Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …05.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 9159 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 63365 от 10.03.2020г.,
постановено по гр. д. № 60099/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 125
състав, е признато за установено по предявените
от „Топлофикация – София“ ЕАД срещу В.Х.С., искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр.
чл. 150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 7 040,92 лева, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018г.
за имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, аб.№ 242929, и по изравнителни
сметки и общи фактури № **********/31.07.2016г., № **********/31.07.2017г. и №
**********/31.07.2018г., ведно със законната лихва от 25.02.2019г. до изплащане
на вземането, мораторна лихва в размер на 777,20 лева за периода от 14.09.2016г.
до 15.02.2019г., сумата от 48,72 лева, представляваща
цена на предоставена услуга дялово разпределение за периода от м.01.2016 г. до
30.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.02.2019
г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването, както и за сумата в размер на 9,74 лева – лихва за забава върху
главницата за услуга дялово разпределение за периода от 01.03.2016г. до 15.02.2019г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 11082/2012г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, като предявени
искове са отхвърлени за сумата от 2,00 лева, представляваща главница за дялово
разпределение по фактура от 31.01.2016г., както и за сумата от 0,65 лева,
представляваща лихва за забава върху нея за периода от 01.03.2016г. до
15.02.2019г.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съгласно изхода на спора.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД, на страната на ищеца – „Топлофикация – София“
ЕАД.
Въззивникът – ответник В.Х.С., чрез
процесуален представител с доказателства по делото за надлежно учредена
представителна власт, обжалва решението в частта за уважаване на исковете, с
оплакване за неправилност и нарушение на материалния и процесуалния закон. На
първо място поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът
е титуляр на вещно право на ползване върху процесния имот за процесния период,
тъй като учреденото в негова полза вещно право на ползване се е погасило поради
неупражняването му, респективно и не е налице валидно облигационно
правоотношение между страните в производството, въз основа на което ищецът да
претендира заплащане на процесните суми за потребена топлинна енергия. На
следващо място излага, че предявените искови претенции за главници и лихви са
изцяло или частично неоснователни, поради погасяването им по давност на
основание чл.111, б.“в“ ЗЗД. Сочи, че издаването на последваща обща фактура,
обединяваща стари задължения, не променя началната дата, от която започва да
тече давностният срок, а именно – от момента, в който вземането е станало
изискуемо. Отделно от това счита, че „Топлофикация – София“ ЕАД не е изпратила
покана до ответната в производството страна за заплащане на претендираните
главници, поради което и претенцията за лихви е изцяло неоснователна. Счита, че
клаузата от Общите условия на ищцовото дружество относно изискуемостта на
задълженията след публикуване на интернет страницата на топлопреносното
предприятие е нищожна. По изложените съображения, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в атакуваната част, като вместо него постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани.
Претендират се разноски съобразно приложен по реда на чл.80 ГПК списък.
Въззиваемият
- ищец „Т.С.“ ЕАД и третото лице помагач не са депозирали писмени отговори на
въззивната жалба. С молба от 15.02.2021г. от „Т.С.“ ЕАД въззивната жалба се
оспорва като неоснователна и се моли първоинстанционният съдебен акт да бъде
потвърден като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски в
производството и юрисконсултско възнаграждение. Релевира се възражение за
прекомерност по отношение претендираните разноски на насрещната страна.
Решението в частта
за отхвърляне на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По отношение на
неговата правилност и с оглед релевираните в жалбата доводи, следва да се
отбележи следното:
Предмет на
разглеждане в настоящото производство са положителни установителни искове за
наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в качеството му на вещен
ползвател на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, за
заплащане на доставена топлинна енергия и услуга дялово разпределение за
периода от 01.05.2015г. до 30.04.2018г.
За да постанови
обжалваното решение, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се
установява, че между страните съществува действително правоотношение по договор
за продажба на топлинна енергия съгласно ЗЕ, който е сключен при публично
оповестени общи условия с конклудентни действия - по арг. от чл.150 от ЗЕ.
Кредитирани са представените по делото фактури и
съобщения към тях, като е направен извод, че от същите се установява обемът на
реално потребеното количество топлинна енергия в имота и неговата стойност,
както и дължимата сума за дялово разпределение, също за процесния имот.
Правилно е прието
от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на
въззивното производство е свързано с установяване качеството клиент на топлинна
енергия за битови нужди, както и покрито ли е вземането с давност. По така
наведените възражения, настоящият съдебен състав намира следното:
Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до
процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено
вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за
доставената и потребена топлинна енергия, респективно то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал.
1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи
условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот (мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018
г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК).
С оглед изложеното
се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да
бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели.
Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях
съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на
облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие (конклудентни
действия), но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на
тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в
областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени
договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и
клиентите (потребителите) в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен
писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна
собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна
енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика (чл. 153, ал.
