№ 96
гр. Стара Загора, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IIА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно гражданско дело
№ 20225500500089 по описа за 2022 година
Производството е на основание чл.258- 272 и сл. от ГПК във вр. с
чл.226, ал.2 и ал.3, изр.2 от КТ и във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Въззивното дело е образувано по постъпила в законния 2- седмичен
срок по чл.259, ал.1 от ГПК Въззивна жалба вх.№ 15874/22.12.2021г. от
работодателя „П.“- ЕООД, гр.С.З. против частично негативното за него
първоинстанционно Решение № 535/29.11.2021г. по гр.д.№ 2996/2021г. по
описа на РС- Ст.Загора, с което е бил осъден да заплати на ищцата-
служителка Г.К. Б. от гр.С.З. сумата 2 286, 92 лв., представляваща парично
обезщетение по чл.226, ал.3, изр.2 от КТ за периода от 07.04.2021г. до датата
на подаване на исковата молба в съда/28.06.2021г./, заедно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба/28.06.2021г./
до окончателното изплащане на сумата, както и 434, 83 лв. за направените по
делото разноски от ищцата по съразмерност. Излага подробно своите
фактически и правни аргументи в подкрепа на защитната си позиция, като
заявява, че РС не бил изложил релевантни мотиви и не бил установил
фактите, следващи от събраните по делото доказателства, че ищцата била
предала за оформяне трудовата си книжка в деня, преди да бъде прекратено
трудовото й правоотношение, като в деня на прекратяването му, в деня на
изтичане на уговорения седем дневен срок за оформянето й и впоследствие
изобщо не се била появявала в предприятието на ответника, за да си я получи.
Същата не била получила пощенското писмо - покана от работодателя си на
адреса, който му е бил известен от трудовия договор и отказала да му посочи
1
адрес, на който книжката да й бъде изпратена. Управителят на дружеството-
работодател бил положил всички усилия, без такива да се дължат, да
посещава ищцата на новата й месторабота и да иска среща с нея за предаване
на документите по прекратяване на трудовия договор, като тя отказвала
получаването или среща с него изобщо. Счита, че в обжалваната му част
първоинстанционното Решение на РС било изцяло незаконосъобразно,
неправилно и необосновано, несъобразено със събраните по делото писмени и
гласни доказателства, поради което моли да бъде напълно отменено в тази му
част, като се отхвърли изцяло тази искова претенция против него, като изцяло
неоснователна и недоказана, със законните последици от това. Претендира
съответните си разноски пред двете съдебни инстанции. В този смисъл е
пледоарията на процесуалния му представител- адвокат по делото.
В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
Отговор на въззивната жалба вх.№ 1670/25.01.2022г. от служителката- ищца
Г.К. Б. от гр.С.З., която счита в атакуваната му позитивна за нея част
първоинстанционното Решение за мотивирано, законосъобразно и правилно,
заявява, че в.жалба била изцяло неоснователна и недоказана. Счита, че към
момента на прекратяване на трудовия договор/07.04.2021г./ трудовата книжка
на служителката е била в държане на работодателя й от предходния
ден/06.04.2021г./ и същият е следвало да изпълни законовото си задължение
по чл.350, ал.1 от КТ за нейното предаване, за което имало и изрично
задължително ТР № 1/02.12.2019г. по т.д.№ 1/2019г. на ОСГК на ВКС, че
работодателят бил длъжен да предаде незабавно на работника или служителя
надлежно оформената трудова книжка при прекратяване на трудовото
правоотношение, което негово задължение възниквало от момента на
прекратяване на това трудово правоотношение, от който момент то ставало
изискуемо и работодателят изпадал в забава, ако трудовата книжка се
намирала при него. Заявява, че в конкретния случай работодателят следвало
да предаде трудовата книжка на служителката незабавно- в деня на
прекратяване на трудовото й правоотношение/07.04.2021г./, като
неизпълнението на това задължение било довело до изпадането му в забава от
деня на прекратяване на трудовия договор/07.04.2021г./. Няма свои нови
доказателствени искания пред настоящия въззивен съд. Претендира
разноските си пред тази въззивна съдебна инстанция. В този смисъл е и
пледоарията на процесуалния й представител- адвокат по делото.
