РЕШЕНИЕ
№ 3086
гр. София, 06.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100506587 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 105480/30.04.2019 г. по гр. д. № 25449/2018 г. по описа на СРС, 53 състав,
поправено с решение № 127264/29.05.2019 г. по описа на СРС, 53 състав и с решение №
20085254/02.04.2021 г. по описа на СРС, 53 състав, са отхвърлени предявените от М. З. Д.,
ЕГН ********** срещу „БДЖ - П.П.“ ЕООД, ЕИК ******* искове с правно основание чл.
225, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите – 3029,60 лв. – обезщетение за недопускане до
работа и 1439,84 лв. – лихва за забава. Осъден е М. З. Д. да заплати на „БДЖ - П.П.“ ЕООД
сумата от 100 лв., представляваща разноски по делото.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца М. З. Д., чрез адвокат
К. И., с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и на
процесуалните правила, както и необоснованост. Сочи се неправилност на извода на съда,
че вземането е погасено по давност, тъй като искът е бил отделен от този, предявен по гр. д.
№ 49053/2012 г. по описа на СРС, 60 състав. Твърди се, че претенцията е била предявена по
посоченото предходно дело, като е била оставена без разглеждане само заради
ненадлежното съединяване с останалите искове по делото, поради което искът е следвало
да бъде отделен в отделно производство. Исковата молба, по която е образувано настоящото
дело не представлява нов иск, а поправена искова молба, или претенцията по настоящия иск
е предявена още с исковата молба по гр. д. № 49053/2012 г. по описа на СРС, 60 състав, на
1
17.10.2012 г. Давността е била прекъсната с предявяването на претенцията през 2012 г. и
към настоящия момент е висяща, защото прекратяването е единствено поради
недопустимост на съединяването. Претенцията на ищеца е своевременно заявена, като
неправилните действия на съда – да не отдели иска в отделно производство, не могат да
лишат страната от правата за прекъсване на давността. Предвид изложеното се моли за
отмяна на обжалваното решение и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат
уважени. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – „БДЖ - П.П.“
ЕООД, ЕИК *******, чрез юрисконсулт Б.Ж., с доводи за неоснователност на въззивната
жалба и искане същата да бъде оставена без уважение. Твърди се, че освен изтеклата
погасителна давност, исковете са и недоказани по основание и размер, тъй като в периода от
2005 г. до 2012 г. ищецът е работил при трима различни работодатели, поради което
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, респ. чл. 225, ал. 3 КТ не се дължи. Моли се за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно. Претендират се разноски
за юрисконсултско вънаграждение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените в жалбата доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Производството е образувано по искова молба вх. № 2010500/19.04.2018 г. на М. З. Д.
срещу „БДЖ - П.П.“ ЕООД, за осъждане на последното да заплати на ищеца на основание
чл. 225, ал. 3 КТ сумата от 3029,60 лв. – обезщетение за недопускане до работа за периода от
17.10.2012 г. до 15.08.2013 г. /датата на допускане до работа/, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер
на 1439,84 лв. за периода от 15.08.2013 г. до 20.04.2018 г. /след допуснато изменение на
исковете по реда на чл. 214 ГПК, чрез тяхното увеличаване/.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК оспорва пасивната си легитимация, както и
основанието и размера на исковете, поддържа, че не са налице предпоставките на чл. 225,
ал. 3 КТ за присъждане на обезщетението, прави възражение за погасяване на вземанията по
давност.
Безспорно е, че между НК „БДЖ“ – Вагонен район Пловдив и ищеца е съществувало
валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „шлосер,
той и чистач“ с място на работа Вагонен пункт Разлог. Трудовият договор на М. Д. е
прекратен със заповед № Л-19/28.01.2000 г.
Не е спорно, че с решение № 25/29.04.2002 г. по гр. д. № 729/2001 г. по описа на РС -
Пловдив, потвърдено с решение от 18.07.2003 г. по гр. д. № 1672/2002 г. по описа на ОС -
Пловдив, заповед № Л-19/28.01.2000 г. на началника на НК „БДЖ“, Вагонен район Пловдив
е призната за незаконна и отменена, а ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност „шлосер, той и чистач“, с място на работа – Вагонен пункт Разлог. Решенията са
влезли в сила на 09.10.2003 г.
2
С молба вх. № 1798/12.09.2003 г. по входящия дневник на Поделение П.П. – гр. Пловдив
ищецът е поискал да бъде възстановен на работа, т. е. в срока по чл. 345, ал. 1 КТ.
Установява се, че с решение от 09.07.2010 г. по гр. д. № 3940/2009 г. по описа на СГС, II-
Д отделение, след отмяна на първоинстанционното решение, „БДЖ“ ЕАД, ЕИК ******* е
осъдено да заплати на М. З. Д., ЕГН **********, сумата от 3893,32 лв., представляващи
обезщетение за недопускане до работа след възстановяване на длъжността „шлосер, той и
чистач“, с място на работа Вагонен пункт Разлог, на основание чл. 225, ал. 3 КТ, за периода
12.09.2003 г. – 24.08.2005 г. Видно от отбелязването решението е влязло в сила на
04.08.2011 г.
