№ 2046
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100508346 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. А. С. и П. Ц. С., чрез
адв. Б. срещу решение № 3707/29.02.2024г., постановено по гр. д. №
33527/2023г. на СРС, 165 с-в.
С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от С. А. С.,
ЕГН:********** и П. Ц. С., ЕГН:**********, срещу П. Ц. В.,
ЕГН:**********, И. Г. В., ЕГН:**********, Д. Ц. Г., ЕГН: ********** и С. В.
М., ЕГН:**********, иск за разваляне на сделка за покупко- продажба в частта
й за ½ идеална част, съгласно Нотариален акт №85/22.06.2018г., том II, н.д.
№257/2018г. на Помощник- нотариус по заместване А.Г. при Нотариус Д.Т.,
рег. № 41 в НК, район на действие: СРС, поради незаплащане на действително
уговорената продажна цена по сделката, като неоснователен.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Молят решението да бъде отменено и
исковете да бъде изцяло уважени като основателни и доказани. Претендират
разноски в настоящето и в първоинстанционното производство.
1
В установения от закона срок, въззиваемите са депозирали отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Молят решението на районния съд да бъде потвърдено,
като им бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
Ищците са предявили иск за разваляне на договора по отношение на
притежаваните от тях ½ ид. ч от имота. Така предявената исковата претенция
намира своето правно основание в чл. 87, ал. 3 ЗЗД, съгласно която
развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или
прекратяват вещни права върху недвижими имоти, става по съдебен ред.
Видно от представения пред СРС нотариален акт № 85/22.06.2018г., том
II , н. д. № 257/2018г. на помощник- нотариус по заместване А.Г. при Нотариус
Д.Т., рег. № 41 в НК, район на действие СРС въззивниците С. А. С. и П. Ц. С.
2
са прехвърлили на купувачите П. Ц. В., И. Г. В., Д. Ц. Г. и С. В. М. ½ ид.ч. от
еднофамилна къща на 2 етажа, в гр. Нови Искър, кв. „Кумарица“, ул. ****, с
идентификатор 00357.5360.138.8 по КККР за продажната цена по сделката от
общо 9 000 лв. за целия имот или 4500 лв. за двамата продавачи, съобразно
притежаваните идеални части.
Видно от т. 1 от цитирания нотариален акт продавачите С. А. С. и П. Ц.
С. изрично са декларирали, че са получили продажната цена в брой от
купувачите, преди подписване на сделката.
От друга страна, в т. 6 от нотариалния акт въззиваемите П. Ц. В., И. Г. В.,
Д. Ц. Г. и С. В. М. са се съгласили да закупят недвижимия имот за посочената
цена, като изрично е отразено, че сумата от 9000 лв. са платили в брой на
продавачите преди подписване на договора.
В практиката на ВКС - например Решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр.
д. № 5166/2008 г., IV г.о., Решение № 38 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 3438/2016
г., II г.о., се възприема становището, че нотариалният акт, с който е оформена
една сделка, материализира удостоверителните изявления на нотариалния
орган и изявленията на страните по договора. Следователно, има
характеристиките на официален свидетелстващ документ само в частта на
нотариалното удостоверяване, което поради това се ползва с обвързваща съда
формална и материална доказателствена сила, на основание чл.179 ГПК.
Самите волеизявления на страните по сделката имат характера на частен
документ и поради това обвързваща съда формална доказателствена сила
само относно авторството. В решение № 402 от 17.01.2012 г. по гр. дело №
449/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр. дело №
1311/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 98 от 21.03.2011 г. по гр. дело №
952//2010 г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че нотариалният акт в частта, съдържаща
изявлението на купувача, че е платил цената, респ. че същата е получена от
продавача е частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ
удостоверителното изявление на своя издател за даден факт. Прието е и, че
изявлението на страната по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти,
релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно
доказателствено средство, което следва да бъде зачетено, като законът дава
възможност на съда да преценява това признание с оглед на всички
обстоятелства по делото.
3
Ето защо, съдът приема, че във връзка с извършената покупко –
продажба, въззивниците са получили съответната им припадаща се част,
според притежаваните идеални части, от посочената в нотариалния акт цена от
общо 9000 лв., като неоснователни са твърденията в исковата молба, че
неизпълнената част от договора е 100 %.
Ищците излагат доводи, че действително уговорената цена е била по –
висока от посочената в нотариалния акт, а именно – 58 500 лв., тоест твърдят
относителна симулация, като въвеждат възражение за разкриване на
действителните отношения по чл. 17, ал. 1 ЗЗД относно реално уговорената
продажна цена.
Симулация е налице тогава, когато страните уговорят помежду си, че не
желаят да бъдат обвързани от правните последици на сключения между
договор или че желаят сделката да породи други, различни от посочените в
договора, последици. В първия случай симулацията е абсолютна, във втория –
относителна /какъвто е настоящият случай/. Същественото и в двата случая е,
че външно изразеното в договора не съответства на действителната обща воля
на страните, то е привидно, преследва някаква друга цел, а действително
желаните последици са уговорени в друго, прикрито съглашение.
Нормативното разрешение в тази хипотеза е дадено в чл. 17, ал.1 ЗЗД,
съгласно който, ако страните прикрият сключено между тях съглашение с едно
привидно такова, следва да се приложат правилата на прикритото, ако самото
то е действително. Законодателят дава предимство на уговорката, чиито
правни последици страните по обща воля желаят да настъпят, пред формално
изразената такава в привидния договор, защото смисълът на договора е да
скрепи съгласието на страните за постигането на определен резултат, като
придаде задължителност на уговореното по между им. Ето защо, ако се
установи по безспорен начин цена, различна от тази, уговорена по
нотариалния акт, в отношенията между страните следва да се приложи
действителната уговорка относно размера на продажната цена на имота, а не
привидната такава, вписана в нотариалния акт, на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД.
