поради което и предявените искове следва да бъдат уважени в
цялост.
По делото не са сочени, респ. не са събраните доказателства, че ответника е заплатил
дължимите суми, поради което при неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ищеца. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като е
доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да му се присъди сумата от 1100,00 лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
С оглед предмета на производството и предвид нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийският районен съд, сумата
от 556,77 лева, представляващи дължими държавни такси и деловодни разноски за
първоинстанционното и заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА КМО, ЕИК: .................., с адрес: гр. София, .................. да заплати на Р. Д.
Н., ЕГН: **********, с адрес: гр. ..................., на основание чл. 227, ал. 1 ЗОВСРБ и чл. 199
ЗОВСРБ, сумата от 6000,00 лева, представляващи незаплатена част от обезщетение при
освобождаване от военна служба, въз основа на Договор за кадрова военна служба № 538/4
от 19.07.1996 г., по силата на който ищцата е заемала длъжността „Щабен асистент“ в
сектор „Секретариат“ на Центъра за изследване, изграждане и усъвършенстване на
5
способностите на НАТО за управление на кризи и реагиране при бедствия, като служебното
правоотношение е прекратено със Заповед № КВ-111/27.02.2023 г., ведно със законната
лихва от 20.06.2023 г. (датата на подаването на исковата молба) до окончателното плащане,
както и сумата от 1669,33 лева, представляващи незаплатена част от дължимо обезщетение
за неизползван отпуск в следната продължителност: 3 дни през 2009 г., 14 дни през 2013 г.,
11 дни през 2014 г., 14 дни през 2015 г., 18 дни през 2020 г., 24 дни през 2021 г., 23 дни през
2022 г. и 8 дни през 2023 г., ведно със законната лихва от 20.06.2023 г. (датата на подаването
на исковата молба) до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК КМО, ЕИК: .................., с адрес: гр. София,
.................. да заплати на Р. Д. Н., ЕГН: **********, сумата от 1100,00 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК КМО, ЕИК: .................., с адрес: гр. София,
.................. да заплати по сметка на СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, сумата от 556,77
лева, представляващи дължими държавни такси и деловодни разноски за
първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването на страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6