Видно от данните по делото, с решение № 14/12.11.2007 г. по ф. д. № 7/2002 г. по описа
на СГС, е вписано преобразуване на „БДЖ“ ЕАД чрез отделяне на три нови дружества
„БДЖ – П.П.“ ЕООД, „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД и „БДЖ – Тягов подвижен състав
/Локомотиви/“ ЕООД, при което „БДЖ“ ЕАД става едноличен собственик на капитала на
всяко едно от тях. При това преобразуване Поделение за П.П. – Пловдив е прехвърлено в
структурата на „БДЖ – П.П.“ ЕООД, което не се и оспорва от ответника. По силата на това
прехвърляне и на основание чл. 123, ал. 1, т. 4 КТ новият работодател е „БДЖ – П.П.“
ЕООД, ЕИК *******, което е регистрирано с решение № 1/13.11.2007 г. по ф. д. №
16660/2007 г. по описа на СГС.
Със Заповед № 1/22.11.2007 г. на Управителя на „БДЖ – П.П.“ ЕОД е определена
управленско – организационната структура на „БДЖ – П.П.“ ЕООД, като са създадени
Централно управление, Поделение за П.П. София, Поделение за П.П. Пловдив, Поделение за
П.П. Горна Оряховица, Международно пътническо бюро „Рила“. От 09.04.2012 г. „БДЖ –
П.П.“ ЕООД става работодател на работниците и служителите от поделенията за П.П. /след
тяхното закриване/ в това число и Пловдив, за период до 01.10.2013 г., когато със Заповед №
561/18.09.2013 г. на управителя на „БДЖ – П.П.“ ЕООД поделенията в гр. София, гр.
Пловдив и гр. Горна Оряховица, са създадени отново.
Видно от приобщеното гр. д. № 49053/2012 г. по описа на СРС, 60 състав, същото е
образувано по искова молба вх. № 18933/17.10.2012 г. на М. З. Д. срещу „БДЖ“ ЕАД, за
осъждане на ответника на основание чл. 225, ал. 3 КТ да заплати на ищеца сумата от 15
111,36 лв., представляващи обезщетение за недопускането му до работа за периода от
24.08.2005 г. до завеждане на иска – 17.10.2012 г., заедно със законната лихва от завеждане
на иска – 17.10.2012 г. до окончателното плащане, както и да му заплаща по 171,72 лв.
месечно занапред до отпадане на основанието за това /до допускането на ищеца до работа/,
както и разноски по делото.
С молба вх. № 1027748/26.06.2014 г., след дадени указания, ищецът е поискал солидарно
осъждане за заплащане на сумата от „Х. БДЖ“ ЕАД, ЕИК ******* и „БДЖ – П.П.“ ЕООД,
ЕИК *******, а при условията на евентуалност, в случай, че се приеме, че задълженията
възникват всяко с падеж съответния месец: за периода 24.08.2005 г. – 13.11.2007 г. – да
бъдат осъдени солидарно двете дружества, а след 13.11.2007 г. и занапред - „БДЖ – П.П.“
ЕИД, ЕИК *******.
3
С молба вх. № 1100291/27.06.2016 г. ищецът е уточнил, че моли за допускане
увеличаване цената на исковете, като претендира сумата от 29046 лв. за периода 24.08.2005
г. – 17.10.2012 г., както и сумата от 2905 лв. за периода 17.10.2012 г. - 15.08.2013 г. – датата
на допускане до работа, заедно със законната лихва, срещу двамата ответници в условията
на солидарност, а в условията на евентуалност – 4466 лв. за периода 24.08.2005 г. –
13.11.2007 г. солидарно от двамата ответници, сумата от 14580 лв. за периода 13.11.2007 г. –
17.10.2012 г. от ответника „БДЖ - П.П.“ ЕАД, а сумата от 2905 лв. за периода 17.10.2012 г.
– 15.08.2013 г. от „БДЖ - П.П.“ ЕООД.
В изпълнение на указанията е представена поправена искова молба вх. № 1112563 от
20.07.2016 г. за осъждане на ответниците „Х. БДЖ“ ЕАД и „БДЖ - П.П.“ ЕООД да заплатят
солидарно на ищеца сумата от 15 111,36 лв., представляващи обезщетение за недопускането
му до работа за периода 24.08.2005 г. - 17.10.2012 г., както и сумата от 2060,64 лв.,
представляващи обезщетение за недопускането му до работа за периода 17.10.2012 г. –
15.08.2013 г. -датата на реалното му допускане до работа/, ведно със законна лихва и
разноски по делото; при условията на евентуалност в случай, че съдът приеме, че
задълженията възникват месец за месец от исковия период и са отделни, за осъждане на
ответниците да заплатят солидарно сумата от 4373,48 лв. за периода 24.08.2005 г. -
13.11.2007 г. /до разделянето на ответниците/, както и за осъждане на „БДЖ - П.П.“ ЕООД
да заплати сумата от 11 848,68 лв. за периода 13.11.2007 г. - 15.08.2013 г., ведно със
законната лихва и разноските по делото.
В о. с. з. на 08.02.2017 г. съдът е допуснал увеличение на предявения иск за заплащане на
обезщетение за незаконосъобразно недопускане до работа на ищеца от 15 111,36 лв. на
19 539,36 лв. за периода 24.08.2005 г. - 17.10.2012 г., на предявения иск за заплащане на
обезщетение за недопускане до работа през периода 17.10.2012 г. – 15.08.2013 г. от 2060,64
лв. на 3341,64 лв., на предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за
заплащане на обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода 24.08.2005 г. –
13.11.2007 г. от 4373,48 лв. на 4459,59 лв., както и на евентуалния иск срещу ответника
„БДЖ - П.П.“ ЕООД от 11 848,68 лв. на 17 392 лв. за периода 13.11.2007 г. – 15.08.2013 г.