Въззивният съд, като се съобрази със събраните на
първоинстанционното дело писмено и гласни доказателство, със
заключението на съдебно- икономическата експертиза, поотделно и в тяхната
съвкупност, като взе предвид мотивите на атакуваното първоинстанционно
Решение и приложимите по казуса материалноправни и процесуални норми, и
като обсъди становищата на всяка една от страните, намира за установено и
доказано по несъмнен и безспорен начин следното :
Предявени са обективно и субективно съединени искове с правни
основания по чл.226, ал.2 и ал.3, изр.2 във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
2
Въззивната жалба на въззивника/бивш работодател/ се явява
процесуално допустима, подадена в законния 2- седмичен срок от връчването
му на Решението, той има пряк и непосредствен правен интерес от
обжалването му в тази му осъдителна част, и тя е подадена чрез надлежния
първоинстанционен РС- Стара Загора, до надлежния настоящ въззивен ОС-
Ст.Загора.
В атакуваната му осъдителна част с Въззивната жалба
първоинстанционно Решение на РС- Ст.Загора е валидно постановено в
съответната писмена форма от родово и местно компетентния РС- гр.Стара
Загора, същото съдържа всички основни атрибути по смисъла на чл.236 от
ГПК, поради което то е напълно валидно постановено.
Разгледана по съществото й въззивната жалба се явява неоснователни,
необоснована и недоказана, поради следните съображения:
Въззивният ОС- Ст.Загора в настоящия си състав счита, че в
първоинстанционното производство РС- гр.Стара Загора задълбочено,
правилно и пълно е установил в значителна част фактическата и правната
обстановка по казуса, въз основа на правилните факти и правни разпоредби е
стигнал до едно в крайна сметка напълно мотивирано, законосъобразно и
правилно свое Решение. Същото се явява изцяло мотивирано, правилно и
законосъобразно, а подадената срещу неговата осъдителна част въззивна
жалба от бившия работодател е неоснователна и недоказа, поради следните
аргументи и насоки :
Безспорно с писмено заявление от 06.04.2022г. по чл.326, ал.1 във вр. с
чл.220, ал.1 от КТ трудовото правоотношение/ТПО/ служителката-
въззиваема с работодателя й- въззивник е прекратено на следващия ден-
07.04.2021г., като още на 06.04.2021г. заедно със заявлението си за
едностранно прекратяване на трудовия договор с „П.“- ЕООД Г.Б. е предала
на законния представител на дружеството- работодател съхраняваната от нея
до този момент нейна трудова книжка, поради което към датата на
прекратяване на трудовия договор/07.04.2021г./ трудовата й книжка е била в
държане на работодателя и същият е следвало да изпълни законовото си
задължение по чл.350, ал.1 от КТ за връщане обратно на вече бившата му
служителка. В този категоричен, ясен и задължителен смисъл е и ТР №
1/02.12.2019г. по т.д.№ 1/2019г. по описа на ОСГК на ВКС- София, съгласно
т.1 и т.2 от което задължението на работодателя по чл.350, ал.1 от КТ да
предаде незабавно на работника или служителя надлежно оформената
трудова книжка при прекратяване на ТПО възниква в момента на
прекратяване на ТПО, от който момент това задължение става изискуемо и
работодателят изпада в забава, ако трудовата книжка се намира при него.
Следователно в конкретния случай работодателят е следвало да предаде
трудовата книжка на служителката си незабавно, още в деня на прекратяване
на ТПО/07.04.2021г./, като неизпълнението на това задължение е довело до
изпадането му в забава от същия ден на прекратяване на ТПО- от 07.04.2021г.
