№ 705
гр. Бургас, 14.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.
при участието на секретаря Мирослава Хр. Енчева
като разгледа докладваното от Радостина П. И. Въззивно гражданско дело №
20232100500727 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК:
***** , със седалище и адрес на управление гр. С*****, подадена чрез пълномощника му
юрисконсулт Р. И. И. против решение № 33 от 03.02.2023 г., постановено по гр. д. №
169/2022г. на Районен съд – Карнобат, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на
въззивника –ищец за приемане за установено на основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, ал.
1 и чл. 86 от ЗЗД по отношение на ответника И. Х. Б., ЕГН: **********, с адрес село с.
Н.****, че същият му дължи като поръчител следните суми по сключен между „Профи
Кредит България“ ЕООД гр. София и длъжника М.С.И. договор за потребителски кредит
„Профи кредит Стандарт“ № ****** от 06.01.2020 г., а именно: сумата от 4748.23 лв.
представляваща главница и сумата от 1878. 82 лв. представляваща договорно
възнаграждение / договорна лихва / дължима се за периода от 05.05.2020 г. до 08.05.2021 г.,
за които суми е издадена заповед № 144 от 01.06.2021г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 597 / 2021г. по описа на Районен съд –
Карнобат.
В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение в атакуваната му
отхвърлителна част, с твърдения, че същото е неправилно. Сочи, че счита за неправилен
извода на съда, че длъжникът по договора за кредит не дължи на ищеца дължимото
договорно възнаграждение по съображения, че същият договор е прогласен за
недействителен. Излага съображения, че на длъжника е предоставена преддоговорна
информация съгласно ЗПК, за което същият е положил подписа си, като му е предоставен
европейски формуляр, също подписан от него, в който се съдържа и погасителния план с
информация за размера, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Навежда доводи, че сключения с длъжника договор за кредит отговаря на законовите
изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити на ЗПК, както и, че кредитополучателя е
1
получил предоставената му в заем сума и се е съгласил с цената на кредита както на
преддоговорния етап с получаването на стандартния европейски формуляр, така и при
подписване на договора за кредит. Сочи, че в договора за кредит ясно е посочена методиката
на формиране на годишния процент на разходите, като също ясно е посочен както размер на
ГЛП, така и на ГПР, както и точния размер на дължимите от длъжника суми. Излага, че
ГЛП от 41 % не противоречи на добрите нрави, а ГПР в размер на 49.24 % е уговорен в
рамките на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В подкрепа на съображенията си излага подробни доводи и
цитира съдебна практика. Счита, че в случая не е приложимо посоченото в решението
основание за недействителност на договора – чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, тъй като кредитът е
предоставен под формата на овърдрафт. На следващо място в жалбата се изразява
несъгласие с изводите на съда, че клаузата, уговаряща договорното възнаграждение е
нищожна и длъжникът не дължи същото, като се считат за противоречащи на материалния
закон доводите в обжалваното решение, касаещи солидарната отговорност на ответника
като поръчител по договора за кредит. Излага се, че на основание чл. 121-127 от ЗЗД и ОУ
към процесния договор за кредит ответникът се е задължил да отговаря солидарно с
длъжника за всички задължения, които произтичат от договора за кредит до окончателното
им погасяване от кредитора. Счита, че ответникът притежава качеството съдлъжник, а не
поръчител, тъй като в договора е уговорено, че същият е „солидарен длъжник“, като в
подкрепа на становището си се аргументира и с нормата на чл. 304 от ТЗ. По подробно
изложените в жалбата доводи въззивното дружество счита за неоснователен извода на
районния съд, че ответника има качеството на поръчител, а оттам и доводът, че
поръчителството се е прекратило на основание чл. 147 от ЗЗД поради предявяване на
вземането за принудително удовлетворяване на длъжника след изтичане на 6-месечния срок
от изискуемостта на процесните вземания. В подкрепа на съображенията си цитира съдебна
практика за разликата между отговорността на солидарния съдлъжник и на поръчителя. По
подробно изложените в жалбата съображения моли за отмяна на решението в обжалваната
отхвърлителна част и изцяло уважаване на предявените искове за главница и договорна
лихва. В съдебно заседание, въззивното дружество не изпраща представител. Депозира
писмена молба, с която заявява, че поддържа въззивната си жалба и моли съдът да я уважи.