С решение № 199182/23.08.2017 г. по гр. д. № 49053/2012 г. по описа на СРС, 53 сътав,
съдът e отхвърлил предявените от М. З. Д. искове с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ за
солидарно осъждане на ответниците „Х. БДЖ“ ЕАД и „БДЖ - П.П.“ ЕООД да му заплатят
обезщетение за незаконосъобразното му недопускане до работа, като възстановен работник
в размер на 19 539,36 лв. за периода 24.08.2005 г. - 17.10.2012 г. /завеждане на исковата
молба/, като е прекратил производството по исковете срещу „Х. БДЖ“ ЕАД като
процесуално недопустимо, поради липса на пасивна процесуална легитимация, както и е
прекратено производството по иска с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, за солидарно
осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 3341,64 лв., съставляваща
обезщетение за недопускане до работа за периода 17.10.2012 г. - 15.08.2013 г., ведно със
законна лихва от депозиране на исковата молба до изплащането, като инициирано по
недопустим иск /недопустимо съединяване на искове/. Със същото решение е отхвърлен
4
евентуалният иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, за солидарно осъждане на
ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за незаконосъобразното му недопускане до
работа, като възстановен работник в размер на 4459,59 лв., съставляваща обезщетение за
незаконосъобразно недопускане до работа през периода 24.08.2005 г. - 13.11.2007 г., ведно
със законна лихва от депозиране на исковата молба до изплащането; осъдено е „БДЖ - П.П.“
ЕООД да заплати на основание чл. 225, ал. 3 КТ на М. З. Д. сумата от 7 582,89 лв.,
представляваща обезщетение за недопускане му до работата за длъжността, на която е бил
възстановен след незаконното уволнение, за периода 17.10.2009 г. - 17.10.2012 г., ведно със
законна лихва от депозиране на исковата молба - 17.10.2012 г. до окончателното изплащане,
като е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 17 392 лв. и за периода
13.11.2007 г. - 16.10.2009 г., поради погасяване по давност и съдът е разпределил
отговорността за съдебните разноски.
В мотивите си съдът е приел, че предявен при недопустимо разширяване на петитума на
иска по смисъла на чл. 214 ГПК и за бъдещи правоотношения /следващи подаване на
исковата молба/ е искът за присъждане на обезщетение за недопускане до работа за периода
17.10.2012 г. /датата на предявяване на иска/ - 15.08.2013 г. /датата на реално допускане до
работа/. Тази претенция съставлява нов иск, с въведени нови обстоятелства и петитум,
поради което е прекратено производството по предявения от М. З. Д. срещу БДЖ „П.П.“
ЕООД иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ в частта за периода, следващ подаването на
иска, а именно – 18.10.2012 г. – 15.08.2013 г. В тази част решението на СРС, 60 състав, с
характер на определение, е потвърдено с определение № 1005 от 16.01.2018 г. по ч. гр. д. №
15922/2017 г. по описа на СГС, Търговско отделение, влязло в сила на 17.01.2018 г., видно
от отбелязването в същото.
С молба вх. № 5031371/20.02.2018 г. ищецът е поискал отделяне на този иск в отделно
производство и изпращане на исковата молба и уточняващите молби на друг състав на съда
за разглеждане и произнасяне по иска, в резултат на което е образувано гр. д. № 25449/2018
г. по описа на СРС, 53 състав, решението по което е предмет на обжалване пред настоящата
инстанция.
Видно от справка от НАП – Данни за осигуряване на ищеца за периода 01.10.2012 г. –
31.08.2013 г. като осигурител за посочения период е вписано единствено „БДЖ – П.П.“
ЕООД, като за периода няма подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ за сключени трудови
договори с М. З. Д..
От писмо изх. № 1046-40-2415Н1/04.12.2018 г. от НОИ се установява, че за периода от м.
10.2012 г. до 22.08.2013 г. М. З. Д. е осигуряван с код за вид осигурен „18 – за лицата по чл.
4, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 4а от КСО, за които за осигурителен стаж се зачита времето, през
което не са работили поради неправилно недопускане или отстраняване от работа или са
били без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи,
или когато са отстранени и впоследствие възстановени на работа по реда, определен в
специални закони“ от осигурител „БДЖ – П.П.“ ЕООД, ЕИК *******.
От писмо изх. № 20-08-10-196/21.11.2018 г. с приложена служебна бележка с изх. № 60-
5
08-10-45057/19.11.2018 г. от Агенция по заетостта, Бюро по труда, гр. Разлог, се установява,
че лицето М. З. Д. е бил регистриран като безработно лице в „Бюро по труда“ – гр. Разлог за
периода 02.02.2011 г. - 02.09.2013 г.