По делото липсват каквито и да са преки и/или косвени доказателства, че
3
между страните е бил уговорен друг срок за предаване на трудовата книжка,
различен от законовата дата на нейната изискуемост/07.04.2022г./. Не са
доказани и въззивните оплаквания за непоявяване на бившата служителка в
предприятието на бившия й работодател, за неполучаване на пощенско писмо
- покана от работодателя и за отказ на служителката да посочи адрес, на
който да бъде изпратена трудовата й книжка. Предвид императивната норма
на чл.350, ал.1 от КТ при прекратяване на ТПО работодателят е длъжен да
впише в трудовата книжка на служителката данните, свързани с
прекратяването и да я предаде незабавно на нея. Следователно мястото на
изпълнение на задължението на работодателя за предаване на трудовата
книжка се явява единствено и само последното работно място на
служителката/където тя е престарала и до последния си работен ден
работната си сила. Поради което законовото задължение на работодателя е
било да предаде трудовата книжка на 07.04.2021г. на работното място на
служителката при него, а не на посоченото във въззивната жалба друго място-
адреса на управление на търговското дружество- работодател. Още повече, че
в конкретния случай работното място на служителката по време на работата
й при работодателя й при новия й работодател не е било по никакъв начин
променяно, тъй като безспорно тя е продължила да работи на работното
място, което е имала в „П.“- ЕООД, находящо се на втори етаж на склада на
фирма „П.“- ЕООД в гр.С.З., ***, където законния представител на
работодателя няколкократно я е посещавал след прекратяване на ТПО между
тях. В този смисъл са всички непротиворечиви показания на разпитаните пред
РС свидетели. Предвид което не се доказа твърдението на работодателя-
жалбоподател, че местоизпълнението на задължението за предаване на
трудовата книжка на служителката било на мястото на работа, представляващ
адреса на управление на дружеството- работодател. Според съществуващата
законодателна уредба „място на работа“ и „работно място“ са различни
елементи на ТПО, чиято законова дефиниция не се свързва с адреса на
управление на търговеца, имащ качеството на работодател по ТПО, тъй като
съгласно чл.66, ал.З от КТ за „място на работа се смята седалището на
предприятието, в което е сключен трудовия договор, доколкото друго не е
уговорено или не следва от характера на работа, а „работно място“ по смисъла
на § 1, т.4 от ДР на КТ е всяко определено място, където работникът или
служителят по указание на работодателя полага труда си за изпълнение на
възложените задължения. Същевременно според § 1, т.2 от ДР на КТ,
„предприятие“ е мястото , където се полага наемен труд, без това понятие да
се идентифицира с адреса на управление, което работодателят има съгласно
действащите публични регистри. В конкретния случай и предвид събраните
по делото доказателства е установено и доказано по несъмнен и безспорен
начин, че към момента на прекратяване на процесното ТПО служителката е
работила в склад на работодателя си „П.“- ЕООД, находящ се в гр.С.З., ***,
където работодателят й следва да изпълни законовото си задължение по
чл.350, ал.1 от КТ в деня на прекратяване на процесното ТПО- 07.04.2021г.
4
Знанието на работодателя за мястото на изпълнението на задължението за
предаване на трудовата книжка се потвърждава от действията, които същият
твърди, че е предприел, посещавайки бившето, същевременно и настоящо
работно място на служителката, за да й връчи заповед за прекратяване на
трудовия договор, евентуално да й предаде намиращата се в него нейна
трудова книжка. Очевидно действията на работодателя за предаване на
заповедта за прекратяване на трудовия договор и евентуално предаване на
оформената трудова книжка са предприети в значително по- късен момент от
момента на прекратяване на трудовия договор/07.04.2021г./, тъй като
съгласно записите във връчената заповед за прекратяване на трудовия
договор и съставен от ответника протокол, едва на 23.04.2021г. той е
предприел сочените от него действия- тоест близо 2 седмици след
прекратяването на ТПО. Безспорно тогава работодателят се е явил на новото
работното място на служителката(съвпадащо изцяло с предишното й такова)
едва на 23.04.2021г., където и когато се е опитал да й връчи Заповедта си за
прекратяване на трудовия й договор, и служителката е отказала получаване й,
поради несъответствие на нейното съдържание с реалната действителност,
понеже посочената в заповедта дата на връчване/13.04.2021г./ не
съответствала на действителната такава/23.04.2021г./.
Не се спори между страните, че фактическо предаване на трудовата
книжка е било извършено едва в хода на първоинстанционното съдебно
производство, тъй както в о.с.з. на 28.09.2021г. е било установено, че и към
този момент трудовата книжка не съдържа удостоверяване на годината на
прекратяване на ТПО с „П.“ ЕООД- следователно тя не е била оформена по
предвидения в чл.350, ал.1 от КТ ред, за да бъде надлежно предадена преди
тази дата/28.09.2021г./. Предвид което работодателят не може да се освободи
от забавата в изпълнението на задължението поради твърдяно от него
неоказано от страна на служителката съдействие, тъй като такова съдействие
не се дължи от служителя, ако работодателят не е изпълнил точно
задължението си да впише данни в трудовата й книжка, както и поради
изричната нормативна разпоредба на чл.6 от Наредбата за трудовата книжка и
трудовия стаж/НТКТС/, уреждаща процедурата за предаване на трудовата
книжка.
