Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и девети април две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ВИКТОРИЯ
СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. д. № 1409/2021 г. по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
Решение № 192404 от 07.09.2020 г., постановено по гр. д. № 63460/2016 г., по
описа на СРС, I ГО, 174 състав, е признато за
установено, че А.Б.К., действаща като ЕТ с фирма „А. К. – А.-С.“ не дължи на
Агенция по заетостта на основание чл. 439, вр. чл.
124, ал. 1, предл. 3 ГПК суми, предмет на
изпълнително дело № 20167420400258 по описа на ЧСИ В.А., рег. № 742 КЧСИ , образувано въз основа на изпълнителн лист, издаден на 18.12.2009 г. по гр.д. № 2318/2009
г. по описа на РС Дупница, поради погасяването им по давност, както следва: 1/
сумата от 6446,02 лв., главница; 2/ сумата от 4419,69 лв., лихва върху
главницата, начислена от 23.11.2009 г. до датата на изпращане на поканата за
доброволно изпълнение – 27.06.2016 г.; 3/ сумата от 6,04 лв. – мораторна лихва за периода от 30.10.2009 г. до 17.11.2009
г.; 4/ сумата от 140 лв. разноски по гр. д. № 2318/2009 г. по описа на Районен
съд – Дупница; 5/ сумата от 210 лв. – разноски по изпълнителното дело; 6/
сумата от 1705 лв. – пропорционална такса по чл. 26 по ТТР към ЗЧСИ.
Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ЕТ „А. К. – А.-С.“ на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1517,10 лв., представялваща
заплатени съдебни разноски.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба
от Агенция по заетостта, чрез пълномощника си – юриск.
В.В., с оплаквания за неговата неправилност поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Поддържа, че в хода на делото е доказано
активното поведение на взискателя като са представени
и описани поисканите принудителни изпълнителни действия от страна на кредитора.
Счита, че неправилно първоинстанционния съд е
определил изпълнителните действия, които прекъсват давността, с което е взел
решение за недължимост на сумите поради погасяване на
вземането по давност. Изтъква, че по този начин неправомерно е санкциониран
ответника – въззиник изгубвайки възможността за
принудително търсене на вземането си, въпреки предприетите изпълнителни
действия в хода на изпълнителните дела.
Въззиваемият
ищец – А.Б.К., действаща като ЕТ с фирма „А. К. – А.-С.“, чрез пълномощника си
- адв. Ю.Д., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал
отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата,
поддържайки че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира
разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за основателна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци.
В конкретния случай ищецът е предявил отрицателен установителен иск, с което отрича вземането на ответното дружество
по издаден изпълнителен лист по гр. д . №2318/2019 г. по описа на Районен съд –
Дупница, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, по първоначално образуваното изпълнително дело № 107/2010 г. при ЧСИ М.Д.за
следните суми: 1/ 6446,02 лв.,
представляваща главница; 2/ 4419,69 лв. лихва върху главницата, начислена от
23.11.2009 г. до датата на изпращане на поканата за доброволно изпълнение –
27.06.2016 г.; 3/ 6,04 лв. – мораторна лихва за
периода от 30.10.2009 г. до 17.11.2009 г.; 4/ 140 лв. разноски по гр. д. №
2318/2009 г. по описа на Районен съд – Дупница; 5/ 210 лв. – разноски по
изпълнителното дело; 6/ 1705 лв. – пропорционална такса по чл. 26 по ТТР към ЗЧСИ. На 15.03.2016 г.,
а след прекратяване на същото поради перемция и на
образуваното по искане на ответника на 26.05.2016 г. в последствие второ
изпълнително дел № 20167420400258 по описа на ЧСИ В.А..
Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността
започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако
вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното
производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни
вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с
изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от
друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна
уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство –
чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи
съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно,
т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви
вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества
съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника
чрез възражение проверката дали вземането съществува следва да се извърши в
общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената
заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва законов текст, който
изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено
със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за
възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства),
заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК,
която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се
основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е.
законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз
основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза
на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по
исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън
уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на
друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в сила заповед за
изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като
за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от
провеждането му.
В
производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение,
срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение
в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта
за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в
полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна
давност, който е петгодишен,
съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на
целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а
именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в
тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на
кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на
заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск
за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на
чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително,
съответно че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно
би означавало за идентични по установително действие
и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици
относно теченето на давността. Възприемането на противното би довело до
различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение №
443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480
от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.
дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не
е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Според
даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече, като същото съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за
органите на съдебната и изпълнителната власт. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015г.,
постановено по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС
е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение,
като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се
спира. С решение № 170/17.09.2018г. по гр. д. № 2382/2017г., IV ГО на ВКС, и
решение № 51/21.02.2019г. по гр. д. № 2917/2018г., IV ГО на ВКС, е прието, че
прилагането на даденото с посоченото тълкувателно решение тълкуване за период
преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на
дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях
не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради това,
даденото с отмененото тълкувателно ППВС тълкуване на правната норма следва да
намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото тълкувателно решение ще се прилага от този
момент за вбъдеще. С оглед на това извършената с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело
№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. поражда действие от
датата на обявяването на тълкувателното решение - 26 юни 2015 год., като
даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г., постановено по тълк.
дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това.
Настоящата
съдебна инстанция констатира от представените по делото преписи от образуваните
изпълнителни производства, че след прекратяване на изп.д.
№ 107/2010 г. по описа на ЧСИ М.Д.с рег. № 744 на КЧСИ с Постановление от
15.03.2016г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, Агенция по заетостта на
20.05.2016 г. е образувала изп. д. № 20167420400258 по описа на ЧСИ В.А.. Последното изпълнително действие по образуваното от
ответника изп. д. № 20167420400258 по описа на ЧСИ В.А., което е от
категорията да прекъсне давността, предвид дадените с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС задължителни указания за органите на съдебна власт, датира от
28.06.2016 г., когато съдебният изпълнител, изрично оправомощен
с молбата за образуване на изп.д. от 20.05.2016 г. с
правата по чл. 18 от ЗЧСИ, е изпратил запорно
съобщение до „Р.“ ЕАД за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника А.Б.К.,
действаща като ЕТ с фирма „А. К. – А.-С.“. След
тази дата в продължение на две години не са искани от взискателя
или предприемани от ЧСИ други изпълнителни действия от категорията, които да
могат да прекъсват погасителната давност посочени в т.10 от ТР №
2/26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС, като от представеното Удостоверение изх. № 03418 от 09.04.2019
г., изд. от ЧСИ В.Александрова, се установява, че до датата на издаване на
същото по изпълнителното дело няма постъпили суми. Предвид констатираното и на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство е прекратено по
силата на закона, т.е. считано от 28.06.2018 г. Имайки предвид, че
изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради настъпила перемция на
28.06.2018 г. и с оглед обстоятелството, че след това липсват данни да са
извършвани изпълнителните действия от категорията да прекъснат давността, то
към момента на устните състезания пред въззивната
инстанция – 29.04.2022 г.вземането по на ответника по процесния
изпълнителен лист е било погасено по давност още на 28.06.2021 г. В тази връзка
следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 235, ал.3 ГПК съдът
следва да вземе предвид фактите настъпили след предявяване на иска, които са от
значение за спорното право. В случая давността не е спряла да тече на основание
чл. 115, б. „ж“ ЗЗД с предявяването на иска от ищеца, тъй като настоящето
производство не е съдебен процес относно вземането, а за това, че същото не
може да бъде удовлетворено с помощта на принудителната сила на държавата,
поради погасяването му по давност. Нормата на чл. 115 б. „ж“ ЗЗД намира
приложение само в случаите, когато носителят на субективното право потърси
съдебна защита за нарушено субективно право, като същата цели да обезпечи
прекъсването на давността, в случай, че искът е основателен. Или давността се
прекъсва само тогава, когато може да се осъществи едно субективно гражданско
право – в този смисъл и решение № 715/24.III.1975г., I г.о., ВС. С иска
по чл. 439 ГПК ищецът не отрича правото /вземането/ на ответника, доколкото
същото е съдебно установено, а само възможността същото да бъде удовлетворено
принудително. Ответникът по иска е разполагал с възможността докато трае
настоящият процес да извършва изпълнителни действия по изпълнителния лист от
09.12.2009 г., които да са от категорията, които да прекъснат давността, но не
представил доказателства за това.
Предвид
изложеното и с оглед обстоятелството, че резултатът, до който настоящата
инстанция достига, се съвпада с този на СРС, макар и по различни правни съображения,
обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
При този изход на правния спор, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия – ищец не следва да се присъдят съдебни
разноски, тъй като в настоящето производство не са
ангажирани доказателства, че страната реално е направили такива.
С оглед на цената на иска въззивното
решение подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 192404 от 07.09.2020 г., постановено по гр. д. №
63460/2016 г., по описа на СРС, I ГО, 174 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: