Р Е Ш Е Н И
Е № 138
15.06.2018г., гр. Варна.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публично съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
при участието на секретаря
Десислава Чипева, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 185 по описа на ВнАпС
за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра
на околната среда и водите, чрез адв. Силвия Цветкова от САК, срещу решение № 806/27.11.2017г.,
постановено по т. д. № 116/2017г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта,
с която са отхвърлени предявените искове от въззивника срещу „БУТИЛИРАЩА КОМПАНИЯ ИЗВОР“ АД –
гр. Варна, ЕИК *********, с правно
основание чл. 92 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от сключения
между страните концесионен договор от 26.04.2001г., за заплащане на дължими неустойки за
неизпълнение на задължения на концесионера през 2014г., по чл.11.2.2 - поради невнасяне в срок на концесионното плащане за 2014г.,
и по чл.19.2 - поради липса на отчисления всяко тримесечие, всяка една в размер
на 9 336 лв. / 10% върху минималното годишно концесионно плащане от 93 360
лв. за 2014г./.
Поддържайки доводи за неправилност на
решението в обжалваните части, въззивникът моли за неговата отмяна и
постановяване на друго, с което предявените искове за неустойка да бъдат
уважени. Релевира се конкретно оплакване за необоснованост на извода за
недължимост на мораторна неустойка при присъдено обезщетение за забава в размер
на законната лихва, както и за процесуално нарушение, свързано с
разпределението на доказателствената тежест в процеса.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен
интерес от предприетото частично обжалване в отхвърлителната част на решението,
и е процесуално допустима.
Въззиваемото дружество „БУТИЛИРАЩА КОМПАНИЯ ИЗВОР“ АД, представлявано
от Митко Василев Събев, представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК,
в който е изразено становище за неоснователност на жалбата.
В проведеното
открито съдебно заседание жалбата се поддържа.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС взе
предвид следното:
Първоинстанционният Варненски окръжен
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал. 1, чл.
92 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 65 и чл. 7, ал. 3 от Закона за концесиите,
предявени от Държавата, представлявана
от Министъра
на околната среда и водите, срещу „Бутилираща компания Извор“ АД – гр. Варна,
за присъждане на следните суми: сумата 43 743.52лв., представляваща дължимо концесионно възнаграждение за 2015г. за периода от 01.04.2015г. до 28.05.2015г., за което е била издадена
фактура № 1061/03.06.2015г., ведно с
обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда - 01.02.2017г. до окончателното й плащане; сумата 6 026.58 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
дължимото и неплатено на падежа концесионно възнаграждение за ІІ-ро тримесечие на
2015г. (без ДДС),
за периода от 13.06.2015г. до 26.01.2017г.; сумата 37 344 лв., представляваща
общ размер на дължимите неустойки, всяка една в размер 9 336 лв. за неизпълнение на задължения на концесионера през
2014г. на основание чл. 22, във вр. с
чл.11.2.2, чл. 11.2.3, чл.11.2.19 и чл.19.2 от сключения между страните
концесионен договор от 26.04.2001г.
Постановеното
по спора решението № 806/27.11.2017г.
не е обжалвано и е влязло в сила в осъдителната част, с която са
уважени исковете за реално изпълнение и обезщетение за забава по чл. 79,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 65 и чл. 7, ал. 3 от Закона за
концесиите, както и два от исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като са присъдени
неустойки по чл. 22 съответно за неизпълнение на задължения по чл. 11.2.3 и чл.
11.2.19 от концесионния договор.
Предмет на въззивното производство е
решението на окръжния съд в отхвърлителната част.
Претенцията за присъждане на неустойка
за неизпълнение задължението на концесионера по чл. 11.2.2 за внасяне в
уговорения срок на концесионното плащане за 2014г., е основан на чл. 22 от
концесионния договор, съгласно който за неизпълнение или за забавено изпълнение
на задълженията по договора концесионерът дължи неустойка в размер на 10 %
върху минималното годишно концесионно възнаграждение по чл. 3. 3 от договора /
93 360 лв. за 2014г./.
По тази претенция са безспорно
установени в процеса следните факти и обстоятелства:
Неточно изпълнение в срочно отношение
на задължението на концесионера по чл. 11.2.2 от договора е установено със сила
на пресъдено нещо между страните, тъй като с влязло в сила на 28.06.2016г. решение
№ 176/16.03.2016г., постановено по предходно проведено и приключило съдебно
производство по т. д. № 832/2015г. на ВОС, ТО, ответникът е осъден да заплати
на ищеца дължимо концесионно възнаграждение за 2014г. в размер на 112 032
лв., / с включено ДДС/, ведно със законната лихва, считано от предявяването на
иска - 25.05.2015г., до окончателното погасяване на задължението, както и мораторна
лихва в размер на 4 542.13 лв. за периода от 16.04.2014г. до датата на
подаване на исковата молба.
Въпросът, който се поставя пред
въззивния съд, е дали по правилата на чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
основателен иск за присъждане на неустойка за забавено изпълнение на парично
задължение при вече присъдено обезщетение за същото неизпълнение в размер на
законната лихва.