Също така не се установи и доказа по несъмнен и безспорен начин
твърдението на работодателя, че при първоначалното му явяване на
работното място на служителката на въпросната безспорно установена дата
23-94-2921г. освен Заповед за уволнение се е опитал да й връчи и надлежно
оформената й трудова книжка. Безспорно по делото е било установено, че на
същия ден/23.04.2021г./ управителят на работодателя „П.“- ЕООД се е обадил
по телефона на служителката Б., за да се опита повторно да й връчи отново
същата тази негова заповед, но служителката повторно е отказала да я получи
в този й неверен първоначален вид, като е смятала, че заповедта е следвало да
бъде променена- не само като дата на връчване, но и като съдържание. В
проведения устен разговор по телефона бившият й работодател е заявил, че
5
съдържанието на заповедта не е било променено, а само датата, като това
обстоятелство. Същевременно от събраните по делото гласни доказателства-
показанията и на тримата разпитани пред РС свидетели не се е установило
между страните да е имало впоследствие какъвто и да било фактически и/или
физически контакт, освен този единствен проведен телефонен разговор.
Поради което бившият работодател не е изпълнил законовото си задължение
да извърши фактическо предаване на трудовата книжка на работното място на
служителката си, а не на мястото на работа, които се различават съобразно
легалните дефиниции по §1, т.4 от ДР на КТ и чл.66, ал.З от КТ.
Представеният от работодателя с писмения му Отговор на Исковата молба
протокол за връчване при условията на отказ на трудовата книжка на
служителката не удостоверява надлежното изпълнение на предвиденото в
чл.350 от КТ негово законово задължение, понеже удостоверилите отказа
свидетели не са установили факта на фактическо предаване на трудовата
книжка, а са удостоверили само проведен от работодателя телефонен
разговор със служителката, в който те лично не са участвали и не са чули
лично дадените от нея отговори и/или нейни изказвания. Следователно
извършеното от тях удостоверяване е направено въз основа на чуто от тях
изявление на управителя на дружеството- работодател, без същите да са чули
отговора или изявлението на самата служителка. Същевременно макар и
едната свидетелка да заяви, че е видяла трудова книжка, която управителят на
дружество- работодател да е носил, то тя не установи чия е била тази книжка
и дали същата е била надлежно оформена, като нейно съдържание, докато в
отговор на въпроса дали е видяла въпросната трудова книжка, втората
свидетелка е дала отрицателен отговор. Категоричността на свидетелките, че
разговорът между законния представител на работодателя и служителката е
бил само по телефона опровергава съдържащото се в представения приемо-
предавателен протокол изх.№ 887/23.04.2021г. писмено изявление, че
служителката е била отказала да подпише съставения протокол и още повече-
да получи оформената си трудова книжка, която фактически не е можело да й
бъде предадена устно по време на проведения с нея телефонен разговор.
Предвид разписаната в чл.6 от НТКТС нормативна процедура, работодателят
е следвало да съобщи на служителката с писмо с обратна разписка кога да се
яви, за да получи трудовата си книжка, като текста на съобщението за датата
на явяването й предполага и определяне на конкретното място, на което да се
извърши това. Но в хода на съдебното производство пред двете инстанции по
делото ответникът не доказа изпълнение на предвиденото в чл.6, ал.З от
НТКТС свое задължение задължение. Следователно работодателят не е
изпращал на служителката писмо с обратна разписка, а на посочения в
трудовия договор на служителката адрес е изпращал само писмо чрез
услугата „Телепоща“, което е различен вид услуга от този, посочен в чл.6,
ал.З от Наредбата. С оглед безспорния факт, че услугата „телепоща“ е услуга
за приемане, предаване по факс и доставяне на съобщения по реда на
препоръчаните кореспондентски пратки на адреса на получателя срещу
6
подпис, то недоставянето на пощата поради нейното непотърсване не може да
се свърже с неблагоприятни правни последици за адресата й- служителката.
Наред с това по делото не е доказано съдържанието на изпратеното
съобщение, като пропускът за това не се дължи на допуснато от РС някакво
процесуално нарушение, защото още в първото по делото на РС о.с.з.
служителката изрично е заявила, че не се представят сочените в писмения
отговор на работодателя писмени документи- съобщение с изявление изх.№
885 и уведомление изх.№ 886, като въпреки направеното възражение,
работодателят- жалбоподател не е предприе своевременно пред РС каквито и
да са действия за тяхното надлежно и своевременно представяне, поради
което допуснатият от него пропуск, независимо на каква обективна или
субективна причина се дължи, е преклудирал правото му да бъдат събирани
горепосочените писмени доказателства в настоящото въззивно производство,
които нямат характер на нови, нововъзникнали или новоизвестни за него
такива.