Направено е възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение. Моли за присъждане на разноските по
делото съгласно списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият –ответник И. Х. Б., чрез процесуалния
си представител адв. Я. С. е депозирал писмен отговор, в който е изложил становище за
неоснователност на въззивната жалба. Счита за неправилни доводи в жалбата, че
ответникът е солидарен длъжник, а не поръчител. Сочи, че макар в договора за кредит да е
записано, че ответника се явява солидарен длъжник,счита, че същият се явява всъщност
поръчител, тъй като не е получил заемната сума, а основанието, на което е уговорена
отговорността му е да гарантира изпълнението на чужд дълг, като в подкрепа на това
становище са изложени подробни доводи, с оглед на които се твърди, че ответникът не е
солидарен длъжник, а поръчител, спрямо който се прилагат разпоредбите на чл. 138 и сл. от
ЗЗД. На следващо място въззиваемият счита за неоснователно оплакването за неправилност
на извода на съда, че същият не дължи претендираното договорно задължение, тъй като
договора за кредит е прогласен за недействителен. Счита, че тъй като процесния договор за
кредит се явява недействителен той не може да породи правни последици, поради което
недействително се явява и съглашението за поръчителство, с оглед на което ответникът не
дължи на кредитора нищо по него. Излага също в допълнение и, че предявените искове не
са доказани и по размер. По изложените в писмения отговор доводи, счита, че
първоинстанционното решение в обжалваната му част е правилно и законосъобразно и моли
за потвърждаването му. Претендира присъждане на разноските по делото за въззивното
производство. В съдебно заседание въззиваемият, чрез адвокатският си представител
2
поддържа писмения си отговор и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение
в обжалваните му части. Претендира присъждане на пред въззивната инстанция. Представя
писмени бележки.
Бургаският окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата,
изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства
намира за установено следното:
Видно от данните по приложеното заповедно производство по ч. гр.д. № 597/2021г.
по описа на Районен съд – Карнобат, същото е образувано по молба на заявителя „ПРОФИ
КРЕДИТ“ ЕООД за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК срещу длъжниците са
солидарното им осъждане да заплатят на кредитора дължимите по сключения помежду им
договор за потребителски кредит от 06.01.2020г. суми, както следва: сумата от 4748.23 лв.
представляваща главница, ведно със законната лихва върху нея от 28.05.2021г. до
окончателното й изплащане, сумата от 50.56 лв.- законна лихва за периода от 08.05.2021г. до
27.05.2021г., сумата от 1878. 82 лв. представляваща договорно възнаграждение / договорна
лихва /, дължима се за периода от 05.05.2020 г. до 08.05.2021 г., сумата в размер на 458.03
лв. – мораторна лихва за периода от 06.05.2020г. до 08.05.2021г., възнаграждение за
закупена услуга Фаст в размер на 1129.46лв. и за възнаграждение за закупена услуга Флекси
в размер на 1833.32 лв., както и направените в заповедното производство разноски за
платена държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение.
Заповедният съд е уважил частично искането, като е издал заповед № 144 от
01.06.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 597 /
2021г. по описа на Районен съд – Карнобат, с която е разпоредил длъжниците да заплатят на
кредитора сумата от 4748.23 лв. представляваща главница, ведно със законната лихва върху
нея от 28.05.2021г. до окончателното й изплащане, сумата от 50.56 лв.- законна лихва за
периода от 08.05.2021г. до 27.05.2021г., сумата от 1878. 82 лв. представляваща договорно
възнаграждение / договорна лихва /, дължима се за периода от 05.05.2020 г. до 08.05.2021 г.,
сумата в размер на 458.03 лв. – мораторна лихва за периода от 06.05.2020г. до 08.05.2021г.,
както и разноските в заповедното производство в размер на 142.72 лв. –държавна такса и
сумата в размер на 50 лв. – за юрисконсултско възнаграждение.
