№ 242
гр. Сливен, 26.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Гергана Огн. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20232200500341 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №629/27.07.2023г. по
гр.д. №900/2023г. на Районен съд-Сливен, с което на осн. чл. 109 от ЗС, във
вр. с чл. 5, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 6, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗУЕС е осъден Е. П. М.,
с ЕГН: **********, с адрес: *** да преустанови неправомерните си действия,
с които пречи на Й. Т. Р., с ЕГН: ********** и адрес ***, А. П.а Р., с ЕГН:
********** и адрес ***, Т. Д. Х., с ЕГН: ********** и адрес ***, А. Й. С., с
ЕГН: ********** и адрес *** и Д. Х. И., с ЕГН: ********** и адрес *** да
упражняват в пълен обем правото си на собственост като собственици на
жилища в етажната собственост в сграда на адрес ***, които действия се
изразяват в заключване на вратата на общото помещение/обща стая, обща
част на етажната собственост, находяща се на партерния етаж на посочената
сграда, като осигури достъп на ищците до това помещение чрез предаване на
ключ от помещението на управителя на етажната собственост. Същият е
осъден и да заплати разноски в общ размер на 1 250,00 лева.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство Е. П. М., чрез адв. М. П., като с нея се обжалва посоченото
първоинстанционно решение изцяло.
При извършване на проверката по чл.267, ал.1 от ГПК, съдът
констатира, че въззивната жалба е подадена от лице, имащо правен интерес от
обжалването, в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на
чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е допустима и следва да се приеме за
1
разглеждане от въззивния съд.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба
от насрещната страна: Й. Т. Р., А. П.а Р., Т. Д. Х., А. Й. С. и Д. Х. И., чрез адв.
Д. Д., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна
въззивна жалба.
В жалбата си въззивникът посочва, че обжалваното първоинстанционно
решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че първоинстанционният
съд в доклада си не е разпределил доказателствената тежест между страните,
тъй като единствено е указал на ищците да докажат, че ответникът с
действията си им пречи да упражняват в пълна степен правото си на
собственост върху общите част от етажната собственост. Съгласява се с така
установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд, но не е
съгласен с правните изводи, до които е достигнал същият. Счита, че
погрешно е анализиран така събраният доказателствен материал, като в
подкрепа на твърденията си излага показанията на конкретни свидетели.
Сочи, че неправилно първа инстанция се фиксира върху посочените правни
норми на ЗУТ, като по този начин се изкривяват правните изводи и крайния
акт на съда. Излагат се твърдения, че от събрания по делото доказателствен
материал се установява, че има взето решение на общото събрание на
собствениците около 1984 г., въз основа на което процесното складово
помещение да бъде дадено в собственост на сем. М.и, в замяна на усвоената
от тях част от изба. Счита, че обща част по предназначение може да се
придобие по давност, като цитира практика в този смисъл.
Иска от съда да отмени Решение №629/27.07.2023 г., постановено по ГД
900/2023г. и вместо това да постанови решение, с което да се отхвърли
исковата претенция на ищците като неоснователна. Моли за присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
С отговора на въззивната жалба, подаден от Й. Т. Р., А. П.а Р., Т. Д. Х., А.
Й. С. и Д. Х. И., чрез адв. Д. Д., се оспорва жалбата като неоснователна.
Въззиваемата страна намира първоинстанционното решение за правилно,
законосъобразно и обосновано и моли същото да бъде потвърдено.
Сочат, че посочената съдебна практика във въззивната жалба се тълкува
превантивно и неправилно. Считат, че първоинстанционният съд правилно е
посочил в съдебното си решение, че процесното помещение има характер на
обща част по смисъла на чл. 38 от ЗС, както и че не се е установило по
категоричен начин, че към момента на изграждане на абонатната станция във
входа е взета площ от избеното помещение на въззиваемия и като
компенсация на това отнемане е дадено в собственост спорното помещение.
Изразя несъгласие с възражението за допуснати процесуални нарушения при
анализа на доказателствата по делото, както и за неправилното прилагане на
материалния закон. Счита, че процесното помещение е обща част, въз основа
на което, същото не може да се придобие по давност.
Иска от съда да потвърди Решение №629/27.07.2023 г., постановено по
ГД 900/2023г., като правилно, законосъобразно и обосновано.
2
Претендират се разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивния съд.
В о. с. з. пред въззивната инстанция въззивникът – Е. М., редовно
призован, не се явява лично, представлява се от адв. М. П.. Моли съдът да
отмени първоинстанционното съдебно решение като незаконосъобразно и да
постанови ново, с което да реши спора по същество като отхвърли исковата
претенция, като неоснователна. Претендира разноски.
