РЕШЕНИЕ
№ 813
гр. Пловдив, 15.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20235300501169 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от “Амиго финанс“ ЕООД против Решение №
4399/23.12.2022г., пост. по гр.д.№ 4969/2021, ПдРС, в частта, в която е отхвърлена
претенцията за признаване за установено в отношенията между страните, че В. Б. П.
дължи на ищеца „Амиго финанс” ЕООД, сумата от 1206,27лв., представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя.
Жалбоподателят поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно и
незаконосъобразно. Счита за неправилен извода на съда, че посочената неустойка е
равна на цената на самата услуга и че така договорена позволява на доставчика да
получи цената на самата услуга без да я предоставя. Развива доводите си за същността
на неустойката, която при договорите за финансов лизинг следва да се съизмери както
с липсата на очаквана печалба, така и с търпени загуби и направената инвестиция.
Счита, че интересът на лизингодателя е да възстанови загубената част от инвестицията
си и дължимото му се възнаграждение. Твърди, че доколкото отдадената на лизинг вещ
търпи амортизация, то за лизингодателя не съществува интерес от разваляне на
договора, поради което и именно с търпените вреди следва да бъде съизмерена
неустойката. Счита че в случая неустойката е лимитирана до три лизингови вноски, с
което изпълнява обезщетителната си функция. Поддържа, че за преценката дали една
1
неустойка противоречи на добрите нрави следва да се отчетат множество фактори –
естеството на задължението, целите на договора, вида на поетите с него задължения,
особените качества на страните. В случая при отчитане особеностите на договора
счита, че претендираната неустойка не е прекомерна. Позовава се и на съдебна
практика. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част и за постановяване на
ново такова, с което бъде уважена претенцията за неустойка. Претендира разноски.
Въззиваемата страна В. Б. П. чрез особения си представител адв. Д. Д. оспорва
въззивната жалба. Поддържа доводите си за нищожност на клаузата за неустойка
поради противоречие с добрите нрави, както и поради противоречие на чл.143, т.5 от
ЗЗП. Поддържа и искането за намаляването й поради прекомерност. Счита за правилни
изводите на съда за неравноправност на клаузата поради неотчитане обема на
неизпълнението и евентуалните вреди на търговеца. Отделно поддържа , че неустойка
не се дължи поради факта, че ответникът не е единствена неизправна страна и че
уведомлението за прекратяване на договора не е надлежно връчено, както и поради
факта, че кредиторът не е предоставил подходящ срок за изпълнение. Поддържа и че
вещта е върната на лизингодателя, при което той може свободно да се разпорежда с
нея. Позовава се на съдебна практика, съгласно която при предсрочно прекратяване на
договор за финансов лизинг определянето на неустойката като част от непогасената
лизингова цена противоречи на добрите нрави и излиза извън присъщите й функции.
Моли обжалваната част на решението да бъде потвърдена. Ако съдът намери жалбата в
частта за неустойката за основателна, то моли претенцията да бъде уважена само за три
неплатени вноски и то само за главниците, а за договорната лихва да отхвърли иска.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ищец в производството, останал недоволен от отхвърлителната част на решение, откъм
съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
Жалбоподателят Амиго финанс ЕООД е ищец в производството пред
първоинстанционния съд, сезиран с установителен иск – да се установи в отношенията
между ищеца и ответника П., че последният дължи заплащане на суми, по договор зза
лизинг, като сред претендираните суми е и сумата от 1206,27лв., съставляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя. За
претендираните суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 15675/2020, ПРС. Против заповедта за изпълнение е постъпило възражение от
2
длъжника, поради което са дадени указания на заявителя, че следва да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок. Установява се правния интерес на ищеца от
водене на установителен иск.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на
изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
Решението на първоинстанционния съд се обжалва в отхърлителнта част
досежно претендираната неустойка.
За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че
дължимостта на договорката неустойка е обусловено от наличието на уговорка между
страните, по силата на която лизигодателят се е задължил да заплати неустойка при
прекратяване на договора и неизпълнение на лизингодателя на задължението си за
заплащане на лизингови вноски. Приел е, че в случая лизингополучателят има
качеството потребител и се ползва от закрилата на ЗЗП. Счел е, че конкретната
неустойка практически е равна на цената на самата услуга за съответния период, при
което лизингодателят реално получава възнаграждението си за период, в който не се
ползва лизинговата вещ. Отчел е и факта, че за дължимостта и размерът на
неустойката не се отчита обема на неизпълнение и евентуалните вреди за търговеца.
Поради това е счел, че тази клауза е неравноправна, т.к. дължимата неустойка е
необосновано висока – чл.143, т.5 от ЗЗП. По тези съображения е и отхвърлил тази
претенция. Настоящата инстанция напълно споделя изводите на първостепенния съд.
