№ 400
гр. Варна, 30.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Галина Г. Сл.
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20233100500046 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба от Г. Й. Й., Д. А. П., С. Т. Б. и Я. П. Я.,
подадена чрез процесуален представител адв. С. Т. срещу Решение № 260402/10.10.2022г.
по гр.д.№ 15029/2020 г. по описа на ВРС, с което е прието за установено по отношение на
жалбоподателите, че ищците Б. И. М., И. М. Д. и М. Д. Д. са собственици на поземлен имот
с идентификатор 10135.2520.578 по КККР на гр. Варна, общ. Варна, обл. Варна, одобрени
със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно
изменение на КККР, засягащо поземления имот със Заповед № 18-10292/03.10.2019 г. на
Началника на СГКК-Варна, с адрес: гр. Варна, район Приморски, с.о. „Траката“, с площ от
723 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин а трайно ползване:
ниско застрояване, номер по предходен план: 5200578, при съседи: 10135.2520.9588,
10135.2520.9531, 10135.2520.579, 10135.2520.6912, 10135.2520.6911, 10135.2520.577, на
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Въззивниците изразяват становище за недопустимост и неправилност на съдебното
решение, като твърдят, че същото е поставновено в противоречие с материалния и
процесуалния закон. Сочат, че видно от петитума на исковата молба и от приетият по делото
доклад, ищците са предявили иск по чл. 124 от ГПК за приемане за установено в
отношенията между страните по делото, че са собственици на процесния имот въз основа на
разпоредителни сделки, подробно описани в исковата молба. Първоинстанционният съд
правилно приел, че ДЗС „Д. Кондов" не е било собственик на имота, поради което
извършените от него разпоредителни действия не са могли да произведат целения вещно-
прехвърлителен ефект. В противоречие обаче с материалният и процесуалният закон, съдът
не само е разгледал, но е и уважил претенция на ищците по непредявен иск, а именно, че са
собственици на процесния имот по силата на придобивна давност. Въззивниците посочват,
че решението е недопустимо, тъй като не отговаря на изискванията, при които делото може
да се реши по същество. В допълнение сочат, че съдът не е отчел обстоятелството, че с оглед
факта, че процесният имот се намира в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, придобивна давност
1
не тече до издаване на решението за възстановяване на Поземлена комисия, както и че е
доказано извършването на въвод в същия. Отправеното към въззивния съд искане е за
отмяна на съдебния акт на двете изложени самостоятелни основания с присъждане на
разноски.
С молба вх. № 2917/03.02.2023 г. необжалвалите другари Х. А. Х., Д. Й. Д., В. К. В.,
Т. К. В., Р. С. И., С. И. С., И. Д. И., и С. Д. Б. са се присъединили към подадената въззивна
жалба на своите съответници на основание чл. 265, ал. 1 от ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от Б. И. М., И. М. Д. и М. Д. Д.,
чрез процесуален представител адв. К. К., с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна. Въззиваемите сочат, че от ангажираните по делото гласни доказателства се
обосновавал категоричния извод, че от 70-те години на миналя век до настоящия момент,
фактическа власт върху процесния имот се упражнява единствено от тях и техните
праводатели. Оспорват изложеното във въззивната жалба и прието от съда, че тяхната обща
наследодателка не е станала собственик на имота по силата на сключения договор за замяна.
Възникналата колизия на права следвало да бъде разрешена с приложение на разпоредбата
на чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, според която когато полученият в замяна имот е застроен или
с него са извършени разпоредителни сделки, замяната остава в сила и имотът не подлежи на
възстановяване на първоначалните собственици. От друга страна сочат, че в изложените на
исковата молба твърдения, както и в приетия без възражение от страните доклад по делото
било ясно посочено, че ищците претендират установяване на собствеността върху имот по
силата на разпоредителна сделка, наследяване, както и поради това, че го владеят и
стопанисват явно и необезпокоявано, считано от 1971 г. – повече от 50 години. Отправят
искане за потвърждаване на обжалвания съдебен акт и присъждане на разноски.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред Варненския районен съд е образувано по искова молба от Б. И.
М., Гр.М. И., И. М. Д. и М. Д. Д., с която са предявени субективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено
по отношение на ответниците Д. А. П. и Х. А. Х., Г. Й. Й., Д. Й. Д., С. Т. Б., В. К. В., Т. К.