В о. с. з. пред въззивната инстанция въззиваемият редовно призован,
не се е явил лично, представлява се от адв. Д. Д.. Същият счита, че
решението на първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно,
обосновано, и моли окръжният съд да го потвърди като такова. Претендират
се разноски.
Въззивната инстанция, като взе предвид събраните по делото
доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи
следното от фактическа и правна страна:
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от
обжалване, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК
Окръжен съд-Сливен, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на
районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните
норми, приложими към настоящия спор. Същият е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е
формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от Й. Т. Р., А. П.а Р., Т.
Д. Х., А. Й. С. и Д. Х. И., чрез адв. Д. Д. срещу Е. П. М. иск с правно
основание чл. 109 от ЗС, във вр. с чл. 5, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 6, ал. 1, т. 1 и
т. 3 от ЗУЕС.
3
Предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение в
цялост. Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
В хипотеза на съпритежание на общи части в сграда, всеки собственик
на самостоятелен обект в сградата може да защити правото си на собственост
върху припадащите се към неговия обект идеални части от общите части и по
реда на чл.109 ЗС, когато някой от останалите собственици на самостоятелни
обекти с неоснователни действия препятства достъпа му до тези общи части.
Този иск е средство за защита на правото на собственост, чрез който
собственикът може да иска от всички правни субекти да преустановят
неоснователните си действия или да се въздържат от такива действия, с които
му пречат да го упражнява. С този иск разполага и собственикът на
самостоятелен обект в сграда досежно общите части, на които той се явява
съсобственик, когато тези неоснователни действия препятстват или смущават
упражняването на правото на собственост върху самостоятелния му обект.
Именно такъв е и настоящият случай – със своите действия въззивникът – Е.
М. препятства въззиваемите да упражняват в пълен обем правото си на
собственост, като собственици на жилища в етажната собственост, като не
дава възможност същите да използват обща част на етажната собственост,
т.нар. общо помещение, находящо се на партерния етаж на обитаемата сграда.
По така подадените възражения във въззивната жалба, ОС-Сливен
счита следното:
Относно твърдението, че с разпределението на доказателствената
тежест първоинстанционният съд е указал на ищците да докажат, че
ответникът с действията си им пречи да упражняват в пълна степен правото
си на собственост върху общи части от етажната собственост и, че е указал,
че всяка от страните следва да докаже своите твърдения и възражения,
въззиваемият счита, че е налице липса на реално разпределение на
доказателствената тежест между страните. Въззивният съд не следи служебно
за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване
на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до
страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия
по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да
извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на
доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от
първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на
страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на
доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да
обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма,
като даде указания относно подлежащите на доказване факти и
необходимостта за ангажиране на съответни доказателства (в този см.
Тълкувателно решение 1/2013 гр.София, 9 декември 2013 год.). В настоящия
случай въззивникът е посочил в първоинстанционното производство, че няма
възражения по така изготвения от РС-Сливен доклад. Изразил е несъгласие
със същия пред настоящата инстанция, но единствено го е въвел като
4
голословно твърдение. Реално не са направени нови доказателствени искания,
които първа инстанция да не е уважила поради погрешно разпределена
тежест на доказване или непълно посочена такава, и които въззивният съд да
може да отстрани при разглеждане на производството пред настоящата
инстанция.
Относно въведените възражения, че въззиваемият е придобил
помещението по давност, предвид факта, че е владял същото повече от 20
години и така цитираното Решение №159/02.01.2019 г., постановено по гр.д.
4622/2017 на ВКС, настоящият състав счита същото за преклудирано. В
разпоредбата на чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК изрично е посочено, че възраженията
относно иска и обстоятелствата, на които той се основава, се сочат с подаване
на отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд. Въз основа на
гореизложеното настоящата инстанция не дължи произнасяне по така
наведените твърдения за придобиване на процесното помещение от
въззиваемия по давност, тъй като същото е преклудирано.
Въпросът за статута на портиерското жилище действително е разрешен
в ТР №39/1986 г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че жилището на портиера
по характера си е жилище, но по предназначение е обща част и се притежава
от всички етажни собственици в съсобственост именно като обща част. За да
се промени характера му на обща част по предназначение и съсобствеността
върху него от принудителна и неделима да се превърне в обикновена
съсобственост, е необходимо съгласието на всички собственици на
самостоятелни обекти. Процесният случай не е такъв. В конкретния казус
едно единствено лице се ползва от помещението (като макар и да не става
въпрос за портиерско жилище, е възможно приложението по аналогия), като
отказва достъп на всички останали етажни собственици. Въззивният съд не
може да сподели изложеното във въззивната жалба разбиране, че етажните
собствениците следва да докажат, че са собственици на въпросното
помещение, тъй като същото не е ничия собственост, то е част от общите
части на осн. чл. 38 ЗС. В хипотезите, когато засегнатото право на
собственост е по отношение на обект, намиращ се в режим на етажна
собственост, ако твърденията по исковата молба касаят засягане упражняване
правото на собственост на общите части (както в настоящия случай), за
ищеца е достатъчно да се докаже правото си на собственост по отношение на
самостоятелния обект в етажната собственост, а правото на собственост на
общите части на сградата могат да бъдат дефинирани именно като
производни на тази собственост в контекста на чл. 38 ЗС. В настоящия случай
правото на собственост на ищците върху идеални части от самостоятелни
обекти в сградата се установява и от приложения нотариални актове за
констатиране на право на собственост по отношение на имотите. Установяват
се и притежаваните от тях част от общите части на сградата. Предвид горното
те притежават права в общите части на сградата и са материално правно
легитимирани по предявения иск. От доказателствата по делото не се доказва
по безспорен начин, че въззиваемият М. е придобил помещението.
Настоящият състав на ОС-Сливен, при анализ на свидетелските показания на
св. Х., св. И. и св. М.а заключва, че това помещение е било дадено за
5
ползване на сем. М.и, а не, че етажната собственост се е съгласила да
прехвърли собствеността на същото и то да стане еднолична собственост на
родителите на въззиваемия. Самата св. М.а в показанията си твърди, че
общото събрание им е „дало стаята“ и, че след като са дали част от избата са
започнали само те да го „ползват“. Адв. П. по време на устните състезания
също казва: „След като процесното помещение е било предадено на сем. М.и
за ползване, те са манифестирали своето желание и са го ползвали без някой
от съседите им – членове на етажната собственост да се противопостави на
това, тоест абсолютно всички с конклудентни действия са показали, че са
съгласни с това сем. М.и да ползват процесния имот.“ Нещо повече – към
настоящият момент Избено помещение №5 е ½ собственост на М., като в
същото е било извършено частично преустройство за осигуряване на достъп
до абонатната станция, но собствеността му реално не е променяна. Вещото
лице посочва в така изготвената СТЕ, че „същото вероятно е включено при
съставяне на ценообразуването в общите части на етажната собственост на вх.
„Б“, от които всеки от самостоятелните обекти притежава съответната
идеална част в процент отразена в нотариалните актове“. Съдът дава пълна
вяра на заключението, като дадено от безпристрастно и компетентно вещо
лице. Видно от документите процесното помещение не е индивидуализира с
номер, площ и граници, както и не е посочено в никой от документите за
собственост, които са представени пред първоинстанционния съд, въз основа
на което ОС-Сливен счита, че същото не е индивидуална собственост на нито
един от етажните собственици, а по правилата на чл. 38 ЗС е обща част на
сградата. В ТР №34 от 15.08.1983 г. по гр.д.№11/1983 г. на ОСГК на ВС се
казва, че „общите части не могат да се делят, казва чл. 38, ал. 3 ЗС. Те нямат
самостоятелно юридическо съществуване, поради което и не могат да бъдат
предмет на прехвърлителни сделки и придобивна давност… Сградите могат
да съществуват без някои от общите части по предназначение - перални,
сушилни, портиерско жилище, ако няма норма, задължаваща в сградата да
има такива. В тези случаи предназначението може да се промени по съгласие
на всички собственици.“ В процесния случай ОС-Сливен не открива такова
съгласие на всички собственици за промяна на предназначението на
въпросната обща стая и придаването й в еднолична собственост на един от
етажните собственици.
Според настоящия състав, Районен съд-Сливен е направил достатъчно
детайлен и задълбочен анализ на свидетелските показания, като правилно е
установил фактическата обстановка и е достигнал до правилно заключение,
обективирано в Решение №629/27.07.2023 г.
Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който е надлежно и подробно
обоснован и като такъв следва да се потвърди в обжалваната част.
С оглед изхода на спора правилно и законосъобразно районният съд е
присъдил на ответника направените разноски пред първа инстанция.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивникът следва да
понесе своите разноски, така, както ги е направил. Въззиваемата страна е
направила разноски пред настоящата инстанция и същите следва да й се
6
присъдят в пълен размер.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение № 629/27.07.2023 г. по
гр.д. № 900/2023 г. на Районен съд – Сливен, като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Е. П. М., с ЕГН: ********** и адрес: гр. Сливен, *** да заплати
на Й. Т. Р., с ЕГН: ********** и адрес ***, А. П.А Р., с ЕГН: ********** и
адрес ***, Т. Д. Х. с ЕГН: ********** и адрес ***, А. Й. С. с ЕГН: **********
и адрес *** и Д. Х. И. с ЕГН: ********** и адрес ***, ап.6 разноски в общ
размер на сумата 1 000,00 лева
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчване
на настоящото на страните!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7