1 ЗЕ). В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост
или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че
договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия
собственик (собственици) или вещен ползвател на същия. Топлопреносното
предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден
обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия
обект.
Договорът за
доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде
както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание
на договора), така и презюмиран (сключен със самия факт на придобиване на
собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този
имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или презюмиран),
преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот
с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е
бил сключен договор за доставка на топлинна енергия (изричен или презюмиран).
В разглеждания
случай, от представения и неоспорен от страните Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 62, том II, рег.№ 1819, дело № 237 от 2008 г. по описа на Й.Л.,
нотариус с рег.№ 263 към Нотариалната камара, с район на действие СРС, се
установява, че на 04.04.2008г. М.К.А.и Ц.Т.М.са прехвърлили правото на
собственост върху свои собствен недвижим имот, а именно – апартамент № 45,
находящ се в гр.София, ж.к.“******в полза на Т.В.А.. Със същия нотариален акт М.К.А.и
Ц.Т.М.са учредили в полза на В.Х.С., пожизнено вещно право на ползване върху
герепосочения недвижим имот.
Като носител на
ограничено вещно право на ползване върху недвижимия имот, за който не е спорно
в производството, че е топлофициран /същият се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа/, настоящият състав приема,
че именно ответникът В.Х.С. е страна в облигационно правоотношение с
"Топлофикация - София" ЕАД. Предвид
изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото „Т.С.“ ЕАД и В.Х.С. са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните през процесния период,
съгласно ЗЕ, при действие на Общите условия на ищцовото дружество.
Обстоятелството дали ответникът реално е
ползвал топлинна енергия е ирелевантно - достатъчно е да е собственик/
вещен ползвател, както е в конкретния случай, на жилище в топлоснабдяваната
сграда, за да се счита за клиент на топлинна енергия за битови нужди. В
допълнение следва да бъде посочено, че законодателят е предвидил алтернативно,
че потребител е или собственикът, или титулярът на ограничено вещно право на
ползване. В този смисъл е алтернативното посочване в § 1, т. 42 ДР ЗЕ, а
нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да се тълкува във връзка с разпределението
на задълженията между собственика и ползвателя, свързани с ползването на имота
съгласно чл. 57 ЗС. Според чл. 57, ал. 1 ЗС, ползвателят на имота е длъжен да
плаща разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и
такси за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика
– ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползвателят да
понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, което е оправдано и от
гледна точка на това, че само той извлича ползите от вещта, а собственикът не
може да владее и ползва вещта си. Поради това поначало собственикът е
потребител/клиент на топлинна енергия за имота си, но ако върху имота е
учредено вещно право на ползване на друго лице, това лице (ползвателят) е
потребител/клиент на топлинна енергия, а не собственикът.
Съгласно
разпоредбата на чл. 56 ЗС, ограниченото вещно право на ползване на недвижим
имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и право
да се получават добивите, без тя да се променя съществено. Ограниченото вещно
право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право
на всеки, в т. ч. и на собственика на имота. Когато собственикът на един
недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото вещно право на ползване
по предвидения за това ред, той се лишава от всяка възможност да ползва вещта.
Аналогично е положението, когато собственикът на недвижим имот се разпорежда
със собствеността по силата на надлежно сключена разпоредителна сделка в полза
на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе си и/или за друг член
на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло или отчасти
възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва
собствеността и предполага от страна на новия собственик /съгласил се да сключи
сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на
ползване на имота, който не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.
Следва да бъде
посочено също така, че законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на
правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС – правото на
ползване се погасява със смъртта на ползвателя - физическо лице или с
прекратяването на ползвателя - юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е
уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако
не се упражнява за период по дълъг от 5 години, както и при сливане на
качеството на ползвател и това на собственик. По съдържание упражняване на
вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика
на имота, учредил правото, и следва да се разбира не само като постоянно
обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и
правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за
съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит,
стопанска дейност и др. Не може да има спор, че ползвателят може да предостави
ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и
под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез
другиго или чрез фактически състояния, при които се извършват действия спрямо
вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се
извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски
или други лични отношения.