В хода на първоинстанционното производство е приета и съдебно – счетоводна
експертиза, неоспорена от страните, от която се установява, че последното трудово
възнаграждение на ищеца по смисъла на чл. 228, ал. 1 КТ за определяне на обезщетенията е
в размер на 171,72 лв. Дължимото обезщетение на база последно брутно трудово
възнаграждение на основание чл. 225, ал. 3 КТ за периода 17.10.2012 г. – 15.08.2013 г. е в
размер на 1 705,66 лв., а на база минимална работна заплата през процесния период –
3 029,60 лв. Мораторната лихва за периода от 15.08.2013 г. до завеждане на иска –
20.04.2018 г. върху сумата от 1 705,66 лв., определена на база последното брутно трудово
възнаграждение е в размер на 810,63 лв., а мораторната лихва за периода от 15.08.2013 г. до
завеждане на иска – 20.04.2018 г. върху сумата от 3 029,60 лв., определена на база
минимална работна заплата е в размер на 1 439,84 лв.
За установяване на релевантните по делото обстоятелства, в хода на
първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени средства чрез
разпит на А.А. Д. – съпруга на ищеца. Същата заявява, че съпругът й работил в „БДЖ –
П.П.“ ЕООД като „шлосер, той и чистач“. През м. февруари 2000 г. бил съкратен от работа,
за което завел дело за възстановяване поради незаконно уволнение в РС – Пловдив, което
впоследствие било обжалвано пред окръжния съд. Свидетелката сочи, че на 31.08.2003 г.
получили обявление от ОС - Пловдив, че са спечелили делото. На 12.09.2003 г. отишли до
ЖП Гара Разлог, където се намирала местоработата на ищеца, който се обадил по
железничарския телефон на г-н К. – тогавашния му началник, разбрали се ищецът да пусне
молба, с която да бъде назначен отново на работа. Сочи, че на място пуснали и молба за
възстановяване чрез началника на ЖП гарата. Последвал разговор с г-н К., който поискал да
се консултира с правния отдел. Свидетелката сочи, че около 15-16 ноември 2003 г. получили
съобщение от РС – Пловдив за възстановяване на М. З. Д. на работа и че в 14-дневен срок
следва да се яви, за да заеме длъжността, на която е бил възстановен. На 26.11.2003 г.
ищецът посетил седалището на ответното дружество в гр. Пловдив, ЖП Тракция Пловдив,
където се срещнал с г-н К.. След срещата ищецът многократно провеждал разговори с г-н
К., но той всеки път отговарял, че трябва да се консултира с юрисконсулта. Свидетелката
добавя, че ищецът бил допуснат до работа през м. 08.2013 г. Мисли, че ищецът е работил във
фирма „БГ Секюрити“, в която 14 души работници не си получили заплатите няколко
месеца.
За да отхвърли предявените искове, СРС, 53 състав, е приел, че вземанията са погасени по
давност. В случая чл. 225, ал. 3 КТ определя за дата на изискуемостта деня на явяване на
работника на работа и недопускането му до работа, т. е. 17.10.2012 г. Подаването на
исковата молба е било на същата дата - 17.10.2012 г. Произнасянето по тази искова молба е в
решение № 199182/23.08.2017 г. по описа на СРС, 60 състав, с което е прекратено
производството по предявения от М. З. Д. иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ срещу
6
„БДЖ – П.П.“ ЕООД за периода 17.10.2012 г. - 15.08.2013 г., поради недопустимост на
обективно съединяване на исковете. Настоящият иск е нов, понеже е предявен наново и
няма връзка с воденото предходно производство, което в тази част е било прекратено и това
прекратяване е потвърдено с влязло в сила определение на СГС, поради което давността
нито се счита прекъсната, нито спряла. Съдът не е отделил този иск за разглеждане в ново
производство, за да се счита че има приемство в процеса и продължение, а това е било
отговорност на ищеца, който е имал възможност да предяви нов иск, но е закъснял. По тази
причина за вземанията, предявени с настоящата искова молба през 2018 г. не се счита, че е
имало висящ процес преди това. Давността за вземането на ищеца в периода между
17.10.2012 г. и 15.08.2013 г. не е спирана и прекъсвана от посочените юридически факти и е
изтекла на 17.10.2015 г., считано от 17.10.2012 г., като към момента на предявяването на
иска претенцията се явява погасена по давност.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира следното от
правна страна:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна в процеса, срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество, възззивната жалба е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на
ВКС.
В случая обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо в частта,
с която съдът е отхвърлил иска за 17.10.2012 г. В тази част производството по делото е
недопустимо и следва да бъде прекратено, тъй като за тази дата има влязло в сила съдебно
решение между същите страни и на същото основание – решение № 199182/23.08.2017 г. по
гр. д. № 49053/2012 г. по описа на СРС, с което е осъдено „БДЖ – П.П.“ ЕООД да заплати на
М. З. Д. на основание чл. 225, ал. 3 КТ сумата от 7582,89 лв., представляваща обезщетение за
недопускането му до работа за длъжността, на която е бил възстановен след незаконното
уволнение за периода 17.10.2009 г. - 17.10.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 17.10.2012 г. до окончателното плащане. Силата на пресъдено нещо е
пречка за съществуването на правото на иск, за което съдът следи и служебно.
В останалата обжалвана част решението е допустимо, а по неговата правилност с оглед
конкретните оплаквания на въззивника съдът приема следното:
Въззивният съд приема, че „БДЖ – П.П.“ ЕООД е пасивно легитимирано по иска, тъй
като към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, негов
работодател е НК „БДЖ“, чийто правоприемник е „БДЖ“ ЕАД, образувано съгласно § 5 от
7
ПЗР на Закона за железопътния транспорт. За процесния период 18.10.2012 г. – 15.08.2013 г.