В случая обаче не са ангажирани никакви доказателства за тези твърдения на
ищците.
Симулацията на договора за продажба на недвижим имот е порок,
касаещ волята на страните. Симулацията означава наличие на прикрито и
4
привидно съглашение, съзнателно договорени от двете страни. Когато страна
по окончателен договор за покупко-продажба иска да установи
симулативността на посочената в него продажна цена, тя може да направи
това чрез обратно писмо или чрез друг документ, представляващ начало на
писмено доказателство. Разкриването на симулация се извършва чрез нарочен
документ – обратно писмо. Това не е документ, който прави симулацията
вероятна, а нарочен документ, специално съставен за да разкрие симулацията.
Това е документ, който е съставен заедно със симулативният договор, или след
него, в който двете страни, или едната страна, правят изявление, в което
потвърждават, че договорът е напълно или частично симулативен. ГПК
допуска разкриване на симулация на договор за продажба на недвижим имот и
чрез свидетели, при наличието на така нареченият „непълен обратен
документ“ или „начало на писмено доказателство“ – чл.165, ал.2 ГПК. В този
случай обаче, симулацията не се доказва чрез този непълен документ. Този
документ служи на съда само за доказване на евентуална вероятност на
симулацията, и дава на съда право да допусне свидетелски показания, чрез
които да се доказва симулацията. Когато писменото доказателство съдържа
волеизявлението на всички страни по прикритата сделка, то това писмено
доказателство, по характера си представлява обратно писмо и служи за пълно
разкриване, както на симулативната сделка, така и на действителните
правоотношения между страните.
По делото обаче не са събрани доказателства, от които да се направи
извод, че действителната воля на страните е различна от външно изразената по
атакуваната сделка.
Видно от представения нотариален акт № 85/2018г. данъчната оценка на
имота е 8848.30 лв., а уговорената продажна цена - 9000 лв. Ответниците не
спорят, че тази цена е занижена спрямо пазарната, но този факт сам по себе не
може да докаже симулация. Следвало е ищецът да ангажира доказателства, че
действително уговорената цена е била различна от посочената в нотариалния
акт, а това не може да се установи посредством оценителна експертиза.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС
следва да се потвърди.
По частната жалба:
Предмет на въззивна проверка е и частна жалба, подадена от П. Ц. В.,
5
ЕГН:**********, И. Г. В., ЕГН:**********, Д. Ц. Г., ЕГН:********** и С. В.
М., ЕГН:**********, чрез адв. Ш. срещу определение № 21676/27.05.2024г.,
постановено по гр. д. № 33527/2023г. на СРС, 165 с-в.
С цитираното определение е оставено без уважение искането на
ответните П. Ц. В., И. Г. В., Д. Ц. Г. и С. В. М., за изменение в частта за
разноските на Решение №3707/29.02.2024г. по гр. д. № 33527 по описа за
2023г. на СРС, 165 с-в.
Насрещната страна изразява становище за неоснователност на
подадената частна жалба и моли да бъде оставена без уважение.
Настоящият състав намира така подадената частна жалба за
неоснователна. СРС е присъдил разноски на ответниците в размер на по 500
лв. за всеки от тях, не защото е намалил възнаграждението поради
прекомерност, а защото е счел, че от представените по делото доказателства се
съдържат доказателства за заплащане само на първата вноска по всеки от
договорите за правна защита и съдействие в размер на 500 лв.
Въззивният съд изцяло споделя тези изводи на СРС. Доколкото
изложените в частната жалба оплаквания се отнасят единствено до
намаляване на възнаграждението, поради прекомерност, следва да се добави и
следното.
Приетото в Решения на Съда на ЕС (напр. решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени
дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са задължителни и
за националните съдилища, сочат на общ извод, че националната юрисдикция
(в случая съда) не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени
относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с
акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и
забраната съдът да определя възнаграждение под минимума, определен с
такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС“. В
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи
състав, се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед
на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
6
цели“.
В същия смисъл е и Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022,
в което се приема, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф
3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Прието е и, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че „национална правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед
на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди,
че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101,
параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги”.
Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният
размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и
критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да
понесе част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. Ето защо, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че съдът е
обвързан от минималните размери на Наредбата.
7
Неоснователни са и оплакванията, че цената следва да се определи
според размера на действително уговорената според ответниците цена на
продадения имот. Цената на иска е данъчната оценка на имота, която съгласно
представеното пред СРС удостоверение за данъчна оценка възлиза на 8798.70
лв. за целия имот.
С оглед на изложеното частната жалба следва да се остави без уважение,
като неоснователна.
По разноските на въззивна инстанция:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 273 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК
въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия сумата от
общо 2800 лв. /по 700 лв. за всеки от ответниците/. Неоснователно е
възражението на процесуалния представител на въззивниците за
прекомерност, тъй като заплатената от неговите доверители суми възлиза на
почти същия размер /по 750 лв. за всеки от въззивниците/.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 3707/29.02.2024г., постановено по
гр. д. № 33527/2023г. на СРС, 165 с-в.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба срещу определение №
21676/27.05.2024г., постановено по гр. д. № 33527/2023г. на СРС, 165 с-в.
ОСЪЖДА С. А. С., ЕГН:********** и П. Ц. С., ЕГН:********** да
заплатят на П. Ц. В., ЕГН:**********, И. Г. В., ЕГН: **********, Д. Ц. Г.,
ЕГН: ********** и С. В. М., ЕГН: **********, сумата от общо 2800 лв. /по
700 лв. на всеки от тях/, представляваща направените разноски за въззивна
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9