С оглед гореизложеното
и доколкото от страна на въззивника – ответник и съобразно носената от него
доказателствена тежест в процеса, не са ангажирани каквито и да било
доказателства и доказателствени средства във връзка с релевираното възражение
за погасяване на учреденото в негова полза право
на ползване върху имота поради неупражняването му, настоящата въззивна инстанция
намира същото за неоснователно. Последицата от правилата за разпределение на
доказателствената тежест в гражданския процес е, че за съда е осъществено само
онова фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено
въз основа на събраните по делото доказателства. По силата чл. 154 ГПК всяка от
страните следва да проведе пълно главно доказване относно обстоятелствата, на
които основава своите искания или възражения, като извлича изгодни за себе си
правни последици. В конкретният случай не е налице спор между страните в
производството, че в полза на ответникът е било учредено пожизнено ограничено
вещно право на ползване на процесния топлоснабден имот, че сградата, в която се
намира последния е топлоснабдена и в нея ищецът е подавал топлинна енергия за
битови нужди в процесния период, претендираното количество топлинна енергия и
нейната стойност. В този смисъл и при липса на ангажирани доказателства от
страна на въззивника – ответник за твърдяното от негова страна погасяване на
учреденото в негова полза право на ползване върху имота поради неупражняването
му, въззивният състав на съда намира релевираното във въззивната жалба
възражение за неоснователно.
Ето защо се налага
извод, че за исковия период клиент на топлинна енергия и съответно задължено
лице да заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия е именно
ответникът по делото в качеството му на титуляр на ограниченото вещно право на
ползване.
По отношение на
оплакването във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват на
въззивната проверка, свързан с погасяване на претендираните вземания по
давност, следва да се отбележи следното:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1). на 10 равни
месечни вноски и две изравнителни вноски; 2). на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3). по реална
месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и
изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна
енергия за всеки отделен потребител са уредени в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007
г. за топлоснабдяването.
Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ, задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове, а единствено до възникване
на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената сума по прогнозните вноски и стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по
– голям или по – малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
Новото "изравнително" вземане обаче винаги е самостоятелно и различно
от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
отнасящи се за част от процесния период, клиентите са длъжни да заплащат
месечните вноски в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е. за
процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети
през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от
"Топлофикация - София" ЕАД, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл. 32,
ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4,
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Въззивният съд
намира, че по своята правна същност ежемесечното публикуване на дължимите суми
на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период. Следователно за задълженията, възникнали при
действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече от датата на възникването
им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м. 05. 2015 г. до
м. 01. 2016 г. включително, са погасени по давност –тригодишният давностен срок
е изтекъл преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в съда на 25.02.2019 г.
Издаването на
изравнителните сметки не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната
давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011
г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодични
плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и цитираните
по-горе разпоредби от общите условия, вземанията на топлофикационното дружество
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД.
Изводът, че
процесната част от вземанията за главница за отоплителен сезон м. 05. 2015 г. –
м. 01. 2016 г. са погасени по давност не се променя предвид издадените от ищеца
на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г. обща фактура от 31.07.2016 г., в която
е посочен срок за плащане 14.09.2016г. Издаването на общите фактури не променя
падежа на месечните задължения за съответните отчетни периоди. Общата фактура
обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на
уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при
съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за
доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът
на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия обаче остава
същият.
С оглед изложените
съображения, прогнозните месечни вноски за периода м. 05. 2015 г. – м. 01. 2016
г. се явяват погасени по давност, доколкото исковата молба е депозирана в съда
на 25.02.2019 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение
всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до месец януари включително,
като това обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова
обща фактура от 31.07.2016г. Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски.
Предвид
посоченото, настоящата инстанция намира, че предявеният иск с правно основание
по чл. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1, вр. чл. 150 ЗЕ за признаване на установено между страните в
производството, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 081,45 лева, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до м.01.2016г.
за имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, аб.№ 242929 по изравнителни сметки
и обща фактура № **********/31.07.2016г., е неоснователен, поради погасяването
му по давност, респективно и за посочената сума и период претенцията подлежи на
отхвърляне. С оглед последното, първоинстанционното решение в частта, с която е
уважен искът за главница за топлинна енергия за сумата над 5 959,47 лева
до присъдения такъв от 7 040,92 лева е неправилно, респективно като такова
следва да бъде отменено.
По отношение режима на забавата за дължими суми за консумирана топлинна енергия за процесния период са приложими Общите условия на топлопреносното предприятие, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, влезли в сила в края на месец юли 2016 г., съобразно които купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими вноски за топлинна енергия в 45 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят – чл.33, ал.1 от ОУ, като съгласно чл. 33, ал. 4 от общите условия, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок. Следователно изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Според нормата на чл. 84, ал.1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му /не е нужно отправянето на покана/, респективно и доводите на въззивника за липса на покана са неоснователни.
Доколкото за
процесния период и по приложимите Общи условия на топлопреносното предприятие
не е необходимо
публикуване на фактурите, наведеното от въззивника възражение за нищожност на
клаузата по чл. 33, ал. 1 ОУ на дружеството от 2014 г., в конкретния случай е
неотносимо.
