РЕШЕНИЕ
№ 2529
гр. Пловдив, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Владимир Р. Руменов
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Владимир Р. Руменов Гражданско дело №
20215330119756 по описа за 2021 година
Производството - по реда на чл. 235 от ГПК , решение по исков спор.
Съдът е сезиран с искова молба от С. Р. Н., ЕГН **********, от гр.
********************** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40-46, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.
55 ЗЗД, за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сума, дадена при
начална липса на основание, а именно сумата от 607,55 лева, от които 86,75 лева –
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем №
************* от 21.12.2016 г. и 520,80 лева – недължимо платена по клауза за
неустойка по договор за паричен заем № ************* от 21.12.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 14.12.2021 г. до
окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен
заем № ********* от 21.12.2016 г., по силата на който на ищеца била предоставена
заемна сума в размер на 1000 лева, която следвало да върне, ведно с възнаградителна
лихва и неустойка, ако кредитополучателят не предостави на кредитора посоченото в
договора обезпечение. За периода от 12.01.2017 г. до 28.07.2017 г. ищецът заплатил по
процесния договор сумата в размер общо на 1607,55 лева, с която сума била погасена
главницата от 1000 лева, възнаградителната лихва от 86,75 лева и неустойката от
520,80 лева. Твърди се обаче, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
вр. с чл. 11 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, като същата надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – в договора да
е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане. В
1
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен и начинът на
изчисляване на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия,
респ. общо дължимата сума по него. Счита, че определената в договора неустойка
представлява „скрито“ оскъпяване на кредита и, ако бъде добавена към общата сума за
плащане, посочена в договора, ГПР ще надвиши 50 %. С това се допускало нарушение
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като клаузата за ГПР била нищожна. От изложеното следвало, че
договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. На
следващо място, излага съображения, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като
била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. В договора нямало
правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от
непредставяне на обезпечение и, които ще се компенсират от неустойката. Клаузата за
неустойка противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като с нея се искало
единствено натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи.
Същата противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която
предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК
при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се
заобикаляла тази разпоредба, поради което счита, че е нищожна и на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК. С оглед изложеното, твърди, че заплатените от ищеца суми за
възнаградителна лихва и за неустойка били платени при начална липса на основание,
поради което моли за уважаване на предявения иск. Претендират се сторените
разноски, а на процесуалния представител на ищеца (адвокатско дружество) – и
хонорар по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество, с
който оспорва предявения иск като неоснователен. Оспорва изложените твърдения за
нарушения на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Твърди, че в сключения
договор е посочен фиксиран лихвен процент, поради което липсвало задължение да се
съдържа визираната в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК информация. Оспорва твърдението, че
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
доколкото между страните действал принципът за свобода на договаряне. Посочва, че
уговорената лихва представлява цената на заетите парични средства, като в договора
била предоставена информация относно начина на определяне на лихвения процент,
вида и размера на задължението за погасяване на вноските, както и падежът на всяка
вноска. Счита за неотносима практиката, съгласно която нищожна поради
противоречие с добрите нрави е лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
такава, доколкото в процесния случай се касаело за възнаградителна лихва, която
освен това не надвишавала трикратния размер на законната. На следващо място,
излага твърдения за правилно формиран ГПР, който бил в размер на 48,32 % и не
надвишавал повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Оспорва твърденията за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите
нрави и прекомерност, като същата имала обезщетителна функция. Оспорва
твърдението, че неустойката е недействителна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като
с нея се създавали задължения, които се покриват от ГПР, доколкото съгласно чл. 19,
ал. 3, т. 1 ЗПК, в годишния процент на разходите не се включват разходи, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, каквато била неустойката. Не било налице и нарушение на чл.
33, ал. 1 ЗПК, тъй като за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение,
не се претендира обезщетение за забава. Предвид изложеното, моли предявеният иск да
бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
2
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД. За да бъде уважен
така предявеният иск ищецът следва да докаже имущественото разместване между
страните, а ответника – наличието на основание за това разместване.
По делото е представен договор за паричен заем № ************* от 21.12.2016
г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и С. Р. Н., в качеството им съответно
на заемодател и заемател, по силата на който е предоставена заемна сума в размер на
1000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент – 40 % и годишен процент на
разходите – 48,32 %, както и погасителен план към цитирания договор, видно от който
заемът е следвало да бъде погасен на 21 равни седмични погасителни вноски, в
периода 29.12.2016 г. – 18.05.2017 г., всяка от които в размер от 76,55 лева.
Ответното дружество е представило по делото справка за извършените
плащания по договора, според която в периода от 12.01.2017 г. до 28.06.2017 г. ищецът
е погасил изцяло дължимите по договора суми за главница в размер на 1000 лева, за
лихва – 86,75 лева и за неустойка – 520,80 лева. На представената справка се позовава
и ищецът. Макар и изходящ от страната частен документ, с тази справка ответникът -
издател признава неизгодния за него в хипотеза по чл. 55 от ЗЗД факт на получаването
на сумата, при което съдът следва да кредитира справката и нейното съдържание и да
приеме, че е налице имуществено разместване между страните. Така основният въпрос
по делото е дали сключеният между страните договор е годно основание за
имуществено разместване по смисъла на чл. 55 от ЗЗД.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл.
9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, сключеният между страните договор за заем по
своята същност представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона
за потребителския кредит в релевантната за периода редакция.