С необжалвано разпореждане от 01.06.2021г. съдът е отхвърлил искането за издаване
на заповед по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист в останалата част за вземанията на
кредитора за възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 1129.46лв. и за
възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 1833.32 лв.
Предвид подаденото в срока по чл. 414 от ГПК възражение от единия от длъжниците
И. Х. Б. и дадените указания по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, ищецът е предявил срещу него по
реда на чл. 422 от ГПК установителни искове за дължимост на посочените в заповедта по чл.
410 от ГПК парични вземания, по които е образувано гр.д. № 169/2022г.по описа на РС-
Карнобат. Наред с тях ищецът е предявил срещу същият ответник и осъдителни искове за
присъждане на възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 1129.46лв. и за
възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 1833.32 лв., за които вземания му е
отказано издаване на заповед по чл. 410 от ГПК.
По отношение на другия посочен в заповедта длъжник М.С.И. в заповедното
производство няма данни същият да е подал възражение по чл. 414 от ГПК, респ. по чл. 414а
от ГПК в представения му едномесечен срок от връчване на заповедта по чл. 410 от ГПК.
Предмет на исковата претенция, по която е образувано първоинстанционното
производство са предявените установителни и осъдителни искове само срещу единия от
длъжниците И. Б..
В исковата молба се твърди, че между длъжниците М.С.И. и ответника И. Б., от
3
една страна и „ПРОФИ КРЕДИТ“ ЕООД, от друга страна в сключен договор за
потребителски кредит от 06.01.2020г. за сумата от 5000 лв. Сочи, че съгласно условията по
договора е уговорено предоставения кредит да бъде върнат при ГЛП от 41% и ГПР от
49.24% за срок от 36 месеца при размер на месечната вноска от 242.14 лв., като към договора
е поискана и закупена услуга Фаст в размер на 1250 лв. и услуга Флекс в размер на 2000 лв.,
които подлежат на изплащане за същия срок с месечен размер на вноската от 90.28 лв.
Ищецът твърди, че общото задължение по договора за кредит, ведно със задълженията по
допълнителните пакети възлиза в размер на 11 966.83 лв. като общо месечната вноска
възлиза в размер на 332.42 лв. с падеж на 5-то число от месеца. Заявява, че съгласно ОУ към
договора и на основание чл. 121-127 от ЗЗД ответникът И. Б.а отговаря като солидарен
съдлъжник за задълженията по договора, поети от кредитополучателя М.И., при условията
посочени в договора. По изложените в исковата молба съображения се иска уважаване на
предявените искове.
В подадения в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор, ответникът е оспорил
оспорили предявените искове, както по основание, така и по размер. На първо място
ответникът е заявил, че няма качеството на солидарен съдлъжни по договора за кредит, а на
поръчител по смисъла на чл. 147 от ГПК, излагайки подробни аргументи, че отговорността
му към кредитора има акцесорен харатер и цели обезпечение на изпълнението на
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, независимо, че в договора е
записано, че е е „солидарен длъжник“. По тези съображения ответникът счита, че спрямо
него не следва да се прилагат общите правила за солидарността, а правилата по чл. 138, ал. 2
от ЗЗД относно поръчителството. На следващо място се навежда възражение, че договора за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 23 от ЗПК, поради нарушение на
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК – погасителния план не е представен на ответника,
по чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 от ЗПК вр. с чл. 143, т. 19 от ЗЗП- поради включването на Фаст и
Флекси, с оглед на който се увеличава многократно лихвения процент и ГПР се явява над
допустимия от закона размер и по този начин договора се явява нищожен поради
противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, поради нарушение на чл. 11, ал. 1,
т 20 от ГПК – липсата на посочване в договора относно възможността ответника да се
откаже от договора. Ответникът счита, че нищожността на клаузата за лихвения процент,
представляваща част от същественото съдържание на договора води до нищожност на
цялото заемно правоотношение. Счита, че като поръчител не следва да отговаря за
реституиране на даденото по недействителен договор за кредит на основание чл. 23 от ЗПК.