Не се доказа защитната теза на работодателя- въззивник/ответника/, че
от неизпълнението на задължението му по чл.350, ал.1 от КТ служителката не
била претърпяла вреди, поради което претендираното парично обезщетение
се явявало недължимо. Напротив- в хода на делото пред РС е било доказано
по безспорен начин, че служителката е била лишена от заплащане на
допълнително трудово възнаграждение за професионален опит, какъвто тя не
е могла първоначално да докаже пред новия си работодател/трето за спора
лице/, макар и физически същото работно място, поради първоначално
непредаване на надлежно оформена нейна трудова книжка от предишния й
работодател- въззивника. Към момента на възникване на ТПО с друг
работодателя тя не би могла да удостовери трудовия си стаж в дотогавашния
„П.“- ЕООД, тъй като ТПО с „П.“- ЕООД не е било официално прекратено
към тази дата и положения в него стаж не би могъл да бъде удостоверен и
съответно зачетен от новия й работодател. Съгласно даденото от МТСП-
София задължителни методични Указание № РД-06-12/22.04.2008г. за
изменение и допълнение на Указание ПК 25-1/23.07.2007г. по прилагането на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата/НСОРЗ/,
осигурителният стаж по чл.12, ал.4, т.2 от тази Наредба се взема предвид при
определяне на размера на допълнителното трудово възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионелн опит въз основа на представен от
лицата документи и не може да се заплаща със задна дата. Следователно за
служителката- въззиваема безспорно е налице нанесена имуществена вреда от
работодателя й- въззивник и във връзка с неразрешено ползване на платен
годишен отпуск, което свое законово право тя не е могла да упражни именно
поради невъзможността да докаже наличието на необходимия за
упражняването му предходен трудов стаж при предишния си работодател-
въззивника.
Поради което въззивният съд счита, че са налице всички законови
елементи от фактическия състав на предвидената в разпоредбата чл.226, ал.2
7
от КТ отговорност на работодателя/въззивник/ за незаконно задържане на
трудовата книжка на служителката/въззиваема/- прекратено ТПО, незаконно
несвоевременно оформяне и противозаконно задържане на трудова й книжка,
причинени на служителката доказани имуществени вреди и причинно-
следствена връзка между незаконното задържане и причинени вреди. Реалния
размер на вредите по чл.226, ал.З, изр.2 от КТ е доказан изцяло в атакуваната
част на постановеното първоинстанционно Решение, поради което в
процесната му част предявеният иск за главница и лихви е бил изцяло
основателен и доказан по основание и по размер пред РС, поради което
въззивната жалба на работодателя се явява изцяло неоснователна и
недоказана, и следва да се остави без уважение, като се потвърди в
атакуваната му част обжалваното първоинстанционно Решение на РС, ведно с
всички законни последици от това.
Предвид цялостното отхвърляне на въззивната жалба,
въззивникът/бивш работодател- ответник/ следва на основание чл.273 във вр.
с чл.78, ал.1, чл.80 и чл.81 от ГПК да бъде осъден да заплати на
въззиваемия/бивша служителка- ищца/ всички направени от нея пред
настоящата въззивна съдебна инстанция съдебни разноски в размер на общо
486 лв. с включен 20 % ДДС за възнаграждение на 1 бр. адвокат- повереник
съгласно писмения договор за правна защита и съдействие №
0234556/15.03.2022г./л.36 от делото/, по посочената от нея банкова сметка,
ведно със законните последици от това.
Настоящото въззивно съдебно Решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване съгласно разпоредбите на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.
Ето защо водим от горните мотиви и на осн. чл.258- 272 и сл. от ГПК
във вр. с чл.226, ал.2 и ал.3, изр.2 от КТ и във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД,
въззивният ОС- Ст.Загора
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната му част Решение № 535/29.11.2021г.
по гр.д.№ 2996/2021г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОСЪЖДА„П.”- ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
в гр.С.З., *** да заплати на Г. К. Б.- ЕГН ********** от гр.С.З., *** сумата
486 лв./четиристотин осемдесет и шест лева/ с включен 20 % ДДС за
направените по въззивното делото разноски за възнаграждение на един
пълномощник- адвокат, която да се внесе по Банкова сметка на получателката
IBAN *** в ПроКредит Банк /България/- ЕАД, клон С.З..
РЕШЕНИЕТО е окончателно не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9