№ 17078
гр. София, 20.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 52 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Н. ИЛ. НИКОЛОВ
при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. Т.
като разгледа докладваното от Н. ИЛ. НИКОЛОВ Гражданско дело №
20221110134548 по описа за 2022 година
Предявени са искове по чл. 422, във връзка с чл.415, ал. 1 ГПК във връзка с чл.
79, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, във връзка с чл. 6 ЗПФУР и по чл.
422, във връзка с чл.415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба, подадена от „.........“ ЕООД, с която
срещу А. А. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД, във връзка с чл. 6 ЗПФУР за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца
сумата от 1583.35 лева, представляваща дължима главница по Договор за предоставяне на
кредит (от разстояние) № 296677/07.05.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда-10.02.2022 г. до окончателното изплащане
на вземането, както и сумата от 481.25 лева, представляваща договорна лихва за периода от
04.10.2020 г. до 28.11.2021 г., за които суми е издадена Заповед №7077/11.03.2022 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 6441/2022
г. по описа на СРС, 52 състав.
Ищецът твърди, че на 07.05.2020 г. между „.........“ ЕООД и ответника е сключен
Договор за предоставяне на кредит (от разстояние) № 296677/07.05.2020 г. по реда на чл. 6
ЗПФУР. Посочва, че по договора за кредит е отпусната сума в размер на 2000 лева, като
сумата е преведена по посочена от ответника банкова сметка. Заявява, че кредитополучателя
се задължил да погаси задължението си на 24 месечни анюитетни вноски, при договорен
годишен лихвен процент в размер на 40.15 %. Твърди, че след усвояване на кредита,
кредитополучателят не е погасявал в срок и в необходимия размер месечните си вноски
съгласно договора, поради което на основание гл. IX, т. 5 от Общите условия(ОУ) към
договора, същият е бил обявен за предсрочно изискуем, като на длъжника е изпратено
уведомление за предсрочна изискуемост по имейл на 15.12.2021 г. Навежда доводи, че
ответника е бил извършвал частични плащания, като в случая останала неизплатена
главница в размер на 1583.35 лева, както и неизплатена договорна лихва в размер на 481.25
1
лева, дължима за периода от 04.10.2020 г. до 28.11.2021 г.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника А. А. М., с
който оспорва наличието на валидно сключен договор за кредит. Моли съда да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
Софийски районен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
доводите на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Установява се от приложеното частно гражданско дело № 6441/2022 г. по описа на
СРС, 52 състав, че по заявление на „.........“ ЕООД, ЕИК ......., е издадена Заповед №
7077/11.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е
разпоредено А. А. М., ЕГН **********, да заплати на ищеца сумата 1 583.35 лева,
представляваща главница, ведно със законна лихва за период от 10.02.2022 г. до изплащане
на вземането; сумата 481.25 лева, представляваща договорна лихва за период от 04.10.2020 г.
до 28.11.2021 г., както и държавна такса в размер на 44.29 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50.00 лева.
С Разпореждане № 52996/14.06.2022 г., като е констатирал, че в срока по чл. 414, ал. 2
ГПК е постъпило възражение от длъжника и като е взел предвид становището на заявителя,
че оспорва твърдението на длъжника, че не дължи процесните вземания, съдът е указал на
заявителя възможността в едномесечен срок от съобщението да предяви иск за установяване
на вземанията си по заповедта. Съобщението с указанията за възможността за предявяване
на установителни искове е връчено на ищеца, като последният е упражнил правото си на иск
и в рамките на определения от закона едномесечен срок е предявил настоящите
установителни искове, които имат за предмет вземания, идентични на тези, предмет на
издадената заповед за изпълнение. Във връзка с възражението на ищеца следва да се посочи,
че към възражението е представено пълномощно за адв. Димитров, видно от което
последният е упълномощен от длъжника да подаде от негово име възражение по частно
гражданско дело № 6441/2022 г. по описа на СРС, 52 състав. По изложените съображения
съдът намира, че предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Основателността им е предпоставена от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно облигационно отношение между „.........“ ЕООД и ответника по
договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на което кредиторът е отпуснал
на ответника заем в размера, посочен в исковата молба, а за ответника е възникнало
задължението да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в посочения
размер; настъпване на предсрочна изискуем по кредита, за което длъжникът е бил уведомен.
