Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, ....08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV – А въззивен състав, в публичното заседание на осми март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл.
с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 11622 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- 273 ГПК.
С решение № 167494 от 16.07.2019
г. по гр. д. № 62487/2018 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), I ГО,
175 състав, е признато за установено на основание чл. 439 ГПК, че Д.П.М. не дължи на А.В.М.
поради погасяване по давност сумата от 1300 лв., представляваща сбор от
присъдена месечна издръжка (по 50 лв. месечно) за следните месеци: м. 12.2008
г., м. 02, м. 04, м. 06, м. 08, м. 10 и м. 12 през 2009 г.; м. 02, м. 04, м.
06, м. 08, м. 10 и м. 12 през 2010 г.; м. 02, м. 04, м. 06, м. 08, м. 10 и м.
12 през 2011 г.; м. 02, м. 04, м. 06, м. 08, м. 10 и м. 12 през 2012 г. и м.
02.2013 г., както и сумата от 1306,72 лв., представляваща начислена законна
лихва за периода от 30.10.2008 г. до 03.05.2018 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 30.10.2008 г. по гр. д. № 1773/2006 г. по описа на СРС, III ГО, 91 състав, и е образувано изпълнително дело № 20189200400169 по описа
на ЧСИ Й.М.с рег. № 920 на КЧСИ с район на действие СГС, като е отхвърлен
предявеният иск за законна лихва за разликата над сумата от 1306,72 лв. до
пълния предявен размер от 2161,11 лв. и страните са осъдени да заплатят
разноски съразмерно с уважената и отхвърлената част от исковете.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
подадена въззивна жалба от ответницата по
делото А.В.М., чрез адвокат К.М., срещу решението в частите, с
които са уважени предявените искове, с доводи за неправилност поради нарушение
на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Не
се споделят мотивите на районния съд, че извършените от ищцата Д.М. плащания не
можело да се считат за признание на дълга. Сочи се, че според чл. 143 СК всеки
родител е носител на задължението да осигурява издръжка на своите ненавършили
пълнолетие деца, независимо от това от кого се упражняват родителските права
спрямо детето след развода, т. е. правоотношението се развива между родител и
дете, а не между бивши съпрузи, поради което в случая е приложима нормата на
чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД. Задължението за издръжка е установено с влязло в
сила съдебно решение от 30.06.2008 г. по описа на СГС и съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД срокът на новата давност е винаги петгодишен. Погасителната давност при
периодични вземания (каквото е и вземането за издръжка) тече за всяка вноска от
датата на падежа. Освен това във връзка с представеното по делото постановление
на СРП за образуване на наказателно производство по реда на чл. 183, ал. 1 НК
се сочи, че не е без значение дали неплащането на издръжка представлява
гражданскоправно неизпълнение или осъществява състава на престъпление от общ
характер. Излагат се доводи и за недопустимост на решението в частта относно
направеното изчисление от СРС по отношение на законната лихва, без назначаване
и изслушване на съдебна експертиза. Предвид изложеното се моли за отмяна на
решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете, евентуално за
обезсилването му и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд. Не се претендират разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор от ищцата Д.П.М., чрез адвокат К.Б., с доводи за неоснователност
на въззивната жалба. Сочи се, че е правилен
изводът на съда, че в случая е неприложима нормата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД, съответно не е налице спиране на погасителната давност и същата е изтекла.
Липсва противоречие между правните изводи на съда и тези на въззивника относно
срока на давността, от кога започва да тече тя и кога изтича. В случая
давността за последното вземане, предмет на иска - за м. 02.2013 г. е изтекла
на 28.02.2018 г., а молбата за образуване на изпълнителното дело е подадена на
18.04.2018 г., т. е. след погасяване на вземанията по давност. Оспорва се
относимостта на наказателното постановление към изхода на делото. Поддържа се,
че решението не е недопустимо с оглед начина на определяне размера на дължимата
мораторна лихва чрез използване на лихвен калкулатор по реда на чл. 162 ГПК. Предвид
изложеното се моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.
Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с
която е отхвърлен предявеният от Д.П.М. против А.В.М. иск по чл. 439 ГПК за
признаване на недължимост на законна лихва за разликата над сумата от 1306,72
лв. до пълния предявен размер от 2161,11 лв., както и в частта, с която ищцата
е осъдена да заплати на ответницата разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в
размер на 111,08 лв., не е обжалвано от ищцата, поради което е влязло в
сила.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба
е подадена в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта -
в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Въззивната инстанция намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Обжалваното решение е и правилно, като настоящият съдебен състав
споделя изцяло мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК
препраща към тях. Независимо от това, с оглед наведените във въззивната жалба
оплаквания, следва да се добави и следното:
Предявени са за разглеждане кумулативно съединени отрицателни
установителни искове с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК.
Съгласно посочената разпоредба длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението,
като същият може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание
- ал. 2. Съществуването на новонастъпили факти
след приключване на съдебното производство, предмет на изпълнението, даващи
основание да се оспорва изпълнението въз основа на съдебно изпълнително
основание с иска по чл. 439 ГПК, представлява предметът на доказване в това
производство, като тежестта за това е
на ищеца по делото. При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили
факти (с оглед въведените в исковата молба твърдения -
изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на
установеното изпълняемо право. В
тежест на ответника е да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи спиране или прекъсване на погасителната давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. В случая предявените искове са допустими - ищцата има
качеството на длъжник по изпълнително дело № 2018920040169 по описа на ЧСИ Й.М.,
рег. № 920 на КЧСИ, образувано въз основа на молба на
ответницата и изпълнителен лист от 30.10.2008 г., издаден въз основа на влязло
в сила решение на 30.06.2008 г. по гр. д. № 667/2007 по описа на СГС, брачна
колегия, като е налице правен интерес от предявяване на исковете предвид
твърденията за новонастъпили след приключване на производството, в което е
издадено изпълнителното основание факти - погасителна давност.
Първоинстанционният съд правилно е установил
фактическата обстановка по делото. С доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК е прието за безспорно, че ответницата А.В.М., родена на *** г., е дъщеря на ищцата Д.П.М. от брака ѝ с В.К.М., който брак е прекратен с решение № 116 от
13.06.2007 г. гр. д. № 1773/2006 г. по
описа на СРС, 91 състав; че с
влязло в сила решение № 279 от 30.06.2008 г. по гр. д. № 667/2007 г. по описа на СГС, брачна колегия, упражняването на родителските права върху ответницата е
предоставено на бащата В.К.М., а майката (ищцата) Д.П.М. е осъдена да плаща на детето чрез неговия баща месечна
издръжка в размер на 50 лв., считано от влизане
на решението в сила, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска до
настъпване на законна причина за изменение или прекратяване; че
на 30.10.2008 г. е издаден изпълнителен лист в полза на
ответницата срещу ищцата за заплащане на месечна издръжка
в размер на 50 лв., считано от влизане на решението в сила,
ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, до настъпване на
законна причина за изменение или прекратяване; че през исковия период, за който
се отричат вземанията, ответницата все още не е била навършила пълнолетие и не
са били налице други законни причини за изменение или прекратяване на
издръжката; че на 19.04.2018 г. въз
основа на така издадения изпълнителен лист по молба на ответницата от 18.04.2018 г. е образувано изпълнително дело №
20189200400169 по описа на ЧСИ Й.М., рег. № 920 на КЧСИ с район на действие
СГС, по което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата.
Спорни пред въззивната инстанция са
единствено въпросите налице ли са основания за спиране или прекъсване на давността
за процесните вземания и за приложимостта на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД в
отношенията между страните.
Във връзка с това въззивният съд изцяло
споделя изводите на първоинстанционния съд, както и цитираната от него съдебна
практика на ВС и ВКС, че в случая разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД не
намира приложение, давността не е била спряна и е изтекла преди подаване на
молбата за образуване на изпълнителното дело, съответно предявените искове са
основателни до уважените размери. Противно
на изложените оплаквания в жалбата на ответницата, в случая погасителна давност е текла. Както е приел първоинстанционният
съд, а и съгласно задължителните разяснения, дадени по реда на чл. 290 ГПК в
решение № 401 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 3552/2013 г. по описа на ВКС, ІV г.
