РЕШЕНИЕ
№ 1210
гр. Перник, 24.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Ц. Ч. М.
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20231720103733 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба с правно основание чл. 439 ГПК
подадена от В. А. М., ЕГН: ********** от гр. П., ул. „К.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. **
срещу „Топлофикация-Перник“ АД.
Ищецът твърди, че в полза на ответника е издаден изпълнителен лист от
20.02.2017 г. срещу него въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, издадена в
рамките на ч.гр.д. № 5468/2016 г. по описа на Районен съд Перник. Твърди, че въз
основа на изпълнителния лист е образувано изпълнително дело № 298/2017 г. по описа
на ЧСИ Ст. Б., по което било извършено последното годно да прекъсне давността
изпълнително действие на 20.12.2019 г. Допълва, че въз основа на същия изпълнителен
лист е образувано второ изпълнително дело № 182/2023 г. по описа на ЧСИ Ст. Б..
Поддържа се, че към датата на образуване на сега висящото и.д. № 182/2023 г. по описа
на ЧСИ Ст. Б. бил изтекъл законоустановеният тригодишен давностен срок. Намира, че
вземането на ответника не подлежи на принудително изпълнение. Позовава се на ТР №
2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ВКС.
Ищцата моли съдът да признае за установено, че не дължи на ответното
дружеството сумата от 1167,75 лв., съставляваща главница за неплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2016 г., сумата от 198,12 лв., съставляваща
законна лихва за забава за периода от 09.07.2012 г. до 24.10.2016 г. ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението-25.11.2016 г. до
окончателното плащане, както и сумата от 27,32 лв., съставляваща държавна такса и
сумата от 100 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение като погасени по
давност. Претендира сторените разноски по делото.
В законоустановения срок ответникът “Топлофикация- Перник”АД е подал
отговор, с който е оспорил исковете по основание и размер, поради което и иска
отхвърлянето им като неоснователни. Ответникът твърди, че са предприети
1
изпълнителни действия, в резултат на които давността е прекъсвана многократно.
Ответникът твърди и се позовава на съдебна практика в този смисъл, че перемцията на
изпълнителното дело е без значение относно прекъсването на давността. Моли
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани и
претендира сторените по делото разноски.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на насрещната страна при условие на евентуалност.
В съдебно заседание страните се представляват. Ищецът поддържа така
предявените искове. Ответникът оспорва предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК
предоставя възможност на длъжника за защита срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на спора по предявения
отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от ищеца право на
принудително изпълнение за вземането на ответника поради погасяването му по
давност, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо
и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на
отговорността на длъжника (така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2978/2018 г., IV г. о., ГК).
В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт –
погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист, което
свидетелства за правния му интерес от предявяване на исковете.
От приобщената по делото заповед за изпълнение, издадена в рамките на ч.гр.д.
№ 5468/2016 г. по описа на Районен съд Перник, се установи, че ищеца е осъден да
заплати на ответника сумите, посочени в исковата молба. Заповедта е влязла в сила,
като на 20.02.2017 г. и е издаден и изпълнителен лист.
От приобщеното по делото копие от и.д. № 298/2017 г. по описа на ЧСИ Ст. Б.,
по което било извършено последното годно да прекъсне давността изпълнително
действие на 20.12.2019 г. се установява, че то е образувано на 07.04.2017 г. въз основа
на изпълнителен лист, издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по ч.
гр .д. 5468/2016 г. на Районен съд Перник за сумите, посочени в исковата молба. На
19.04.2017 г. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата. На
10.05.2017 г. е бил наложен запор върху банкови сметки на ищцата. На 11.06.2018 г.
взискателят е поискал да бъде наложен запор върху банкови сметки на ищцата, ако
бъдат установи други такива. На 20.12.2019 г. е било извършено последното
изплащане на суми по наложения запор.
Това изпълнително производство е прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
на 20.10.2022 г. с постановление на ЧСИ Ст. Б., и е бил вдигнат наложения запор върху
всички банкови сметки на ищцата като въз основа на същия изпълнителен титул е
образувано и.д. № 182/2023 г. по описа на ЧСИ С. Б. с молба от 19.01.2023 г. По това
изпълнително дело на 07.02.2023 г. е бил наложен запор върху пенсията и банковите
сметки на длъжника. На основание чл. 433, ал. 2 ГПК ЧСИ е прекратил
производството по изп.д. № 182/2023 г. на 10.10.2023 г. и са били вдигнати запорите
върху банковите сметки и пенсията на длъжника.
При въведено възражение/позоваване на някоя от страните по спора за
приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла давност. В случая е издадена
2
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ,
бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу
държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското
съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е
предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда
действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без
уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При
действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по
чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на
изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез
която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между
страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на
задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни
на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока
за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424
ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС
по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е
издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не
било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за
вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и
атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не
е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение
№ 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява
с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание
да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове
на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
3
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.). В този
смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК -
Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение №
6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за
вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна
давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
За прекъсването на давността е от значение датата на влизане в сила на акта
подлежащ на принудително изпълнение, исканията за прилагане на конкретни
изпълнителни способи, на коя дата е било предприето валидно изпълнително действие
и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането,
което е предмет на принудително изпълнение е погасено по давност. Ето защо, за
изясняване на спорния предмет от значение е, от една страна – дали е налице висящо
производство по принудително изпълнение, както и дали в рамките на същото са били
предприемани действия, годни да прекъснат давността за вземането, респ. кога са били
предприемани същите.