В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на процесния
договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
от ЗПК. След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби. Видно от представения по делото договор за заем от
21.12.2016 г., в чл. 2, т. 6 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40
%, представляващ реквизит по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия
период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му,
доколкото такива не са налице. В чл. 2, т. 7 от договора е посочен общият размер на
всички плащания – 1086,75 лева, а в т. 8 и годишния процент на разходите на заема от
48,32 % – реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което съдът намира, че е спазена
и тази разпоредба от ЗПК. Относно обстоятелството дали предвидената в договора
неустойка следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР е
въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора, при което
3
приложение ще намери специалната правна норма относно тази нищожност, визирана
в чл. 19, ал. 4 – 6 ЗПК, изключваща приложението на общата норма за
недействителност на договора за потребителски кредит по чл. 22 ЗПК.
С оглед изложените съображения, съдът намира, че не са налице основания за
недействителност на договора за заем, поради което и същият е валидно сключен, но е
недействителна клаузата на чл. 4, ал. 2 от същия, която предвижда неустойка при
непредставяне на обезпечение за вземанията на кредитора по договора, тъй като
същата противоречи на добрите нрави. С оглед дадените от ВКС в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК критерии, следва да се приеме, че тази
неустойка не разполага с присъщите си функции. Тя не обезпечава вземане на
кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради неизпълнението на
задължението на ответника да представи обезпечение. Пак по същата причина,
неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може да
обоснове законосъобразност, доколкото паричният й еквивалент е значителен – повече
от половината от предоставената в заем сума. Изводът на съда е, че плащането на
сумата по тази неустойка е самоцелно, а оттам – тази клауза противоречи на добрите
нрави. Клаузата, предвиждащата заплащането на неустойка, е и неравноправна по
смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите – тя води до значително
неравновесие между договорените права на страните, като облагодетелства
недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Няма данни тази клауза да
е индивидуално договорена, поради което е нищожна и на основанието по чл. 146 от
ЗЗП.
По делото е установено, че ищецът е заплатил сумата от 520,80 лева по клаузата
за неустойка, поради което искът да се върне платеното по нея е основателен.
Относно доводите за недействителност на клаузата, определяща размера на
договореното кредиторово възнаграждение в размер на 40 % годишно, съдът намира,
че същата не е в противоречие с добрите нрави. Договорната лихва е част от
методиката, закрепена в приложение № 1 на ЗПК и участва във формирането на
годишния процент на разходите, който на свой ред е лимитиран императивно по
размера си. Тоест, възможния максимален размер на договорната лихва е нормативно
регулиран, макар и опосредено, при което довода за противоречие на размера на
кредиторовото възнаграждение с добрите нрави не може да бъде споделено, доколкото
ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва, каквото е законовото
изискване. Съдът е запознат с практиката на съдилищата, според която противоречаща
на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, но тази практика е формирана и следвана преди
въвеждането на максимален размер на ГПР в позитивното право.
Предвид изложеното, възнаградителната лихва е била дължимо платена, тъй
като задължението за заплащането й произтича от действителна уговорка между
страните, поради което и исковата претенция за връщане на платената сума от 86,75
лева по клаузата за възнаградителна лихва следва да бъде отхвърлена.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора – частично уважаване на исковата претенция, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните има право да получи разноски
по съразмерност, като такива се претендират от страните. Ищецът е внесъл държавна
такса в размер на 50 лева и такса за издаване на съдебно удостоверение от 5 лева.
Съразмерно на уважената част, дължат се 47,15 лева. От ищеца е представен договор за
4
правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена
безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Дължи се хонорар
на представител на ищеца, на основание чл. 38 от ЗАдв., който се определя да е
минималния такъв от 360 лева с ДДС, съобразно наредбата към чл. 36 от ЗАдв., при
цена на иска от 607,55 лева. Съразмерно на уважената част, дължат се 308,60 лева.
На ответника се следват разноски за отхвърлената част от иска. Съдът определя
възнаграждението на процесуалния представител – юрисконсулт в минималния размер
от 100 лева, съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. с
чл. 78, ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото, при което
дължат се съразмерно на отхвърлената част 14,28 лева.
Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46,
да заплати на С. Р. Н., ЕГН **********, от гр. **********************, сумата от 520,80
лева (петстотин и двадесет лева и осемдесет стотинки), като дадена при начална липса на
основание по нищожна клауза за неустойка по договор за паричен заем №*************от
21.12.2016 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
14.12.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта,
представляваща платена без основание по същия договор възнаградителна лихва в размер
на 86,75 лева (осемдесет и шест лева и седемдесет и пет стотинки), като неоснователен.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46,
да заплати на С. Р. Н., ЕГН **********, от гр. **********************, сумата от 47,15
лева (четиридесет и седем лева и петнадесет стотинки), представляваща направените
разноски по делото, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА С. Р. Н., ЕГН **********, от гр. **********************, да заплати на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, сумата от 14,28 лева
(четиринадесет лева и двадесет и осем стотинки), представляваща направените разноски по
делото, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46,
да заплати на Адвокатско дружество „********“, БУЛСТАТ ********, седалище и адрес на
управление: гр.************************, сумата от 308,60 лева (триста и осем лева и
шестдесет стотинки) – адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца С. Р. Н., ЕГН
**********, безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по
реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок от
5
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6