Към настоящия момент не съществува спор между старните , че те са се намирали в
договорни отношения във връзка с предоставянето на лизингова вещ за ползване от
лизингополучателя срещу заплащане на съответна цена. Не е спорен и факта, че в
Общите условия към договора - чл.15.5 е предвидено, че при прекратяване на договора
по вина на лизингополучателя, то последният дължи заплащане на неустойка в размер
на 3 лизингови вноски.
Доколкото лизингополучателя е физическо лице, а лизингодателя е търговец,
който извършва отдаването на лизинг по занятие, то по отношение на договора
помежду им следва да се прилага потребителската защита по ЗЗП. Договорът помежду
им не носи белезите на индивидуало уговорен с поктрбителя, т.к. при доказателствена
тежест за лизингодателя, той не е установил страните индивидуално да са уговаряли
клаузите по него. При това положение договорът следва да бъде проверен за наличие
на неравноправни клаузи съобразно ЗЗП. В случая на преценка следва да бъде
подложена клаузата за неустойка.
Съдът намира, че така договорената клауза за неустойка противоречи на добрите
нрави, излиза извън присъщите на неустойката функции за обезщетяване на вреди, но и
3
съставлява прекомерна тежест за потребителя, с което се нарушава чл. 143, ал. 2, т. 13
ЗЗП. В ТР № 1/15.06.2010г. , т. д. № 1/2009г., ОСТК, ВКС, т.4 са дадени
задължителни указания за тълкуване, съгласно които на осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД е
нищожно уговорка за заплащане на неустойка когато единствената цел, за която е
уговорена излиза извън присъщите й функции –обезпечителна, обезщетителна,
санкционна. Тази преценка следва да се направи за всеки конкретен случай и то към
момента на сключване на договора и при съблюдаване и на примерно изброените
критерии: размерът и естеството на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава чрез неустойката; налице ли е обезпечение и с други правни способи –
поръчителсдтво, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка / компенсаторна
или мораторна/; степента на неизпълнение на задължението – съществено или
незначително; съотношението между уговорената неустойка и очакваните вреди от
неизпълнението. В процесния случай неустойката е уговорена в размер на три месечни
лизингови вноски, независимо от момента на дължимостта й, респ. независимо от
степента на изпълнение на договора – дали същият е прекратен в началото на своето
действие или в края. Така кредиторът се е осигурил със заплащане на три пълни
месечни абонаментни вноски, независимо от степента на неизпълнение. Същевременно
за за него остава възможността било да отдаде на лизинтг вещта на трето лице, било
направо да я продаде. Очевидно е, че така уговорена неустойката излиза извън
присъщите й обезщетителни функции и ще доведе до неоснователно обогатяване на
кредитора. Преценката за действителност на клаузата се извършва с оглед
формулировката й в договора и то към момента на сключването му, а не с оглед
конкретното неизпълнение, т.к. за да породи действие е необходимо още към момента
на сключване на договора тя да е действителна.
По изложените съображения съдът намира , че тази клауза противоречи на
добрите нрави, т.к. води до явна нееквивалентност на престациите. Чрез нея
кредиторът би получил уговорените месечни лризинтгови вноски без да предоставя
насрещната услуга. Уговорена по този начин неустоечната клауза е неравноправна
съгласно чл.143, ал.1 във връзка с ал.2, т.5 и т.15 от ЗЗП, т.к. е необосновано висока,
доколкото не е съобразена с размера на евентуалните вреди, които лизингодателят би
претърпял. Последните не следва да се съизмерват с пропуснатите по самия договор
вноски, тъй като получаването на последните е свързано с предоставяне на услугата
финансов лизинг на абоната, която след прекратяването на договора вече няма да бъде
предоставяня , лизингодаделят си връща лизингованата вещ и не съществува пречка да
бъде сключен договор с друг лизингополучател. При получаването на неустойката би
се заобиколила и нормата на чл.143, ал.2, т.15 от ЗЗП, тъй като потребителят би бил
задължен да изпълни задълженията си по договора, като заплаща лизингови вноски,
без операторът да изпълнява своите, предоставяйки му услугата.
По изложеното съдът намира, че клаузата за неустойка е нищожна, поради което
4
и по нея не се дължи заплащане на суми. Така предявеният иск се явява неоснователен
и следва да бъде отхвърлен.
До същите фактически и равни изводи е достигнал и първоинстанционният съд,
поради което решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата страна е представлявана от особен представител, чието
възнаграждение е заплатено от жалбоподателя.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4399/23.12.2022г., пост. по гр.д.№ 4969/2021, ПдРС, в
обжалваната му част.
В необжалваната част решението е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5