о. (на което се е позовал съдът и които
съответстват на по - старата съдебна практика, обективирана в решение № 1041 от
23.10.1986 г. по гр. д. № 762/1985 г. на ВС, II г. о., както и на по - новата такава - напр. определение
№ 314 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 4562/2019 г. по описа на ВКС, III г. о., с
което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, постановено по
идентични въпроси, т. е. цитираната от районния съд съдебна практика не е
загубила актуалност и при настоящата правна уредба), разпоредбата на чл. 115,
ал. 1, б. „а“ ЗЗД в случаи като процесния не е приложима. Посочената разпоредба има предвид обичайната житейска
практика, възпроизведена в нормативните разпоредби, че децата и техните
родители - съпрузи живеят заедно и последните фактически упражняват правата и
задълженията си чрез непосредствена грижа за децата. Когато това съвместно
съжителство на детето с единия от родителите е преустановено и той е осъден да
му заплаща издръжка, настъпилата фактическа промяна води и до правна промяна,
която се прогласява от бракоразводния съд. При прекратяване на брака между родителите
погасителната давност не тече само между детето и родителя, комуто са
предоставени родителските права, и който фактически ги упражнява. По отношение
на другия родител, давността тече от влизане в сила на съдебното решение
относно родителските права. При наличие на
съдебно признато вземане в полза на детето срещу неупражняващия родителските
права родител, правоотношението помежду им се подчинява на общия режим на
погасителната давност, като спрямо него не се прилага разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД. Съгласно цитираната съдебна практика всеки от родителите
продължава да е носител на родителските права, но тяхното упражняване не е
равностойно след постановяване на бракоразводното решение и възлагането им на
единия родител. В
случая упражняването на родителските права е
предоставено на бащата и само в отношенията с него намира приложение разпоредбата на чл.
115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД. Между
детето и другия родител - майката, е налице съдебно признато
вземане за издръжка и това правоотношение
не се обхваща от хипотезата на чл. 115, ал. 1, б. „а” ЗЗД, защото ищцата не упражнява равностойно родителските права върху ответницата, макар и да не е лишена от тях, поради което за задължението на ищцата е текла
погасителна давност. Разпоредбата на чл. 143 СК, съгласно която родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие
деца, не води до друг извод,
тъй като не касае погасителната давност за вземането за издръжка, по отношение
на което е налице разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД, приложима както
се посочи само по отношение на родителя, упражняващ родителските права и
детето.
Вземането за издръжка е периодично и поради
това поначало се погасява по давност с изтичане на три години от възникване на
задължението за плащане. По тези вземания давността тече поотделно за всяка
вноска от датата на падежа ѝ, като всяка последователна вноска си има
свой давностен срок (решение № 975 от 17.04.1973 г. по гр. д. №
691/1973 г. по описа на ВС, II г. о.).
Когато задължението за плащане на издръжка е признато с влязло в сила съдебно
решение, както в настоящия
случай, давностният срок е петгодишен - арг.
от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, но отново тече поотделно за всяка месечна
вноска, респективно - за всяко отделно неизпълнение на съдебно признато вземане, както е прието и в обжалваното
решение. Съгласно чл. 116, ал. 1, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
действия за принудително изпълнение и от този момент започва да тече нова
давност, чийто срок всякога е пет години, ако вземането е установено със
съдебно решение. В този смисъл, при позоваване от страна на длъжника на
погасяване по давност на изпълнението на дълга по решението, то съгласно
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, решението следва да бъде приведено в
изпълнение само за времето от пет години назад от поискването на изпълнението (определение № 298 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 695/2014 г.
по описа на ВКС, ІV г. о. и
цитираното решение № 401 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 3552/2013 г. по описа на ВКС, ІV г. о.).
Плащането на отделни, възниквали ежемесечно задължения за издръжка във времето
не съставлява признание на дълга по смисъла на чл. 116, ал. 1, б. „а“ ЗЗД и това е така, защото при извършването
на частично плащане липсва формирана от длъжника воля относно останалата част
на вземането на кредитора. Както това е прието в постановеното по реда на чл.