Съгласно
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на наведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Въззивната жалба срещу
решението в частта, с която исковете за главница за дялово разпределение и
лихви са уважени е бланкетна – в нея не са наведени никакви доводи за
неправилност на изводите на районния съд по отношение тяхното основание и
размер, поради което въззивният съд не
може да възприема нова фактическа обстановка и не може да формира различни
изводи. При постановяване на първоинстанционното решение в тази част не са
нарушени императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да провери правилността му, а следва да го
потвърди в същите части на основание чл. 271, ал. 1 и чл. 272 ГПК.
При този изход на
спора право на разноски имат и двете страни.
По разноските в
първоинстанционното производство:
Ищецът е сторил
разноски в първата инстанция в общ размер от 374,06 лева, като съразмерно с
уважената част от исковете на същия следва да се присъдят разноски в размер на 322,59
лв. за първата инстанция, като първоинстанционното решение бъде отменено в
частта, в която ответникът е осъден за заплати сумата над 322,59 лева до
присъдения размер от 373,93 лева.
В заповедното
производство ищцовата страна е сторила разноски в общ размер на 207,58 лева, от
които съразмерно с уважената част на претенциите й се следват такива в размер
на 179,00 лева, респективно решението следва да бъде отменено в частта, в която
ответникът е осъден за заплати сумата над 179,00 лева до присъдения размер от 207,51
лева.
Процесуалният
представител на ответната страна адв. К.Б., е направила искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в размер на
740,00 лева. Следва да бъде отбелязано,
че съдът не е обвързан от посочения размер на възнаграждението, защото същото
не е действителен разход на ответната страна, респективно следва да се определи
въз основа на законовата разпоредба на чл.38, ал.2 ЗАдв. и в размерите,
посочени в Наредба № 1 от 09 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. С оглед гореизложеното и на основание чл.7, ал.2, т.3 от
Наредбата, в приложимата към датата на сключване на договора за правна помощ и
съдействие от 09.12.2019г. редакция, съдът определя възнаграждението в размер
на 565,17 лева. Съразмерно с отхвърлената част на предявените искове, ищецът
следва да бъде осъден за заплати на ответника сумата от още 76,76 лева –
разноски в първоинстанционното производство на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
Във въззивната
инстанция:
Въззивникът –
ответник е претендирал разноски в размер на 25,00 лева – държавна такса,
съгласно представен по реда на чл.80 ГПК списък, които съобразно изхода на
спора му се следват в размер на 3,45 лева, която сума следва да му бъде
присъдена.
Процесуалният
представител на въззивника адв. К.Б., е направил искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в размер на 840,00
лева. Както вече беше посочено, съдът не е обвързан от посочения размер на
възнаграждението, като на основание чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09 юли
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение в приложимата към
датата на сключване на договора за правна помощ определя същото в размер на 565,06
лева. Съразмерно с отхвърлената част на предявените искове, ищецът следва да
бъде осъден за заплати на ответника сумата от 77,77 лева – разноски във въззивното
производство на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
Въззиваемата
страна е претендирала разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът,
при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото,
намира, че размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, следва да бъде определен в размер от 100,00 лв. Съразмерно
с уважената част от исковете, на същия се следват разноски в размер на 86,20
лева, която сума следва да му бъде присъдена.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 63365 от 10.03.2020г., постановено по гр. д. № 60099/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 125 състав, В ЧАСТТА, в която е уважен предявеният от „Топлофикация – София“
ЕАД срещу В.Х.С., иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 150 ЗЕ за сумата над 5 959,47 лева до сумата от 7 040,92 лева,
представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до
м.01.2016г. за имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, аб.№ 242929, В ЧАСТТА, в която на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК В.Х.С. е осъден да заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД сумата
над 322,59 лева до присъдения размер от 373,93 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното производство, както и В
ЧАСТТА, в която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК В.Х.С. е осъден да
заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД сумата над 179,00 лева до присъдения
размер от 207,51 лева, представляваща разноски в заповедното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление *** срещу В.Х.С., ЕГН **********,
с адрес ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1, вр. чл. 150 ЗЕ за сумата от 1 081,45 лева, представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до м.01.2016г. за имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“******, аб.№ 242929 по обща фактура №
**********/31.07.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от
25.02.2019г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 11082/2012г. по
описа на СРС, ГО, 125 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 63365 от 10.03.2020г., постановено по гр. д. № 60099/2019 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 125 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.Х.С., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 86,20
лева, представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
***, да заплати на Адвокатско съдружие „Б.Л.“, БУЛСТАТ *******, чрез адв.К.Б.,
на основание чл.38, ал.1 ЗАдв. сумата от още 76,76 лева – разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
***, да заплати на Адвокатско съдружие „Б. Консулт“, БУЛСТАТ *******, чрез адв.К.Б.,
на основание чл.38, ал.1 ЗАдв. сумата от 77,77 лева – разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Топлофикация – София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление
***, да заплати на В.Х.С., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от
3,45 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на въззиваемия – „Т.С.“ ЕООД.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.