В., Р. С. И., С. И. С., И. Д. И., С. Д. Б. и Я. П. Я., че ищците са собственици на поземлен
имот с идентификатор 10135.2520.578 по КККР на гр. Варна, общ. Варна, обл. Варна,
одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК,
последно изменение на КККР, засягащо поземления имот със Заповед № 18-
10292/03.10.2019 г. на Началника на СГКК-Варна, с адрес: гр. Варна, район Приморски, с.о.
„Траката“, с площ от 723 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана,
начин а трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 5200578, при съседи:
10135.2520.9588, 10135.2520.9531, 10135.2520.579, 10135.2520.6912, 10135.2520.6911,
10135.2520.577.
В хода на процеса е починала ищцата Гр.М. И., като нейни правоприемници се явяват
ищците Б. И. М. и И. М. Д..
С депозираната искова молба ищците обосновават становището си, че са собственици
на процесния недвижим имот по твърдения, че по силата на договор за замяна, обективиран
в Нотариален акт № 48, том II, дело № 540 от 12.02.1971 г., В. Х.а К. е придобила от ДЗС „Д.
Кондов“ правото на собственост върху хавра с площ от 666 кв. м. в местността „Манастир
тепе“, Варненско землище, при граници: път ДЗС, ДЗС и Р. Х.а, срещу отстъпеното от нея
лозе от 0.7 дка, находящо се в местност „Старо село“
Въз основа на сключен на 13.09.1994 г. договор за прехвърляне на недвижим имот
срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 36, том XXXVII,
дело № 13706/1994 г., В. Х.а К. прехвърлила на сина си Д. М. К. 2/4 от гореописания имот
срещу задължение на последния да се грижи за нея и издържа.
След смъртта на В. К. била допусната съдебна делба на процесния имот с решение от
29.07.1995 г. по гр. дело № 377/1995 г. по описа на ВРС. В рамките на делбеното
производство между съделителите била постигната спогодба, одобрена в проведено на
2
28.03.1996 г. открито съдебно заседание. Със същата имотът бил поставен в дял и
изключителна собственост на Гр.М. И., В. И. Д. и Б. И. М., като същите заплатили на
съделителите Д. М. К. и Н. Сл. К. общо сумата от 187 500 лева за уравнение на дяловете.
След смъртта на В. И. Д. на 16.06.2014 г., чиито наследници били И. М. Д. и М. Д. Д.,
ищците поискали да се снабдят със скица на процесния имот от СГКК-Варна, от където
научили, че тъй като имотът попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ по ПНИ на
местност „Траката“ и поради липса на информация за документа им за собственост, той се
явявал новообразуван и бил записан на бивши собственици, а именно – наследници на Ат.
Х. Й. за 353 кв.м. идеални части и наследници на Й. Д. Й. за 260 кв. м. идеални части и
наследници на И. Й. Х. за 109 кв. м. идеални части, които са вписани в регистъра към ПНИ.
Ищците поддържат, че е налице пълна идентичност между придобити по замяна от В.
К. имот и процесния поземлен имот с идентификатор 10135.2520.578 по КККР на гр. Варна.
Излагат твърдения, че от повече от 50 г. само те и техните праводатели са собственици на
имота, декларирали са го и са заплащали дължимите данъци и такси за него. От 12.02.1971 г.
насам имотът е ограден и единствено те са имали право достъп до него, като са упражнявали
правото си на собственост в пълен обем, владейки имота и грижейки се за него.
С уточнителна молба от 07.12.2020 г.поддържат становището си, че са единствени
собственици на целия имот с площ от 723 кв.м., който не попада в територия по § 4 от ПЗР
на ЗСПЗЗ и не подлежи на възстановяване на бивши собственици. Разликата в площта по
титулите им за собственост от 666 кв.м. до 723 кв.м. твърдят, че са придобили по давностно
владение продължило повече от 50 г.
С нова уточнителна молба от 12.12.2020 г. поддържат претенцията си за установяване
на правото им на собственост върху целия имот с идентификатор № 578 с площ 723 кв.м.
като предявяват иска срещу наследниците на И. Й. Х., Ат. Х. Й. и Й. Д. Й..
Надлежните ответници с оглед предметния обхват на претенцията са уточнени с
молба от 12.01.2021 г., с която е заявено, че това са наследниците на Ат. Х. Й.: Д. А. П. и Х.
А. Х.; на Й. Д. Й.: Г. Й. Й. и Д. Й. Д.; на И. Й. Х.: С. Т. Б., В. К. В., Т. К. В., Р. С. И., С. И.
С., И. Д. И., С. Д. Б. и Я. П. Я..