При доказване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже погасяване на
дълга на падежа.
С Определение № 25124/17.07.2023 г. съдът е обявил на страните, че служебно следи за
неравноправност на клаузи, за което предоставя на страните при условията на
състезателност възможност да ангажират доказателства за евентуалното наличие/липса на
неравноправност на клаузи от договора.
Ищецът „.........“ ЕАД претендира установяване съществуването в негова полза на
вземания срещу ответника А. А. М., произтичащи от договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 от Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ такъв е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
2
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно
или повече. Съгласно дадена в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР дефиницията на „средство за
комуникация от разстояние” е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и
на потребителя.
За да се докаже сключването на договор за потребителски кредит чрез средство за
комуникация от разстояние, следва да се установи, че страните са постигнали съгласие
относно договора за кредит, представен в писмена форма на траен носител по смисъла на §
1, т. 3 ДР на ЗПФУР, както и че това съгласие е дадено от тях чрез средства за комуникация
от разстояние посредством електронни изявления.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него ищецът се е задължил да предостави на ответника заем,
съгласно уговорените параметри и условия. Като такъв за него важат допълнителните
изисквания за действителност, предвидени в Закона за потребителския кредит(ЗПК).
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал. 1, т.7-12 и
т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Договорът за потребителски кредит е формален, като законът изисква да бъде сключен
в писмена форма на хартиен или друг траен носител (чл.10, ал.1 ЗПК), която в настоящия
случай е налице.
Законът за потребителския кредит допуска сключването на договор за потребителски
кредит от разстояние - по правилата на ЗПФУР, по аргумент от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 ЗПК.
Договорът за потребителски кредит е финансова услуга по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПФУР като това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги.
От приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, което съдът
кредитира като компетентно изготвено, кореспондиращо на събраните по делото
доказателства се установява, че на 07.05.2020 г. между „.........“ ЕООД и ответника А.
Адриалнов М. е сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №
296677/07.05.2020 г. Вещото лице потвърждава, че ответника е кандидатствал за кредит на
интернет страницата на ищеца и че е изпълнил всички стъпки за даване на валидно съгласие
за обвързване от договора. Налице са данни за попълване на въпросник отбелязване на
съгласие личните му данни да бъдат обработвани, получил е необходимата преддоговорна
информация и е изпратил предварително искане за предоставяне на кредит от разстояние.
След това ответникът е създал профил на сайта, в който е попълнила лични данни и банкова
сметка в лева. Налице са два изпратени имейли в хода на процедурата по сключване на
договора за кредит, изпратен е и CMC код (7072) за сключване (верификация) на договора,
както и в счетоводната система на ищеца е налице цялата кредитна линия на погасяване и
съответният период на кредит № 296677/07.05.2020г., като вещото лице не е установило
технически неизправности в системата относно процесния договор за кредит.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1.)
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; 2.) спазил е
сроковете по чл. 12, ал. 1 или ал.2 и 3.) получил е съгласието на потребителя за сключването
на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
3
потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни
изявления се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис /ЗЕДЕП/, като
изявленията, направени чрез електронна поща се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях,
съобразно чл. 18, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, електронен документ е електронен документ по
смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета
от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L
257/73 от 28 август 2014 г.) Съгласно чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година, „електронен документ“
означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или
звуков, визуален или аудио-визуален запис. Същото се счита за подписано при условията на
чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ и чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 - „електронен подпис“
означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма
или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се
подписва. Квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 12 от Регламента
означава усъвършенстван електронен подпис, който е създаден от устройство за създаване на
квалифициран електронен подпис и се основава на квалифицирано удостоверение за
електронни подписи. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕУУ), но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ). Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е установената в чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3
ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно
върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В случая ответника не
е поискал представянето на електронните документи, представени на хартиен носител
/договор, Общи условия/, поради което съдът счита, че същите следва да бъдат ценени като
доказателства в съответствие с разпоредбата на чл. 184, ал. 1 ГПК, тъй като
възпроизвеждането им върху хартиен носител не променя характеристиките му и ако
другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание (в
този смисъл са Решение № 77/17.03.2015 г. по гражданско дело № 2040/14 г. на IV ГО при
ВКС; Определение № 838/21.11.2016 г. по гражданско дело № 2687/6 г. на IV ГО при ВКС;
Решение № 70/19.02.2014 г. по гражданско дело № 868/12 г. на IV ГО при ВКС).