работодател на ищеца по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КТ е именно „БДЖ – П.П.“ ЕООД, а не
Поделение П.П. – Пловдив, което към този момент е било закрито за период до 01.10.2013 г.,
а обстоятелството, че именно „БДЖ – П.П.“ ЕООД се явява приобретател на трудовите
правоотношения с работниците и служителите от Поделение П.П. - Пловдив се признава и
от самия ответник в писмо до ищеца № 09-00-99/02.08.2013 г. Относно пасивната
легитимация на ответника въззивният съд препраща и към мотивите на СРС, на основание
чл. 272 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 345, ал. 1 КТ, при възстановяване на работника или
служителя на предишната му работа от съда той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от
получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен ако този срок не бъде
спазен по уважителни причини. Според чл. 225, ал. 3 КТ, когато незаконно уволненият
работник или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за
да заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява, работодателят
дължи обезщетение на работника или служителя в размер на брутното му трудово
възнаграждение от деня на явяването му до действителното му допускане до работа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 2 от 12.12.2013 г. по тълк. д. №
2/2013 г. по описа на ОСГК на ВКС, отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 3 КТ е
договорна, произтичаща от неизпълнение на трудово задължение по възстановеното
трудово правоотношение /чл. 127, ал. 1 КТ/, като съгласно чл. 228, ал. 1 КТ обезщетението се
определя на базата на последното месечно брутно трудово възнаграждение на работника
или служителя, получено преди незаконното уволнение, което не може да бъде по-малко от
размера на установената за страната минимална работна заплата за периода на
недопускането.
С оглед посочената нормативната уредба, при иск с правно основание чл. 225, ал. 3
КТ следва да са налице кумулативно дадените в закона предпоставки - работникът да е
възстановен на заеманата преди уволнението длъжност с влязло в сила решение, да се е явил
в предприятието, за да започне работа в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, както и да не е бил
допуснат от работодателя да изпълнява работата, на която е възстановен.
Съгласно константната практика на ВКС (решение № 60209 от 04.01.2022 г. по гр. д. №
319/2021 г., ІІІ г. о. и цитираните в него решение № 518 по гр. д. № 374/2009 г., ІV г. о.,
решение № 298 по гр. д. № 3972/2008 г., І г. о., решение № 245 по гр. д. № 1048/2009 г., ІІ г.
о. и др./, в случаи на вече съдебно ангажирана отговорност на работодател да обезщети свой
работник или служител при недопускане до работа за предходен период, напълно
достатъчно е в срока по чл. 345 КТ работникът или служителят дори и един единствен път
да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово
правоотношение. Еднократното му явяване е достатъчно, за да се счете, че той е изпълнил
своето задължение и да постави работодателя пред необходимостта да реши дали да допусне
до работа незаконно уволнения от него работник или като откаже - да извърши
правонарушение, вредите от което следва да обезщети. От момента на явяването му на
8
работа и незаконното му недопускане от страна на работодателя, работникът или
служителят има право на съответното обезщетение. Еднократно заявената и манифестирана
готовност от страна на работника в срока по чл. 345 КТ е част от правопораждащия правото
фактически състав при всеки иск, основан на недопускане до работа по чл. 225, ал. 3 КТ,
независимо дали е първи или последващ. Последващо искът се предявява, когато
нарушението продължава, реално допускане до работа не е настъпило след осъждането на
работодателя да плати обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Основанието за обезщетение по чл.
225, ал. 3 КТ не е темпорално ограничено и съществува до отстраняване на
правонарушението от работодателя с действително допускане до работа. Правото на
обезщетение съществува и може да бъде реализирано по исков ред, докато не настъпи или
допуск до реално изпълнение на работата, или прекратяване на трудовото правоотношение.
Докато нарушението продължава, работодателят ще дължи обезщетение и то може да се
претендира с иск, на практика последователно заведени искове за определени периоди. При
последващ иск за период, следващ този по влязлото в сила осъдително решение, искът
по чл. 225, ал. 3 КТ се основава на продължаващото правонарушение, а фактът кога и как
същото е виновно извършено от лица, представляващи работодателя, вече е съдебно
установен правнорелевантен факт. Това е фактът на явяване на ищеца в предприятието, за да
заеме работата на която е възстановен в срока по чл. 345 КТ, съответно фактът на
недопускането му до работното място и връзката между тях еднократно и в този момент.
Обстоятелствата се обхващат от обективните предели на силата на пресъдено нещо,
формирана с влязлото в сила съдебно решение по присъдено за определен период
обезщетение, след като са обусловили началната дата на неговата дължимост. Решението
има правоустановяващо, както и преклудиращо действие за възраженията на ответника в
последващ процес относно тези факти.
