Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.04.2019
г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ХРИСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТ
БОШНАКОВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова
в.гр.д. № 9861 по описа на съда за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 382189 от 11.04.2018 г., постановено по
гр. дело № 74186/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140-ти състав,
първоинстанционният съд частично е уважил предявените от предявените кумулативно
обективно съединени искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с 59, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД от Т.С. ЕАД против С. ЕООД за установяване съществуването на
парични вземания за сумата 4467.52 лева, представляваща спестени разходи за
доставени топлинни услуги за имот, находящ се в гр. София, бул. Симеоновско шосе
№ 9, код на платеца Т397019, за периода от м. май 2014 г. до м. април 2016 г., заедно
със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 23.06.2017 г., до окончателното й изплащане,
и сумата 448.26 лева, представляваща лихва за забава в размер на законната
лихва върху сумата 1768.16 лева за периода от 18.12.2014 г. до 15.06.2017 г.,
удостоверени в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по гр. дело № 40898/2017 г. по описа на СРС, като искът по чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над
уважения размер от 448.26 лева до предявения размер от 744.84 лева и за периода
от 01.07.2014 г. до 17.12.2014 г. Със същото решение са присъдени разноски на
страните съразмерно на уважената и отхвърлена част на исковете.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от С. ЕООД в частта, с която предявените искове са уважени и са присъдени
разноски на Т.С. ЕАД. Във въззивната жалба са направени оплаквания за неправилност
на решението поради неправилна преценка на доказателствата за доставената
топлинна енергия в имота и наведените от него възражения, а въз основа на тази
преценка и до неправилни правни изводи за дължимост на сумите. Иска се
решението да бъде отменено, а исковете -
отхвърлени. Претендират се разноски.
Въззиваемите - ищецът Т.С. ЕАД и третото лице помагачБ.ООД,
в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК не са подали отговор на въззивната
жалба, но в съдебно заседание Т.С. ЕАД е изразило становище за неоснователност
на жалбата и е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Решението в частта, в която акцесорният иск е
отхвърлен и са присъдени разноски на С. ЕООД, не е обжалвано от ищеца и третото
лице помагач, поради което в тази част е влязло в сила и въззивният съд не
дължи произнасяне по нея.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 273 във вр. с чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено следното във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1
от ГПК от легитимирано лице – страна по производството, поради което същата е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в об-жалваната му част, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
СРС е бил сезиран с кумулативно обективно съединени
положителни установителни искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 59, ал.
1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като производството се развива след подадено
възражение по чл. 414 от ГПК против заповед за изпълнение, издадена в полза на
ищеца, поради което съгласно разпоредбата на чл. 422 от ГПК за ищеца е налице
правен интерес от търсената съдебна защита.
В тежест на ищеца е да установи в производството,
образувано по така предявените специални установителните искове и съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в качеството му на кредитор,
обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност,
изискуемост и размер, а на ответника - фактите, които изключват или погасяват това
спорно право.
Отношенията между топлопреносното предприятие и
клиентите на топлинна енергия за небитови нужди през процесния период се
уреждат от Закона за енергетика. Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията,
релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се осъществява
въз основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които страна е
клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика
на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия
с конклудентни действия – по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно легалната
дефиниция на това понятие, дадена в пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред. ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г., е този, който купува топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване
и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда това да се осъществява
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и клиентите за небитови нужди. Регламентираната в императивна
материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ специална форма за сключване
на договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и
клиентите за небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на
сделката.