В настоящия случай от събраните по делото доказателства се установява, че
изискванията за сключване на договор от разстояние са изпълнени. От представените по
делото писмени доказателства, в това число Договор за предоставяне на кредит №
296677/07.05.2020 г. с погасителен план се установява, че „.........“ ЕООД и ответникът-
кредитополучател А. А. М. са постигнали съгласие относно предоставяне на потребителски
паричен кредит от 2000 лева, подлежащ на връщане съобразно посочения погасителен план
на 23 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 83.33 лева и 1 вноска в размер на 83.41
4
лева. Договорът за кредит е сключен със срок от 720 дни – до 27.04.2022 г., при фиксиран
годишен лихвен процент - 40.15 % и лихвен процент на ден, приложим при отказ от
договора - 0.11 %. Посочена е обща дължима сума от 2825 лева при представяне на
обезпечение по чл. 3 (1) и изплащане на погасителните вноски в срок, както и е посочена
обща дължима сума при непредставяне на обезпечение по чл.3 (1) и изплащане на
погасителните вноски в срок – 3775.04 лева. В чл. 3 от договора е предвидено, че за
обезпечаване на вземанията си във връзка с предоставения кредит, кредиторът приема, а
потребителят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на договора,
да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция в полза на
кредитора за сумата по чл. 2, ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по настоящия договор или две физически лица - поръчители,
които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател
за размера на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над
1000 лева; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „.........“ ЕООД; да нямат неплатени
осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови
институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат договор за поръчителство. Съобразно
посоченото в ал. 2 на чл. 3 от Договора, страните са се съгласили, че евентуалното
неизпълнение на задължението по предходната алинея ще причини на кредитора вреди, за
които се дължи неустойка като обезщетение; размерът на тази неустойка е договорен в
индивидуални преговори между страните, така че да не е прекомерен; при възникване на
основание за плащане на тази неустойка, нейният размер в конкретния случай е 950.04 лева.
Същата се начислява в деня, следващ неизпълнението по предходната алинея, като
определената обща сума се заплаща на определен с погасителния план брой вноски.
Установено е по делото от заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза,
че банкова сметка BG34UNCR70001522927785, открита при „...........“ ЕАД е с титуляр А. А.
М., както и че на 07.05.2020 г. по тази банкова сметка е постъпила сума в размер на 2000.00
лева с наредител „.........“ ЕООД, като в основанието за извършения превод е посочено „дог.за
заем номер 296677“.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема, че се установява
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните с
твърдяното в исковата молба съдържание, като в изпълнение на същото ищецът в
качеството на заемодател е предоставил на ответника в качеството на заемополучател
уговорената заемна сума, с оглед на което за последния е възникнало насрещното
задължение да я върне съгласно уговорения от страните погасителен план, ведно с
възнаградителна лихва, съставляваща печалба на кредитора.
Съдът намира, че сключеният между страните договор за предоставяне на кредит от
разстояние е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради противоречието на
годишната възнаградителна лихва в размер на 40.15 % (ГЛП) с добрите нрави поради
следните съображения:
В случая договорът за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т.9 и
т.10 на чл.11 ЗПК - посочен е годишният лихвен процент (ГЛП)– 40.15 %, като не е
предвидена възможност за промяната му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
5
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите(ГПР) по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвижда, че
годишния процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България- в сила от 23.07.2014 г., в която редакция е
приложима по отношение на процесния договор.
