О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
682 16.07.2020
г. гр.Стара
Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД І
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на
16 юли две хиляди и двадесета година
в
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар ……………………… ………………………………………………...
Прокурор ……………………………………………………………………......
като
разгледа докладваното от зам.председателя
ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
в.ч.гр.дело
№ 1344 по описа за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.413,
ал.2 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по частна жалба на
„Теленор България“ ЕАД, ЕИК № *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к.“Младост 4“ Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от
законен представител: Д.К.К.– изпълнителен директор, чрез адв.З.Ц. против
разпореждане № 2945 от 11.03.2020 г. по ч.гр.д.№ 703/2020 г. по описа на
Старозагорски районен съд /СтРС/, с което е отхвърлено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника С.М.М.
по отношение на вземането за сумата от 324,56 лв. – неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги и 2007,39 лв. – представляваща
предсрочно изискуеми лизингови вноски.
Твърди се, че обжалваното разпореждане
е незаконосъобразно, т.к. е постановено в противоречие с материалния закон и
при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила.
Претендира се отмяната на обжалваното
разпореждане и постановяването на съдебен акт, с който се разпореди издаването
на заповед за изпълнение за тези вземания.
Препис от частната жалба не се връчва
на насрещната страна.
След преценка на становищата на
страните и като взе предвид доказателствата по делото, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
Ч.гр.д.№ 703/2020 г. по описа на
СтРС е било образувано по заявление на „Теленор България“ ЕАД – гр.София срещу С.М.М.
*** за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
общо за сумата от 2731.37 лв., от които: неизплатено задължение в размер на
165.22 лв. по фактура; неизплатено
задължение в размер на 147,59 лв. по фактура;
неизплатено задължение в размер на 86,61лв. по фактура; неизплатено задължение в размер на 2331,95
лв. по фактура, включващо неустойки
поради предсрочно прекратяване на договори в размер на 324.56 лв. и предсрочно
изискуем остатък от лизингови вноски в размер на 2007,39 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Заявителят е посочил, че вземането му
произтича от сключен на 26.06.2016 г. договор за мобилни услуги допълнително
споразумение към договора за мобилни/фиксирани услуги и договор за лизинг от
15.03.2018г.
Длъжникът не изпълнил задължението си да
заплаща цената на получените мобилни услуги, лизингови вноски за предоставените
устройства и задълженията си да неустойки, възникнали вследствие на предсрочно
прекратяване на договорите за мобилни услуги по вина на потребителя, поради
изпадането му в забава или по негова инициатива, начислени във фактури.
Поради прекратяването на договора за
мобилни услуги вследствие неизпълнението на потребителя, същият дължал
неустойка, която се формирала от сумата на всички стандартни за абонаментния
план месечни такси от прекратяването на договора до края на първоначално предвидения
срок на действието им, като така определената неустойка не можела да надвишава
сумата от три стандартни месечни абонаментни такси за номера без вкл. ДДС.В
случая С.М.М. дължал неустойка в размер на 324,56 лв.,
представляваща сбора от три стандартни месечни абонаментни такси.
На 15.03.2018 г. между мобилният
оператор и потребителят бил сключен и договор за лизинг, със срок от 23 месеца,
по силата на който операторът предоставил на С.М.М. за
временно и възмездно ползване апарат-мобилен телефон срещу насрещното
задължение за заплащане на възнаграждение в общ размер от 2198,57лв., платимо
на месечни погасителни вноски от по 95,59 лв.
В уточняващата молба се твърди по
същество, че поради неплащане от длъжника на посочените в същата абонаменти
такси, ползвани услуги и лизингови вноски за периода от 15.03.2018 г. до
14.06.2018 г., в общ размер от 399.42 лева, по фактури №№ **********/15.04.2018
г., № **********/15.05.2018 г. и № **********/15.06.2018 г., сключеният между
него и заявителя горепосочен договор за мобилни услуги и допълнително
споразумение към него били едностранно и предсрочно прекратени от заявителя на
04.06.2018 г., по вина на длъжника.
С обжалваното разпореждане съдът е
приел, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите
нрави, т.к. неустойката е предвидена за обезпечаване на задължение по начин,
излизащ извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции и води
единствено до неоснователно обогатяване на кредитора.
По отношение на претендираната сума,
представляваща предсрочно изискуеми лизингови вноски е приел, че по своята
същност това вземане има характера на неустойка, т.к. предназначението му е да
обезщети вредите от неизпълнението на договора за лизинг, без да е нужно те да
се доказват.
Приел е, че това обезщетение също излиза
извън присъщите на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции и води единствено до неоснователно обогатяване на кредитора, поради
което договорната клауза е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, а и
е неравноправна.
При така установените факти съдът
направи следните правни изводи:
Частната жалба е редовна, т.к. отговаря
на изискванията на чл.275, ал.2 от ГПК и разпоредбите на закона към които той
препраща, и е допустима, т.к. е подадена от процесуално легитимирано лице, в
предвидения по закон срок за обжалване срещу подлежащ на инстанционен контрол
съдебен акт.
Разгледана по същество същата се явява
неоснователна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.1
т.2 от ГПК съдът може да откаже да издаде заповед за изпълнение, ако искането
противоречи на закона или на добрите нрави.
