Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. София, 23.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и
трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: Пепа Маринова - Тонева
Василена
Дранчовска
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното
от съдия Василена Дранчовска в.гр.д. № 356
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в
законоустановения срок въззивна жалба на ответника „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 244867/15.10.2019
г., постановено по гр.д. № 77069/2018 г. по описа на СРС, 88 състав, с което са
уважени предявените от С.Д.В. осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал.
1 ЗЗД за сумата от 1239,03 лв., представляваща обезщетение за преминаващия
топлофикационен тунел през собствения й имот, представляващ 100/600 идеални
части от УПИ – XVI-540,541 в м. „Лозенец – III ч.“ в гр. София, начислено за периода м. 11.2015 г. – м. 11.2018 г., както
и за сумата от 77,14 лв., представляваща обезщетение за преминаващия присъединителен
провод през собствения й имот, представляващ 100/600 идеални части от УПИ –
XVI-540,541 в м. „Лозенец – III ч.“ в гр. София, начислено за периода м.
11.2015 г. – м. 11.2018 г., ведно със законната лихва върху сумите от 05.12.2018
г. до окончателното им изплащане.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност
на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост, като въззивникът
счита, че по делото не е доказано настъпване на обедняване и обогатяване,
произхождащи от единен факт. Поддържа, че доколкото присъединителният провод не
е собственост на ответното дружество, то не носело отговорност по настоящата
претенция, още повече че топлофикационното съоръжение не възпрепятствало
упражняването на правото на собственост на ищцата в пълен обем. Твърди, че
топлофикационният тунел е въведен в експлоатация през 1985 г. и като заварен
обект към датата на влизане в сила на ЗЕЕЕ (отм.) сервитутът по отношение на
него е бил учреден по силата на закона, поради което ответникът ползва тази
част от имота на ищцата на годно правно основание. Ето защо моли
първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло.
Въззиваемата С.Д.В. счита, че решението на СРС е правилно
и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна
материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за
обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес
норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с
неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез
посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши
проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този
смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото
е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния
съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Предявените искови претенции се основават на твърдения,
че в съсобствения на ищцата недвижим имот са изградени незаконно (без
необходимите строителни книжа) топлофикационен тунел и присъединител
топлопровод, които се ползват от ответното дружество без правно основание
(предвид липсата на учредено или възникнало по силата на закона сервитутно
право за тях), поради което се претендира обезщетение за ползата, от която
ищцата е била лишена съобразно дела й от правото на собственост върху терена.
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД в тежест
на ищцата е да докаже, че е била собственик (съсобственик) на имота през
процесния период, че ответникът е упражнявал фактическа власт върху него през
това време (посредством описаните топлофикационен тунел и топлопровод), както и
размера на ползата, от която е била лишена, а в тежест на ответника е да
установи, че е имал годно правно основание за ползване на вещта.
Между страните не се спори, а и от представеното решение
№ 493993/25.09.2018 г., постановено по гр.д. № 2763/2015 г. по описа на СРС, 53
състав, влязло в сила на 15.11.2018 г. (л. 74-77 от делото на СРС), е видно, че
през 2015 г. С.Д.В. е предявила срещу „Т.С.“ ЕАД идентични искове за предходен
период – от м. януари 2011 г. до м. януари 2014 г., които са били уважени с
влязло в сила съдебно решение. В същото съдът е приел, че експлоатирайки идентичните
енергийни съоръжения, ответникът ограничава правото на ищцата да ползва имота
си в пълен обем без основание, предвид липсата на валидно учредени сервитутни
права за тях.
Силата на пресъдено нещо на разрешения с влязло в сила
съдебно решение правен спор между идентични страни се формира по отношение на
спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата
молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално
право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се
претендира, като в основанието на иска се включват всички факти, очертани в
хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното
материално право с всички негови характеризиращи белези. В този смисъл, със
сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи
факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на
иска, като забраната за пререшаемост на спора по чл. 299, ал. 1 ГПК е приложима
за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Така, когато
между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи
правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение,
следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е
произнесъл окончателно и в отношенията между страните е формирана сила на
пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки
последващ спор.
Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на
всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на
решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която
пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно
основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието
съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната
проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата
на пресъдено нещо, като формираната сила на пресъдено нещо относно основанието
преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу
правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и
съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното
право. В този смисъл – Определение № 996 от 05.05.2023 г. на ВКС по гр. д. №
4397/2022 г., III г. о., Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело №
3/2016 г. на ВКС, ОСГТК.
В случая предходният спор между страните, по който е
инициирано гр.д. № 2763/2015 г. по описа на СРС, 53 състав, е бил напълно
идентичен, като единствената разлика се отнася до периода на претендираното
обезщетение. От обективна страна, претенцията на С.Д.В. е била основана на
идентични твърдения за неоснователно ползване на имота от страна на „Т.С.“ ЕАД
посредством експлоатиране на идентичните топлофикационен тунел и присъединителен
провод, преминаващи през съсобствения й УПИ XVI-540,541 от кв. 131 на м. „Лозенец – III част“, от който тя притежава 100/600 идеални части, предвид липсата на
валидно учредени сервитутни права за описаните енергийни съоръжения.