В съдебната практика, обективирана в Решение № 378/18.05.2006 г. по гражданско дело
№ 315/2005 г., на II ГО при ВКС; Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гражданско дело
№ 6295/2014 г., на IV ГО при ВКС се приема, че възнаградителната лихва може да
надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което
остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. Приема се още обаче, че
противоречат на добрите нрави уговорки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи
на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме
лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва. Трайно е прието, че няма
пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за
забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е
да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека),
противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер
на законната лихва. В тези случаи се дължи само законната лихва.
Уговореният лихвен процент в процесния договор е повече от четири пъти над размера
на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10.00 %. С
така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите,
които си дължат страните, като съдът приема, че това е в разрез с присъщите на
възнаградителната лихва функции. С така уговореното възнаграждение се създава
значително неравновесие между престациите, които си дължат страните, като съдът приема,
че това е в разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции. Икономическата цел на
отпуснатия заем е придобиване на парични средства и за двете страни. За заемополучателя
целта е получаване на средства за покриване на текущи стопански нужди, за заемодателя
целта е да покрие разходите по заема и да получи печалба чрез получаване на
възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата
функция. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
6
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга
страна кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не
следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя
преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на
потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде
ограничен чрез предварително извършената при отпускане на кредита оценка. Освен това,
размерът на лихвите по банкови кредити при сключването на договорите е няколко пъти по-
нисък от уговореното с процесния договор, а размерът на лихвата надвишава многократно
размера на законната лихва за забава. Ответникът е икономически по-слабият субект, като не
е установено да е могъл да влияе върху съдържанието на клаузата. Въз основа на
изложеното, съдът приема, че размера на уговорената възнаградителна лихва е
свръхпрекомерен, като по делото не е установена неговата икономическа обоснованост. При
това положение клаузата, предвиждащи задължение за заплащане на възнаградителна лихва
при годишен лихвен процент от 40.15% е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД,
като накърняваща добрите нрави. В посочения смисъл освен цитираната съдебна практика е
и Решение № 1275/05.03.2025 г. по въззивно гражданско дело № 12703/2023 г. на СГС.
С оглед на горното клаузата, предвиждащи задължение за заплащане на
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 40,15% е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
Клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен елемент от
него, защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Премахването изцяло на клаузата
за определяне на възнаградителната лихва по договора за кредит би променило възмездния
му характер, така и не може да се направи извод, че такъв договор би се сключил без
наличието на посочената клауза в него. Отделно от горното, уговорката за възнаградителна
лихва не може да бъде заместено от норми на закона, защото такива не са въведени от
законодателя, включително и на основание на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която е обективно,
безпристрастно и компетентно изготвена, не е оспорена от ответника и се приема от съда,
кредитополучателят е получил сумата от 2000 лева, предмет на облигационното отношение,
като същата е била усвоена на 07.05.2020 г.
Следователно по делото се доказва, че кредитора е изпълнил задължението си да
предаде на кредитополучателя паричната сума, предмет на договора за потребителски
кредит, съобразно уговорения в договора начин, като за кредитополучателя е възникнало
задължение да върне предадената парична сума в уговорения в договора срок.
С оглед приетото от съда, че клаузата, предвиждащи задължение за заплащане на
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 40.15% е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД следва, че процесния договор е недействителен, на основание чл.22
ЗПК. Според чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Съдът приема, че кредитополучателят дължи само главницата
по процесния договор за кредит, на основание чл.23 ЗПК, в размер на предоставената в заем
сума от 2000 лева.
В исковата молба са изложени твърдения, че за погасяване на задължения по договора
са постъпили плащания в общ размер на 1455.59 лева. В хода на настоящото производство
7
ответникът не твърди и не установява да е извършил други плащания към ищеца.