Възстановяването на незаконно уволнения работник на предишната работа се извършва с
влязло в сила решение. То възстановява трудовото правоотношение занапред във вида, в
който е съществувало към незаконното уволнение - както би съществувало, ако работникът
не беше уволнен /чл. 345, ал. 1, чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ/. Ако междувременно длъжността е
съкратена и работникът не може реално да я изпълнява занапред, работодателят следва да
прекрати възстановеното трудово правоотношение на това основание. Тогава работникът
няма право на обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Ако обаче работодателят не прекрати
трудовото правоотношение и не допуска работника да я изпълнява с обяснението, че
длъжността не съществува, той действа недобросъвестно - не отчита значимата за
правоотношението промяна в структурата си, държи работника в неуредено положение и му
дължи обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ /решение № 314 от 19.11.2012 г. по гр. д. №
307/2012 г., ІІІ г. о. на ВКС/.
При така изложеното, налице са всички предпоставки за уважаване на предявения иск - в
случая се установява, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по което
ищeцът е изпълнявал при ответника длъжността „шлосер, той и чистач“, с влязло в сила
решение ищецът е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, с
9
уведомление по чл. 345 КТ от 19.11.2003 г. ищецът е уведомен, че в двуседмичен срок от
получаването следва да се яви на работа, за да заеме предишната си длъжност, на 12.09.2003
г., както и на 26.11.2003 г. ищецът се е явил на работа и е поискал да му бъде осигурена
възможност да изпълнява трудовите си задължения по длъжността, на която е бил
възстановен, като ищецът е допуснат на работа на 15.08.2013 г. В тази връзка са и
показанията на свидетелката А.А. Д., които съдът преценява по реда на чл. 172 ГПК,
предвид, че е съпруга на ищеца, но доколкото почиват на непосредствените й лични
възприятия за факти, за които свидетелства и кореспондират с неоспорени писмени
доказателства, съдът ги кредитира. Видно от приетите съдебни решения, по предявени
последователно искове по чл. 225, ал. 3 КТ ответникът е бил осъден да заплати на ищеца
обезщетение за недопускане до работа в периода 12.09.2003 г. – 17.10.2012 г. Фактът, че
същият се е явил на работа в срока по чл. 345 КТ да заеме длъжността, се обхваща от
обективните предели на силата на пресъдено нещо още на първото решение, с което
ответникът е бил осъден да заплати обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ, а се установява по
несъмнен начин и в настоящото производство. При доказателствена тежест за ответника
съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК и въпреки дадените му от районния съд указания с
доклада по делото, същият не е ангажирал доказателства, че в процесния период е допуснал
ищеца да заеме длъжността, на която е бил възстановен със съдебното решение. Не се
твърди и няма доказателства и за прекратяване на трудовото правоотношение между
страните, поради което същото продължава да съществува и като не е изпълнил съдебното
решение за възстановяване на работа, ответникът е действал недобросъвестно и дължи
обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ.
По отношение на възражението на ответника, че през периода 2005 г. – 2012 г. ищецът е
работил при трима различни работодатели, съдът намира, че от справките от НОИ, НАП и
Агенция по заетостта безспорно се установява, че през процесния период 18.10.2012 г. –
15.08.2013 г. ищецът е бил регистриран в Бюрото по труда, гр. Разлог и не е започвал работа
при друг работодател. Освен това възражението е следвало да бъде направено в
предходното производство по гр. д. № 49053/2012 г. по описа на СРС, 60 състав, което не е
сторено, а решението по това дело както се посочи обвързва съда, че за периода, за който
вече е било присъдено обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ са налице предпоставките на
сочената норма. В допълнение следва да се посочи, че съгласно решение № 73 от 17.07.2018
г. по гр. д. № 1357/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о., с оглед специфичния характер на
трудовия договор отговорността за неизпълнението е регламентирана в разпоредбите на чл.
213, ал. 1 и 2 и в чл. 225, ал. 3 КТ, тя е на работодателя и на виновните длъжностни лица при
условията на солидарност и е с фиксиран размер на дължимите обезщетения - брутното
трудово възнаграждение за периода на недопускането, което в хипотезата по чл. 225 ал. 3
КТ е последното получено преди уволнението, но не по-малко от размера на установената в
страната минимална работна заплата. Посочените разпоредби не предвиждат намаляване на
отговорността, изразяващо се в приспадане на разликата между обезщетението в така
предвидения размер и получен доход от друга осъществена от работника/служителя през
периода на недопускането дейност. Такава би била дейността по трудово правоотношение с
10
друг работодател /допълнителен труд по смисъла на чл. 111 КТ с оглед съществуването и на
правоотношението, за изпълняването на работата по което работникът/служителят не е
допускан/, възнаграждението за която се дължи и при изпълнение на работата по основното
трудово правоотношение, при което не може да бъде приспаднато. Такава би била и
дейността на самоосигуряващите се лица – еднолични търговци, съдружници в търговско
дружество, физически лица – членове на неперсонифицирани дружества, регистрираните
земеделски стопани и тютюнопроизводители, лица, упражняващи по регистрация свободна
професия или занаятчийска дейност. Доходът и от такава дейност не следва да бъде
приспадан, тъй като тя също би могла да бъде съвместявана с дейността по трудово
правоотношение. Предвид изложеното, дори работникът да е работил при друг работодател,
което в случая не е установено за процесния период, то това не е основание за отхвърляне
на иска по чл. 225, ал. 3 КТ, нито за намаляване размера на обезщетението за недопускане до
работа. Обстоятелствата защо ответникът не е допуснал ищеца до работа и кога е разбрал за
искането за допускане до работа са ирелевантни за уважаване на иска за главница.