При условията на евентуалност се твърди, че задължението на кредитополучателя е по-
малко от това, което се търси от него, респ. , че при недействителност на договор се дължи
само чистата стойност на кредита, която възлиза в размер на 3986.36 лв., след приспадане на
платената до момента сума от 1013.64лв. Иска се отхвърляне на исковете като
неоснователни.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло всички
предявени искове, както тези предмет на заповедта по чл. 410 от ГПК, така и осъдителните
искове за заплащане на допълнителните услуги.
4
Предмет на въззивно обжалване е решението, в частта с която за отхвърлени исковете
за дължимост на сумата от 4748.23 лв. представляваща главница и сумата от 1878. 82 лв.
представляваща договорно възнаграждение / договорна лихва /, дължима се за периода от
05.05.2020 г. до 08.05.2021 г., за които суми е издадена заповедта по чл. 410 от ГПК. В
останалаите части решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
За да постанови решението си на първо място съдът е приел за основателни
възраженията на ответника, че същият има качеството на поръчител, а не на солидарен
съдлъжник, с аргумент, че за това свидетелстват съдържанието на уговорките в договора за
кредит , съгласието на страните и преследваната от тях цел. На следващо място, след
преценка на договорните клаузи, съдът е счел, че процесния договор за кредит не отговоря
на изискванията на чл.10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.11 и т. 20 от ЗПК, поради което е достигнал до
извода, че на основание чл. 22 от ЗПК същият се явява недействителен и по него се дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, представляващ неизплатения остатък на
главницата. Районният съд приемайки, че липсват ангажирани от ищеца доказателства
относно дължимостта на претендираните суми, в т.ч. и за дължимата главница, е отхвърлил
изцяло исковете като неоснователни. На следващо място поради обявената на основание чл.
22 от ЗПК недействителност на договора за кредит, съдът е приел, че нищожно се явява и
поръчителството на ответника по него, поради което е счел, че последният не следва да
отговаря към ищеца за задълженията по недействителния договор.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение в атакуваната му в жалбата част въззивният съд не установи съществуването на
основания за нищожност и недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно
и допустимо.
По съществото на спора, с оглед наведените в жалбата оплаквания съдът намира
следното:
По делото е безспорно установено съгласно представените писмени доказателства, че
между „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД като кредитодател от една страна и от друга страна
М.С.И. – посочен като клиент и ответника И. Х. Б. – посочен като солидарен длъжник, е
сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ от 06.01.2020г.по
силата на който ищецът е предоставил сумата от 5 000 лв., платима чрез банков кредит по
посочена от клиента сметка. Съгласно договора за кредит посочените в него лица –
кредитополучател и солидарен съдлъжник са се задължили да върнат на кредитора
предоставената в заем сума от 5000 лв. за срок от 36 месеца, ведно с начислените
възнаградителни лихви /ГЛП 41%/ и грп – 49.24% при общо дължима сума в размер на
8716.83 лв. при месечна вноска в размер на 242.41 лв. Отделно в договора за кредит е
посочено, че кредитополучателят е избрал и закупил пакет от допълнителни услуги Фаст и
Флекси на стойност съответно 1250 лв. и 2000 лв., възлизащи общо на стойност 3150 лв,
която сума се е задължил да заплаща на вноски в размер на 90.28 лв. Така видно от
съдържанието на договора за кредит и погасителния план към него общото задължение на
ответника към ищеца по договора за кредит възлиза в размер на 11966.83лв. с обща месечна
вноска от 332.42лв., включваща главница, възнаградителна лихва и вноските по пакета от
допълнителни услуги. В чл. 10.1 от договора е посочено, че на основание чл. 121- чл. 127 от
5
ЗЗД солидарния съдлъжник се задължава са отговаря за задълженията на кредитополучателя
за погасяване на кредита, възнаграждението за закупената допълнителна услуга, за
евентуално наложените договорни санкции и следващи задължения, произтичащи от
договора за кредит и ОУ. В чл. 10.2 от договора изрично е посочено, че задълженията на
солидарния длъжник спрямо кредитополучателя, посочени в чл. 10.1 са поети при условията
на солидарност, като кредитора има право да иска изпълнение както от кредитополучателя,
така и от солидарния длъжник. Към договора за кредит е приложен Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, подписан от
длъжниците, както и Общите условия на банката, също подписани от тях.