По изложените съображения, искът с правно основание по чл. 422, във връзка с
чл.415, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във
връзка с чл. 6 ЗПФУР следва да бъде уважен за сумата от 544.41 лева, представляваща
непогасена главница по Договор за предоставяне на кредит (от разстояние) №
296677/07.05.2020 г. и съставляваща разликата от предоставения от ищеца кредит и
заплатената от ответника сума от 1455.59 лева, до която сума предявеният иск следва да
бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК - 10.02.2022 г., до окончателното плащане, като за разликата до пълния предявен
размер от 1583.35 лева следва да бъде отхвърлен, поради установената недействителност на
договора за кредит, на основание чл.22 ЗПК.
Исковата претенция с правно основание по чл. 422, във връзка с чл.415, ал. 1 ГПК във
връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 481.25 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 04.10.2020 г. до 28.11.2021 г., следва да бъде отхвърлена, поради наличие на
неравноправни клаузи, противоречие със закона и добрите нрави, както и че договорът е
недействителен на основание чл.22 ЗПК.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК ответникът следва
да бъде осъден да плати на ищеца сумата от 201.28 лева, представляваща разноски в
заповедното и исковото производства за държавна такса от 29.88 лева, за възнаграждение на
вещи лица от 131.84 лева и за юрисконсултско възнаграждение от 39.56 лева, съразмерно на
уважената част от исковете.
Във връзка с искането на ответника в отговора на исковата молба за присъждане на
разноски съдът приема, че такива не му се следват, доколкото ответникът не доказва да е
сторил разноски в исковото и заповедното производство.
Предвид на това, че ищеца не е внесъл депозита за вещо лице от 150 лева по съдебно –
техническата експертиза и не е внесъл депозита за вещо лице от 150 лева по съдебно –
счетоводната експертиза, за което му е указано в Определение №28541/29.112023 г. и на
основание чл.81, във връзка с чл.77 ГПК и предвид Протоколно разпореждане от 15.05.2024
г., същият следва да бъде осъден да ги плати на Софийски районен съд сумата в общ размер
на 300 лева.
По изложените съображения, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „.........“ ЕООД, ЕИК ......., със
седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1,
срещу А. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Цар Борис III“, № 81, вх. А, ет. 4,
ап. 10, иск по чл. 422, във връзка с чл.415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1, във
връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 6 ЗПФУР, съществуване на вземането за сумата
от 544.41 лева, представляваща непогасена главница по Договор за предоставяне на кредит
(от разстояние) № 296677/07.05.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 10.02.2022 г., до окончателното плащане, за която
сума е издадена Заповед № 7077/11.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
8
410 ГПК по частно гражданско дело № 6441/2022 г. по описа на СРС, 52 състав, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1583.35
лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „.........“ ЕООД, ЕИК ......., със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, срещу А. А. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, бул. „Цар Борис III“, № 81, вх. А, ет. 4, ап. 10, иск по чл. 422,
във връзка с чл.415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 240, ал. 2 ЗЗД,
във връзка с чл. 6 ЗПФУР, за сумата от 481.25 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 04.10.2020 г. до 28.11.2021 г. по Договор за предоставяне на кредит (от
разстояние) № 296677/07.05.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 10.02.2022 г., до окончателното плащане, за която
сума е издадена Заповед №7077/11.03.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по частно гражданско дело № 6441/2022 г. по описа на СРС, 52 състав, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА А. А. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Цар Борис III“, № 81,
вх. А, ет. 4, ап. 10, да заплати на „.........“ ЕООД, ЕИК ......., със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, на основание чл.78, ал.1 и
ал.8 ГПК, сумата от 201.28 лева, представляваща разноски, съразмерно на уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА „.........“ ЕООД, ЕИК ......., със седалище и адрес на управление гр. София,
ж.к. „Иван Вазов“, ул. „Балша“ № 17, ап. 1, да заплати по на Софийски районен съд, на
основание чл.81, във връзка с чл.77 ГПК, сумата от 300 лева, представляваща платени от
съда възнаграждения за вещи лица.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9