В случая ответникът и въззивник в настоящото
производство има качеството на небитов клиент на топлинна енергия по смисъла на
пар. 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен сключеният от
него договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да се установи,
че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма. Този
извод следва както от представените по делото доказателства относно нуждите, които
задоволява имотът (ресторант) на ответника, така и от анализа на дефинитивните
разпоредби на понятията за „небитов клиент“ и „битов клиент“, който съгласно
пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. От анализа на двете
дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената редакция на закона –
пар. 1, т. 42 и т. 43, така и в действащата, следва, че законодателят е
използвал като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида
правен субект (физическо или юридическо лице), и нуждите, за които той
ползва/купува енергия (битови - за домакинството си, или небитови – по арг. на
противното, такива които не задоволяват битови нужди). Определящи са нуждите,
за които се ползва/купува енергия. Дефинираните с двете обсъждани правни норми
легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно всички възможни случаи в
практиката. В случая ответникът е търговец, който при осъществяване на своята
дейност, а не за задоволяване на битови нужди, е придобил собствеността върху
топлоснабдения имот, видно от неговото предназначение по нотариален акт № 152
от 21.06.2006 г. Следва да се отбележи, че понятието „стопански нужди“ или „небитови нужди“ съгласно действащата ДР на
ЗЕ е дори по-широко от търговска дейност и се свързва с нуждите, които
задоволява конкретният имот. Несъмнено е, че ответникът няма домакинство и
собствени битови нужди, а и имотът не е предназначен за задоволяване на такива
(търговско помещение - ресторант), което сочи на небитово ползване на топлинна
енергия.
В настоящото производство не се спори, че между
главните страни не е бил сключван договор за продажба на топлинна енергия за
процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма,
поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно правоотношение за
продажба на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди. При липсата на
възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената
топлинна енергия на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил
без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването.
Имуществените облаги имат материално естество и те са
оценими в пари. Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на
обогатения, в намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на
някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза
спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че разходите са били
необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е
трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи
за тяхното връщане (в този смисъл са разясненията, дадени с решение № 587 от
01.11.2010 г. по гр. дула № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда
на чл.290 от ГПК). В настоящия случай ответникът си е спестил разходи за
доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот, на който той
е собственик.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва
по система за дялово разпределение, като начинът за неговото извършване е регламентиран
в ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Измерването в
случая на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици наБ.ООД,
с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото
лице помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за процесния период.
Размерът на спестените от ответника и въззивник в настоящото
производство разноски следва да се определи въз основа на реално потребената
топлинна енергия и съответната част от стойността на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация по арг. от чл. 156 от ЗЕ, които се установяват
от приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата
експертиза. Неоснователно е наведеното в жалбата възражение за неправилна преценка
на заключението на съдебно-техническата експертиза, респ. на събраните по
производството доказателства за доставената в процесния имот топлинна енергия.
В представеното пред първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата
експертиза, което настоящият състав на въззивния съд възприема като компетентно
и обективно изготвено от вещото лице, се установява от извършения от вещото
лице анализ на фактите, отразяващи доставената и отчетена топлинна енергия,
включително и енергията за разпределение – в процесната абонатна станция и в
имота на ответника, че отчитането на постъпилата топлинна енергия в абонатната
станция в сградата – етажна собственост, където се намира и имотът на
въззивника С. ЕООД, се извършва по топломера, преминал задължителните
метрологични проверки, като отчетената по него енергия след приспадане на технологичните
разходи се сумира и се разпределя между клиентите в сградата. Експертизата се е
запознала с представените от дружеството за дялово разпределение изравнителни
сметки за процесния период, като тя изяснява правнорелевантния факт, че поради
неосигурен достъп до монтираните четири топломера и водомера в процесния имот
доставената за него топлинна енергия е начислена служебно от дружеството, като
определената от дружеството за дялово разпределение топлинна енергия за отопление
на имота на ответника е под половината на стойността на топлинна енергия, определена
по Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването при неосигурен достъп,
а последното несъмнено е в интерес на собственика на имота, за който такава е
доставяна. Вещото лице изяснява, че в имота е доставяна топлинна енергия, респективно
е начисляван разход за топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, определен
въз основа на разходна норма от 1 куб.м./1 месец, респ. 12 куб.м. на година,
изведена от потреблението от предишни периоди, както и разход на топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация и разпределяна съобразно отопляемия
обем на процесния имот, и определените за нея суми за топлинна енергия са отразени
в изравнителните сметки на имота. Предвид тези установени по делото данни
относно начина на определяне на разходите за топлинна енергия за процесния имот,
възлизащи на 4415.68 лева, а със сумите за дялово разпределение на енергията -
4467.52 лева, и признанието на въззивника С. ЕООД, направено чрез формиращия
неговата воля законен представител в заявление от 04.06.2014 г. до топлофикационното
дружество, относно доставяна в имота му топлинна енергия, макар и за друг
период, правилно ценено от първоинстанционния съд като изявление за неизгоден
за него факт, настоящият състав на съда намира за неоснователни наведените в
жалбата възражения, че през процесния период не е налице потребена за собствения
му имот топлинна енергия, респ. че спестените разходи за нея са неправилно определени.