По спорния по делото въпрос относно това дали вземането за обезщетение за
недопускане до работа за периода 18.10.2012 г. – 15.08.2013 г. е погасено по давност:
Въззивният съд не споделя мотивите на първата инстанция, че е налице нов иск, който е
предявен след изтичане на погасителната давност за вземанията. В случая искът е бил
предявен още на 17.10.2012 г., по предходното дело, с което давността е спряла да тече на
основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Искът за заплащане на обезщетение за недопускане до рабода
за периода след 17.10.2012 г. е бил приет за разглеждане по гр. д. № 49053/2012 г. по описа
на СРС, 60 състав, като с решението по това дело е прекратено производството поради
недопустимо съединяване на искове по реда на чл. 214 ГПК, без съдът да се е произнесъл по
съществото на иска с влязъл в сила съдебен акт. С решението, имащо характер на
определение в тази част, впоследствие потвърдено от СГС, е отказано само разглеждането
на иска в първоначално образуваното гр. д. № 49053/2012 г. по описа на СРС, 60 състав.
Действително съдът по това дело не е постановил изрично отделянето на иска за отделно
разглеждане, но това не съставлява пречка страната да поиска разглеждането му в отделно
производство. Това страната е направила на 19.04.2018 г. с подаването на новата искова
молба пред СРС, 53 състав. С тази искова молба не са предявени нови искове, както е приел
първоинстанционният съд, не са предявени повторно и същите искове – това е недопустимо
– повторно предявеният иск подлежи на прекратяване съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. С
подадената искова молба всъщност е поискано разглеждането на същия, вече предявен пред
СРС, 60 състав, иск. В този смисъл – решение № 50/19.03.2019 г. по гр. д. № 3438/2018 г. на
ВКС, IV г. о., решение № 122/30.08.2021 г. по гр. д. № 1817/2020 г. по описа на ВКС, IV г.
о., които макар и постановени по процесуалноправните въпроси за спирането и
прекъсването на погасителната давност при предявяването на гражданския иск в
наказателното производство и за последиците от прекратяването на производството по така
предявения граждански иск, биха могли да намерят приложение и в настоящия случай.
Съгласно чл.116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск за вземането и
11
съгласно чл.115, б. „ж“ ЗЗД не тече докато трае съдебният процес относно вземането. В
случая с предявяването на иска на 17.10.2012 г. давността се прекъсва и спира да тече с
предявяването му като прекратяването на производството по този иск единствено поради
недопустимото му съединяване с искове за предходен период, няма значение за
прекъсването и спирането на давността, а подаването на нова искова молба съставлява
молба за отделното разглеждане на вече предявения иск, дори и да не е постановен изричен
акт на съда в този смисъл. Настъпилите с предявяването на иска прекъсване и спиране на
давността могат да отпаднат с обратна сила съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД при прекратяване на
производството по иска, като нередовно предявен или недопустим, каквато не е настоящата
хипотеза. Поради изложеното, с предявяването на иска на 17.10.2012 г. давността е спряла
да тече, като до датата на подаване на новата искова молба на 19.04.2018 г. не е изтекла и
възражението на ответника за погасяване на вземането по давност на основание чл. 357, ал.
1 КТ, вр. с чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ е неоснователно.
Относно размера на обезщетението съдът кредитира изцяло заключението на ССчЕ, като
компетентно изготвено. При съобразяване на задължителната съдебна практика –
цитираното вече ТР № 2/2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГК на ВКС и
констатацията, че последното брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното
уволнение на ищеца, е било в размер 171,72 лв., то обезщетението следва да бъде изчислено
на база на минималната работна заплата за съответния период, а именно 290 лв. – 310 лв.
Искът за главница е основателен за периода 18.10.2012 г. – 15.08.2013 г., като дължимото
обезщетение за процесния период е в размер на 3017 /3029,60 лв. – 12,60 лв. изчислено на
база таблица № 1 на вещото лице след приспадане на обезщетението за 17.10.2012 г./. С
оглед на изложеното настоящият състав приема, че предявеният иск за главница е доказан
по основание и до посочения размер и като такъв следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.04.2018 г. до окончателното
плащане.
По отношение на иска за лихва въззивният съд приема, че погасителната давност и за
това вземане е била прекъсната, съответно е спряла да тече на 27.06.2016 г. /когато в
молбата от същата дата по гр. д. № 49053/2012 г. по описа на СРС, 60 състав е била заявена
за първи път претенцията за лихва върху обезщетението за недопускане до работа за периода
17.10.2012 г. – 15.08.2013 г./, или от тази дата назад погасено по давност би било вземане,
възникнало преди 27.06.2013 г., а в случая процесният период, за който се претендира
мораторна лихва е 15.08.2013 г. – 19.04.2018 г., т. е. и вземането за лихва не е погасено по
давност. Размерът на лихвата върху присъдената главница /след приспадане на сума за
17.10.2012 г./, изчислен по реда на чл. 162 ГПК и въз основа на заключението на ССчЕ
възлиза на сумата от 1433,85 лв., до който размерът искът следва да бъде уважен.