Представено е извлечение от сметка към процесния договор за кредит, в което ищецът
е посочил, че непогасената част от дължимата главница по кредита възлиза в размер на
3467.38 лв., а непогасената договорна възнаградителна лихва за исковия период от
05.05.2020г. до 08.05.2021г. възлиза в размер на 1878.82 лв.
С оглед гореизложената фактическа обстановка в рамките на наведените във
въззивната жалба оплаквания и при съобразяване на императивните законови норми,
настоящата инстанция намира за неправилно решението, в обжалваните му части, по
следните съображения:
Безспорно е, че с оглед съдържанието на представения договор за потребителски
кредит, се установява, че между страните по него е възникнало облигационно
правоотношение, което се урежда от правилата на ЗПК.
При извършена служебна проверка относно действителността на процесния
потребителски договор за кредит, в т.ч. и съобразно наведените от ответника в писмения
отговор съображения, районният съд приел, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1 т.
11 вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, както и чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, поради което е обявил
договора за кредит за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и на основание чл. 23 от
ЗПК е отхвърлил исковете за главницата и лихвите.
Относно изпълнение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,районният съд е
приел, че в нарушение на посоченото в чл. 3.5 от ОУ ищцовото дружество не е представило
доказателства дали е предоставило на ответника погасителния план, подписан само от
клиента- кредитополучател.
Съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договора за потребителски кредит
следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Досежно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК съдът следва да посочи, че
съгласно Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008г.
относно договорите за потребителски кредити, нормата на т. 11 на ал. 1 на чл. 11 от ЗПК е
въведени от законодателя именно в изпълнение на задължението му за транспониране на
Директива 2008/48/ЕО и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Текста на т. 11 от
нормата на чл. 11, ал. 1 от националния закон - ЗПК почти изцяло пресъздават тези на чл. 10,
пар. 2, букви „з“ от Директивата. Съобразно член 10, параграф 2, буква и/ и параграф 3 от
Директива 2008/48/ЕО, само при наличие на искане от потребителя - което може да бъде
направено през целия срок на действие на договора - кредитодателят е длъжен безплатно да
му предостави извлечение под формата на погасителен план. Директивата не предвижда
изискване договорът за кредит изначално да съдържа подобно извлечение под формата на
6
погасителен план. Такова изискване не е предвидено и в националната правна уредба,
доколкото ал. 3 на чл. 11 разяснява, че кредиторът предоставя на потребителя при поискване
и безвъзмездно, във всеки един момент на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания. С Решение на СЕС от 9
ноември 2016 година по дело C-42/15 /Home Credit Slovakia a.s. срещу Klára Bíróová/ е
прието, че член 10, параграф 2, букви з/ и и/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква
част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Тези
разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат
държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
В случая, макар Директива 2008/48/ЕО да не поставя такова изискване кредиторът все
пак е изготвил погасителен план, подписан от кредитополучателя, като с оглед горните
разяснения обстоятелството, че същият не е връчен на ответника не съставлява нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, доколкото е налице вписана информация за размера, броя,
периодичността и падежа на плащане на погасителните вноски, съобразно законовото
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, което води до извод за липса на нарушение на тази
норма.
На следващо място, неправилен е и извода на съда за нарушение на изискванията по
чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като наличието или липсата на право на отказ на потребителя
от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, са предвидени в т. 7. 1. от ОУ към ДПК
С оглед на горното въззивната инстанция намира, че в случая не са налице сочените в
обжалваното решение нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 20 от ЗПК, водещи до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК и до приложение на чл. 23 от
ЗПК, поради което счита, че същият валидно е обвързал страните.