Неоснователно е също и възражението на жалбоподателя за
неправилна преценка на наведеното от него възражение за изтекла погасителна
давност относно вземания, предмет на установителните искове. Макар и равностойността
на спестените разходи при ползване на топлинна енергия за имот без правно
основание да е в размер на месечната й цена за процесния период, това парично
притезание по своето естество не представлява цена на доставената топлинна
енергия, а само стойностен изразител на материалното благо, което е следвало да
постъпи в патримониума на обеднелия, в случай че обогатилия се (без правно
основание) би ползвал вещта (топлинната енергия) възмездно – по действително продажбено
правоотношение. Ето защо, ответникът и въззивник в настоящото производство дължи
не цената на топлинната енергия - помесечно, а нейната равностойност в глобален
размер, за целия период, поради което предявеното парично притезание не е
периодично и то се погасява с изтичане на общата (5-годишна) погасителна
давност - в този смисъл са и задължителните за правосъдните органи разяснения,
дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на
Пленума на ВС, съгласно което вземанията, произтичащи от фактическите състави
на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност.
В разглеждания случай, заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 23.06.2017 г., когато по арг. от чл. 422,
ал. 1 от ГПК се счита за предявен искът за съществуване на вземането, поради
което следва да се приеме, че вземането по него, представляващо вземане за
спестени разходи от ползваната топлинна енергия за имота без правно основание за
периода от м. 05.2014 г. до м. 04. 2017 г., не е погасено по давност. Неоснователен
поради прекъсване на специалната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД
от предявяването на установителния иск – 23.06.2017 г., е също и релевираният
от ответника довод за изтекла погасителна давност относно акцесорното вземане за
лихви за периода от 18.12.2014 г. до 15.06.2017 г., предмет на разглеждане във
въззивното производство.
Доколкото във въззивната жалба липсват конкретни
оплаквания относно размера на предявените искове, то в съответствие с
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивният съд не е оправомощен да
извършва проверка по отношение на предявените искове в тази насока.
По изложените съображения въззивният съд намира, че
решението на СРС в обжалваната му част по отношение на предявените
установителни искове следва да бъде потвърдено, а предявената жалба в тази част
- отхвърлена.
Предвид изхода на правния спор, разноските по
производство следва да се възложат в тежест на въззивника-ответник. Ответникът
дължи на ищеца Топлофикация София АД направените в първоинстанционното и
заповедното производство разноски общо в размер на 734.40 лева (определени въз
основа на юрисконсултско възнаграждение от 50 лева и 150 за осъществената по заповедното,
респ. исковото производство защита). С оглед на изложеното настоящият състав на
въззивния съд намира, че решението на СРС и в обжалваната част за разноските
следва да бъде потвърдено.
Въззивникът-ответник следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК направените
от последния пред въззивната инстанция разноски от 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
С оглед на цената на исковете въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване по правилата на чл. 280 във вр. с чл. 69 от ГПК.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 382189 от 11.04.2018 г., постановено по гр.
дело № 74186/2017 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 140-ти състав, в обжалваната
част.
ОСЪЖДА С. ЕООД, ЕИК ********, с адрес: ***, да заплати на Т.С.
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 273
във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата 100.00 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е постановено с участие на трето лице помагач на Т.С.
ЕАД –Б.ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***.
РЕШЕНИЕТО в необжалвана част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.