При бездействие на кредитора в период от две години производството се
прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на
изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически
факт. В този случай новата давност е започнала да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие. Същевременно по силата на чл.
116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се
прекъсва при предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по
инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на давността следва да се добави, че
към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като
с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено
различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не спира.
Съгласно ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. погасителната давност не тече докато
трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до
приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. №
2/2013 г., ОСГТК, ВКС, какъвто не е настоящия случай. Изп. д. № 298/2017 г. е било
образувано на 07.04.2017 г.
Според мотивите на възприетата за правилна с цитираното тълкувателно
решение съдебна практика задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада
едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което Постановлението е
счетено за загубило сила. Затова по изпълнителните дела, образувани за принудително
събиране на вземания до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д.
№ 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, какъвто не е настоящия, случай не е текла погасителна
давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Давността за тези вземания e започнала
4
да тече от 26.06.2015 г. В настоящият случай това ТР № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. не
намира приложение, тъй като процесното изпълнително производство изп. д. №
298/2017 г. е било образувано на 07.04.2017 г. след обявяване на Тълкувателно
решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.
Съгласно изложеното петгодишната давност по отношение на процесните
вземания е започнала да тече на 20.12.2019 г. , на която дата е било извършено
последното валидно изпълнително действие, а именно плащане по наложен запор
върху трудово възнаграждение и банкови сметки на ищеца, което обстоятелство е
безспорно между страните и не е изтекла в този случай на към датата на подаване на
исковата молба на 03.08.2023 г. Същата би изтекла на 20.12.2024 г. Предвид горното
към 03.08.2023 г. предвидената в чл.117, ал.2 от ГПК пет годишна погасителна давност
не е изтекла, поради което и обективираните в процесния изпълнителен лист вземания
на ответното дружество не са погасени по давност.
Това изпълнително производство № 298/2017 г. е прекратено по реда на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК на 20.10.2022 г. с постановление на ЧСИ Ст. Б., и е бил вдигнат
наложения запор върху всички банкови сметки на ищцата като въз основа на същия
изпълнителен титул е образувано и.д. № 182/2023 г. по описа на ЧСИ С. Б. с молба от
19.01.2023 г. По това изпълнително дело на 07.02.2023 г. е бил наложен запор върху
пенсията и банковите сметки на длъжника. На основание чл. 433, ал. 2 ГПК ЧСИ е
прекратил производството по изп.д. № 182/2023 г. на 10.10.2023 г. и са били вдигнати
запорите върху банковите сметки и пенсията на длъжника.
При тези обективни данни, разясненията, дадени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и най – вече разширителното тълкуване, дадено с
Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., съдът следва да
приеме, че давността за вземането е прекъсната с влизането в сила на заповедта за
изпълнение, искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, с
„предприемането“ на такъв – арг. т. 5 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г.,
ОСГТК на ВКС, прилагането на такъв и чрез постъпването на парични суми от трети
задължени лица. Доколкото между всяко едно от установените действия, водещи до
прекъсване на погасителната давност не е изтекъл период по - дълъг от пет години, то
към датата на постановяване на настоящото решение погасителната давност не е
изтекла. При липса на изрична разпоредба и разясняване на закона със съдебна
практика по конкретни въпроси (освен тълкувателна), в опит се тя да бъде приложена
по огромен брой дела, които макар и сходни, винаги разкриват своя специфика, съдът
приема, че предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на
ищеца е да заплати сторените от ответника разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Такива са доказани в общ размер на 100,00 лева , съставляващи
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, поради което следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 100,00 лева в полза на ответника.
В светлината на гореизложеното изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените от В. А. М., ЕГН: ********** от гр. П., ул.
„К.“, бл. **, вх. * ет.*, ап. ** искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1
5
ГПК за признаване за установено, че в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“,
ТЕЦ „Република“ не съществува изпълняемо право (право на принудително
изпълнение) за сума в размер на 1167,75 лв., съставляваща главница за неплатена
топлинна енергия за периода от 01.05.2012 г. до 30.04.2016 г., сумата от 198,12 лв.,
съставляваща законна лихва за забава за периода от 09.07.2012 г. до 24.10.2016 г. ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението-
25.11.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата от 27,32 лв., съставляваща
държавна такса и сумата от 100 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен
лист по ч. гр .д. 5468/2016 г. на Районен съд Перник, като неоснователни и погасени
по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. А. М., ЕГН: ********** от гр. П.,
ул. „К.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. ** да заплати „ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД,
ЕИК ********* сума в размер на 100,00лева – разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6