Както е прието в съдебната практика
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право, а
с нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще
заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка
е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави.
Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент.
Единият от възможните критерии за
извършването на тази преценка представлява съпоставянето на вида на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част.
Неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая уговорената с договора за
мобилни услуги неустойка е компенсаторна по своя характер и за нейното
възникване вида на неизпълнение на задължението от страна на потребителя е без
значение. Предвид, че договорът за мобилни услуги е договор за периодично
изпълнение, то развалянето му има действие само занапред, а по силата на чл.88,
ал.1, изр.ІІ – ро от ЗЗД кредиторът има право на обезщетение за вредите от
неизпълнението, т.е. неустойката може да обезщетява само такива вреди.
В процесния случай обаче клаузата за
неустойка е уговорена не като обезщетение за вредите от неизпълнението на
договора, а като обезщетение за вредите от развалянето му.
Уговорена по този начин тя противоречи
на принципа на справедливостта, т.к. правото на разваляне на договора поради
неизпълнение от страна на потребителя представлява потестативно право на
мобилния оператор, който по своя преценка може да се освободи от своите
задължения по договора за предоставяне на мобилни услуги и въпреки това да
претендира заплащане на стандартните месечни абонаменти от датата на
прекратяването на договора до датата, до която същият е бил сключен, но не
повече от трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.
По този начин необосновано би се
достигнало до неоснователно обогатяване на мобилния оператор, т.к. от една
страна по свое усмотрение той ще се освободи от облигационната си обвързаност
за останалия срок на договора да предоставя мобилни услуги, а от друга – ще има
право да получи освен обезщетение за вредите от неизпълнението наред с него и
обезщетение под формата на неустойка, за това, че е развалил договора.
Това обуславя извода, че единствената
цел, за която е уговорена процесната неустойка, излиза извън присъщите й
функции, поради което тя се явява нищожна поради противоречието й с добрите
нрави.
По идентичен начин се поставя въпросът и
относно претендираната сума, представляваща предсрочно изискуеми лизингови
вноски.
Безспорно е установено в съдебната
практика разбирането, че при разваляне на лизинговия договор поради
неизпълнение от страна на лизингополучателя, лизингодателят не може да
претендира заплащането на лизинговите вноски за остатъка от срока до края на
договора, т.к. в този случай неустойката противоречи на добрите нрави.
Възражението в частната жалба, че тази
претенция не представлява неустойка, а независимо от развалянето на договора
правомощие на мобилния оператор за обявяване на вноските за предсрочно
изискуеми поради неизпълнението е неоснователно.
Такова правомощие по договор за лизинг
лизингодателят няма, т.к. заплащането на възнаграждението от лизингополучателя
се дължи за ползването на лизинговото имущество, а с развалянето на договора
основанието за ползването му отпада и лизингополучателят дължи връщане на
лизинговото имущество.
В случая не се касае за продажба на
изплащане, при която развалянето на договора поради неизпълнение на потребителя
би могло да има за последица настъпване на предсрочната изискуемост на
разсроченото на вноски задължение.
С оглед на изложените съображения
въззивният съд намира оплакванията в жалбата на частния жалбоподател за
постановяване на първоинстанционното разпореждане в противоречие с материалния
закон за неоснователни.
Неоснователно е и оплакването за
допуснато от заповедният съд съществено нарушение на съдопроизводствените
правила.
Нормата на чл.411, ал.2 от ГПК
задължава съда в заповедното производство да извърши преценка за съответствие
на претендираното вземане с императивните правни норми и добрите нрави.
Извършването на тази преценка не
противоречи на принципа на диспозитивното начало, т.к. законът не допуска
съществуването на права, които са в нарушение на установения правов ред, а
призвание на съда е да съблюдава за това.
Обстоятелството дали между страните по
една правна сделка е налице спор относно съществуването на правата,
съставляващи предмета й, или не е налице
такъв спор, е без никакво правно значение, ако с тази сделка се
нарушават императивни правни норми или добрите нрави.
В такъв случай ще е налице нищожност
на правната сделка и за страните по нея не ще се породят права, поради което и
не следва да съществува правен ред, по който страната по такава сделка да може
да се снабди с изпълнително основание и изпълнителен титул за несъществуващо
/невъзникнало/ право.
По изложените мотиви въззивният съд
намира обжалваното разпореждане за правилно, поради което то следва да бъде
потвърдено.
Разноски за настоящото производство не
се дължат, тъй като то се развива без участието на длъжника по аргумента на
чл.413, ал.2 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК.
По изложените мотиви и на основание
чл.278, ал.4 от ГПК вр. чл.271, ал.1 пр.І-во от ГПК Старозагорски окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 2945 от
11.03.2020 г. по ч.гр.д.№ 703/2020 г. по описа на Старозагорски районен съд
/СтРС/, с което е отхвърлено заявление на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК №
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.“Младост 4“
Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от законен представител: Д.К.К.–
изпълнителен директор за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника С.М.М. *** по отношение на вземането
за сумата от 324,56 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
мобилни услуги и 2007,39 лв. – представляваща предсрочно изискуеми лизингови
вноски.
Определението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: