Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
03.07.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети април през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8190 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 370746 от 26.03.2018 год., постановено
по гр.дело № 72568/2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 81 състав, са отхвърлени
предявените от Г.Б.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, против А.Б.Ц., ЕГН **********,
с адрес: ***, искове с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. чл.41 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сума в размер на 838,67 лв.,
представляваща ½ от платена сума по фактура № ********** от 22.08.2016
г., издадена от „ Е.И.-Х.Н.“ ЕООД, във връзка с изграждане и монтиране на
мълниезащитна и заземителна уредба на
съсобствена жилищна сграда, находяща се в гр.Сапарева баня, сума в размер на
10,02 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 838,67 лв.,
за периода 22.08.2016 г. до 03.10.2016 г., както и законна лихва върху главницата, считано от 03.10.2016 г.-
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното й
изплащане. С решението на съда е осъден Г.Б.Ц.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на А.Б.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***,
сума в размер на 360,00 лв., представляваща направени разноски по делото, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Срещу решението на СРС, 81 с-в е постъпила въззивна жалба от Г.Б.Ц., подадена чрез
пълномощника адв.Ю.Й., с искане същото да бъде отменено,
и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените установителни искове, бъдат уважени изцяло. В жалбата се излагат подробни
доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник А.Б.Ц., чрез пълномощника си адв. М.Р. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозираното по делото възражение в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени
правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В случая при извършената служебната проверка
по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По делото не се спори, а и от събраните
писмени доказателства се установява, че страните притежават при условията на
етажна собственост обекти от двуетажна сграда, находяща се в гр.Сапарева баня,
ул.“******- ищецът Г.Б.Ц. е собственик на втория етаж от сградата, а ответникът
притежава първия етаж от процесната сграда.
Съгласно разпоредбата на чл.3 от ЗУЕС за
управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, в които
самостоятелните обекти са до три и принадлежат на повече от един собственик, се
прилагат разпоредбите на чл.30, ал.3, чл.31, ал.1 и чл.32 от ЗС. Посочената
разпоредба представлява ,,специален закон” спрямо чл.41 от ЗС, поради което и дерогира
действието му. В случай като настоящия, при който етажите в сградата са само
два и собствениците им са очевидно с равни права, има още по-голямо основание
уредбата на отношенията да се извърши по правилата за съсобствеността, тъй като
на практика не може да се образува мнозинство за начина на поддържане на общата
сграда. С процесната искова молба ищецът Г.Б.Ц. претендира заплащане от ответникът
А.Б.Ц. на направени от него необходими разноски в размер на сумата от 838,67 лв., представляваща
½ от платена от него сума по
фактура № ********** от 22.08.2016 г., издадена от „ Е.И.-Х.Н.“ ЕООД, във
връзка с изграждане и монтиране на мълниезащитна и заземителна уредба на
съсобствената им жилищна сграда. С оглед
така изложените твърдения въззивният съд намира, че отношенията между страните
по делото, като етажни собственици следва да се уредят съгласно разпоредбата на
чл.30, ал.3 от ЗС. Констатираната от въззивният съд неточност, изразяваща се в
непрецизна правна квалификация дадена от първоинстанционният съд /чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.41 от ЗС/, не води до недопустимост на обжалваното решение, тъй
като първоинстанционният съд е разгледал релевантните факти и се е произнесъл
по предмета на спора, съобразно въведените основание и петитум на иска.
Настоящият състав намира, че обжалваното
решение е правилно, като възприетата от въззивната инстанция промяна в
квалификацията на иска не рефлектира върху приетите крайни изводи по съществото
на спора.
Съгласно разпоредбата на чл.30, ал.3 от ЗС,
всеки съсобственик участва в ползите и
тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Под "тежести" следва
да се разбират тези грижи и разноски, които са необходими за запазване на вещта
/Решение № 520 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 496/ 2010 г., ВКС, ІV г.о/.
Разбирането на правната доктрина и съдебната практика относно необходимите
разноски е еднопосочно в смисъл, че необходимите разноски са свързаните с
неотложни /аварийни/ ремонтни дейности за поддържането и /или възстановяването
на общите части, предизвикани от непредвидено, неочаквано събитие/ наводнение, пожар
и др./ или се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни
дейности, наложени от износване и овехтяване на сградата, като чрез тях се цели
привеждане на общите части в състояние, годно за тяхното предназначение /Решение
№ 85/24.06.2014г. по гр.д. № 1157/2014г. на ВКС, ГК, II г.о./. В настоящия
случай не се спори между страните, а и с оглед заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно-техническа експертиза, съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че върху покрива на процесната двуетажна жилищна сграда е бил
монтиран мълниеотвод от страна на „ Е.И.-Х.Н.“ ЕООД. Представената ищеца по делото
фактура № ********** от 22.08.2016 г., издадена от доставчика и подписана
единствено от негов представител съдържа ясно обозначение на стоката, а именно-
доставка и монтаж на МЗЗУ на обект жилищна сграда на ул.“******, гр.Сапарева
баня, като е посочена и сума за плащане в размер на 1569,34 лв. В процесната фактура са посочени изрично и страните
по фактурираната доставка- ищецът Г.Б.Ц., в качеството му на получател и „ Е.И.-Х.Н.“ ЕООД, гр.Пловдив, в качеството на доставчик. Съдът приема, че покривът, върху
който е монтиран процесния мълниеотвод, представлява обща част на сградата по
смисъла на чл.38, ал.1 ЗС, както и че като ответникът е собственик на 1/2 идеална част от тази обща част.
Необходимите
разноски по поддържането на общите части на сградата, каквито са процесните,
могат да бъдат извършени от един от етажните собственици и се дължат от
останалите съобразно техния дял, без да е необходимо съгласието им, респективно
решение на общото събрание на собствениците в етажната собственост. /В този
смисъл са решение № 520/22.06.2010г. по гр. дело № 496/2010г. на ВКС, ІV ГО и решение № 85/24.06.2014г. по гр. дело №
1157/2014г. на ВКС, ІІ ГО/.
Съгласно разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС,
приложима в настоящия случай, ответникът следва да участва в тежестите за
поддържането на общите части съобразно дела си, което обосновава приемането на
извод, че същия би дължал възстановяване на претендираните от ищеца необходими
разноски, съответни на неговата идеална част, в случай на доказване на тяхното извършване,
респективно заплащане на претендираната сума от страна на ищеца. В случая това
не е сторено. От събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен
начин обстоятелството, ищецът да е заплатил на доставчика „ Е.И.-Х.Н.“ ЕООД, гр.Пловдив, сумата от 1569,34 лв., във връзка с доставка
и монтаж на МЗЗУ на обект жилищна сграда на ул.“******, гр.Сапарева баня.
Представената фактура не удостоверява това обстоятелство. Съдът приема, че фактурите не представляват доказателство
за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват
частен свидетелстващ документ по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращ
изгодни за техния издател факти. В този смисъл притежават само формална
доказателствена сила за обстоятелството, че се съдържа удостоверително
изявление, направено от субекта, сочен като негов издател, но не и материална
доказателствена сила. Поради тези правни съображения съдът не приема за
установено обстоятелството, удостоверено в този частен свидетелстващ документ, че
ищецът е заплатил по банкова сметка *** „ Е.И.-Х.Н.“ ЕООД, гр.Пловдив, сумата от 1569,34 лв. Доказателства, че
процесната сума е постъпила по банковата сметка посочена във фактурата не са
ангажирани по делото от страна на ищеца.От изложеното и в приложение на правните последици от
тежестта на доказване, съгласно които недоказаният факт се приема за
неосъществил се, което съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи
тежестта на доказване – в случая на ищеца, искът за установяване на вземането
за главницата е неоснователен, а поради акцесорността на вземането за
обезщетение за забава, неоснователен се явява и искът за установяване на
вземането за обезщетение за забава в размер на законната лихва.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника- ищец
не се следват разноски за настоящата инстанция.На основание чл.273 от ГПК във
вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят
своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено
и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 650 лв. за
въззивната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 21.05.2018 г.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 370746 от 26.03.2018 год.,
постановено по гр.дело № 72568/2016 г. на
СРС, ІІІ ГО, 81 състав.
ОСЪЖДА
Г.Б.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на А.Б.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 650 лв. / шестстотин и
петдесет лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.