Текстът на чл. 22 от концесионния
договор, на който е основана претенцията, обективира клауза за договорна
неустойка, без допълнителни уговорки, от които може да се направи извод за
съотношение между неустойка и обезщетение за вреди. При липса на договорна
клауза за кумулиране на обезщетения за вреди, последиците от неизпълнението се
урежда съобразно законовите норми – чл. 92 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За разлика от преките и предвидими
вреди по чл. 82 ЗЗД, вредата на кредитора при неизпълнение на парично
задължение е предположена от законодателя, предвид естеството на паричното
задължение – чл. 81, ал. 2 ЗЗД, по отношение на което не може да настъпи
невъзможност за изпълнение и се проявява само със забава на длъжника. Доколкото
правото на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната
лихва произтича от закона, кредиторът разполага с избор дали да претендира
договорената мораторна неустойка по чл. 92 ЗЗД или обезщетение в размер на
законната лихва. Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи и при наличие на
клауза за неустойка в договора, ако претенция по чл. 92 ЗЗД не е предявена и
длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В случаите, когато уговорената
неустойка е била заплатена от длъжника или ако кредиторът претендира неустойка,
заедно с претенция за обезщетение в размер на законна лихва, искът по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД би бил основателен само за разликата между неустойката и по- големия
размер на законната лихва. Да се претендира както обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на неустойката, така и договорна мораторна лихва, е недопустимо.
При присъдено обезщетение в размер на законната лихва кредиторът – ищец, който
вече е упражнил правото си на избор, е обезщетен за вредите от забавата, поради
което искът за присъждане на договорна неустойка е неоснователен.
Претенцията за присъждане на неустойка
за неизпълнение задължението на концесионера по чл. 19.2, във вр. с чл. 19.1 от
концесионния договор, също е основан на неустоечната
клауза на чл. 22 от договора. Договорната клауза не препраща към конкретно
определени договорни задължения, за неизпълнението на които се дължи неустойка
в уговорения размер, чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта
да доказва преките и непосредствени вреди. Както беше посочено по- горе в
мотивите, по отношение на парично задължение не може да настъпи невъзможност за
изпълнение и се проявява само със забава на длъжника. Задълженията на
концесионера по чл. 19.2, във вр. с чл. 19.1 от договора, са за внасяне в
специална сметка на отчисления на всяко тримесечие в размер на 10 % върху
дължимото концесионно възнаграждение, предназначени за осигуряване изпълнение
задълженията на концесионера за опазването на минералната вода и водоземното
съоръжение и защитата на околната среда от вредни въздействия. За да се приеме,
че в случая ответникът дължи неустойка в размера, уговорен в чл. 22, за
забавено изпълнение на задълженията по чл. 19.2, във вр. с чл. 19.1 от
договора, следва да се направи извод за наличие на основание за отговорност на длъжника
за обезщетяване на вреди, представляващи настъпили в резултат на това
неизпълнение неблагоприятни последици за кредитора.
При неизпълнение на парично задължение,
реалните вреди, които се презумират от законодателя, предвид естеството на
задължението, са свързани с невъзможността на кредитора да ползва за периода на
забавата дължимия му финансовия ресурс, да вложи парите си, да получи
възнаградителна лихва за тях, определена на свободния пазар и др. Сумите,
съставляващи тримесечни отчисления по чл. 19, ал. 2 от концесионния договор, не
се дължат от концесионера на концедента, а са предназначени за ползването им
само от концесионера, с одобрение от концедента, за осигуряване изпълнението на
задължения на концесионера в обществен интерес, свързани със защита на околната
среда. Съгласно клаузата на чл. 19.4. от концесионния договор, при неговото
прекратяване внесените и неизразходвани суми по откритата от концесионера
специална сметка за отчисления по чл. 19.1, се връщат на концесионера. След
като отчисленията не постъпват в патримониума на концедента в нито един момент,
то настъпването на някаква вреда за последния като пряка и непосредствена
последица от невнасянето им в специалната сметка, за периода на забавата, не е
закономерен и предвидим резултат. Ако в конкретния казус се твърдеше, че
невнасянето своевременно на тримесечните суми в размер на договорените
отчисления е в причинна връзка с неизпълнение от страна на концесионера,
засягащо режима по мониторинга, опазването на минералната вода и водоземното
съоръжение и защитата на околната среда от вредни въздействия, то в този случай
би се дължала неустойка за неизпълнение, а не за забава.
По изложените съображения съставът на
въззивния съд прави извода, че предявеният иск по чл. 92 ЗЗД за присъждане на
неустойка за неизпълнение задължението на концесионера по чл. 19.2, във вр. с
чл. 19.1 от концесионния договор, за внасяне в срок на тримесечни отчисление, също
е неоснователен.
Поради съвпадение
на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора,
първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваните части.
Въззиваемото дружество не претендира разноски.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І- ви състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 806/27.11.2017г., постановено по т. д. № 116/2017г. по описа на Варненски
окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените искове от ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра
на околната среда и водите, срещу „БУТИЛИРАЩА
КОМПАНИЯ ИЗВОР“ АД – гр. Варна, ЕИК
*********, с правно основание чл. 92 от ЗЗД във вр. с чл.22 от сключения
между страните концесионен договор от 26.04.2001г., за заплащане на дължими неустойки за
неизпълнение на задължения на концесионера през 2014г., по чл.11.2.2 - поради невнасяне в срок на концесионното плащане за 2014г.,
и по чл.19.2 - поради липса на отчисления всяко тримесечие, всяка една в размер
на 9 336 лв.
В останалата част
решението на ВОС не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно
чл. 280, ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.