На следващо място, нстоящата инстанция счита за неправилен и несъобразен с
данните по делото направения от районния съд извод, че с оглед характера на поетите с
договора за кредит задължения, ответникът има качеството на поръчител по договора за
кредит. Безспорно е, че функцията на поръчител или съдлъжник се определя
от съдържанието на уговорките в договора, а не от това как е наименовано лицето.
Основният критерий дали са налице признаците на поръчителството или страните са се
договорили солидарно да извършат една престация при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД е дали
солидарният длъжник гарантира изпълнението на чуждо задължение или изпълнява свой
дълг. В случая в процесния договор и чл. 6 от ОУ към него изрично е посочено, че и двете
лица – клиент и солидарен длъжник отговарят пред кредитора за погасяване на дълга
съгласно погасителния план, представляван неразделна част от договора, т.е. липсва
уговорка отговорността на ответника да е акцесорна спрямо тази на кредитополучателя.
Освен това в клаузите на чл.10.1 и чл. 10.2 от ОУ към договор за кредит е налице изрично
постигнато съглашение между кредитора-ищец от една страна и от друга кредитополучателя
и ответника, по силата на които последният изрично се е задължил на основание чл. 121- чл.
127 от ЗЗД като солидарен съдлъжник да отговаря за погасяване на кредита наред с
кредитополучателя. Следва да се отбележи, че с оглед недвусмисленото си съдържание,
посочените клаузи не се нуждаят от тълкуване по смисъла на чл. 20 от ЗЗД. Това е така, тъй
като законовите норми на чл. 121- чл. 127 от ЗЗД, сочещи на солидарната отговорност на
ответника като съдлъжник са вписани изрично в клаузите на договора за кредит, като към
тях е добавено и подробно описание на обстоятелствата, при които той отговаря за дълга.
Налице е ясно изразена в договора за кредит воля ответника да отговаря неделимо за целия
7
дълг заедно кредитополучателя като за свое задължение, а не да носи акцесорна спрямо
кредитополучателя отговорност. Следва да се отбележи, че задължението би било уговорено
като поръчителско независимо, че в титулната част на договора за кредит едно лице е
определено като „солидарен длъжник“, когато това лице не е съзадължено с
кредитополучателя, в чийто патримониум е преминала паричната сума и от когото се очаква
да погаси кредита. Настоящата хипотеза обаче не е такава, тъй като в договора и ОУ към
него изрично е посочено, че ответника като солидарен длъжник отговаря за дълга на
основание чл. 121 - чл. 127 от ЗЗД /т. 8 и сл. от ОУ/ наред с кредитополучателя, независимо,
че сумата е усвоена по сметка на последния, а това обстоятелство изключва възможността за
наличието на уговорка за поръчителство по смисъла на чл. 138 и сл. от ЗЗД. / в т.см. също
определение № 281 от 29.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 1175/2014 г., II т. о., ТК, докладчик
съдията Анна Баева/.
В подкрепа на този извод е и направеното с решение № 654 от 08.01.2008 г. на ВКС по
т. д. № 320/2007 г. на ВКС, ТК, II т. о. разграничаване на отговорността на поръчителя от
отговорността на солидарните длъжници. В същото е прието, че при поръчителството
поръчителят отговаря за чужд дълг, докато при уговорената солидарна задълженост всеки от
солидарните длъжници отговаря за задължението на свое независимо основание, като за
разлика от поръчителството, при солидарните длъжници отговорността към кредитора няма
акцесорен характер, какъвто именно е процесния случай. / в т.см. също определение № 281
от 29.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 1175/2014 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Анна Баева/.
