Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 7.01.2020
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети декември
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светослав
Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 3503 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 25.10.2018 г., постановено по гр.д.№ 5860/
2018
г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 55 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни
искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че Р.Ц.М.
/ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ********/ сумата 999.08 лева- за доставена топлинна
енергия за имот: ап.43, находящ се в гр. София, жк „**********7, за периода
01.05.2014 г.- 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 17.01.2017 г. до
окончателното плащане, и сумата 17.85 лева- за
осъществено дялово разпределение на топлинна енергия за същия имот през периода
01.05.2014 г.- 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 17.01.2017 г. до
окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 2546/ 2017 г. на СРС, 55 състав, като исковете са отхвърлени: относно
главницата за стойност на доставена топлинна енергия- за горницата над сумата 999.08 лева до претендирания размер от
1 998.16 лв., и относно главницата за стойност на услугата дялово
разпределение- за горницата над сумата 17.85 лева
до претендирания размер от 35.69 лева, като неоснователни. Със същото решение
са отхвърлени и предявените от „Т.С.“ ЕАД /ЕИК ********/ срещу Р.Ц.М. /ЕГН **********/
установителни искове по чл.422, ал.1 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване
съществуването на вземане за сумата 186.77 лева- лихва за забава върху
главницата от 1 998.16 лева, и за сумата 6.82 лева- лихва за забава върху
главницата от 35.69 лева, дължими за периода 15.09.2015 г.- 10.01.2017 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 2546/ 2017
г. на СРС, 55 състав, като недоказани. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Р.М. е осъдена да
заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 291.20 лева- разноски, от
които: 160.92 лева- разноски по ч.гр.д.№ 2546/ 2017 г. на СРС, 55 състав, и
130.28 лева- разноски за исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение в отхвърлителната му част /за главници и лихви за забава/ и в частта
относно разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за признаване дължимостта на останалата част от процесните
вземания, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна Р.Ц.М. /ответница по делото/ не изразява становище по повод подадената
от ищеца въззивна жалба.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Т.С." ЕООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
По
същество постановеното от СРС решение като краен резултат е правилно в
обжалваната от ищеца отхвърлителна част и следва да бъде потвърдено.
Основателността
на предявените по делото установителни искове е предпоставена от установяване
пасивната материално- правна легитимация на ответницата да отговаря по същите.
Основният
спорен по делото въпрос е дали между страните е съществувало валидно договорно
правоотношение за продажба на топлинна енергия. Действащата през процесния
период нормативна уредба предвижда две алтернативни основания, при които такова
договорно отношение възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на вещно
право /право на собственост или вещно право на ползване/ върху самостоятелен
обект в топло-снабдена сграда- етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на
чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на
закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно
право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател,
което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на
ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските,
свързани с ползването на вещта.
Тази
хипотеза е приложима, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл.149 ЗЕ/, явяващ се
по правило основен източник на облигационните правоотношения. Сключването
на писмен договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е
приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1,
т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. При
наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна
енергия в процесния имот, е без значение дали освен страната по така
възникналото договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице,
притежаващо вещни права върху имота.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 3503/ 2019 г.-
СГС, ГК, ІV- Б с-в
В случая въз
основа на представените от ищеца с исковата молба писмени доказателства се
установява, че през 1997 г. ответницата Р.Ц.М. и съпругът й П.Г.М.са продали на
дъщеря си М.П.Г.собствения си недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ № 43 на
VІІ етаж в бл.238, вх.Б в жк „Надежда- ІІ част“- гр. София, ведно с
принадлежности, а именно процесния топлоснабден имот, като са си запазили
заедно и поотделно пожизнено правото на ползване върху същия /Нотариален акт №
18/ 1997 г. на софийски нотариус/, след което на 15.08.2002 г. собственицата на
имота М.П.Г.подала молба- декларация за откриването на клиентска
партида за абонат на топлинна енергия, която е приета от
топлопреносното предприятие /л.23 от делото на СРС/.
При
това положение, независимо че има положението на вещен ползвател на имота,
ответницата Р.М. не е пасивно материално- правно легитимирана да отговаря по
предявените от топлопреносното предприятие искове, тъй като страна по
съществуващото относно доставката на топлинна енергия в процесния апартамент
договорно правоотношение /чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ/ е М.Г., а не ответницата.
Посочената молба- декларация, приета от ищеца- топлопреносно предприятие, и
представена от него като доказателство по делото за обосноваване на твърдените относно спорното
материално право факти и обстоятелства /чл.154, ал.1 ГПК/, установява наличието
на сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния имот индивидуален
писмен договор за доставка на топлинна енергия по смисъла на чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ, в който случай произтичащата от приложението на закона
/чл.153, ал.1 ЗЕ/ отговорност на вещния ползвател не може да бъде ангажирана. Неправилно
е схващането на ищеца, че липсата на подаден от ответницата писмен отговор на
исковата молба по чл.131 ГПК го освобождава от предвидената в процесуалния
закон- чл.154, ал.1 ГПК, доказателствена тежест. При представените от самия ищец писмени доказателства конкуренцията
между титуляра на вещното право и страната по възникналото въз основа на
сключен индивидуален писмен договор облигационно правоотношение следва да бъде
разрешена с ангажиране договорната отговорност на последната.
Предвид
изложеното, изводите на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете с
предмет претендираните от ищеца в настоящото производство суми като краен
резултат съвпадат с тези на въззивния съд, поради което и решението в
отхвърлителната му част следва да бъде потвърдено.
Независимо
от приетите по- горе изводи за неоснователност на исковете, тъй като от страна
на ответницата М. въззивна жалба не е подадена, решението на СРС в останалата
му част като влязло в сила не може да бъде засегнато от осъществявания от
въззивния съд инстанционен контрол за неговата правилност /арг. чл.271, ал.1,
изр. последно ГПК/.
При това
положение, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции по
съществото на спора решението на СРС в обжалваната отхвърлителна част следва да
бъде потвърдено.
Разноски за
въззивното производство от въззиваемата страна не са поискани, поради което и
такива с настоящото решение не следва да бъдат присъдени.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 25.10.2018 г., постановено
по гр.д.№ 5860/ 2018 г.
на Софийски районен съд, ІІ ГО, 55 състав, в
обжалваната част, в която предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК ********/ срещу
Р.Ц.М. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени:
относно главницата за стойност на доставена в ап.43, находящ се в гр. София, жк
„**********7, през периода 1.05.2014 г.- 30.04.2016 г. топлинна енергия- за
горницата над сумата 999.08 лева до пълния
предявен размер от 1 998.16 лв. /разлика от 999.08 лева/, и относно главницата за стойност на услугата дялово
разпределение- за горницата над сумата 17.85 лева
до пълния предявен размер от 35.69 лева /разлика от 17.84 лева/; и относно лихвите за забава: за сумата 186.77 лева- лихва за забава върху
главницата от 1 998.16 лева, и за сумата 6.82
лева- лихва за забава върху главницата от 35.69 лева, дължими за периода
15.09.2015 г.- 10.01.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 2546/ 2017 г. на СРС, 55 състав.
Решението
по гр.д.№ 5860/ 2018 г.
на СРС, 55 състав, е влязло в сила
като необжалвано в останалата му част, в която предявените от „Т.С.” ЕАД- ***
/ЕИК ********/ срещу Р.Ц.М. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени и на ищеца „Т.С.” ЕАД
са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД- ***- като трето лице- помагач на
ищеца „Т.С." ЕАД- *** в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.