Следователно, правопораждащите правнорелевантни факти, относими към
възникването и съществуването на претендираното материално право по исковите
претенции в спора пред 53 състав и по исковите претенции в настоящия правен
спор, са напълно идентични – липсата на сервитут по отношение на описаните енергийни
съоръжения, което обуславя ползване на част от съсобствения на ищцата имот от
страна на ответника без основание. Предвид наличието на идентитет и в страните,
несъмнено в отношенията между С.Д.В. и „Т.С.“ ЕАД съществува сила на пресъдено
нещо за правопораждащите факти, обуславящи претенцията й за неоснователно
обогатяване в настоящия процес – че ответникът ползва съсобствения й имот без
основание посредством експлоатираните топлопровод и присъединителен провод без
учредени сервитутни права, като тази СПН е възникнала с влизане в сила на решението
по предходния спор на 15.11.2018 г.
Ето защо, всички правоизключващи или правоунищожаващи
възражения, които ответникът е можел да наведе до този момент, са преклудирани
в настоящото исково производство. В този смисъл, за да обоснове неоснователност
на предявената претенция, ответното дружество трябва да докаже наличие на
основание да ползва имота през процесния период от м. 11.2015 г. до м. 11.2018
г., като се позове на нововъзникнали след 15.11.2018 г. факти и обстоятелства.
Всички негови възражения, основаващи се на твърдения, че сервитутни права са
възникнали още преди тази дата, са преклудирани. Следователно, съдът не следва
да обсъжда по същество в настоящия процес доводите на „Т.С.“ ЕАД за възникнал
по силата на закона сервитут по отношение на топлофикационния тунел към датата
на приемане на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и за наличие на такова ограничено вещно
право въз основа на издадените през 2004 г. – 2005 г. строителни книжа относно
присъединителния провод – всички тези възражения са преклудирани със силата на
пресъдено нещо на съдебното решение, в сила от 15.11.2018 г., към който момент
е установено между страните, че такива сервитутни права в полза на ответника не
съществуват.
Същевременно, по делото не са събрани доказателства за
нововъзникнали след тази дата факти, които да обуславят различни фактически и
правни изводи – липсват данни за проведени последващи процедури по узаконяване
на тунела и топлопровода и учредяване на сервитутни права за тях, като от
заключението на комплексната СТЕ, прието пред въззивната инстанция, е видно, че
в действащите общ устройствен план на гр. София (ОУП – 2009 г.) и в действащия
подробен устройствен план на м. „Лозенец“ (ПУП 1980 г. – 1995 г.) не са
предвидени сервитутни зони за процесните два енергийни обекта към настоящия
момент. Ето защо, доколкото е обвързан от силата на пресъдено нещо между
страните, настоящият съдебен състав приема, че и през процесния период от м.
11.2015 г. до м. 11.2018 г. ответникът е ползвал съсобствения на ищцата имот
без основание, експлоатирайки енергийните си съоръжения без наличие на валидни сервитутни
права (при липсата на спор, че през този период тези съоръжения ефективно са
функционирали), поради което на С.Д.В. се дължи обезщетение в размер на
ползата, от която е била лишена. За да преодолее формираната СПН между страните
в бъдещ исков процес, иницииран на същото основание, но за различен период,
топлопреносното предприятие следва да предприеме необходимите действия по
учредяване на ограничено вещно право за описаните енергийни обекти съобразно
действащите правила и норми, с оглед бъдещото им експлоатиране на валидно
правно основание.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да
се отбележи, че описаното ползване на имота на ищцата от страна на ответника несъмнено
представлява пречка за упражняване на правото й на собственост в пълен обем
поради естеството на извършваните действия. Съобразно задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/06.11.2017 г. по тълк. дело
№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, правото на собственост е
абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се
въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а
собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което
се извършва без негово съгласие, поради което самото пряко въздействие върху
имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да
осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява
правото си. Така в случаите, когато ответникът осъществява действия в собствения
на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в
имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут
върху този имот, е налице пречка са упражняване правото на собственост на ищеца
в пълен обем, което обуславя правото му на обезщетение за ползата, от която е
бил лишен.
Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е
постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено. По
отношение на размера на заявените претенции не са изложени конкретни доводи за
неправилност на съдебния акт във въззивната жалба, поради което въззивният съд
не следва да обсъжда този въпрос по същество, а следва да потвърди обжалвания
съдебен акт изцяло.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените
по делото пред въззивната инстанция разноски в размер на 431,62 лв., адвокатско
възнаграждение, което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да бъде присъдено
в полза на процесуалния представител. Страната няма право на претендираните
разноски в размер на 16,70 лв., съобразно представения списък по чл. 80 ГПК,
доколкото този разход е направен по волята на въззиваемия за снабдяване с копия
от книжа по делото – събрани писмени доказателства по реда на чл. 192 ГПК, по
отношение на които в процесуалния закон не се предвижда задължение за представяне
на препис за страните, респ. насрещната страна не дължи компенсиране на тези
разноски, които въззиваемият е направил без наличие на процесуална нужда за
това.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 244867/15.10.2019 г., постановено по гр.д. № 77069/2018
г. по описа на СРС, 88 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
да плати на адв. Б.Г. Й.от САК, с личен № ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 431,62
лв., адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.