По отношение на претенцията за договорна лихва:
Кредиторът основава вземанията си на сключен договор за потребителски кредит по
смисъла на сега действащия ЗПК, поради което за същия са приложими именно
разпоредбите на този закон. В ЗПК обаче няма предвидени разпоредби, уреждащи
максималния размер на възнаградителната лихва, която всъщност представлява очаквана
печалба на кредитора. В тази връзка следва да се отбележи, че част от цитираната в
обжалваното първоинстанционно решение съдебна практика относно допустимия размер на
уговаряване на възнаградителната лихва е постановена преди 2010г., т.е. влизане в сила на
ЗПК, а останалата е неотносима към процесния договор, сключен при условията на ЗПК. С
приемането на ЗПК сам по себе си размерът на възнаградителната лихва няма правно
значение, тъй като съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК тя съставлява част от общите разходи по
кредита, които се включват в ГПР. С цел да бъде избегната злоупотреба и несъразмерно
възлагане на тежести за икономически по- слабата страна, в чл. 19, ал. 4 от ЗПК
законодателят е предвидил като критерий за това фиксиран максимален размер на ГПР, а
именно забрана той да бъде по-висок над пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на
Р.България. Това означава, че максимумът от 50 % ГПР се явява и пределът, до който
следва да се приеме, че общото оскъпяване на кредита е непротиворечащо на морала и
добрите нрави. В настоящата хипотеза договорната възнаградителна лихва е уговорена в
размер на 41 %, при ГРП -49.24 %, т.е. не надвишава допустимия максимален размер по чл.
19, ал. 4 от ЗПК, поради което доводите за наличие на недействителност на договорената
възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави се явяват неоснователни /в
този смисъл Решение № 869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение
№ 329 от 30.09.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение № 166 от
8
23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС
- Перник по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр.
д. № 62/2019 г., Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 702/2019г./.
От гореизложеното следва извода, че тъй като договорът за кредит е действителен,
ответника като задължено по него лице дължи на кредитора остатъчната част от
неплатената част от главницата и договорната лихва, начислена до обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита.
Видно от приложеното извлечение от сметка по процесния договор за кредит, ищецът
е признал, че първите три вноски за главница и лихва /с падежи на 05.02. 05.03.05.04.2020г./
са платени, от които 251.77 лв. – главница и 474.65 лв. договорни лихви, като наред с тях са
платени и първите три вноски по допълнителни пакети от по 90.28 лв. /с падежи на
05.02.05.03, 05.04.2020г./ и частично четвърта вноска с падеж 05.05.2020г. по
допълнителните пакети от 16.38 лв., т.е. по допълнителните пакети общо по договора е
платена сумата от 287.22 лв.
Тъй като с необжалваната част от първоинстанционното решение е прието, че
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно поради
противоречие със закона - чл. 10а от ЗПК, независимо, че спорът за тези вземания не е
предмет на настоящото производство, тези суми макар да не са били дължими, са заплатени
без основание. Затова стойността им следва да се приспадне от общия размер на
задължението за договорни лихви, предвид поредността на погасяване на задълженията по
реда на чл. 76 от ЗЗД. Ето защо следва да се признае за установено съществуването на
вземане за възнаградителна лихва за периода 05.05.2021 г. – 08.05.2021 г. в размер на
1591.60 лв., а за разликата до уважения размер от 1591.60 лв. до претендирания от 1878.82
лв. искът се явява недоказан и следва да се отхвърли.
Що се касае до претенцията за дължимост на главницата: Предоставената по договора
в заем сума е в размер на 5000 лв. Видно от данните по делото ищецът е признал, че по
договора са му заплатени три вноски за главницата в общ размер от 251.77 лв. Това
означава, че при липса на данни останалата част от дължимата и претендираната от ищеца
сума за главница от 4748.23 лв. да е платена или погасена по друг начин, искът за нея се
явява изцяло основателен и следва да се уважи.