Предвид изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частите,
с които е отхвърлен искът за главница за сумата от 3017 лв. за периода 18.10.2012 г. –
15.08.2013 г., както и в частта, с която е отхвърлен искът за лихва за сумата от 1433,85 лв. за
периода 15.08.2013 г. – 18.04.2018 г. включително, и в тези части исковете да бъдат
12
уважени, а решението на СРС да бъде потвърдено в останалите части, с които са отхвърлени
както следва: искът за главница за разликата над 3017 лв. до пълния предявен размер от
3029,60 лв., както и искът за лихва за разликата над 1433,85 лв. до пълния предявен размер
от 1439,84 лв.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която в полза на „БДЖ – П.П.“ ЕООД са присъдени разноски над 0,42 лв. /предвид,
че определението по чл. 248 ГПК, с което е отказано изменение на първоинстанционното
решение в частта за присъдените в полза на дружеството разноски не е обжалвано от него/.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК с оглед частичното уважаване на исковете „БДЖ – П.П.“
ЕООД следва да бъде осъдено да внесе по сметка на СРС сумата от 178 лв. – държавна такса
за разглеждане на исковете, както и сумата от 199 лв. – депозит за съдебно – счетоводна
експертиза, заплатен от бюджета на съда. От ищеца са претендирани разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лв., платени в брой съгласно договор за правна защита и
съдействие от м. 06.2018 г., по отношение на което е направено своевременно възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК от ответника. Настоящият съдебен състав намира за
неоснователно възражението за прекомерност на претендираното възнаграждение,
минималният размер на възнаграждението се определя по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ в размер
на 542,86 лв. /в действащата към момента на уговаряне на възнаграждението редакция от
23.05.2017 г. на наредбата/, като с оглед фактическата и правната сложност на делото пред
първата инстанция, броя на проведените открити съдебни заседания и дейността по
събиране на доказателствата, въззивният съд намира, че адвокатското възнаграждение
следва да бъде присъдено в пълен размер от 700 лв.
Право на разноски във въззивното производство имат и двете страни. От въззивника
обаче не са представени доказателства за сторени разноски, поради което въззивният съд не
присъжда такива. От въззиваемия са претендирани разноски за юрисконсултско
възнаграждение, което въззивният съд определя в размер на 100 лв. /на основание чл. 78, ал.
1 и 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед фактическата и
правна сложност на делото пред въззивната инстанция/. Съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба на въззиваемия се дължат разноски в размер на 0,42 лв. – за
юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК „БДЖ –
П.П.“ ЕООД следва да бъде осъдено да внесе по сметка на СГС сумата от 89 лв. – държавна
такса за разглеждане на въззивната жалба.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
13
ОБЕЗСИЛВА решение № 105480/30.04.2019 г. по гр. д. № 25449/2018 г. по описа на
СРС, 53 състав, поправено с решение № 127264/29.05.2019 г. по описа на СРС, 53 състав и с
решение № 20085254/02.04.2021 г. по описа на СРС, 53 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от М. З. Д., ЕГН ********** срещу „БДЖ - П.П.“ ЕООД, ЕИК ******* иск по
чл. 225, ал. 3 КТ за дата 17.10.2012 г. и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част като
недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 105480/30.04.2019 г. по гр. д. № 25449/2018 г. по описа на СРС, 53
състав, поправено с решение № 127264/29.05.2019 г. по описа на СРС, 53 състав и с решение
№ 20085254/02.04.2021 г. по описа на СРС, 53 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените от М. З. Д., ЕГН ********** срещу „БДЖ - П.П.“ ЕООД, ЕИК ******* искове
по чл. 225, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите – 3017 лв. – обезщетение за недопускане до
работа за периода 18.10.2012 г. – 15.08.2013 г. и 1433,85 лв. – лихва за забава върху
обезщетението от 3017 лв. за периода 15.08.2013 г. – 18.04.2018 г. включително, както и в
частта, с която е осъден М. З. Д. да заплати на „БДЖ - П.П.“ ЕООД сумата над 0,42 лв. до
сумата от 100 лв., представляваща разноски по делото, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА „БДЖ - П.П.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на М. З. Д., ЕГН ********** на
основание чл. 225, ал. 3 КТ сумата от 3017 лв. – обезщетение за недопускане до работа на
ищеца за изпълнение на длъжността, на която е бил възстановен с влязло в сила решение -
„шлосер, той и чистач“ за периода 18.10.2012 г. – 15.08.2013 г., ведно със законната лихва от
19.04.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, както и на основание чл. 86, ал. 1
ЗЗД сумата от 1433,85 лв. – лихва за забава върху обезщетението от 3017 лв. за периода
15.08.2013 г. – 18.04.2018 г. включително.
ОСЪЖДА „БДЖ - П.П.“ ЕООД, ЕИК ******* да заплати на М. З. Д., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 700 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „БДЖ - П.П.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да внесе по
сметка на СРС сумата от 178 лв. – държавна такса и сумата от 199 лв. – депозит за
експертиза, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК по сметка на СГС
сумата от 89 лв. – държавна такса за разглеждане на въззивната жалба.
ОСЪЖДА М. З. Д., ЕГН ********** да заплати на „БДЖ - П.П.“ ЕООД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 0,42 лв. – разноски за
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 105480/30.04.2019 г. по гр. д. № 25449/2018 г. по описа на
СРС, 53 състав, поправено с решение № 127264/29.05.2019 г. по описа на СРС, 53 състав и с
решение № 20085254/02.04.2021 г. по описа на СРС, 53 състав, в останалата част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15