290 ГПК решение № 100
от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. по описа на ВКС,
II т. о., решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. по описа на ВКС, І т. о. и др., която практика настоящият състав
възприема, волеизявлението на длъжника при частичното плащане обхваща
единствено погасената част от вземането. Ето защо в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника,
потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга, каквито мотиви е изложил и
първоинстанционният съд. Поради това доводите на
въззивницата, че е налице признание на дълга, което е прекъснало давността също
са неоснователни.
В случая
последното по време процесно вземане за м. 02.2013 г. е станало изискуемо на
28.02.2013 г. и давността за него е изтекла на 28.02.2018 г., т. е. преди
подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело на 18.04.2018 г. и при
липса на доказателства за спиране или прекъсване на давността преди образуването на изпълнителното
дело, следва да се приеме, че
същата е изтекла на 28.02.2018 г., включително за по - старите процесни
вземания, съответно правото на принудителното им събиране се е погасило по
давност. Приетото по делото писмо до ответницата с данни за образувано
досъдебно производство за престъпление по чл. 183, ал. 1 НК не обосновава друг
извод - за дължимост на процесните суми, тъй като по делото не става ясно срещу
кого е образувано досъдебното производство и за кой период на недаване на
издръжка, съответно датата на извършване на престъплението, а от друга страна
няма значение за погасяване на вземанията по давност, в който смисъл са и
изводите на СРС.
Неоснователни
са и доводите във въззивната жалба за недопустимост на решението в частта, с
която е присъдена законна лихва за забава върху главните задължения. Това е
така, тъй като за изчисляването на законната лихва не са необходими специални
знания, налагащи изслушването и приемането на съдебно - счетоводна експертиза -
размерът на лихвата е установен в Постановление на МС и същата може да бъде изчислена
от съда за процесния период чрез използването на лихвен калкулатор и определена
по реда на чл. 162 ГПК, както е процедирал и СРС, а в случая размерът ѝ
за исковия период и за присъдената главница възлиза именно на присъдената с
обжалваното решение сума - 1306,72 лв.
Предвид изложеното предявените отрицателни установителни искове са основателни и
правилно са уважени от
първоинстанционния съд (искът за главница
изцяло, а искът за мораторна лихва - до приетия от СРС размер), поради което обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло като правилно в обжалваната част.
По разноските:
При този изход
на спора разноски се дължат на въззиваемата страна в размер на 300 лв. за адвокатско
възнаграждение, съгласно приложените адвокатско пълномощно и договор за правна
защита и съдействие от 22.08.2019 г., удостоверяващ плащането на сумата в брой
на адвоката.
С оглед на цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 167494 от 16.07.2019
г. по гр. д. № 62487/2018 г.
по описа на Софийски районен съд, I ГО, 175
състав, в обжалваната част, с която е признато за установено на основание чл. 439 ГПК, че Д.П.М. не дължи на А.В.М.
поради погасяване по давност сумата от 1300 лв., представляваща сбор от
присъдена месечна издръжка (по 50 лв. месечно) за следните месеци: м. 12.2008
г., м. 02, м. 04, м. 06, м. 08, м. 10 и м. 12 през 2009 г.; м. 02, м. 04, м.
06, м. 08, м. 10 и м. 12 през 2010 г.; м. 02, м. 04, м. 06, м. 08, м. 10 и м.
12 през 2011 г.; м. 02, м. 04, м. 06, м. 08, м. 10 и м. 12 през 2012 г. и м. 02
през 2013 г., както и сумата от 1306,72 лв., представляваща начислена законна
лихва за периода от 30.10.2008 г. до 03.05.2018 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 30.10.2008 г. по гр. д. № 1773/2006 г. по описа на СРС, III ГО, 91 състав, и е образувано изпълнително дело № 20189200400169 по описа
на ЧСИ Й.М., рег. № 920 на КЧСИ с район на действие СГС, както и А.В.М. е
осъдена да заплати на Д.П.М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 459,96
лв. - разноски съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА А.В.М., ЕГН **********, с адрес:
***, да заплати на Д.П.М., ЕГН **********, с адрес: ***, ж. к. „*********на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 300 лв. (триста лева)
- разноски във въззивното производство.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.