Депозирани са отговори от Д. А. П., Г. Й. Й., Я. П. Я. след изтичането на срока по чл.
131 от ГПК, поради което същите следва да се ценят като писмено становище по делото. В
рамките на преклузивния срок е постъпил отговор единствено от С. Т. Б..
С депозирания отговор и с подадените писмени становища ответниците оспорват
ищците да са собственици на процесния поземлен имот с идентификатор 10135.2520.578 по
КККР на гр. Варна, както и че същият е бил част от ДЗС „Д. Кондов“, респективно, че
последното е могло да се разпореди със същия в полза на В. К..
Оспорват идентичността на процесния имот с имота, описан в титулите за
собственост, от които черпят претендираното право ищците, а именно: /Нотариален акт за
собственост по замяна № 48, том II, дело 540 /1971г. на Варненски нотариус; Нотариален
акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 36, том
37, дело 13706/1994 г.; Решение по гр. д 377/ 1995 г. на ВРС, Протокол от съдебна делба от
28.03.1996 г. по гр. д. 377/1995 г. на ВРС. Оспорват ищците да са придобили и правото на
собственост върху имота на друго незаявено в исковата молба правно основание.
В рамките на преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът С. Т. Б. релевира
правоизключващи възражение, че заедно с останалите наследници на И. Й. Х. са
собственици на 109 кв. м. идеални части от процесния недвижим имот, придобит на
основание земеделска реституция и наследяване от техния наследодател. Твърди, че с
Решение на Поземлена комисия, гр. Варна № 849/19.12.2001 г. на основание чл. 18ж, ал. 1 и
чл. 18з, ал.1 ППЗСПЗЗ, на наследниците на И. Й. Х. е възстановен имот в съществуващи
стари реални граници, а именно: лозе от 2.158 декара, находящо се в терен по § 4 в
местността „Баалар Бою“, представляващ имот № 3899 по кадастралния план от 1956 г.,
който имот включва част от пл. номер: 574, 575, 576, 577, 578, 579, 580, 5029, 5028, 5027,
3
5025 и път.
В условията на евентуалност, навежда възражение, че считано от 19.12.2001 г. 109 кв.
м. идеални части от имота се владеят от наследниците на И. Й. Х., поради което са ги
придобили по давност до момента на подаване на писмения отговор на исковата молба.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Предвид изложените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на
съдебното решение, и с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната
проверка на въззивния съд е ограничена до валидността и допустимостта /в обжалваната
част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата, контролът за допустимост на обжалваното съдебно решение следва да бъде
извършен преди проверката относно неговата правилност, по отношение на която не са
наведени конкретни възражения от въззивниците.
Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т.9 на ППВС
№1/85г. Посочената задължителна практика очертава хипотезите, при които решението е
недопустимо, поради липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и
отказ от иска, липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно
съгласие, по устно предявен иск. В конкретния случай релевираните във въззивната жалба
оплаквания са за произнасяне на първоинстанционния съд по непредявен иск, обуславящо
недопустимост на обжалваното съдебно решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, регламентираща един от основните
принципи на гражданския процес – диспозитивното начало, предметът на делото и обемът
на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От него следва задължението
на съда да разгледа само иска, с който е сезиран. Индивидуализацията на последния се
осъществява чрез изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения
относно правопораждащите факти на спорното право и заявеното искане към съда /петитум/.
Само произнасяне на съда в рамките на така очертания предмет на делото е допустимо, а
решение, което е постановено извън него е подлежи на обезсилване на основание чл. 270, ал.
3, изр. III от ГПК, като постановено по непредявен иск. Първоинстанционното решение е
недопустимо като постановено по непредявен иск, когато искът е уважен или отхвърлен при
обсъждане единствено на неотносими юридически факт или по спор за собственост –
незаявено от ищците придобивно основание.
В настоящия случай от изложените в обстоятелствената част на исковата твърдения
относно правопораждащия факт на спорното материално право е видно, че ищците се
легитимират като собственици на имота въз основа на сключен договор за замяна,
обективиран в Нотариален акт № 48, том II, дело № 540 от 12.02.1971 г., по силата на който
тяхната праводателка В. Х.а К. е придобила от ДЗС „Д. Кондов“ правото на собственост
върху хавра с площ от 666 кв. м. в местността „Манастир тепе“, Варненско землище, при
граници: път ДЗС, ДЗС и Р. Х.а, срещу отстъпеното от нея лозе от 0.7 дка, находящо се в
местност „Старо село“.