Поради частично несъвпадане на крайните изводи на двете инстанция, обжалваното
първоинстанционно решение в атакуваните му в жалбата части следва да се отмени
частично, като вместо него следва да се постанови ново, с което следва изцяло да се уважи
иска за дължимостта на претендираната главница от 4748.23 лв. и частично да се уважи до
размера от 1591.60 лв. искът за дължимост на договорната възнаградиетелна лихва. В
останалата част, за разликата до уважения размер от 1591.60лв. размер на възнаградителната
лихва до претендирания от 1878.82 лв. макар и по други съображения решението като краен
резултат се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
Съгласно т. 12 ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК с
оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК в полза на ищеца следва да
се присъдят разноските в първоинстанционното и в заповедното производство разноски, в
т.ч. и юрисконсултско възнаграждение по чл. 25, ал. 1 вр. с ал. 2 от НЗПП, възлизащи в общ
размер от 400.81 лв., изчислени съразмерно в уважената част от исковете, както и
направените във въззивното произвоство разноски в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение
по чл. 25, ал. 1 вр. с ал. 2 от НЗПП, възлизащи в общ размер от 329.30 лв., изчислени
съразмерно в уважената част от исковете.
С оглед изхода на делото, дължимите в полза на въззаемия-ответник разноски на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в първата инстанция възлизат в размер на 316.36 лв., което
налага отмяна на решението, в частта за разноските над дължимата на ответника част от
9
316.36 лв. до присъдената от 850 лв. С оглед обхвата на въззивно обжалване и крайния
резултат от спора, решен пред настоящата инстанция в полза на въззиваемия-ответник
следва да се присъдят разноски в размер на 17.34 лв. и за въззивното производство,
изчислени съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Съобразявайки НМРАВ, неоснователно се явява възражението на въззивника по чл.
78, ал. 5 от ГПК, като се има предвид цената на исковете и размера на платеното за тях
адвокатско възнаграждение пред въззивния съд.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 33 от 03.02.2023 г., постановено по гр. д. № 169/2022г. на
Районен съд – Карнобат, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на ищеца „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: ***** за приемане за установено на основание чл. 422 от
ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД по отношение на ответника И. Х. Б., ЕГН:
**********, с адрес село с. Н.****, че същият му дължи следните суми по сключен
договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ****** от 06.01.2020 г., а
именно: сумата от 4748.23 лв., представляваща главница и сумата от 1591.60 лв.,
представляваща договорно възнаграждение / договорна лихва / дължима се за периода от
05.05.2020 г. до 08.05.2021 г., за които суми е издадена заповед № 144 от 01.06.2021г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 597 / 2021г. по описа на
Районен съд – Карнобат, както и в частта, с която в полза на ответника И. Х. Б. са
присъдени разноски пред първата инстанция на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК над
дължимия им размер от 400.81 лв. до присъдения от 850 лв., като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 и
чл. 86 от ЗЗД, че И. Х. Б., ЕГН: **********, с адрес село с. Н.**** ДЪЛЖИ на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: ***** , със седалище и адрес на управление гр. С***** по
сключен договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № ****** от
06.01.2020г. сумата от 4748.23 лв. представляваща главница и сумата от 1591.60 лв.,
представляваща договорно възнаграждение / договорна лихва / дължима се за периода от
05.05.2020 г. до 08.05.2021 г., за които вземания е издадена заповед № 144 от 01.06.2021г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 597 / 2021г. по описа на
Районен съд – Карнобат.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА И. Х. Б., ЕГН: **********, с адрес село с. Н.**** ДА ЗАПЛАТИ на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: ***** , със седалище и адрес на управление гр.
С*****, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК разноските в първоинстанционното и в
заповедното производство разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение по чл. 25, ал. 1
вр. с ал. 2 от НЗПП, възлизащи в общ размер от 400.81лв., изчислени съразмерно в
уважената част от исковете, както и направените във въззивното произвоство разноски в т.ч.
и юрисконсултско възнаграждение по чл. 25, ал. 1 вр. с ал. 2 от НЗПП, възлизащи в общ
размер от 329.30 лв., изчислени съразмерно в уважената част от исковете.
ОСЪЖДА„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: ***** , със седалище и адрес
на управление гр. С*****, ДА ЗАПЛАТИ И. Х. Б., ЕГН: **********, с адрес село с. Н.****
И. Х. Б., ЕГН: **********, с адрес село с. Н.**** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
направените във въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение в
размер на 17.34 лв., изчислено съразмерно с отхвърлената част от исковете
Решението не подлежи на обжалване.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11