Според заявените твърдения фактическият състав, пораждащ претендираното
придобивно основание включва още сключената разпоредителна сделка, с която В. Х.а К. е
прехвърлила на на сина си Д. М. К. 2/4 от гореописания имот по договор за издръжка и
гледане, настъпилото наследствено правоотношение между нея и нейните наследници, както
и одобрена с протоколно определение от проведено на 28.03.1996 г. открито съдебно
заседание спогодба между съделителите, по силата на която се сочи в исковата молба, че
имотът бил поставен в дял и изключителна собственост на Гр.М. И., В. И. Д. и Б. И. М..
Именно протоколното определение на ВРС от 28.03.1996 г., с което постигнатата спогодба е
одобрена е конкретният титул за собственост, по силата на който ищците се легитимират
като изключителни собственици на целия имот, като за обема на притежаваните от тях права
праворелевантен се явява и твърденият от тях факт за настъпило наследствено
4
правоприемство след смъртта на В. И. Д., по силата на което ищците И. М. Д. и М. Д. Д. са
придобили имуществените си права.
С посочените фактически твърдения относно сключените две транслативни сделки,
настъпили наследствени правоотношения и извършената съдебна делба между
съсобствениците се изчерпват заявените от тях придобивни основания, като с оглед
принципа на диспозитивното начало е недопустимо предмет на спора да бъде служебно
разширяван от съда. Действително в петитума на исковата молба същите не са посочени, но
се извличат безспорно от изложеното в нейната обстоятелствена част.
В същата като придобивно основание не е включено осъществено давностно
владение по отношение на процесния имот, тъй като липсва изрично такова позоваване в
исковата молба. Ищците са заявили единствено, че те и техните праводатели са собственици
на имота повече от 50 г., той е ограден от 12.02.1971 г. до настоящия момент и единствено
те имат достъп до него. Посочили са още, че упражняват в пълен обем правото си на
собственост, като само те и техните праводатели владеят и се грижат за имота. Посочените
изявления по никакъв начин не представляват предявяване на втори обективно съединен иск
за установяване на правото на собственост въз основа на изтекла придобивна давност, при
положение, че е заявен само един петитум. Същите представляват доводи в подкрепа на
твърдението, че само ищците са упражнявали правото си на собственост в пълен обем, което
обаче видно от изложените правопораждащи факти, твърдят, че е възникнало по силата на
разпоредителна сделка, наследство и извършена делба.
Единственото позоваване на давностно владение е извършено с уточнителната молба
от 07.12.2020 г. и е в смисъл, че ищците са собственици на целия имот с идентификатор 578,
с площ от 723 кв.м. по КК и КР на гр. Варна, като разликата в площта по титула им за
собственост от 666 кв.м. до целия обем на спорното право обосновават с твърдение, че е
придобита от тях вследствие на давностно владение. Посоченото изявление също не
представлява предявяване на нов иск, а чрез него се обосновава разликата в площта на имота
по кадастрална карта и вписаната площ в титула им за собственост. При всички положения
обаче, посоченото позоваване касае единствено разликата от 666 кв.м. до 723 кв.м., и
доколкото в целия исков процес ищците са поддържали, че са собственици на целия имот по
силата на транслативна сделка, наследство и делба, то оставащите 57 кв.м. биха могли да
бъдат претендирани на посоченото оригинерно правно основание единствено в условията на
евентуалност, ако не се уважи главният иск за установяване на правото на собственост въз
основа на посочения фактически състав, включващ единствено деривативни придобивни
основания. Това е така, защото осъществяването на последните изключва приложението на
института на придобивната давност, която може да бъде осъществявана единствено от лице,
което не е собственик на друго годно основание.
Макар в диспозитива на съдебното решение да не е посочено разгледаното
придобивно основание, от мотивите на съдебния акт е видно, че първоинстанционният съд е
обосновал извода си за основателност на предявения иск със съображения, че от
ангажираните гласни доказателства се установява, че от 70-те години на миналия век
семейството на ищците упражнява фактическа власт върху процесния имот. Произнасянето
по друго, незаявено в исковата молба придобивно основание, каквото представлява
осъществяването на давностно владение имота, съставлява произнасяне по непредявен иск,
което обуславя извод за недопустимост на съдебното решение, като в посочения смисъл е и
тР.та съдебна практика на Върховния касационен съд, обективирана например в Решение №
110 от 22.12.2020 г. по гр. д. № 905 / 2020 г. на II г.о., Решение № 87 от 18.07.2014 г. по гр.
д. № 7735/2013 г., Решение № 267 от 15.05.2015 г. по гр. д. № 3225 / 2014 г. на I г.о.
Дори и само за пълнота на обосновката да се приеме, че ищците са предявили в
условията на евентуалност като придобивен способ и давностно владение, то изявлението в
уточнителната молба от 07.12.2020 г., касаещо единствено горницата над 666 кв.м. до 723
кв.м от площта, явяваща се разлика в нея по кадастрална карта, и тази посочена в титулите
за собственост, то предявеният евентуален иск е напълно неизяснен и нередовен, тъй като
не е посочено дали се претендират идеални или реални части от имота, съответно във
5
втората хипотеза - къде са ситуирани те, кои от ответниците оспорват правото на
собственост на ищците върху тях и какъв е конкретният твърдян период на осъществената
фактическа власт от последните, с намерение да ги своят. Посочената хипотеза би
обосновала нередовност на исковата молба, но по отношение на същата не са налице
основания да бъде оставена без движение пред въззивната инстанция, тъй като, на първо
място, както вече беше подробно обосновано, изрично наведените от ищците придобивни
основания се изчерпват единствено с посочените деривативни такива – разпоредителна
сделка, наследствени правоотношения и делба. Освен това оставянето исковата молба без
движение от въззивния съд би се явявало напълно безпредметно, дори и само за
изчерпателност на мотивите да се приеме, че в условията на евентуалност е предявено като
придобивно основание осъществявоно давностно владение върху части от имота, тъй като
не е налице произнасяне по главните правопораждащи факти, заявени с исковата молба.
Единствено при наличието на такова, което не може да бъде извършено за пръв път от
въззивния съд, би се стигнало до разглеждане и на оригинерния придобивен способ.
Произнасянето по евентуалното основание, без да е настъпила вътрешнопроцесуалната
предпоставка за неговото разглеждане, а именно отхвърлянето на главното такова, също би
довело като последица до недопустимост на решението.
Предвид всичко изложено съдебният акт подлежи на обезсилване, а делото следва да
бъде върнато на друг състав на Варненския районен съд за произнасяне по предявения иск -
чл.270, ал.3, изр.3 ГПК, тъй като предходният съдебен състав вече се е ангажирал със
становище относно фактите по делото, предмета на спора и приложимия материален закон,
поради което може да се приеме, че е налице основателно съмнение в неговото
безпристрастие по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК - така Решение № 69 от 01.04.2015 г.
по гр. д. № 4941 / 2014 г. на ВКС, 3-то гр. отд.
Доколкото с настоящото съдебно решение не се разрешава спора по същество, а
същият подлежи на разглеждане от първоинстанционния съд, то с него не следва да бъдат
присъждане разноски, по аргумент от разпоредбата на чл. 81 от ГПК, а по отношение на тях
дължи произнасяне съдът, разглеждащ производството по същество по действително
предявения иск.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260402/10.10.2022г. по гр.д.№ 15029/2020 г. по описа на
ВРС, с което е прието за установено по отношение на ответниците Д. А. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Варна ************, Х. А. Х., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Варна *********** Г. Й. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна,
*********, Д. Й. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, *********, С. Т. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, **********, В. К. В., ЕГН **********, с адрес: **********,
Т. К. В. , ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ************* Р. С. И. , ЕГН **********, с
адрес: гр. Варна, ***********, С. И. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, **********, И.
Д. И., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „Пеньо Пенев“ 2, С. Д. Б., ЕГН **********, с
адрес: гр. Варна, ***********, и Я. П. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна,
****************, че ищците Б. И. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: ************,
И. М. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: *************, и М. Д. Д., ЕГН **********,
с постоянен адрес: *************, *** са собственици на поземлен имот с
идентификатор 10135.2520.578 по КККР на гр. Варна, общ. Варна, обл. Варна, одобрени
със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно
изменение на КККР, засягащо поземления имот със Заповед № 18-10292/03.10.2019 г. на
Началника на СГКК-Варна, с адрес: гр. Варна, район Приморски, с.о. „Траката“, с площ от
723 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин а трайно ползване:
ниско застрояване, номер по предходен план: 5200578, при съседи: 10135.2520.9588,
6
10135.2520.9531, 10135.2520.579, 10135.2520.6912, 10135.2520.6911, 10135.2520.577, на
основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
ВРЪЩА делото на Варненския районен съд за ново разглеждане от друг съдебен
състав по предявения иск и заявените от ищците придобивни основания.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен
срок от съобщаването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7